Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stars Shine Down, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дафина Китанова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 80гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(2008)
Издание:
Издателство „Хемус“, 1994
ISBN 954–428–067–7
Редактор Олга Шурбанова
Художник Тотко Кьосемарлиев
Художествен редактор Веселин Цаков
Технически редактор Веселин Сеизов
Коректор Уляна Петрова
Формат 16/60/90. Печатни коли 19
Печат: ЕАД „Образование и наука“
История
- —Добавяне
ЧАСТ ВТОРА
X
През 1984 година Лара Камерън реши, че е време да завладее Ню Йорк. Сподели плана си с Келър, който се ужаси.
— Тази идея не ми харесва — категорично заяви той. — Ти не познаваш Ню Йорк. Аз също. Това е друг град, Лара. Ние…
— Така ми казваха, когато дойдох от Глейс Бей в Чикаго — припомни му Лара. — Сградите са едни и същи, независимо дали ги строиш в Глейс Бей, Чикаго, Ню Йорк или Токио. Правилата на играта са еднакви за всички.
— Но тук се справяш великолепно — запротестира Келър. — Какво точно искаш?
— Казах ти. Нещо повече. Искам името ми да се появи на нюйоркския хоризонт. Ще построя и „Камерън Плаза“, и „Камерън Сентър“. А един ден ще издигна и най-високия небостъргач в света. Това е, което искам. „Камерън Ентърпрайзис“ се мести в Ню Йорк.
Ню Йорк преживяваше период на строителен бум и бе населен с гиганти в областта на недвижимите имоти като Зекендорф, Хари Хелмзли, Доналд Тръмп, фамилиите Юрис и Рудин.
— Ще влезем в техния клуб — каза Лара на Келър.
Настаниха се в „Риджънси“ и започнаха да опознават града.
Лара не можеше да възприеме размерите и динамиката на оживения метрополис. Приличаше й на каньон от небостъргачи, през който текат реки от автомобили.
— В сравнение с това Чикаго прилича на Глейс Бей.
Лара нямаше търпение да започне.
— Най-напред трябва да съберем хора. Ще намерим най-добрия адвокат по недвижими имоти в Ню Йорк. След това — отличен ръководен екип. Разбери с кого работи Рудин. Виж дали не можеш да привлечеш някой от тях.
— Добре.
— Ето списък на сгради, които ми харесват. Проучи кои са архитектите им. Искам да се запозная с тях.
Келър започна да се заразява от въодушевлението на Лара.
— Ще открия кредитен лимит в някои банки. С авоарите, които имаме в Чикаго, това няма да представлява проблем. Ще се свържа с някои спестовни каси и посредници на недвижими имоти.
— Чудесно.
— Лара, преди да се впуснем в това, не мислиш ли, че трябва да решиш какъв ще бъде следващият ти проект?
Лара го погледна невинно и попита:
— Не ти ли казах? Ще купим болницата „Манхатън Сентръл“.
Няколко дни преди това Лара седеше в един фризьорски салон на Медисън Авеню. Докато й правеха косата, тя дочу разговора от съседната кабинка.
— Ще ни липсвате, мисис Уокър.
— И вие на мен, Дарлин. От колко време идвам тук?
— Почти петнадесет години.
— Времето наистина лети, нали? Ще ми е мъчно за Ню Йорк.
— Кога напускате?
— Веднага. Днес сутринта получихме известието, че ни затварят. Представяте ли си — да затворят болница като „Манхатън Сентръл“, защото нямали пари! Работих в нея като инспектор почти двадесет години и сега да ми съобщят с бележка, че всичко е свършено! Човек би предположил, че ще имат любезността да му го кажат лично, нали? Накъде върви светът!?
Лара напрегнато слушаше.
— Във вестниците не видях нищо за затварянето на болницата.
— Пазят го в тайна. Искат да го съобщят най-напред на служителите.
Фризьорката бе изсушила само половината й коса, но Лара стана.
— Не съм свършила, мис Камерън.
— Няма нищо — отвърна Лара, — бързам.
Болницата „Манхатън Сентръл“ беше порутено, грозно здание в Ийст Сайд и заемаше цялата площ между две пресечки. Лара дълго се взира в него, но в представата си виждаше величествен нов небостъргач с изискани магазини за продажба на дребно и луксозни жилища над тях.
Тя влезе в болницата и попита за името на корпорацията собственик. Препратиха я в кантората на Роджър Бърнам на Уолстрийт.
— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?
— Чух, че болницата „Манхатън Сентръл“ се продава.
Той изненадано я погледна:
— Къде го чухте?
— Истина ли е това?
— Вероятно — опита се да увърта той.
— Аз може би искам да я купя — каза Лара. — Каква е цената?
— Вижте… Аз изобщо не ви познавам. Не може просто така да дойдете от улицата и да очаквате да обсъждам с вас сделка за деветдесет милиона долара. Аз…
— Деветдесет милиона? — Лара имаше чувството, че цената е твърде висока, но желаеше да притежава този парцел. Щеше да бъде вълнуващо начало. — За такава цена ли ще говорим?
— Няма да говорим за нищо.
Лара подаде на Роджър Бърнам една стодоларова банкнота.
— За какво ми е това?
— За право на закупуване в четиридесет и осем часов срок. Искам само четиридесет и осем часа. Така или иначе не сте готови да обявите, че имотът се продава. Какво губите? Ако приема цената, която искате, вие ще получите своето.
— Не знам нищо за вас.
— Обадете се в Мъркънтайл Банк в Чикаго. Търсете председателя Боб Ванс.
Той я изгледа продължително, поклати глава и промърмори нещо, от което се разбра думата „луди“. Лично потърси телефонния номер. Лара чакаше, докато секретарката му го свърза с Боб Ванс.
— Мистър Ванс? Тук е Роджър Бърнам от Ню Йорк. При мен е мис… — той я погледна.
— Лара Камерън.
— Лара Камерън е тук. Проявява интерес към закупуването на наш имот и казва, че вие я познавате — той млъкна и се заслуша.
— Така ли?… Разбирам… Наистина ли?… Не, не знаех това… Добре… Добре — след известно време рече: — Много ви благодаря.
Затвори телефона и се вторачи в Лара.
— Изглежда, че сте направили много силно впечатление в Чикаго.
— Имам намерение да направя силно впечатление в Ню Йорк.
Бърнам погледна стодоларовата банкнота.
— Какво би трябвало да правя с това?
— Купете си кубински пури. Ще получа ли правото на закупуване, ако приема цената ви?
Той я гледаше изпитателно:
— Малко е необичайно, но — добре, ще ви дам четиридесет и осем часа.
Трябва да действаме много бързо — каза Лара Камерън. — Имаме само четиридесет и осем часа, за да организираме финансирането.
— Разполагаш ли с някакви цифри?
— Деветдесет милиона за имота и приблизително още двеста милиона за разрушаването на болницата и строежа на сградата.
Келър я зяпна:
— Това са двеста и деветдесет милиона долара!
— Винаги си смятал бързо — подхвърли Лара.
Той не обърна внимание на думите й.
— Лара, откъде ще дойдат толкова пари?
— Ще вземем на заем. С допълнителната гаранция от Чикаго и новия имот това няма да е проблем.
— Но рискът е голям. Стотици неща могат да се объркат. Залагаш всичко, което имаш…
— Точно това е вълнуващото — заяви Лара. — Да рискуваш — и да спечелиш.
Да се уреди финансиране на строеж в Ню Йорк бе дори по-лесно отколкото в Чикаго. Кметът Кох бе въвел данъчна програма, наречена 412-А, според която предприемач, строящ на мястото на функционално негодна сграда, може да поиска освобождаване от данък, без да плаща данъци през първите две години.
Банките и спестовните каси провериха кредита на Лара и изразиха готовност да започнат бизнес с нея.
Преди изтичането на четиридесетте и осем часа Лара влезе в кабинета на Бърнам и му връчи чек за три милиона долара.
— Това е първата вноска по сделката — каза тя. — Приемам цената, която поискахте. Между другото можете да задържите стоте долара.
Следващите шест месеца Келър работи с банките по финансирането, а Лара — с архитектите по проектирането.
Всичко вървеше гладко. Архитектите, строителите, служителите, които се занимаваха с маркетинга, бяха в график. Работата по събарянето на болницата и строежът на новата сграда щеше да започне през април. Лара бе неспокойна. Всяка сутрин в шест часа тя бе на терена и наблюдаваше израстването на новото здание. Изпитваше неудовлетвореност, защото на този етап то принадлежеше на строителите. За нея нямаше никаква работа. Тя бе свикнала да действа. Харесваше й да работи едновременно по пет-шест проекта.
— Защо не се огледаме за друга сделка? — попита тя Келър.
— Защото си затънала до уши в тази. Дори само ако си поемеш по-дълбоко дъх, всичко това може да се срути. Знаеш ли, че си заложила всичко до последното си пени за построяването на тази сграда? Ако нещо се обърка…
— Нищо няма да се обърка — тя наблюдаваше изражението му. — Какво те безпокои?
— Споразумението, което подписа със спестовната каса…
— Е, какво? Нали уредихме финансирането?
— Не ми харесва клаузата относно датата на завършване на строежа. Ако сградата не е готова до петнадесети март, тя става тяхна собственост, а ти губиш всичко.
Лара си спомни за строежа в Глейс Бей и за приятелите, които се заловиха за работа и го завършиха заради нея. Но това беше друго нещо.
— Не се тревожи. Строежът ще бъде завършен навреме. Убеден ли си, че не можем да се огледаме за друг проект?
Лара разговаряше със служителите, които се занимаваха с маркетинга.
— Договорите за долните магазини вече са подписани — каза й директорът по маркетинга. — Повече от половината жилища също са купени. По наши изчисления ще сме продали три четвърти от тях още преди завършването на сградата, а останалите малко след това.
— Искам всички да бъдат продадени преди завършването на строежа — каза Лара. — Засилете рекламата.
— Добре.
Келър влезе в кабинета.
— Признавам, че беше права, Лара. Строежът върви по график.
— Ще бъде машина за пари.
На шестнадесети януари — шестдесет дни преди пусковия срок — бяха завършени стените и работниците започнаха да инсталират електрическата мрежа и канализацията.
Лара стоеше и наблюдаваше мъжете, работещи високо горе на скелето. Един работник спря, извади пакет цигари и в този миг от ръката му се изплъзна гаечният ключ и полетя надолу към земята. Лара гледаше невярваща как ключът лети към нея. Отскочи настрана — сърцето й биеше силно. Работникът гледаше надолу и махна с ръка за извинение.
С мрачно изражение Лара влезе в асансьора и се изкачи горе при работника. Пренебрегвайки главозамайващата височина, тя се приближи към него.
— Ти ли изпусна гаечния ключ?
— Да, извинявам се.
Тя му удари силен шамар.
— Уволнен си. Махай се от строежа ми.
— Хей, това стана случайно, аз…
— Махай се оттук.
Човекът я изгледа свирепо, после се отдалечи и слезе с асансьора. Лара пое дълбоко дъх, за да се овладее. Работниците я наблюдаваха.
— Започвайте работа — нареди тя.
Лара обядваше със Сам Гоздън — нюйоркския й адвокат, който подготвяше договорите й.
— Чух, че всичко върви много добре — каза Гоздън.
Лара се усмихна.
— Повече от много добре. Остават ни само още няколко седмици.
— Мога ли да направя едно признание?
— Да, но внимавай да не обвиниш сам себе си.
— Басирах се, че няма да успееш — засмя се той.
— Наистина ли? Защо?
— Предприемачеството на това ниво е мъжка територия. Единствените жени, занимаващи се с недвижими имоти, би трябвало да са дребни бабички със синкави коси, които продават кооперации.
— Значи си се обзалагал срещу мен? — попита Лара.
— Да — усмихна се Сам Гоздън.
Лара се приведе към него.
— Сам…
— Да?
— Никой от екипа ми не може да се обзалага срещу мен. Уволнен си.
Той остана с отворена уста, а Лара стана и излезе от ресторанта.
На другата сутрин, докато караше към строежа, Лара усети, че нещо не е наред. Внезапно разбра какво — тишината. Нямаше шум от чукове и бормашини. Когато пристигна на обекта, не повярва на очите си. Работниците си събираха инструментите и напускаха. Лара бързо се приближи към бригадира, който също си събираше нещата.
— Какво става? — попита тя. — Часът е едва седем.
— Изтеглям си хората.
— Какво приказваш?
— Постъпило е оплакване, мис Камерън.
— Какво оплакване?
— Ударихте ли шамар на един от работниците?
— Какво? — тя бе забравила. — Да. Заслужи си го. Уволних го.
— Общината дала ли ви е разрешение да удряте шамари на хората, които работят за вас?
— Почакай — рече Лара. — Нещата не са така. Той изпусна един гаечен ключ. Едва не ме уби. Сигурно съм избухнала. Съжалявам, но не го искам пак тук.
— Той няма да се върне. Никой от нас няма да се върне.
Лара го гледаше втренчено.
— Това някаква шега ли е?
— Нашият профсъюз не мисли, че е шега — рече бригадирът. — Наредиха ни да напуснем. Напускаме.
— Подписали сте договор.
— Вие го нарушихте. Ако имате оплаквания, обърнете се към профсъюза.
Той понечи да си тръгне.
— Почакай за момент. Казах, че съжалявам. Слушай… готова съм да се извиня на човека и той ще може да се върне на работа.
— Мис Камерън, мисля, че картинката не ви е ясна. Той не иска да се върне. Всички нас ни очакват други работни места. В този град има много работа. Прекалено сме заети, за да позволим на работодателите ни да ни раздават шамари.
Лара го гледаше как си тръгна. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бързо се отправи към канцеларията си, за да съобщи новината на Келър. Преди да успее да проговори, той каза:
— Чух. Досега разговарях по телефона с профсъюза.
— Те какво казаха? — нетърпеливо попита Лара.
— Ще разгледат случая следващия месец.
По лицето на Лара се изписа ужас.
— Следващия месец! Имаме по-малко от два месеца за довършването на сградата.
— Казах им го.
— И какво ти отговориха?
— Че това не е техен проблем.
Лара се отпусна на дивана.
— О, господи, какво ще правим?
— Не знам.
— Може би бихме могли да убедим банката да… — тя видя изражението му. — Предполагам, че не — Лара изведнъж се оживи: — Знам. Можем да наемем друга строителна бригада и да…
— Лара, нито един член на профсъюза няма да припари до този строеж.
— Трябваше да го убия, това копеле.
— Да, това много щеше да помогне — сухо рече Келър.
Лара стана и закрачи из стаята.
— Трябва да кажа на Сам Гоздън да… — изведнъж си спомни. — Не, аз го уволних.
— Защо?
— Няма значение.
Келър разсъждаваше на глас:
— Може би ако намерим добър адвокат… някой с голямо влияние.
— Добра идея. Някой, който може да действа бързо. Познаваш ли такъв?
— Не. Но Сам Гоздън спомена на едно съвещание името Пол Мартин.
— Кой е той?
— Не знам точно, говорихме за профсъюзни проблеми и тогава се спомена името му.
— Знаеш ли в коя фирма работи?
— Не.
Лара позвъни на секретарката си:
— Кати, в Манхатън има един адвокат Пол Мартин. Намери адреса му.
Келър попита:
— Не искаш ли телефона му, за да си уредиш среща?
— Няма време. Не мога да си позволя да седя и да чакам среща. Ще се срещна с него днес. Ако може да ни помогне, добре. Ако не може, трябва да мислим за нещо друго.
Но същевременно Лара си мислеше: „Не остана нищо друго.“