Майн Рид
Ямайски марони (65)

Глава LXIV
ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Щом стигна до колибата под памуковото дърво магьосникът — понеже негърът бе такъв — влезе през отворената врата, през която едва се промъкваха широките му криви рамене.

С тон по-скоро на заповед, отколкото на покана, той каза на мулатката да влезе.

Тя се подвоуми. В колибата бе тъмно като в рог, при все че и вън не бе светло. Сянката на памуковото дърво с неговите завеси от лишеи не пропускаше никакъв лъч от светлината, която сега играеше по върховете на дърветата. Гърбавият забеляза колебанието на жената.

— Влез! — повтори той заповедта си със същия груб глас. — Ти мене знайш, какво боиш.

— Аз не уплашена, Чакра — отвърна тя, макар че трепетът на гласа й опровергаваше твърдението й, — само че — добави тя все още с недоумение — вътре много тъмно.

— Добре. Тогава стой вънка — рече мъжът по-меко. — Оставай, где стоиш. Аз скоро ще правя видело.

Чу се шумолене, сетне зачатка огниво в кремък и светна искра. Искрата подпали късче прахан, а неговият пламък бе предаден на своеобразно кандило, направено от черупката на костенурка, пълна с мас от дива свиня; за фитил служеха пресукани влакна от дървесен памук.

— Сега влез, Синти — подкани негърът, поставяйки кандилото на земята. — Какво още боиш. Ти дъщеря Джуно Ван. Твоя майка не плаши от стари Чакра. Уаа, тя не плаши от дявол дори.

Синтия, към която бяха отправени горните думи, навярно си помисли, че между тези две създания разликата едва ли ще е много голяма, защото самият дявол не би могъл да се яви в по-страшен вид от човешкото същество, което се намираше пред нея.

— Ох, Чакра — рече тя, когато прекрачи вратата и забеляза тайнствената украса по стените, — жена лесно плаши. Тук страшно място.

— Не така страшно, като Дяволската канара — каза магьосникът с многозначителен поглед и нещо средно между усмивка и гримаса.

— Така е — съгласи се мулатката, като постепенно си възвърна самообладанието. — Вярно, ти имаш причина така да говориш.

— Да, Синти.

— Но казвай, добри ми Чакра — продължи Синтия, поддавайки се на женско любопитство — ти спасяваш тебе от Дяволска канара. Всички казват твой скелет горе, окован в синджир на палма.

— Всички говорят вярно. Мой скелет горе, както говорят хора.

Жената изгледа магьосника е поглед, пълен с изненада и боязън, но уплахата преобладаваше.

— Твой скелет? — промълви тя.

— Същи стари кокали, череп, ребра, стави, пищяли, всичко. Уха, така, Синти! Тебе вижда чудо, нали? Защо? Нищо чудо. Ти знайш стари Чакра. Не знайш ти Чакра магьосник? Не важи кой знай, щом всички кажат, че аз мъртъв. Какъв аз магьосник, ако не мога да възкресявам умряло. Трябва да знайш, Чакра не умира, щом може връща живот на умряло. Стари Чакра знай всичко. Те никога не могат да убиват него. Ни бели, ни черни. Те могат да стрелят на него с пушка, те могат да режат на него глава. Чакра отново ще възкръсва като син гущер и стъклена змия^[1]. Те искали да убиват него, знайш. Те искали Чакра да умира от глад и жажда, лешояди да кълват очи и ръфат месо на стар негър и да остават само оголени кокали. Ха-ха! Чакра още жив и има нови кокали и ново месо. Уха! Виждаш ти сега него? Чакра силен и шишко, както не бил никога преди. Ха-ха!

Уродливият негър се разкикоти и разтваряйки ръце, обърна очи към собствената си личност, като че я призовава за доказателство на възкресението, което той твърдеше, че е направил.

Мулатката остана като вкаменена от разкритието: тя сляпо вярваше във всяка дума на магьосника и бе толкова поразена, че занемя, потисната от страх пред свръхестественото.