Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23гласа)

Информация

Корекция
Boman(2008)
Корекция
Kazak_koka(2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. —Добавяне

Глава XLIX
КУОШИ В ОМАГЬОСАН КРЪГ

Къде беше Куоши през цялото това време? Какво се случи с него?

Господин Смиджи не знаеше и не се интересуваше. Твърде щастлив, че се маха от сцената на своето неприятно приключение, той не запита за неизпълнителния си придружител, нито поиска да се върне там, където го бе оставил. Пътят, по който го прекара новият му водач, отиваше в съвсем друга посока. Що се отнася до празната ловджийска торба, останала при негърчето, франтът не искаше и да знае за нея, а колкото до ловния нож и манерката с ракия — без съмнение момчето щеше да ги види.

Тук г. Смиджи улучи пилето в сърцето, поне по отношение на манерката с ракия. Именно защото я видя много добре, Куоши забрави не само задълженията си, които му бяха възложили да изпълнява, а цялата земя с всичко живо върху нея. Нямаше и двайсет минути, откак господарят се бе махнал от очите на негърчето, когато то чрез многократно прилепване на уста до манерката с ракия доведе своите зрителни органи в такова състояние, че не би могло да различи по-добре от контето една пуйка от един лешояд.

Изпитата ракия оказа върху Куоши въздействие, напълно противоположно на онова, което тя би предизвикала у един ирландец. Вместо да го направи шумно и кавгаджийски настроено, тя предразположи негърчето към унес дотолкова, че за по-малко от пет минути подир последното пийване от манерката то се търкулна на тревата и заспа непробудно.

То заспа така дълбоко, че не само не чу гърма на Смиджииевата пушка, но дори залпът на цяла батарея оръдия близо до ушите му не би го стреснал.

Едва ли е възможно да се каже колко време Куоши би продължил да лежи в това състояние на полусън и полупиянство, ако го оставеха необезпокояван или не го свестяха хора или какви да е други живи същества. Онова, което го върна към действителността, като едновременно го събуди и отрезви, беше дъждът, който се изля като студен душ върху голата му кожа и го накара да скочи на крака.

Момчето обаче си беше поспало повече от час, преди да завали, и това време беше достатъчно изпитата ракия да изгуби до известна мяра силата си.

Куоши чувствуваше, че е сгрешил, дето изпи ракията на господаря, и тъй като временната смелост, която тя му вдъхна, се изпари напълно, сега се страхуваше да срещне белия господар. Той би желал да го избегне, ако имаше някаква възможност, но знаеше, че ако се прибере незабелязано сам в къщи, ще разсърди господаря на Гостоприемната планина и съвсем сигурно ще получи две дузини удари с камшик.

След известно размишление негърчето реши, че е най-разумно да изчака да се върне младият господар и да му разправи някаква измишльотина.

Щеше да каже, че го е търсил и така е минало времето — подобна история смяташе да скрои Куоши в обърканото си въображение.

За да обясни изчезването на коняка, който бе пресушило до капка, момчето намисли друга малка лъжа, подсказана несъмнено от злополуката, която бе сполетяла бутилката с вино. То възнамеряваше да съобщи на големия господар, че той — господарят — е оставил отворена запушалката на манерката и конякът е последвал примера на стъклото с бордо.

Успокоен от тези приемливи измислици, Куоши зачака да се върне господарят ловец.

След време небето се изясни, но господарят не дойде. Дори след значително дълго време той не се показа.

Негърчето стана нетърпеливо и почна да се притеснява. Да не би английският господар да се е загубил в гората? В подобен случай Куоши не можеше да разчита на милост. Господарят „Вон“ щеше сигурно да го накаже. Във въображението си момчето чуваше вече да плющи бичът, ехтящ далече над хълмовете.

След като почака още малко, Куоши реши да сложи край на своята тревога и да тръгне да дири ловеца. Той нарами празната торба, изпитата манерка и ловджийския нож и потегли.

Той беше видял г. Смиджи да се насочва към полянката и доколкото можа, проследи дирята му, но когато стигна до откритото поле, спря, без да знае накъде да хване.

Негърчето постоя малко, за да премисли, сетне тръгна надясно към сухия дънер, чийто връх се виждаше от мястото, където се беше спряло на поляната.

Не случайността все пак го насочи натам, защото негърчето чу Или му се стори, че чу гласове в това направление.

Когато то приближи до обезглавеното дърво, един лъскав предмет на земята привлече вниманието му. То се спря, за да провери дали не е змия — едно същество, от което повечето от негрите в плантациите изпитват основателен страх.

Когато огледа предмета по-внимателно, Куоши откри с изненада, че е пушка, а когато я изследва по-отблизо видя, че е пушката на господаря ловец.

Тя лежеше на тревата недалече от сухия дънер. Какво търсеше тя там?

Къде беше самият господар? Някакво нещастие ли го бе сполетяло? Защо бе захвърлил пушката си? Да не би да, се е самозастрелял? Какво изобщо му се бе случило?

Точно в тоя момент до негърчето достигнаха жални звуци — едно скимтене, продължително и кухо, като че ли някакъв измъчван дух се сбогуваше със земята. Звукът приличаше на човешки глас и все пак се различаваше от него. Наподобяваше гласа на някой, който говори от вътрешността на гроб.

Ужас обхвана момчето и с бързината, с която хамелеонът мени цвета си, черната му кожа доби мигновено пепелявосив цвят.

То би побягнало, но го задържа една мисъл. Може би господарят беше още жив и се намираше в беда. В подобен случай наказание очакваше Куоши, загдето го е изоставил.

Гласът идваше сякаш иззад сухото дърво. Оня, който го бе издал, се криеше там. Навярно на другата страна лежеше ранен ловецът.

Негърчето събра смелостта, която му бе останала, и се придвижи към другата страна на дънера. То вървеше предпазливо, стъпка по стъпка, и изследваше местността.

Най-после достигна до отвъдната страна. Огледа навсякъде. Не намери никого — ни мъртъв, ни ранен.

Там нямаше храсти, в които би могъл да се скрие един толкова голям предмет като човешко тяло, поне в кръг от двайсет ярда около стеблото. А скимтенето не идваше отвъд това разстояние.

Невъзможно бе някакъв човек да се скрие и под шумата на пълзящите растения, които се виеха около храстите. Куоши се престраши и подири и между тях. Но и там не откри никого.

Сега обаче прозвуча второ скимтене и момчето се уплаши още повече. Скимтенето беше точно като първото — провлечено и гробно, сякаш излиза от дъното на кладенец.

То идваше пак откъм дънера, но сега от отвъдната страна, която негърчето бе напуснало и където не бе видяло никого.

Да не би раненият човек да беше пропълзял на другата страна, докато Куоши се придвижи в обратната посока?

Тая мисъл мина през главата на момчето и за да реши загадката, то се върна на мястото, откъдето беше дошло, но този път по-бързо, преди да му е избягал тайнственият глас.

Когато то стигна до точката, откъдето бе първоначално тръгнало, изненадата му нарасна още повече. Не се виждаше никой. Пушката продължаваше да лежи на мястото си, както бе оставена. Никой не беше я докоснал, никой се не мяркаше.

Отново прокънтя гласът, но сега тънък и приличен на писък! Викът изплаши Куоши, по челото му изби пот, която потече по бузите му като едри сълзи.

Сега все пак врясъкът приличаше повече на човешки глас и насърчи негърчето да остане още при дървото. То не се съмняваше, че гласът идва от отвъдната страна на дънера и отново се опита да зърне предмета, който издаваше звуците.

Все още убедено, че човекът, който и да беше, поради някаква причина продължава да обикаля около дървото, момчето отново тръгна напред с намерение да не спре, докато не догони бягащия пред него. То почна да се върти около дънера, в началото в тръс, но като чуваше от време на време скимтенията и писъците, винаги идващи откъм обратната страна, то ускори крачката, докато се разтича с цялата скорост, на която бяха способни нозете му.

То продължи гоненицата, докато обиколи няколко пъти дървото и се увери накрая, че е невъзможно да припка пред него някакво човешко същество, без да бъде то застигнато.

Това убеждение накара Куоши да се спре внезапно и бързо да размисли.

Щом не беше човек, трябваше да бъде „призрак или самото дявол!“

Заключението, че е или едното, или другото, изглаждаше съвсем неоспоримо. Куоши не можа да издържи повече.

— Бродник! Джъмби! Дявол! — изпищя той с тракащи зъби и готови да изхвръкнат от орбитите си очни ябълки. После хукна и се понесе към Гостоприемната планина толкова бързо, доколкото треперещите му крака бяха в състояние да го носят.