Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Maroon, 1862 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светослав Колев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Boman(2008)
- Корекция
- Kazak_koka(2008)
Издание:
Майн Рид. Ямайски марони
Издателство „Отечество“, София, 1980
Превел от английски Светослав Колев
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Албена Николаева
Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.
Индекс 11 95376 25632/6256–7–80
Печат: ДП „Тодор Димитров“, София
c/o Jusautor, Sofia
G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897
История
- —Добавяне
Глава CXXI
КУОКОУ СТАВА МАГЬОСНИК
Хърбърт Воуан изживя мигове на бурни вълнения — в гърдите му бликна радост посред най-дълбокото униние. Той не се съмняваше повече, че братовчедка му диша. Той веднага повярва, че тя е още жива. При все че пълната прилика със смъртта го озадачаваше, Коукоувите думи го посветиха в една тайна и му вдъхнаха надежда, че неподвижното тяло не е безжизнен труп. Доказателство бе Кейтиният дъх, отбелязан на огледалото.
Тайната, в която Куокоу посвети младия англичанин, бе магьосническото изкуство. В тази област лейтенантът на мароните можеше едва ли не да съперничи на същинските жреци на Оуби. Той не само заместваше Кюбина във всички важни случаи, а и бе лечител на дружината. Покрай лечителството той се бе запознал и с някои от тайните на култа на Оуби, по-точно с хитрината, която позволява да се „възкреси“ едно мъртво тяло пред очите на невежите и лековерни поклонници — тази ужасна тайна на коромантийския измамник, известна в Западна Индия като магьосничество.
— Само сънно заклинание — поясни Коукоу, докато продължаваше да тършува. — Нищо повече. Едно питие, което дава магьосник на жертва. Знам всичко добре. Знам какво ще оправи отново всичко, макар че и без него момиче ще се събужда. Аха, ето тука анекдот[1].
Между пръстите на черния великан блесна малко стъкълце, което той мигновено отпуши и поднесе към ноздрите си.
— Мда, това е отвара, коя ще оказва противодействие на заклинание. За по-малко от десет минути ще виждате момиче да събужда бодро като никога през живот. Сега, млади господарю, да поддържате малко глава на млада господарка, докато ще капвам едва-две капки в уста. Това ще прави на нея хубаво.
Хърбърт изпълни с радостна готовност молбата и повдигна прелестната моминска глава.
С всичката внимателност, която бе в състояние да придаде на движенията си, Куокоу разтвори бледите устни, вкара шишенцето между тях и изсипа част от съдържанието му в устата на спящата. След това той постави стъклото под ноздрите й в продължение на няколко минути, сетне, слагайки го настрана, почна да разтрива моминските ръце между своите широки грапави длани.
Със сърце, което биеше до пръсване, и поглед, който шареше последователно между лицето на лейтенанта и образа на безмълвната спяща, Хърбърт не се мъчеше да прикрива непоносимата си тревога.
Тя щеше да бъде далече по-нетърпима, ако не беше самоувереното държане на негъра и победоносния глас, с който той вещаеше резултата.
Не минаха и пет минути, откак Коукоу даде противоотровата — на Хърбърт те се сториха петдесет, — и гърдите на спящата девойка почнаха да се надигат, същевременно едва чута въздишка се изплъзна от устните й.
Момъкът не можеше повече да задържа вълнението си. С вик на върховна радост той наклони лицето си до това на братовчедка си, притисна устните й до своите, шепнейки същевременно името й.
— Стойте мирно, млади господарю — предупреди Куокоу англичанина. — Иначе ще забавя събуждане. Имайте търпение. Оставяйте анекдот сам да върши работа. Няма да минава много време.
При този съвет Хърбърт зае предишното си положение мълчалив, с поглед, съсредоточен в чаровния лик, по който вече се проявяваха признаци на съживяване.
Както беше предсказал Куокоу, „анекдотът“ не закъсня да окаже своето въздействие. Гърдите на младото момиче почнаха да се повдигат и да спадат с бързо спазматично движение, което сочеше, че дишането се възстановява. На кратки промеждутъци се долавяха въздишки, които можеха да се чуят дори посред така сходните шумове, идващи отвън.
Постепенно движението на гърдите стана по-равномерно, устните се размърдаха в лек шепот, като при човек, който се мъчи да разговаря насън.
Изразите добиваха все по-голяма яснота. Почнаха вече да се различават отделни думи и между тях имаше една, която изпълни сърцето на Хърбърт с неописуемо блаженство — собственото му име.
Въпреки разумното наставление на Куокоу той не се овладя, а още веднъж целуна пламенно любимата си братовчедка и произнесе високо името й заедно със слова на обич, и ободрение.
Сякаш неговият глас развали магията и освободи моминските вени от упойката. Очите на девойката се отвориха внезапно.
Дългите, вити като полумесец клепачи разкриха при разтварянето си очи, тъмни като плодовете hatheobroma — какаовото дърво — и нежни като очите на гургулица.
Най-напред изразът на Кейтините очи бе сънен, сякаш те блестяха, без да виждат, гледаха, без да разпознават.
Постепенно тяхното изражение се промени. Искрата на съзнанието проблесна и бързо се разпростя върху зеницата и ириса.
Близо до моминското лице се бе надвесил образът, който девойката бе сънувала. Устремени в нейните бяха очите, които бе видяла в съня си, и със същия този взор те я бяха вече веднъж гледали, когато тя бе будна, този взор, за който тя си спомняше с такова блаженство.
Отново погледът се прикова в Кейт. Сега го съпровождаха любовни слова, думи на нежност, изречени с цялата дива необузданост на пламенното Хърбъртово сърце.
— Хърбърт, братовчеде — възкликна младата креолка, веднага, щом си възвърна говора, — вие ли сте? Къде съм? Няма значение, нали сте до мене. Вашата ли ръка ме прегръща?
— Да, свидна ми братовчедке. Никога вече няма да се разделите от тази сладка прегръдка. О, говорете! Кажете ми, че сте жива!
— Жива! Ах, да. Мислехте, че съм мъртва. И на мене така ми се стори. Това отвратително чудовище! Отиде ли си? Не го виждам тук. Ох, спасена съм! Вие ли, Хърбърт, ме избавихте от участ, по-зла и от смъртта?
— Заслугата не е моя, братовчедке, а на този храбрец до мене. На него двамата дължим вашето освобождение.
— Кюбина! Ами Йола? Горката Йола! Успя ли да се отърве и тя? О, ужасно беше! Не мога да разбера…
— Мила ми братовчедке, не мислете сега за тези неща. С течение на времето ще разберете всичко. Знайте, че сте в сигурни ръце, че всяка опасност премина.
— Бедният ми татко! Само да узнае, че Чакра, това страшно чудовище, е жив.
Хърбърт замълча, а Кюбина в същия миг излезе от колибата, за да даде някакви нареждания на юнаците си.
— Ах, братовчеде, какво носите на гърдите си? — запита младото момиче, опипвайки невинно предмета с пръстите си. — Не е ли панделката, която откъснахте от кесията ми? През всичкото време ли я носехте?
— От оня час, непрекъснато. О, Кейт, не мога повече да крия истината. Обичам ви! Обожавам ви! Чух… Но кажете ми, мила братовчедке, кажете го със собствените си уста: споделяте ли любовта ми?
— Да, да!
Хърбърт отново целуна устните, които промълвиха трепетната клетва.
И в тази целувка две влюбени души се сляха завинаги!