Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Maroon, 1862 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светослав Колев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Boman(2008)
- Корекция
- Kazak_koka(2008)
Издание:
Майн Рид. Ямайски марони
Издателство „Отечество“, София, 1980
Превел от английски Светослав Колев
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Албена Николаева
Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.
Индекс 11 95376 25632/6256–7–80
Печат: ДП „Тодор Димитров“, София
c/o Jusautor, Sofia
G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897
История
- —Добавяне
Глава CXIII
ТРЕВОЖНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ
Двамата приятели яздеха, потънали в дълбоко мълчание. Не смееха да си поставят въпроси един на друг. Плашеха се от отговорите, чието съдържание предвиждаха. Всеки бе погълнат единствено от безпокойството за участта на девойката, която му бе свидна.
Те насърчаваха конете си еднакво припряно, защото и двамата бяха еднакво загрижени от предстоящата развръзка на страхотната драма, която в този час се разиграваше в господарския дом на Гостоприемната планина. Мислите им бяха почти еднакви.
Измъчваше ги страхът, че ще пристигнат може би твърде късно. Да не би, докато се явят на сцената, тя да бъде напусната, трагедията да завърши и актьорите да се разотидат?
Не бе нужно тези опасения да ги подтикнат към още по-голяма скорост: те и без това препускаха, като че животът им висеше на косъм.
Наближиха хребета на Дяволската канара и се насочиха към гънката, която отделяше Монтагювия замък от Гостоприемната планина.
Пътят излезе от гората и насреща се показа хълмът. 8 същия миг възклицание се изтръгна от устата на Кюбина, който бързо сви юздите на коня и го спря!
Хърбърт пригласи на вика на своя приятел и също се закова на място.
Двамата не размениха слово. Един и същи ужас ги обхвана. Едно и също черно знамение ги вцепени.
Небето над възвишението бе озарено от жълта светлина, която блестеше като сияние.
— Пожар! — извика маронът. — Точно над Гостоприемната планина! Santa madre[1], господарският дом е в пламъци!
— О небеса! — изохка младият англичанин. — Дано не бъде много късно!
Двамината не си казаха ни дума повече. Обладани от еднакъв бяс, те отново се понесоха в галоп и безмълвно един до друг устремиха конете си към билото.
За няколко минути те се добраха до планинския гребен, откъдето се разкри пълен обзор към долината на Гостоприемната планина.
Голямата къща бе в пламъци!
Не екнаха нови възклицания на почуда: изумлението бе отминало. Когато зърна заревото, Кюбина бе повече от уверен в правотата на своята догадка. А докато изчакваха склона, пращенето, което достигна до ушите им, потвърди предположението, преди очите им да зърнат самия пожар.
Нямаше вече господарски дом. Неговото място бе заето от огнена клада, чиито пламъци се извисяваха на гигантски снопове в небето и го закриваха с огромни искри и гъст дим. Горящата грамада непрекъснато буботеше и трещеше. Човек би рекъл, че хиляди дяволи са запалили злораден огън, за да отпразнуват някакво пъклено жертвоприношение!
— Много късно! Много късно! — промълвиха двамата конника в един глас. Сетне с отчаяние на лицата и черен страх в сърцата те още веднъж дръпнаха юздите на конете и се спуснаха безстрашно надолу по ската към пожарището.
След кратко време те прекосиха двора и спряха пред жилището на разстояние, до което изплашените коне се решиха да се доближат.
Младежите скочиха от седлата и с пушка в ръка, готови да се сражават с всякакъв враг, се придвижиха към постройката. Никой не се показа пред сградата. Те я обиколиха. Не намериха нищо. Еднакво пусти бяха градината и паркът. Никъде не се мяркаше жива душа. Не прозвуча глас; чуваха се единствено собствените им викове, заглушени от съскането и бумтенето на пламъците.
Двамата приятели тичаха напред-назад и обикаляха замаяни къщата. Не оставиха неогледано кътче, където очакваха, че може да се скрие приятел или неприятел. Ала усилията им не се увенчаха с успех. Не се показа никакво създание. Зовът им остана без отговор.
Спасителите се спряха за малко и почнаха да размишляват.
Явно бе, че пожарът бе избухнал доста отдавна. Горният етаж, който бе само рамкова постройка от лек дървен материал, бе вече изгорял почти напълно. Останала бе единствено каменната зидария на приземния кат. Над нея се бяха повалили грамадни греди, престанали да пламтят, струпали се напреко, една над друга, овъглени, зачервени, все още тлеещи.
Като не намериха жив човек около жилището, Кюбина и Хърбърт се насочиха към работилниците Те бяха незасегнати от пожара и личеше, че не бе правен опит да бъдат подпалвани. Опожарен бе само господарският дом.
Когато стигнаха до пристройките, двамата мъже се развикаха отново, но както преди не получиха ответ.
Тук всичко бе тъмно и глухо като гроб: внушителността на тишината се подсилваше от контраста на будещия ужас шум на бушуващия наблизо пожар. Двамата не сполучиха да попаднат на някого ни във ферментационната, ни във варилнята, ни в пресовата работилница, нито пък в конюшнята. Не се виждаше никой. Ничий глас не отговори на техните често повтаряни призиви.
Тогава спасителите припнаха към негърските колиби. Там положително щяха да намерят някого. Невъзможно бе всички да са побягнали от страх пред разбойническата банда.
Едва младежите свърнаха към негърското село, и от храстите изскочи на пътеката човек. В наподобяващата черно дяволче фигура, озарена от далечните отблясъци на пожара Хърбърт откри своя стар познат Куоши.
Момчето също позна младия англичанин.
— О, младо господар — извика негърчето, изправяйки се на крака, — „бъф“ гори. То изгаря до дъно.
— Crambo, кажи ни нещо по-ново — нетърпеливо се намеси Кюбина. — Кой подпали къщата? Знаеш ли?
— Видя ли подпалвачите? — бързо добави Хърбърт.
— Кого да виждам, господарю?
— Какви хора подпалиха къщата? — поясни младият господар със същата тревожна бързина.
— Да, господарю. Куоши вижда тях, кога влизат най-първо през предно стълбище.
— Добре, говори бързо! Кои бяха! Какви бяха? На какво приличаха?
— Господи, те същински дяволи. Всичките негри. Едно носи на лице маска. Тук наши негри думат: те марони от планини. Черна Бет вика не. Тя каже: те разбойници от планини. Те дошли да правят обир.
— А младата господарка? Госпожица Воуан? Къде е тя? — запита задъхано Хърбърт.
— А Йола? Моята мома? Видя ли я? — добави Кюбина.
— Не, господари — отговори Куоши. — Не видях ни младата господарка, ни кафява слугиня. Те били горе на голямо хол. Куоши не се качва там. Куоши се бои да не убиват него, ако се качва горе. Куоши стои долу, докато вижда господар Миджи да рипа по стълба. Господи, как фърчи той като стрела и бяга под свод долу. Куоши мисли той крие там. Тогава Куоши хукна с други слуги и се скри в храсти. Господин Томс и слуги от къща бягали на гора и там се скрили. Никой още не се връща.
— О, небеса! — завайка се Хърбърт с разтреперан глас. — Нима е възможно? Сигурен ли си? — обърна се той още веднъж към момчето. — Сигурен ли си, че не видя младата си господарка?
— Ни Йола? — допълни маронът, не по-малко развълнуван от другаря си.
— Кълна се, че не видях ни едната, ни другата — тържествено заяви негърчето. — Я гледай там! — добави то с тракащи зъби, като посочи към горящата грамада. — Божичко, разбойници се върнали! Разбойници!
Докато разговаряха с Куоши, Хърбърт и Кюбина бяха застанали гърбом към пожарището. Сега те се обърнаха рязко и зърнаха между себе си и светлия фон на пламъците да се движат няколко черни фигури. Исполинските очертания на сенките им достигаха до мястото, където стояха двамата мъже и момчето. Новодошлите бяха около половин дузина, на каквото число възлизаха — според Куошевите твърдения — и подпалвачите.
Без да мислят за последствията, решени на най-лошото, двамата младежи припнаха напред. Ако опасенията им излезеха верни, те бяха готови да се сражават до смърт, но да си отмъстят…