Майн Рид
Ямайски марони (109)

Глава CVIII
СИГНАЛИЗАЦИЯ

След краткия тропически здрач над остров Ямайка се спусна нощ. Тя обещаваше да бъде тъмно като в рог. Месецът щеше да изгрее след полунощ, но и тогава не бе известно дали ще се покаже, защото небесният свод бе покрит с гъста завеса от черни кълбести облаци, през които не проблясваха звезди, нито прозираше синева.

Долини и планини бяха загърнати в непрогледна тъма. Дяволската канара, най-високият и личен връх на мили околовръст, бе обвита в пълен мрак. Скалистата чука така неясно се очертаваше на тъмния фон на небето, че хората от долината не можеха да зърнат челото и.

По тясната урва, която извеждаше на върха, се мъчеше да налучка пътя един човек, чийто черен цвят, уродлива снага и свирепо лице не можеха да се различат в околната мрачина. Видението се появи около половин час след залез слънце. Едва ли е нужно да се поменава, че странникът бе коромантиецът Чакра. Кой друг би дръзнал да се катери на Дяволската канара в тази доба? Що диреше той тук? Нека оставим действията да разкрият замислите. Когато излезе на площадката, той развърза възела, който крепеше коженото наметало на раменете му. Свали дрехата и я разстла на камъка. С помощта на няколко върви той закрепи единия край на кожуха за пръта, който носеше. Щом всичко бе готово, магьосникът вдигна дрехата с тоягата и отиде при палмата. Там той постави пръта напреко на стеблото, на височина на простряната си ръка, и го завърза здраво за ствола. Наметалото увисна разпънато в цялата си ширина от напречната тояга.

При работата си негърът явно държеше сметка за направлението. Повърхността, която образуваше обтегнатата дреха бе обърната с едната си страна към долината на Гостоприемната планина и обработваните земи между плантацията и Монтего Бей, а обратната страна бе насочена към Черните полета на Трелоунийските хълмове — един див край, където нямаше ни едно стопанство, ни едно селище на бели хора. Ала в тази пустиня се срещаха своеобразни заселища на чернокожи, защото там бяха любимите сборища на укрили се роби, леговищата на разбойници, скривалищата на бегълци.

Там можеше да намери убежище дори убиецът, сигурен, че не ще го преследва правосъдието. Тези гористи планини бяха приютили не един злодей.

Там имаше множество престъпници, съществуваха дори цели шайки, с които островните власти не бяха в състояние да се справят. На Чакра бяха добре известни всички тези обстоятелства и той познаваше лично някои от разбойниците, някои от най-големите кръвници и главорези. Приготовленията на магьосника имаха за цел да влезе във връзка с една от разбойническите банди. На тях той се готвеше да даде сигнал.

След като опъна кожуха в подходящо направление, коромантиецът взе рефлекторната лампа и я закачи откъм страната на наметалото, която гледаше към планините. Той извади кремък, огниво и прахан, с чиято помощ запали фитила.

Лампата светна ярко и отразената от късчетата огледало светлина можеше да се забележи на мили от пустинята, а бе напълно закрита за погледи от плантациите. Стените на кратуната не позволяваха на пламъка да се види откъм гърба. Опънатата завеса пък пречеше да се забележи трептенето на отблясъците, които можеха да издадат тайния сигнал, защото той не бе предназначен за честните люде по посока на Монтего Бей, а за престъпниците от Трелоунийските възвишения.

— Тъкмо нощ да се вижда лампа — прошепна магьосникът, който се любуваше на майсторията си със скръстени ръце. — Небе черно като дяволски казан с катран в пъкъл. Стари Адам винаги държи момче на пост. То непременно ще вижда лампа.

Никога Чакра не бе изглеждал по-страшен отсега.

Махнал широкото наметало, което донякъде спомагаше да се прикрие уродливостта му, той бе останал по къса риза, естествено от червена фланела, покриваща единствено гърбицата. По-голямата част от тялото му бе гола и черната набръчкана кожа лъщеше на силната светлина на рефлектора. Свирепите черти на лицето, притиснато от нахлупената над слепите очи гъжва със змийска украса, стърчащите от пояса нож и пищов, всичко представляваше страхотна картина, която не можеше да не събуди ужас у всеки, които види този човек звяр.

Неговата безформена фигура, застанала неподвижно под светлината на лампата и стърчаща над площадката на върха, можеше лесно да бъде взета за превъплъщение на дявола — на онзи африкански зъл дух, по чието име бе наречена канарата.

Чудовището остана в това положение напълно безмълвно, с очи вперени в далечните планини, които неясно се очертаваха в нощния мрак. Мълчанието и неподвижността му траяха само няколко минути.

— Въф! — възкликна негърът и отпусна ръце, сякаш се канеше да извърши някакво действие. — Знаех, че те ще виждат мене скоро. Идва вече оттам отговор.

Докато той си приказваше, на върха на далечния хребет лумна внезапно ярък огън, който все така внезапно угасна.

След малко последва втори пламък, пак на същото било. И той угасна по същия начин. Сетне измина нов еднакъв промеждутък и се яви трета светлина.

И трите сигнала приличаха на проблясъци от запалена купчинка барут.

В момента когато бе даден третият знак, коромантиецът се приближи до лампата и угаси светлината.

— Нямам нужда повече от тебе — заговори той на светилото си. — Ако тебе оставям тук, ти ще правиш на мене беля. А и на Чакра става студено. Не може без стар кожух.

Като изрече тези думи, магьосникът свали рефлектора, после наметалото, което освободи от пръта. Той наметна дрехата на плещите си и се придвижи към предната част на площадката, на чиито ръб седна с провесени надолу нозе.