Майн Рид
Ямайски марони (10)

Глава IX
ФУЛАХСКИЯТ ПРИНЦ

На квартердека на кораба на робите, недалече от изходния люк, се бе изправил млад човек с особена външност, отличаваща го не само от белите, които образуваха екипажа, но и от черните и кафяви роби, които съставляваха товара. Облеклото, държанието и някои други незначителни подробности сочеха, че той не спада нито към едните, нито към другите. Той току-що бе излязъл от каютата и се въртеше на задната палуба.

Щом като имаше достъп до каютата и се ползуваше от привилегията да стои на квартердека, той, естествено, не спадаше към числото на „балите“ човешка стока, но, от друга страна, дрехите и цветът на кожата не позволяваха да се приеме, че той влиза в състава на корабния екипаж. Както облеклото, така и лицето издаваха африкански произход, макар чертите да не бяха от подчертан африкански тип. Те бяха по-скоро азиатски, или по-точно, арабски, ала в известно отношение те се различаваха и от арабските. Всъщност те се доближаваха повече до европейските черти, при все че цветът на кожата отхвърляше възможността въпросното лице да принадлежи към коя да е от европейските народности. Цветът на кожата имаше оттенъка на светъл флорентински бронз, който избива на кафяво.

Момъкът изглеждаше на около осемнайсет или деветнайсет години; висок и добре сложен, той имаше хубави вежди, които се виеха над големи топли очи; леко извит орлов нос, тънки, добре очертани устни; бели зъби, които изглеждаха бисерни поради контраста на тъмната краска на горната устна, и буйна къдрава коса с катраненочерен цвят.

Той по нищо не се различаваше така силно от тъмнокожите роби, както по облеклото. Докато те не носеха никакви или почти никакви дрехи, той, напротив, бе богато натруфен; лицето, гушата, ръцете и краката, от коленете до глезените, бяха единствените открити части от тялото. Туникоподобна къса дреха без ръкави от жълт сатен, покриваща риза с поли до колена, беше пристегната около кръста с пояс от червен китайски креп, по свободно висящите краища на който имаше сърмени ресни. Над лявото рамо се висеше преметнат ешарп от модър бурнусов плат, закриващ ръката, над която висеше; под него се подаваше полускрит ятаган с гравирана ножница и дръжка от слонова кост с резба. Тюрбан на главата и сандали от кордофанска кожа на краката завършваха тоалета.

Въпреки че облеклото имаше азиатски вид и притежателят му приличаше на индусите, известни под името „ласкари“, той бе същински африканец, макар и не от типа, който обикновено се свързва с тази дума и който буди представата за негроидни черти. Той спадаше към един народ, който се различава изцяло от негрите: великата нация на фулахите (фелдите), съставена от войнствени овчари, чиято страна се простира от границите на ДарФур до бреговете на Атлантическия океан; те са господари на Сокото и Тимбукту и фанатични последователи на лъжливия пророк; измежду тях излязоха заговорници против Лейнг^[1] и убийци на Мънгоу Парк^[2] в Куоро. От тяхната раса произхождаше и момъкът на задната палуба. Той не беше сам, придружаваха го трима или четирима мъже, които също се различаваха от нещастниците в трюма. По-простото облекло и скромната украса показваха обаче, че те са по-низши от него по чин, или, накратко казано, те бяха негови слуги. Смиреността, с която се обръщаха към него, и старанието, с което дебнеха всеки негов поглед и жест, издаваха навик на подчинение, а ако се съди по гъжвите на главата и начина да поздравят с темане, можеше да се заключи, че това е ориенталско раболепие.

Разкошът в момковите одежди се съчетаваше с надменност, която подчертаваше, че той е човек от знатно потекло, може би главатар на някое африканско племе.

А и в действителност той беше такъв човек — фулахски принц от сенегалския бряг.

Неговото присъствие или поява по тези места едва ли биха привлекли нещо повече от бегло внимание, ала тук, на другия бряг на Атлантика, на борда на един кораб за пренасяне на роби, те се нуждаеха от обяснение.

Очевидно беше, че той не се числи към злочестите човешки същества от трюма, осъдени на вечно робство. Нямаше признаци, че с него се отнасят като към пленник. Напротив.

Как тогава да се обясни присъствието му на барка на робите? Пътник ли беше? И какво го свързваше с останалите хора от ветрохода?

Подобно съдържание, макар и изразено другояче, имаха въпросите на евреина търговец на роби, когато на връщане от предната палуба, след като бе приключил прегледът на товара, очите му внезапно зърнаха младия фулах.

— Гошподи, капитане! — възкликна евреинът, вдигайки двете ръце нагоре и разглеждайки изненадано момъка с тюрбана на квартердека. — Гошподи! — повтори той. — Що за шудо! Бог да ми е на помощ! И тия ли са роби?

— Не, господин Джесурън, никакви роби не са. Оня, важният, в коприна и сърма е сам господар на роби. Той е принц.

— Що думаш, капитане? Принш?

— Не ви се хваща вяра май? Ехе, не ми е за пръв път да возя на кораба си африкански принцове. Тоя тук е негова светлост принц Сингюз, син на великия султан Фута-торо. Останалите около него са слуги, негови придворни. Оня с жълтата чалма е носител на „златния жезъл“, другият със синята гъжва — носител на „сребърния жезъл“, третият май е камердинер.

— Султанът Футо-торо! — смая се търговецът на роби, продължавайки да държи вдигнат чадъра си. — Кралят на ощрова на шовекоядците! Ама ше жмешка! Моля ти се, капитане, не се шегувай! Кажи защо си ги нагиждил. Да не жмяташ да ижмъкнеш нещо повешко за тоя салтанат?

— Не се шегувам, господин Джесурън. Не съм ги докарал за продан. Кълна се, че тоя приятел е африкански принц.

— Африканшки врели-некипели! — пригласи евреинът недоверчиво, вдигайки рамене. — Хайде, кажвай, капитане, какъв машкерад си правиш!

— Никакъв маскарад, любезни. Казах ти. Той е арабски принц и мой пътник. Нищо повече.

— Иштина ли?

— Истина! — натърти корабопритежателят. — Нали ви казах, господин Джесурън.

— Гошподи, пътник жнаши!

— Да-а! И за пътя заплати царски като същински принц.

— А какъв дявол го води в Жамайка?

— В Ямайка? Виж, то е съвсем друго. Хич и няма да се догадите за какво е тръгнал.

— Я кажи да шуя, шкъпи!

— Добре де. Тя, работата, кажи-речи, е такава: преди около година мандингоански войски нападнали столицата на стария Фута-торо и заедно с плячката отвлекли една от султанските щерки, сестра на оня писания там горе. Продали я на някакъв западнойндийски кораб за роби, който, разбира се, довел момичето на някой от тукашните острови, но не се знае на кой. Старият Фута-торо, пък и другите от хората му, мислят че робите са ги закарали всички вкупом на едно място. Той нещо се е смахнал от мъка по щерка си, тя му била любимката, че и голяма гиздосия била на туй отгоре, та сега праща брата да я дири и да я върне, дето и да е. Ето, такава е работата.

Докато капитанът разказваше историята, по лицето на евреина се изписа изражение, което издаваше нещо повече от обикновен интерес, нещо повече от чисто любопитство, но той се помъчи да скрие всякакъв външен белег на вълнение и да запази, доколкото му бе възможно, пълна невъзмутимост.

— Гошподи — рече той, когато корабопритежателят завърши, — наиштина шудна иштория! Но как, дявол да го вземе, ще намери сещра си? Вше едно да търси игла в копа сено.

— Вярно! — съгласи се морякът. — Ама това никак не ме интересува — добави той с най-голямо безразличие. — Моята работа беше да прекарам момчето през океана и ако бащата е съгласен да плати, да го върна при същите условия и за същата цена.

— Добре ли плащат? — запита търговецът на роби, видимо заинтересован да узнае отговора.

— Нали казах, платиха царски. Видяхте ли оная купчина жълти мандингоанци там долу до котвения шпил?

— Мда.

— Четирийсет парчета — ни едно по-малко.

— Е?

— Двайсет са за мене, дето ги докарах. Доста евтино, нали?

— Щрашно евтино, драги. А ощаналите двайсет?

— Те са си негови. Води ги, та да ги размени срещу сестра си, като я намери.

— Ако я намери.

— То се знай, ако я намери.

— Ехе — провикна се евреинът многозначително и повдигна рамене, — не му е лека работата, капитане.

— Христофор Колумб да им е на помощ! — рече възбудено корабопритежателят, явно осенен от някакво хрумване. — Текна ми на ум, че само вие можете да му помогнете да я намери. Няма човек, който да разбира тая работа по-добре от вас. Вие познавате всекиго на острова. Не ще и дума, че момчето ще си заплати добре за главоболието. Иска, ми се да сполучи. Старият Фута-торо е един от най-добрите ми доставчици и ако намерим и му върнем момичето, сигурен съм, че той ще ми се отплати щедро, когато го споходя отново.

— Добре, драги капитане. Не жная има ли надежда и не мога да дам никакви уверения на негова жветлощ принша. Не ме бива като преди. Но за твой хатър ще щоря, каквото мога. Както думаш, вше нешишко мога да щоря, за да го насоша. Дадено, ще поговорим по тоя въпрош, но нека уредим първо другата работа, инак вшишки ще се съберат на борда. Двайсет, кажваш, са негови?

— Двайсет от мандингоанците.

— А нещо друго има ли?

— В брой? Не. Ни пукнат цент. Мъже и жени са доларите на родината му. Има и четири слуги, които виждаш тук. Те са му роби като останалите.

— Двайсет и шетири знаши вшишко на вшишко. Гошподи, какъв щастлив шовек е тоя принш. Може би ще мога да щоря нещишко за него, но по тоя въпрос ще поговорим сетне в каютата. Пийва ми се нещишко, капитане. Какво има в сандъка ти? Трябва да пийна нещишко, преди да пошнем жделката.

Мляскайки с устни и щракайки с пръсти, старият негодник слезе по стълбището на люка, следван от корабопритежателя.

Можем само да правим догадки върху подробностите на сделката, която се сключи долу. Преговорите бяха тайни, каквото е и естеството на всяка сделка, която се сключва между един преносвач на роби и един търговец на роби.

Сделката все пак завърши с откупването на целия товар и не след дълго, т.е. точно когато слънцето заседна напълно в морето, гичката, катерът и баркасът на кораба на робите бяха спуснати във водата и под прикритието на нощния мрак „балите“ бяха пренесени на брега и разтоварени в малкото заливче, откъдето бе потеглила ладията на търговеца на роби.

Между робите бяха и двайсетте мандингоанци и прислужниците на принца.

Към брега се връщаше и скифът на кабелт разстояние от другите лодки, чието движение следеше. Сега обаче на него се виждаше и четвърти пътник, седнал на кърмата срещу собственика. Пъстробагреният цвят на дрехите, който даже в мрака се открояваше над спокойната, огледална повърхност на морето, позволяваше да се познае лесно, че този пътник е Фулахският принц. Израилтянинът и мюсюлманинът — вълкът и агнето — плаваха в една и съща лодка.