Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (5)

2

За рекордно кратко време Оливия стигна с колата до „Фигаро“, най-модния в момента италиански ресторант в Атланта. Гумите на колата изсвириха при паркирането, тя хвърли ключовете на служителя и заобиколи тичешком колата, за да влезе през покрития с тента вход, останала без дъх и в отвратително настроение. Мразеше да закъснява или да я сварват неподготвена, а в момента случаят беше точно такъв. Отгоре на всичко мразеше да я интервюират, което я правеше капо по всички точки. При това без бомбата на Ти Джей за капак.

Репортерът от „Атланта Лейджър“ се изправи, когато салонният управител доведе Оливия до масата. Беше млад и стеснителен на вид гъзар, облечен с черна фланелка под свободното сако. Значително количество гел задържаше косата му вдигната на бодлички и въпреки че изглеждаше относително безобиден, червената предупредителна лампичка в главата на Оливия светна на мига.

Беше си „имплантирала“ тази невидима аларма и бе усвоила и други техники за оцеляване, когато медиите решиха, че радиопсихоложката, чийто собствен брак се бе провалил с гръм и трясък, чудесно пасва за водещо заглавие.

Без да загърбва настоящото си мото „Никога не забравяй, че катастрофата дебне зад ъгъла“, тя започна да си бъбри приятелски с двайсет и няколко годишния репортер. Когато той извади малък репортерски касетофон и го постави на масата между тях, тя дори не мигна, но косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Имате ли нещо против?

— Не, не, разбира се, че не — отвърна тя, но мигащата червена лампичка в главата й засвети още по-ярко.

За около петнайсетина минути той се придържаше към безопасни и предсказуеми като отговор въпроси. Да, тя обичаше Атланта. Да, вълнува я шумът около потенциала на предаването й. Не, не смята, че разводът й я прави по-малко компетентна да дава съвети на другите. Напротив! Не, не мисли за себе си като за бита карта. Все пак тя не проповядва морал, а се опитва да помогне на жените да отстояват себе си.

Тогава предаването й било по-скоро като „Скъпа Аби“, дори дублирало някои от похватите на Глория Стайнъм? Въпреки че описанието се доближаваше доста до истината, Оливия не се съгласи. Между хапките тя кимаше и махваше с ръка, опитвайки се да избегне преградите и капаните, като през цялото време от главата й не излизаше мисълта за решението, което Ти Джей щеше да вземе.

Чакаше въпроса как й се вижда сега Тампа, градът, където предаването „Лив на живо“ бе родено, в сравнение с Атланта, когато тонът на интервюто започна да загрубява.

Тъкмо бяха привършили салатите „Цезар“ и тя топеше залък хрупкав италиански хляб в зехтина с подправки, когато събеседникът й спомена едно име, което със сигурност уби апетита й.

— „Атланта Лейджър“ тази сутрин обяви вашия колега Мат Рансъм за „Ерген на годината“ за пореден път. Като психоаналитик, кое според вас го прави толкова привлекателен за жените?

Той я загледа в очакване и овчата му кожа започна да се смъква, но Оливия се зае да потърси социално приемлив отговор, напук на чувствата, които напираха у нея.

— Ами — реши да поувърта тя, — ако има нещо, което съм научила от слушателите си, то е, че няма граници за нещата, които жените намират за привлекателни у мъжете.

— Значи, вие не намирате водещия на „Мъжки разговор“ за привлекателен?

За нещастие само на сляпа жена би й било простено да нарече Мат Рансъм непривлекателен. Оливия се стараеше да запази самообладание, докато мозъкът й се опитваше да изрови първоначалното й впечатление от Мат преди години в Зет Ен Ей. И тогава, и сега той изглеждаше красив като кинозвезда. Всъщност поразително приличаше на Джордж Клуни. Макар че бе по-висок и по-широкоплещест, Рансъм имаше същата прошарена на слепоочията тъмна коса и същите кафяви очи под гъсти тъмни вежди, както и същата идеално изсечена мъжествена брадичка.

За себе си Оливия го намираше за прекалено красив, твърде злостен, твърде егоистичен… твърде… въобще изобщо. Преди осем години в Чикаго той бе сринал със земята всичките й романтични илюзии, но сега едва ли бе времето и мястото да го споделя.

— Не съм казала подобно нещо.

— Мислите ли, че заслужава титлата „Ерген на годината“?

Оливия отпи глътка вода. Рансъм беше трийсет и шест годишен с манталитет на двайсетгодишен и не би разпознал повика за сериозна връзка дори да го ухапе по…

Оливия вдигна очи, забеляза вълчия блясък в очите на репортера и разбра как се е чувствала Червената шапчица, макар и във въображението на Шарл Перо.

— Не мога да се сетя за някой, който повече да заслужава тази титла. Господин Рансъм внася изцяло нов смисъл в определението за ерген.

— Ами заядливите забележки, които си разменяте задочно в ефир и в интервютата? Какъв е проблемът между вас двамата?

Тя вирна глава и погледна снизходително репортера.

„Искаш да кажеш, освен факта, че аз съм психоаналитик със стаж, който се занимава с междуличностни проблеми, слагащи отпечатък върху живота на слушателите ми, а той е новоизлюпен демагог, който дълбае в наболели проблеми като например, защо жените не разбират от футбол?“

„Или пък какво ще кажеш за факта, че работата на едно и също място с него разравя спомени, които осем години се мъчех да погреба, а днес научих, че един от двамата е на път да измести другия от Ти Ел Кей?“

Оливия успя да докара усмивка на лицето си.

— Просто малко заяждане в ефир. Предаването на господин Рансъм привлича голяма мъжка аудитория, а моята е предимно дамска. Понякога е здравословно да си разменим по някоя и друга… закачка. Това нищо не значи.

Репортерът се ухили и свали ликуващо каквото бе останало от овчата си маскировка.

— Значи не ви притеснява статията, в която той ви определя като… — прегледа бележките си вълкът — „метежник във войната между половете“?

Оливия пъхна в устата си последното залче хляб и едва не се задави. Сдъвка го внимателно, преди да отговори:

— Е, бях изненадана, че Рансъм призна, че се води война, когато неговата армия търпи такива тежки загуби. Още повече съм изненадана, че мъж, който не крие, че често посещава барове, кръстени на части от женската физика, знае значението на думата „метежник“.

— И не сте разстроена, че водещият на „Мъжки разговор“ ви нарече „Радостоубийца на годината“? Или че цели двайсет минути в снощното му предаване бяха отделени за облози със слущателите за това, откога не сте правила секс?

Оливия почувства как челюстта й увисна при последната обида. Престори се, че бърше със салфетката ъгълчето на устата си и си напомни, че някои въпроси не заслужават да бъдат удостоявани с отговор. Откакто подписа договор с Ти Ел Кей преди десет месеца, тя много внимаваше да поддържа с Мат чисто професионални отношения, но „Ергенът на годината“ явно не мислеше така.

— Искате ли да опровергаете твърденията на Мат Рансъм или на неговите слушатели?

Оливия продължи да дъвче бавно. Неотдавна един журналист я бе помолил да обобщи с около пет думи най-големите пречки за щастието на жените и тя предизвика сензация, като ги определи само с една: „Мъжете.“

После премисли отговора си и добави: „Сексът.“ Тези две теми и готовността й да ги обсъжда в ефир покачиха много рейтинга на предаването.

Оливия нямаше намерение да се остави да бъде подведена да каже нещо, за което после да съжалява, нито възнамеряваше да допусне Мат Рансъм да я съсипе повторно — този път не лично, а професионално. Ако запазеше самообладание, щеше да излезе от това интервю с ненакърнено достойнство и дори с предимство в задаващата се битка.

— Без коментар, доктор Мур?

Оливия остави салфетката на масата и внимателно отмести встрани чинията си. Погледна вълка право в очите и царствено повдигна едната си вежда, като заговори отчетливо и бавно заради касетофона, поставен помежду им на масата.

— Въпреки голямото ми уважение към господин Рансъм и неговото шоу — колкото и малко от неговите предавания да съм слушала, — ако някога реши да се захване с по-значими теми като реалния живот и връзките, може би бих могла да му помогна.

Козината на вълка слегна и той възпроизведе усмивка. Спря да яде, взе бележника си и започна да записва.

Оливия знаеше кога да си тръгне. Като преметна чантата си през рамо, тя благодари на домакина си за обяда, бутна стола си назад и стана. Преди да тръгне, застана с ръце на облегалката на стола, кимна към бележника и касетофона и дари репортера с най-блестящата си усмивка.

— Чувствайте се свободен да ме цитирате.

 

— Слушате „Мъжки разговор“, където един мъж може да се чувства като мъж. Часът е двайсет и три, денят — петък, което означава, че днешният разговор е без тема и без правила. Обадете се на телефон 1–555 — за мъжки разговор. Винаги имам мнение. Това ни е присъщо.

След като изключи микрофона си, Мат Рансъм се облегна назад на стола, опъна дългите си крака на масата пред себе си и сключи ръце зад врата си, докато чакаше да изтече петминутната рекламна пауза. В оставащия час до полунощ радиостанцията беше почти празна — точно както обичаше той.

Две минути по-късно метна минибаскетболната топка в коша, закрепен на стената, и се усмихна, когато уцели. Следващата я хвърли с лявата ръка, а по-следващата със затворели очи.

Доволен, той взе чашата с хладко кафе по-скоро по силата на навика, отколкото заради нуждата от кофеин. Мат бе нощна птица, открай време беше, и предпочиташе да работи нощем, когато всичко бе някак по-лежерно и по-небрежно.

В оставащата една минута до ефир той нахвърля няколко бележки по темата за следващото предаване в понеделник и се замисли за снощното шоу. Започна с въпроса „Защо мъжете и жените не могат да си поделят дистанционното за телевизора?“, като планираше да мине направо към обсъждане на основните разлики между двата пола — тема, идеално пасваща на неговия тип хумор.

Вместо това шоуто се изроди в оплюване на семейната психотерапия, което предизвика язвителната оценка на друг слушател за психотерапията като цяло, което от своя страна доведе накрая до темата за самата доктор Оливия Мур.

Дори той, който обикновено не се затрудняваше да следва потока на мисли на слушателите си, се изненада колко бързо се завъртя в обръщение името й и колко разпалени бяха слушателите му, предимно мъже, при споменаването му. На висок тон изразяваха несъгласието си с проженската й позиция и оплюването на мъжете, което често й се случваше и някак си те като че ли не можеха да се сдържат.

За себе си бе със съвсем чиста съвест, че не той повдигна темата за сексуалния живот на Оливия или за предполагаемата липса на такъв. Но щом веднъж темата бе повдигната, му коства доста усилия, докато я смени. Самият той се почувства в известен смисъл малко неловко от грубите шеги и злостните нападки.

Не му стигаше нездравия интерес на слушателите към доктор Мур, ами на всичкото отгоре се опитваха да го накарат да обсъжда и да парира съветите й. Дори да питаеше и капка уважение или вяра в семейната психотерапия, нямаше интерес да го споделя със слушателите. Работеше в развлекателната индустрия и предаването му беше предназначено да провокира мисленето на слушателите, не да ги лекува.

Десет секунди преди включването в ефир той се облегна назад на стола и се прицели за последно в коша. Кафето имаше вкус на престояло, а ударът му беше неточен. Дигиталният часовник на стената отброи последните секунди и той оповести:

— Слушате „Мъжки разговор“, където мъжът може да бъде мъж. Аз съм Мат Рансъм.

— Здрасти, Мат.

Мат разпозна провлечения гърлен говор на един от редовните си слушатели — шофьор на товарен камион, спечелил прякора си като преден защитник на „Булдозите“ от университета „Джорджия“.

— Здрасти, Доуг. Как си?

— Не много добре. Приятелката ми, Джо-Бет иска да се женим.

— Дявол да го вземе, Доуг! Това да не са ти „Анонимни връзки“?

— Извинявай, човече, но трябва да поговоря с някого.

— Не може ли да поговорим за футбол? Или да обсъдим кое е по-добре — да си купиш кола в брой или на лизинг?

— Имам нужда от малко помощ, Мат. Джо-Бет слуша предаването на онази доктор Оливия. Някой трябва да застане на моя страна.

Мат се обърна за помощ към продуцента си Бен, но онзи страхливец се направи на разсеян. Мониторът му показа, че още един слушател чака на телефона. На хоризонта не се задаваше пауза за реклами.

— Добре, добре. Какъв е проблемът?

— Ами, според мен няма никакъв проблем, но Джо-Бет все ми напомня за биологичния си часовник. Казва, че е време да се установи и да създаде семейство.

— Защо просто не й кажеш, че трябва да го обмислиш? Сигурен съм, че и тя не иска да прибързва. Откога сте заедно?

— От три години.

— Три години? Мили боже! Колко време е необходимо, за да решиш дали искаш да си с някого?

— Все едно слушам Джо-Бет. Точно ти ли ми го казваш? Колко пъти досега си бил избиран за „Ерген на годината“, Рансъм?

— Няколко.

Доуг изсумтя.

— Не виждам да си се установил и да си се обвързал за цял живот, а, Рансъм?

— Не.

— И защо приятелките ти не се обаждат в предаването и не се оплакват?

— Защото не им давам поводи за оплаквания. Честен съм. Още веднага им обяснявам какво могат да очакват от мен, а именно — добро прекарване, и не ги баламосвам, че предлагам нещо повече.

— Получава ли се?

— Винаги. Нека да ти го обясня, Доуг — истинските мъже трябва да бъдат пределно ясни. И тогава няма проблем.

— Е, малко е късно за това. Джо-Бет няма грешка, но просто не съм готов да се оженя отново.

— Разбрах те, Доуг. Но пак ще ти кажа, че е много по-лесно да го кажеш още в самото начало, отколкото по-късно да ти се наложи да се оправдаваш. Сам си се насадил на пачи яйца. Сега каквото и да направиш, все ще си прецакан.

Мат приключи разговора, погледна часовника и изпита облекчение, тъй като бе почти време за рекламна пауза. Прие едно от обажданията, изслуша някакъв хленчещ мъж съвсем не на място и заряза останалите чакащи за включване слушатели, като даде знак на Бен, че е готов да премине към следващата част.

Ето това става, когато учиш мъжете да бъдат по-чувствителни — превръщат се в лигльовци. Това хич не му допадаше.

Най-накрая прозвуча сигналът на предаването. Имаше нужда от това прекъсване, а когато отново излезе в ефир, бе решен да не допусне повече никакво мрънкане. Мат погледна през стъклото, хвърли кръвнишки поглед към Бен по навик и се наведе към микрофона.

— Вие слушате „Мъжки разговор“… не, не е „Скъпа, Аби“. Ако имате да кажете нещо по мъжки, обадете ми се. Днес е петък и имате възможност сами да избирате темата за разговор.

След сигнала за приключване Мат се изправи, свали си слушалките и с облекчение напусна студиото. Мина покрай контролната зала, надолу по коридора и стигна охранявания вход, преди да забави крачка. Последните два дни бяха предостатъчни, за да развалят настроението на всеки мъж. Първо Ти Джей сподели с него дилемата си с бюджета, а сега пък слушателите му се опитваха да го превърнат в нещо като консултант по сърдечните връзки. Бррр!

Според Мат най-добри връзки бяха онези, лишени от каквито и да било усложнения, както бе казал в предаването. Двама души се събират, наслаждават се на компанията си и просто продължават нататък, когато им омръзне. Ако не се сближаваш твърде много, никой няма да бъде наранен. През целия си живот като възрастен бе живял безпроблемно, придържайки се към тази философия, с изключение на едно отдавнашно покушение над мъжкото му его, засегнало сериозно сърдечните му струни, и не виждаше причина да я променя.

Спря се пред таблото с изрезки от пресата и се взря в снимката на доктор Оливия Мур. Странно, как отново й се бе удало да нахлуе в живота му. Не само че предаването й бе започнало да променя облика на неговото, но според Ти Джей сега тя му бе конкуренция. Едно от двете предавания трябваше да падне.

Той присви очи. Беше придобила по-изискан вид, но физически не беше се променила много от времето в Чикаго. Скулите й все така бяха очертани драматично нагоре от двете страни на правилния, леко вирнат нос, докато устните й оставаха твърде плътни за решителната брадичка. Русата й, лъскава като коприна права коса падаше до раменете, а раздалечените й зелени очи продължаваха да излъчват закачлив интелигентен блясък.

И все така му въздействаше, без изобщо да го цели.

Мат си наля за последен път от отдавна изстиналото кафе, опита се да му придаде по-приятен вкус, като го притопли в микровълновата печка и се отправи към контролната зала, без да престава да мисли за Оливия. Когато Ти Джей направи избора си, щеше да съжалява за напускането й.

Да, тя щеше да му липсва. Също така щеше да му липсва вълнението в реакциите на слушателите всеки път когато кръстосваха шпаги в ефир.