Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (35)

32

Повече от седмица мина, откакто Мат беше в Еванстън, но все още не знаеше какво точно прави тук. Посети гроба на Адам, обиколи любимите места и прекара доста време с племенниците си, които поразително приличаха на него и Адам на тази възраст. Казваше си, че няма конкретна причина за гостуването му, че не е нужно да се разглежда под микроскоп като някакъв нещастен микроорганизъм само защото Оливия искаше да му направи дисекция. А после започваше да прави точно това.

Още повече време прекарваше в мисли по самата Оливия. Тя изникваше в съзнанието му без предупреждение и му трябваше голямо усилие на волята, за да я прогони оттам. Когато се хвана, че размишлява колко по-умна и привлекателна беше в сравнение с другите жени, които познаваше, разбра, че нещо не е както трябва, и то сериозно.

Опита се със всички сили, но нищо не беше в състояние да запълни празнотата, която изпитваше или да му подскаже вярната посока. Най-важните неща в живота му — работата и начинът му на живот — изведнъж му се сториха непоносимо повърхностни и лишени от смисъл.

Дори детската му стая не можеше да му даде отговорите. Високите до тавана рафтове бяха пълни с момчешки съкровища. До купите от първенствата в детската лига бяха наредени модели на самолети, които Адам с големи усилия беше сглобил. Комиксите бяха подпрени на плексигласова кутия с бейзболна топка, подписана от играчите на „Кюбс“ през 1974. Можеха да се видят всички съкровища, ценни за едно тринайсетгодишно момче.

Мат премина през тийнейджърските си години сам в тази стая. Но дори когато спортните плакати, избирани заедно с Адам, отстъпиха място на зараждащата се страст на Мат по рокбанди и спортни коли, Адам винаги присъстваше тук — липсващата част от живота му, която винаги стоеше отдясно и споделяше съществуването му.

Мат затвори очи и започна да си спомня. Загуби девствеността си на шестнайсет в същото двойно легло, на което седеше сега. Беше дяволски притеснен и се боеше, че родителите му ще се приберат по-рано и ще го хванат с Мери Ан Хайтауър на местопрестъплението, но сексът беше първото нещо, което пропъждаше Адам от мислите му. Оттогава все търсеше тази забрава.

На вратата се почука и Мат приветства това прекъсване.

— Влез.

— Здрасти. — На прага стоеше сестра му. — Помислих си, че ще искаш да дойдеш на обяд в ресторанта.

— С удоволствие. Мама спомена нещо за разходка до езерото, но откакто съм тук, все се кани и още не сме отишли. Не мисля, че днес ще реши.

Сандра се приближи и седна до него.

— Не е в състояние да отиде там.

— От години не е в състояние да върши много неща.

— Не може, Мат.

— Разбира се, че може, но не иска.

— Не. След като татко почина, тя най-после се съгласи да започне терапия, но твърде дълго е потискала всичко в себе си и мисля, че не знае откъде да започне. Понякога си мисля, че Кайл и Кени ще й помогнат, но не знам. Все още се обвинява.

— Всички го правим. Но тя е майката. Длъжна беше да се стегне и да се погрижи за нас.

Сандра се усмихна с невероятна тъга.

— Аз самата вече съм майка, братче, и мога да ти кажа, че я е било грижа за нас. И продължава да я е грижа. Просто не може да го покаже по начина, по който на нас ни се иска.

Мат разбираше, че говори като сърдито дете, но не можеше да се въздържи.

— Не само тя загуби близък.

— Да, така е. — Сестра му преметна ръка през рамото му и го стисна. — Мисля, че никой няма да разбере какво ти е било на теб. Ала всеки сам избира как да се справи — тя сложи ръка на бузата му и обърна лицето му към себе си — или да се скрие.

— Оливия ме обвини в същото. Нарече ме Питър Пан и каза, че съм отказвал да порасна.

— Да, знам. Гледах предаването по интернет. Цяла седмица се опитвам да те накарам за заговориш за нея. Очевидно опитите ми са били прекалено деликатни.

Мат изсумтя при представата за Сандра и думата „деликатни“, събрани заедно и погледът му се премести на лаптопа му, нагласен на станцията на Ти Ел Кей.

— Между вас зрееше нещо още преди да тръгнем за Италия — каза Сандра, — но не можахме да гледаме дистанционното излъчване. Какво стана?

— Не ти трябва да знаеш.

— Не, напротив. Няма да е лошо да имам някаква представа защо се мотаеш тук цяла седмица.

— Не се мотая.

Сестра му го погледна с онзи поглед, който придоби на тринайсет, когато реши, че момичетата по природа превъзхождат момчетата.

— Знам само, че тя е в ефир и назовава нещата с истинските им имена, докато ти…

Мат се намръщи. Сандра само се засмя.

— Харесвам предаването й. Все си представям мъже с миниванове, опитващи се да оцелеят в предградията.

Мат трепна. Трудно беше за вярване, че мъжете и жените изобщо могат да се разбират при цялото това снизходително отношение от едната страна. По отношение на изразяването на чувствата и справянето с ежедневието, той беше като всеки друг мъж.

Сандра погледна часовника на стената и се приближи към компютъра. Те се загледаха в монитора и Мат увеличи звука. По-късно се чу:

— Аз съм доктор Оливия Мур. В ефир сте.

— Значи това правиш тук — каза сестра му. — Криеш се от доктор О.

— Шшш. — Мат усили с още една степен звука и чу как Оливия каза:

— Оценявам обажданията и подкрепата ви, но можете да престанете да изпращате съболезнователни картички. Никой не е умрял. Казах на Мат Рансъм какво чувствам, но той не изпитва същото. Край на историята.

Сандра му хвърли още един поглед, но Мат беше напълно съсредоточен в думите на Оливия.

— Съгласна съм — продължи тя, — повечето жени не дават гласност на чувствата си публично. Но доколкото ми е известно, досега никой не е умрял от неудобство. Добре съм. Да се захващаме с вашите страхове и проблеми.

Погледът на Мат се спря на мобилния телефон до компютъра, после отново се върна на монитора. Сандра се премести по-близо до него.

— Трябва да си пълен глупак, за да изпуснеш жена като Оливия Мур.

— Не мога да й дам това, което иска.

— Тогава й дай каквото можеш. Тя е професионалист. Сигурно може да излекува нещастния ти задник и вероятно ще го направи безплатно.

Сандра взе телефона, отвори капачето и прегледа списъка с номера. Когато намери номера на Ти Ел Кей, тя натисна копчето за избиране и му го връчи. Вратата се затвори зад нея, когато Даян Лоуи вдигна телефона.

— Даян? Обажда се Мат.

Настъпи мълчание, а после:

— Какво искаш, идиот такъв?

— И на мен ми е приятно да те чуя, Ди. Ще съобщиш ли на Оливия, че съм на линията.

— Вероятно, но не защото го искам.

— Просто ме свържи по време на следващия рекламен блок.

— Съжалявам, но можеш да говориш с Оливия или в ефир, или изобщо няма да те свържа. Дължиш й поне това.

— Разбрано. — Мат си пое дълбоко дъх и седна пред компютърния екран, питайки се какво, по дяволите, щеше да й каже.

Няколко секунди по-късно вече бяха в ефир.

— Здравей, Ливи. Как си?

Щом чу гласа на Мат, сърцето на Оливия заби учестено.

— Никога не съм била по-добре — излъга тя. — Откъде се обаждаш?

— Чикаго. Всички полети до Нийделенд бяха заети. Лишиха ме и от минивана.

Тя избърса потните си длани в панталона и си заповяда да се успокои. Явно не беше подготвена за такъв разговор с Мат в ефир.

— Радвам се, че следиш предаването. Как върви пътуването ти?

— Добре, страхотно.

— Радвам се — каза тя.

Разговаряха като двама познати, случайно видели се на коктейл. Ако не внимаваха, щяха да започнат да приказват за…

— Как е времето при вас? — попита Мат.

— Хубаво. Малко е сухо, но през почивните дни има голям шанс да завали.

Продължително мълчание.

— Е, за нещо конкретно ли се обаждаш? — подсказа му тя.

— Да.

Той замълча и Оливия се стегна, без да има представа какво ще последва.

— Исках да се извиня за фиаското по време на дистанционното излъчване — каза Мат. — Страшно много уважавам, хм… професионалните ти способности и съжалявам, че отчасти съм виновен за компрометирането ти.

— И — отново му подсказа тя.

— И, ъъъ… липсваш ми. Може да излезем на по питие или нещо такова, като се върна.

— На среща ли ме каниш?! — невярващо попита тя.

— Мисля, че да. Проблем ли е?

— Мат, преди седмица признах в ефир, че те обичам. Ти не си направи труда да се обадиш. А сега се обаждаш, за да ме поканиш на среща? Според мен ние сме на светлинни години след етапа на срещите.

Тя замълча, опитвайки се да пресече гнева и разочарованието си, които нямаше как да изрази.

— Не знам какво правиш в Чикаго, но явно това не ти помага да осъзнаеш реалността и да разбереш себе си. Дори ти би трябвало да си наясно, че ти се предоставя идеална възможност за малко самопознание.

— Оливия, аз съм в отпуск, не на пътешествие с цел духовно усъвършенстване. Освен това в моя свят човек не разтръбява ей-така пред всички чувствата си, а после да настоява другият да последва примера му. Защо, по дяволите, каза, че ме обичаш, след като смяташ, че трябва да се променя?

В тона му имаше дразнещо иронична нотка, но Оливия усещаше гнева и объркването зад тях. Поне в това си приличаха.

— Виж — продължи Мат, — когато не се опитваш да заковеш задника ми за стената, компанията ти наистина ми е много приятна. Ние си допадаме. Между нас има химия. Искам да съм с теб. Имам… чувства към теб, но не изгарям от желание да правя декларации, че ще изпитвам вечна любов.

— Но ти наистина ме обичаш, Мат. Жалко, че не си способен да го приемеш. Жалко и за двама ни.

Почувства как сълзите й напират. Сълзи на яд и безсилие, сълзи за бъдещето, което можеха да имат само ако можеше да го накара да го проумее.

Тя беше професионален терапевт, влюбена в мъж, който отказваше да докосне с пръст памука, с който беше обвил чувствата си. Освен това не позволяваше и на нея да го стори.

Тя избърса очи с опакото на ръката си и преглътна сълзите. Нямаше да плаче заради Мат Рансъм. Не си го бе позволила насаме, още по-малко щеше да го допусне публично.

Погледът към часовника й показа, че предаването й е към своя край, затова тя продължи и пусна тихо музикалния сигнал.

— О, не, Оливия. Няма да оставим нещата така. Дойдох в Чикаго да си почина, не да катеря някакъв емоционален Еверест.

— По-зле за теб, Мат, защото имаш нужда. Щом не ми позволяваш да ти помогна, намери някоя друга, която ще го направи. Твърде си добър, за да прекараш остатъка от живота си като ерген на годината на Атланта.

— А ти си напълно неспособна да приемаш хората такива, каквито са. Не мисля, че работата на психолога е да променя хората против волята им.

Тя усили музиката, но Мат не преставаше да говори:

— Чу думата „почивка“, нали, Оливия? Това означава забавления… приятели… жени. Не съм готов да се откажа от всичко това.

— Тогава няма за какво да говорим повече. Съжалявам, Мат, но времето ми свърши.

Тя пусна докрай музиката, с което почти заглуши думите му.

— Оливия, предупреждавам те! Взел съм си черното тефтерче и няма да се поколебая да го използвам.

— Върви да се гръмнеш, Мат. Ще го преживея. Разбрах, че и вторият път не е по-различен от първия.

А после, съвсем непрофесионално, тя прекъсна разговора с голямо удоволствие.

 

Изборът на пръстена отне на Доуг два дни, а после още един, преди да признае пред себе си, че Джо-Бет нарочно го избягва. Оставяше й съобщения, опитваше се да я намери в работата, дори й занесе цветя вкъщи, но всеки път нея я нямаше.

Снощи на боулинга се опита да изкопчи някаква информация от Емили, но тя упорито си държеше устата затворена и му каза само, че Джо-Бет явно сериозно ходи със старото си гадже — счетоводителя, одобрен преди години от родителите й.

Някакво предчувствие, че не бива да губи повече време го накара да скочи в джипа и да отиде в „Магнолия Дайнърс“. Време беше. Тази вечер имаше намерение да се сгоди — дори ако трябваше да сплаши възрастната сервитьорка.

Норийн не се зарадва, когато Доуг седна на единствената празна маса в нейния сектор. Всъщност, изглеждаше настроена свадливо.

— Здрасти, Норийн.

— Здрасти, Доуг. Какво да ти донеса?

— Кажи ми къде е Джо-Бет. Трябва да говоря с нея.

Норийн пъхна молива зад ухото си, а тефтера в джоба на престилката.

— Тя не желае да разговаря с теб, Доуг. Заета е да преследва мечтите си.

— С Мидълтън? — поклати той глава. — Не ми ги пробутвай тия. Тя обича мен!

— Знаеш ли, понякога това не е достатъчно. Тя заслужава сигурно бъдеще и семейство, а Мидълтън е готов да й ги осигури.

— Трябва да ми го каже лично.

— Вече ти го каза, Доуг. Неведнъж. Просто не искаше да я чуеш.

— Добре, сега целият съм в слух.

Сервитьорката скръсти ръце и го загледа с каменно изражение.

Доуг бръкна в джоба си и извади малка кадифена кутийка.

— Нямах намерение да го показвам първо на теб, но нейсе.

Изражението на Норийн омекна видимо. Тя вдигна кутийката към светлината, за да се наслади на бляскавия диамант.

— Сигурно има цял карат.

— Е, със сигурност мога да ти гарантирам, че не е цирконий.

— Много е хубав, Доуг, но се опасявам, че може да си закъснял.

Доуг грабна кутийката от ръката й и бързо затвори капачето.

— Какво искаш да кажеш?

— Джо-Бет си купи нова рокля за излизането й тази вечер с Кевин. Ако не се лъжа, очаква тази вечер да й предложи.

Доуг се измъкна от сепарето и стана, като се надвеси над сервитьорката.

— Къде са те, Норийн?

— Ами… не съм сигурна, че трябва…

— Норийн, давам ти само една възможност да ми кажеш къде са, а после те мятам през рамо и те изнасям оттук. Ако не ми кажеш къде са, ще те накарам да ми покажеш.

Норийн се изкикоти като девойче.

— Приятно ми е да видя, че най-накрая осъзна, какво си имал през цялото време. Те са в „Паризиен“. Само стискам палци да не си закъснял. Резервацията им беше за седем.

Тичешком, Доуг погледна часовника си. Проклятие! Беше осем и половина, а му трябваха поне двайсет минути, за да стигне дотам. Докато караше, внимаваше да не сгази някого и се молеше обслужването да е калпаво или поне много бавно.

Двайсет минути и двайсет долара глоба по-късно той си сложи вратовръзка и се напъха в тясното сако, предоставено му на входа на ресторанта. Салонният управител го заведе до малката маса с ленена покривка в сепарето, където Кевин Мидълтън седеше сам.

— Къде е Джо-Бет?

— Здрасти, Ролинс. Предполагам, че не бива да се изненадвам от появяването ти.

— Къде е Джо-Бет?

— Присъстваш на всяка една наша среща. Като сянка си при всеки наш разговор. Защо да не си тук и тази вечер?

— Ти си пиян, Мидълтън. Къде е Джо-Бет?

— Мисля, че е в тоалетната. Помолих я да се ожени за мен и тя започна да плаче. Каза, че трябва да отиде до тоалетната.

— Но какво ти отговори? Съгласи ли се?

— Не знам. Не можах да разбера какво каза, защото хълцаше от плач.

Окуражен от объркването на Мидълтън, Доуг се запъти право към дамската тоалетна. След като почука, той отвори вратата и влезе.

Джо-Бет седеше на модерния диван в предверието и плачеше, заровила лице в носната си кърпичка. Когато го видя, заплака още по-силно.

— Джо-Бет? Мила!

— Ка-ка-какво правиш тук? — изхлипа тя. — Не искам да говоря с теб.

— Успокой се, миличко. — Той взе голям куп хартиени салфетки от позлатената стойка на рафта и седна до нея. — Защо не ми кажеш какво се е случило?

Лицето й се сбърчи и по бузата й потече чернилка, когато отново заплака.

— К-к-Кевин ми предложи брак. — Тя заплака още по-силно на глас, сякаш сърцето й беше разбито. — Трябваше да е най-щастливият ден в живота ми. Уаааа…

Той я прегърна през рамо и я привлече към гърдите си.

— Тихо, миличко. Няма нищо.

— Не, не е така.

Тя хлипа, докато предницата на ризата му не се намокри. Без да знае какво друго да направи, той я залюля като бебе.

— Всичко е наред, Джо-Бет.

— Исках да се влюбя в него. Направих всичко възможно.

— Знам, миличко. Знам.

Хлипането поспря. Тя изхълца, а той й подаде още няколко салфетки, като взе използваните и ги напъха в джоба на сакото си.

— Само че аз обичам теб. — Тя го погледна и по страните й отново започнаха да се стичат сълзи, а с тях и последните остатъци от грима. — Не мога да го променя.

— Знам, Джо-Бет. Аз също.

Той използва палеца си, за да избърше вадичките от лицето й. После се наведе и я целуна.

— Предпочитам да съм с теб, отколкото да се омъжа за някого другиго — прошепна тя.

Дори със следи от сълзи и без грим, за Доуг тя беше най-хубавата жена на света. Искаше да има деца от нея и да остареят заедно. Би й купил карта за фитнес, за да може да му помага за уредите, когато остарее и започне да крета.

— Аз обаче искам да се омъжиш — прошепна той.

Джо-Бет седна изправена и подсмъркна. Изглеждаше объркана.

— Така ли?

— Да.

Той извади кадифената кутийка и я постави в ръцете й, като се усмихна, когато видя как я отвори с треперещи ръце и ахна от учудване и удоволствие, когато видя съдържанието й.

— Стига да се омъжиш за мен.