Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (32)

29

В продължение на пет секунди Мат обмисляше дали да се обади на Оливия. Беше под душа, когато предаването започна и се бършеше, когато тя изрече признанието си в любов, а когато го предизвика да се обади, вече го обливаше студена пот.

Той омота кърпа около кръста си и избърса изпотеното огледало в банята, за да се огледа. Челото му беше сбърчено от обзелата го паника, а очите му бяха като на хванато в капан животно. Обичайното му нехайно изражение бе потънало вдън земя. Оливия ловко бе обърнала ситуацията срещу него и сега той нямаше представа какво чувства и как да реагира.

Мат насапуниса бузите си с пяна за бръснене и прокара бръснача надолу, като поряза едното си ухо. Не можеше да си представи какво беше влязло в главата на Оливия, но ако очакваше от него да се обади и да разкрие най-съкровените си чувства по нейна заповед, сигурно живееше в още по-откачен и измислен свят от този, в който твърдеше, че живее той.

Щеше да й се обади, когато е готов и има конкретна идея какво да каже. И нито минута по-рано.

През това време имаше намерение да постави известна дистанция помежду им. Отдавна трябваше да посети семейството си в Чикаго. Сега му се предоставяше идеалната възможност да се види с майка си, сестра си и да прекара малко повече време с племенниците си. Радиото можеше да намери някоя дресирана маймуна да го замести. Не им дължеше нищо след мръсния номер, който му погодиха.

Мат сложи малко чисти дрехи в сака, който още лежеше на пода до леглото му и се обади в радиото, като отказа да говори с друг, освен с Ти Джей. После изкара колата от гаража и се отправи към шосе 1–75, където насочи предницата на корвета на север и натисна силно педала на газта.

Следващите шестстотин и осемдесет километра прекара в опити да проумее посоката, в която животът му беше поел. Още не можеше да повярва, че Кранкоуър и Ти Джей бяха скроили такъв мръсен план, още по-малко да се примири с кашата между себе си и Оливия. За сетен път беше прескочила стените, които с години беше градил и за втори път се опита да го завлече на място, където се беше заклел, че повече няма да стъпи.

Накара го да говори за Адам, принуди го да разкрие дълбоко погребани чувства и колкото и да се бе опитвал, не му позволи да се скрие отново в безопасното си убежище. Оливия очакваше от него много повече, отколкото другите жени в живота му, и той се дразнеше, че една вироглава част от него искаше да й го даде.

Спря, за да пренощува в „Холидей Ин“, на север от Луисвил, където го регистрира една усмихната розовобуза колежанка, която изглеждаше толкова млада, колкото той никога не бе бил. Всъщност даже се изчерви, когато го попита сам ли пътува, и си каза, че само умората го възпира да не я покани да вечеря с него.

След като си отвори вратата с картата, Мат хвърли сака на леглото. През цялото време беше карал бързо, първо по шосе 75, после на запад по 24 около Чатануга и при други обстоятелства щеше да продължи до Чикаго, но сега, когато беше оставил Атланта зад гърба си, изпитваше странно нежелание да стигне целта си. Може би му трябваха няколко дни, преди да се изправи пред миналото си, а не че, както побърза да убеди сам себе си, това беше причината за пътуването му.

Докато шофираше, нарочно беше оставил мобилния си телефон в сака в багажника, за да не се изкуши да го използва, но сега го извади, за да се обади на приятел, който живееше в този район. Следващото му обаждане щеше да е до сестра му, за да й съобщи, че пристига.

Сега му трябваше малко почивка, за да се възстанови и да проясни мислите си. Нямаше причина да не се помотае с приятели и да не се позабавлява.

Що се отнасяше до самия него, нямаше нищо лошо в Нийделенд, стига да можеш да летиш.

 

Джо-Бет обслужваше обедната навалица от клиенти на автопилот. Изчакваше ги да се настанят, почистваше масите, като се усмихваше и кимаше в подходящите моменти. Добре, че устата и тялото й можеха да функционират независимо от мозъка, защото той беше зает с въпроса, който доктор О беше повдигнала онзи ден. Вътрешният й глас беше заглушен от къркоренето на празния й стомах, за да й даде някакъв отговор.

Искаше да се влюби в Кевин Мидълтън. Тя вече беше влюбена в планинската вила и начина на живот, който той й предлагаше, но всеки път, когато се опитваше да изясни чувствата си към него, мозъкът й отказваше да работи и стомахът я заболяваше.

В три часа тя развърза престилката си и си тръгна. По пътя за вкъщи си каза, че е приключила с Доуг, а Кевин заслужава да му даде шанс. Убеждаваше се, че не е нужна страстна любов, за да върви една връзка. Само че мисълта, че никога повече няма да я изпита толкова, я натъжаваше, че й се плачеше.

Когато стигна до дома си и паркира колата на алеята, вече се бе поуспокоила достатъчно, за да разсъждава трезво. Беше твърде стара, за да мисли за истинската любов и достатъчно зряла, за да оцени значението на компромиса. Двама души с еднакви възгледи можеха да изградят съвместен живот, убеждаваше се тя. Можеше да живее без емоции и страстно любене, ако имаше деца, сигурност и уважение в замяна. Освен това знаеше, че може да направи Кевин Мидълтън щастлив.

Но да не държи никога повече Доуг в прегръдките си? Никога да не го почувства в себе си и да не се отдаде на страстта? Можеше ли наистина да живее без това?

Джо-Бет прекара остатъка от следобеда в чистене. Измете несъществуващите прашинки от ъглите, избърса дъсчения под, който вече светеше след скорошното боядисване и изтърка фугите между новите плочки в банята за гости. Докато работеше, главата и сърцето й водеха битка помежду си — умът й отказваше да приеме мисълта за живот с Кевин Мидълтън, а сърцето й упорито се придържаше към спомените за Доуг Ролинс.

В шест часа къщата й вече буквално блестеше от чистота. Тя си наля чаша подсладен чай и излезе на верандата, където поседя и се полюля, загледана в яркожълтите лалета от двете страни на пътеката, докато подлагаше на съмнение решимостта си.

Щеше да се реши на „и заживели доволно“ с Кевин Мидълтън. Щеше се да се примири с брак по разум в замяна на семейството, което искаше да има, и да положи всички усилия, за да си осигури щастлив и спокоен живот. Но не преди да прекара още една последна нощ с Доуг.

 

Нищо не правеше една жена по-несигурна от отхвърлянето. Както Оливия отново разбра след признанието си, нито образованието, нито работата, нито социалното положение можеха да предпазят една жена от пропадането в ямата на самосъжалението. Нито можеше да знае колко време ще й е необходимо, за да се измъкне оттам.

Въпреки дипломата й и опита й като терапевт, доктор Оливия Мур приемаше отхвърлянето на Мат не по-различно от която и да е жена от праисторическата ера, когато неандерталецът е използвал копието си, за да докара някоя жена в пещерата си. С други думи, приемаше го зле.

В продължение на пет дни Оливия води „Лив на живо“ — което траеше три часа, които сега й се струваха цяла вечност после се прибираше вкъщи и се придържаше към типичното за състоянието си поведение. Също като безброй жени преди нея, тя навличаше най-пухкавата си хавлия, за да може да седи на дивана и да се тъпче с огромни количества готова храна, последвана от повече от позволеното в закона количество шоколад. През нощта страдаше от безсъние и заради злоупотребата със захар, обикаляше апартамента, чиито размери знаеше дори и на сън да я попитат — само и само да можеше да заспи.

В продължение на пет дни се търкаля в леглото и крачи. Крачи и се излежава. Дори изневярата на Джеймс и последвалият развод не я бяха разтърсили толкова силно.

В петък следобед, когато най-сетне можеше да напусне града, без да изглежда като бягство, тя хвана самолета за Тампа и нае кола, за отиде до Сейнт Питърсбърг през моста Хауърд Франклин. Косата й се развяваше и залепваше по лицето, дробовете й се изпълваха със соления въздух на Мексиканския залив, където малък крайбрежен път водеше към най-южната точка на полуострова.

Плажната ивица беше изпъстрена с нови домове за по няколко милиона долара, но все още имаше много плажни къщички, сгушени под полюшващите се палми. Пред една от тях, на ъгъла на малка уличка от страната на залива, Оливия паркира.

Къщата беше нейна, купена с първите пари, които спечели в радиото, запазена със желязна решимост въпреки хаоса по време на развода й. Собствеността й бе обгладена с трева и пясък, хлътнала предна веранда и чайки, които надаваха крясъци в небето. Само на няколкостотин метра по-нататък вълните целуваха брега.

Оливия вдиша влажния солен въздух и почувства как й олеква на сърцето. С Джеймс бяха живели в добре поддържан скъп квартал на Тампа, но тази къщичка винаги беше предпочитаното й място за уединение. Тук можеше да проясни мислите си и магията на това място действаше безотказно.

След като извади чантата и торбата с покупки от колата, Оливия отвори вратата с мрежата и пъхна ключа в старата ключалка. След малко всички прозорци на къщата бяха отворени, за да нахлуе следобедният бриз, а тя излезе и седна до една пясъчна дюна с чаша вино, за да гледа как слънцето потъва в морето.

И в събота, и в неделя се събуждаше с първите слънчеви лъчи и отиваше на плажа, за да направи сутрешната си обиколка до най-южната точка на залива, където сядаше, за да закуси със сандвич с яйце и портокалов сок, докато наблюдава хората. Извървяваше безброй километри под синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облаци и усещането за твърдия пясък под подметките на обувките й я успокояваше така, както обикалянето в затворено помещение никога не би могло.

Следобед се намазваше със слънцезащитен лосион и се опъваше на одеялото да почете. Или се отдаваше на съзерцание на непрекъснато променящата се светлина, която танцуваше по дюните, на рачетата, които щъкаха по мокрия пясък, и чайките, които не бяха забравили как да крадат храна от разсеяните туристи. През цялото време в ума й се въртяха обърканите мисли и чувства, довели я тук.

До неделя вечерта болката и унижението бяха смекчени от ново усещане за спокойствие. Постъпи честно и беше вярна на себе си и на чувствата си точно както съветваше слушателите си. Мат Рансъм или не се интересуваше от нея, или не беше в състояние да стори същото.

Оставаше й само едно — да събере парченцата и да продължи напред. Преди осем години беше оцеляла след Мат Рансъм с много по-малко средства и опит от тези, с които разполагаше сега. Щеше да го преживее. Имаше личен живот и кариера, в които да вложи енергията си и ако болката в сърцето й беше по-силна от унижението, щеше да се погрижи никой да не го разбере.

Рано в понеделник, по време на полета до Атланта, концепцията за оцеляването все още занимаваше мислите й. Жените непрекъснато преживяват сърдечни болки, разочарования и ежедневни предизвикателства, за които мъжете си нямат никаква представа. В ума й започна да се оформя една идея, която не я напусна, докато излизаше от летище „Хартсфийлд“, нито по време на натовареното движение.

Тя се обади от колата и поръча на Даян да намери подходяща музика и й даде някои насоки, докато обмисляше как да проведе предаването си. Щеше да се опита да не бъде твърде остра. Сутрешното предаване щеше да бъде посветено на всички жени, които знаят как да оцеляват… и на мъжете, които изостават.