Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (24)

21

Кевин Мидълтън беше значително по-нисък, отколкото го помнеше Джо-Бет. Когато той стана от масата за пикник в дъното на „Смоукхаус Барбекю“, не можеше да не забележи, че едва надвишаваше нейните сто шейсет и три сантиметра. Ръката, която протегна за поздрав, беше толкова малка, че на Джо-Бет й хрумна обезпокоителната мисъл, че стига да решеше, можеше да го победи на канадска борба. Тя прикри тази мисъл, като побърза да се усмихне.

— Здравей, Кевин. Радвам се да те видя.

— И аз, Джо-Бет. Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. — Джо-Бет седна на пейката срещу него и отвори менюто, което сервитьорката й подаде. Прехвърли набързо страниците и погледна над менюто към мъжа, който родителите й бяха избрали за свой зет.

— Стана ми мъчно, когато чух за вашите. Все се канех да намина да ги видя, но просто не ми се струваше… — не се доизказа той и Джо-Бет се досети, че не е забравил неловкия край на връзката им и безкрайните месеци, през които Кевин и родителите й се опитваха да я убедят да се ожени, докато тя се дърпаше, без сама да знае защо.

Дали някога щеше да седи на една маса срещу Доуг, опитвайки да се спомни какво беше видял в нея? Джо-Бет прогони тази мисъл.

— Говореха за теб до последно — каза тя. Това, разбира се, си беше слабо казано. През трите години с Доуг, родителите й не пропускаха случай да я упрекнат, че сама се бе отказала от късмета си. — Смятаха, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Това показва само колко са били интелигентни.

Тя го погледна изненадано и с облекчение видя, че се усмихва.

— Бяха добри хора. — Кевин вдигна чашата с подсладен чай като за тост. — Съжалявам за загубата ти.

Двамата се изгледаха изпитателно. Джо-Бет видя един среден на ръст мъж със средностатистическа външност и съвсем обикновени кафяви очи. В него нямаше нищо забележително, но тя забеляза, че се бе погрижил за външния си вид. Чистите и оформени нокти и изгладената риза показваха, че не е безразличен към външността си, както и наскоро подстриганата му коса, всеки кичур от която бе внимателно сресан.

Докато го наблюдаваше как разговаря със сервитьорката, Джо-Бет му даде няколко точки за начина, по който се държеше. Поведението му беше приятелско, без да прекрачва границата на флирта, също като държанието на Доуг. Личеше си, че е мъж, който знае какво иска.

Кевин отпи от чая и отново съсредоточи вниманието си върху нея. Вече не изглеждаше така неуверен като в началото на срещата и Джо-Бет си напомни, че и на него му е било неловко също като на нея.

— Не съм идвала в „Смоукхаус“ цяла вечност. Още ли е собственост на Ханк и Санди-Сю? — поинтересува се тя.

— Да. Аз още им водя счетоводството. Отвориха второ заведение в Снелвил и имат намерение да направят верига.

— Ти каза, че този бизнес ще потръгне и май си имал право. — Джо-Бет започна да си припомня и други неща. Много пъти бяха вечеряли тук в четвъртък вечер като гости на благодарните клиенти на Кевин. Неделните следобеди след църква прекарваха у родителите й. — Имам намерение да продължа с образованието си, за да получа диплома.

— Чудесна идея, Джо-Бет. Винаги си имала глава на раменете си — усмихна се той и чертите му се изопнаха. — Освен, разбира се, когато ме заряза.

Джо-Бет почувства как се изчервява. И той, и родителите й бяха очаквали от нея да стане госпожа Кевин Мидълтън. Дори тя бе предполагала, че това ще се случи един ден.

— Никога не съм те зарязвала. Просто тогава не бях готова да се омъжа. — Боже, говореше като Доуг! — Мисля, че тогава не разбрах колко съм те наранила и съжалявам.

Когато чиниите им с няколко вида месо на скара пристигнаха, те започнаха да се хранят мълчаливо. По свой собствен методичен начин Кевин успя да изяде почти същото количество, което поглъщаше Доуг, макар че явно нямаше намерение да дояде остатъците в чинията й, както правеше бившият й приятел.

Докато ядяха, поддържаха неангажиращ разговор и макар че тя не изпитваше кой знае какво вълнение в присъствието на Кевин, си напомняше, че с Доуг го бе изпитвала в излишък и това доникъде не я беше довело.

Изучавайки Кевин над остатъците от пържолата в чинията си, Джо-Бет си мислеше колко странен може да бъде животът. Мъжът срещу нея не разтуптяваше сърцето й, нито караше дланите ида се потят, но от начина, по който я гледаше, когато си мислеше, че тя не забелязва, си личеше, че все още се интересува от нея. И не само от ума й.

След час от началото на „срещата“ им, те си поделиха парче шоколадов пай и си поръчаха по чаша кафе. Тя все още не беше впечатлена, но трябваше да признае, че Кевин Мидълтън беше мил, стабилен мъж, от когото щеше да излезе мил и стабилен съпруг. Както се оказа, мислите им явно бяха в една посока.

— Знаеш ли, не знаех какво да мисля, когато ми се обади. Водя активен живот, излизам на срещи. Животът ми не е лош — каза Кевин.

Джо-Бет лапна последното парче от пая, сдъвка го внимателно, печелейки време, докато се опитваше да разбере накъде бие.

Тъкмо покри с длан чашата си, за да не й я допълнят с поредната доза кафе, когато Кевин най-после стигна до същността на въпроса.

— Ала никога не срещнах човек, с когото да поискам да свържа живота си, както беше с теб.

Джо-Бет се вгледа в лицето му.

— Мисля си, че повторната ни среща може да е дело на съдбата, която ни дава втори шанс.

Джо-Бет понечи да отвори уста, за да каже нещо. Знаеше, че трябва да възрази, да си каже мнението, да направи нещо. Ала Кевин Мидълтън вече бе взел думата и докато тя седеше с отворена уста, той бе поел топката и я бе вкарал във вратата.

— Не че веднага ще наема организатори за сватбеното тържество или нещо подобно. Смятам, че трябва да прекараме известно време заедно и да се опознаем отново.

Той й се усмихна щастливо, доволен от себе си — пъргав младолик счетоводител, начертал практичен план за бъдещето.

— Защо утре не ми дойдеш на гости в къщата край езерото? Мога да поканя няколко съседи на вечеря. — Тонът му стана по-приглушен и интимен, но сърцето й не се разтуптя. — Или можем да решим да не бъдем толкова общителни и да прекараме деня сами.

 

Чарлс Кранкоуър седеше в контролната зала на Ти Ел Кей и гледаше как Мат Рансъм приготвя сандвич с пуешко.

В съботните дни в Ти Ел Кей като в повечето радия беше значително по-спокойно. Персоналът от отдел „Продажби“ и администрацията почиваха и освен промоциите и специалните мероприятия, само екипите от съботно-неделните предавания бяха на работа.

В главната контролна зала един инженер следеше за програмата, която вървеше в момента, но вниманието на Чарлс беше съсредоточено върху излъчваната картина от коридора между стаите на Оливия и Мат.

Без определена цел, той насочи камерата към кухнята, при което вече не се виждаше голяма част от дневната, но така виждаше по-ясно какво прави Мат.

Мат Рансъм намаза две филии хляб със специална майонеза, която ги оцвети в златист цвят. Върху едната филия сложи няколко парчета пуешко, добави още нещо, което приличаше на швейцарско сирене, а най-отгоре — резен домат и голям лист маруля.

След като сложи пържени картофки и една кисела краставичка за гарнитура, Мат си отвори бира. Без да си прави труда да прибира извадените продукти, той плъзна чинията и бутилката през плота и го заобиколи, за да седне от другата страна.

Чарлс наблюдаваше внимателно обекта през обектива на камерата и се усмихна сам на себе си. Мат Рансъм имаше вид и държание, което всеки мъж над дванайсет години би разпознал. В силен контраст с напрежението, което буквално извираше от него снощи, сега движенията му бяха отпуснати и спокойни, а на лицето му беше изписана дяволита усмивка.

Мат определено беше правил секс и предвид факта, че си тананикаше под носа, вероятно не беше само веднъж.

Чарлс се замисли по този повод за известно време, представяйки си Мат Рансъм и пуритански настроената доктор О заедно. Почти му се зави свят. Уникалната възможност за реклама, която се случваше един път в живота на човек, чукаше на вратата му и той трябваше само да стане и да й отвори.

Излагането на показ на сексуалните взаимоотношения между Мат и Оливия щеше да накърни репутацията й, но вниманието, което щеше да привлече към себе си и радиото, не можеше да се измери.

Отначало хората щяха да включват станцията само заради тръпката от сензацията. После щяха да я включват, за да разберат какво беше накарало такъв уважаван терапевт с твърди фениминстки виждания като доктор Мур да си падне по ергена на годината на Атланта. Фактът, че са се познавали отпреди и го бяха скрили, правеше цялата история още по-пикантна.

Чарлс видя как Мат обърна гръб на камерата, като седна накрай плота. Явно се бе настанил удобно и нямаше намерение скоро да стане, затова Чарлс използва дистанционното, за да насочи обектива и да настрои камерата, променяйки ъгъла и обхвата, любопитен да види какво още можеше да покаже тя.

Интересно, можеше да я движи встрани вдясно, да насочва обектива надолу и да покрие ъгъла от стаята близо до френските прозорци. Чарлс предположи, че тази част от помещението беше извън обхват, защото обективът трябваше да бъде насочен в другата посока, за да показва по-голямата част от стаята. Подозираше, че обитателите на клетката без съмнение си мислеха, че мястото е ненаблюдавано, но камерата имаше кръгъл обектив и на теория при необходимост можеше да покрива триста и шейсет градуса.

Чарлс скъта тази информация в паметта си за в бъдеще и насочи обектива в другата посока, за да провери дали може да види кое точно списание чете Мат.

Продуцентът на Рансъм влезе в контролната зала тъкмо когато Чарлс се отказа. Двамата се изгледаха с подозрение.

— Чух, че довечера ще работиш за доктор Мур.

— Да — потвърди Бен.

— Изненада ли се, когато Мат води предаването на доктор О сутринта?

— Ами… донякъде. — Бен като че ли се канеше да каже нещо, но явно се въздържа.

— Имаш ли представа какви са й плановете за предаването тази вечер? — поинтересува се Чарлс.

— Не. Мат каза, че не се чувствала много добре. Мисля, че ще отговаря на обажданията и ще се остави на течението.

— Хайде, Бен. И двамата знаем, че неразположението й се казва Мат Рансъм.

Продуцентът се засмя неохотно, но бързо спря, прехапа устна и отмести поглед.

— Не разбирам само защо шефът ти я защитава. Можеше да остави камерата включена и да спечели с едно щракване на пръстите.

— Може би в него има повече класа, отколкото си предполагал.

— Нима? Мат Рансъм ли е най-дискретният човек? О, моля те! Говорим за кариера и за много пари. Мат е един от най-амбициозните водещи в радиосредите. Нещо не се връзва.

— Може би смята, че може да я победи честно и открито. Пред мен е справката с гласовете и след снощното предаване на Мат и гостуването му в сутрешния блок, преднината на докторката почти се е стопила. Довечера трябва да застане на глава, и то гола, за да поведе отново.

Чарлс насочи обектива към вратата на доктор О, опитвайки се да си представи какво би било тя да прибегне до подобно средство. Ако беше преспала с Мат, да застане на глава не би било чак толкова скандално. Разбира се, гласовете по интернет нямаха силата на консултантския доклад.

Още не бяха получили заключителния доклад, но Чарлс знаеше, че цифрите бяха феноменални още от първия ден на дистанционното излъчване. Пресата поглъщаше всичко, което й предоставяха, и дори консултантът ходеше усмихнат из радиото.

Компанията беше доволна, Ти Джей беше доволен и Чарлс знаеше, че това го поставя в благоприятна светлина. Но да станеше герой, би било още по-хубаво — и би свалило контрола на големите шефове от плещите му за в бъдеще.

За него нямаше значение дали Мат или Оливия ще спечели битката за рейтинга. Радиото беше големият победител, без значение кого предпочитаха слушателите. Но ако успееше да извади от шапката си нещо съвсем неочаквано, нещо по-голямо от словесните пререкания в ефир между Мат и Оливия, кариерата му беше в кърпа вързана. Което естествено означаваше пост номер едно.

Чарлс погледна отново към ъгълчето от стаята и се опита да измисли как би могъл да го използва. Насочи обектива към къта с мебелите и отново към балкона, но нищо конкретно не му хрумна. Той се загледа в монитора, после премести обектива към широкообхватния кадър.

Не биваше да се отчайва. Разполагаше с ден и половина, които да използва за своите цели, и първата крачка беше да поеме контрола над камерата и да следи денонощно апартамента. После, също като паяк, който плете мрежата си, за да хване двете сочни мухи, щеше да е готов, когато едната от тях попаднеше в мрежата му.