Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (19)

16

Доуг Ролинс отвори вратата на закусвалня „Магнолия“. В пет следобед заведението беше препълнено с ранни птици, които поглъщаха достатъчно пържена храна, за да се задръстят артериите на всеки мъж, жена и дете в Джорджия. Застанал на входа, той вдиша познатата миризма на южняшката кухня и се огледа за Джо-Бет.

— Ей, Доуг. — Норийн Питс, която сервираше по-дълго, отколкото той бе живял на този свят, мушна молив зад ухото си и прибра една къдрица от побелялата си коса. — На бара или сепаре?

— Настани ме в дъното на сектора на Джо-Бет, Норийн.

— Не знам, Доуг. Днес Ина е направила шоколадов сладкиш от разбити белтъци. Почти е невъзможно да извадиш петната от него.

— Готов съм да рискувам. Само ми дай сепарето в ъгъла, става ли?

Той се запъти решително натам, като повлече със себе си побелялата жена, докато не стигнаха до желаното от него място. Когато тя не помръдна, той взе менюто от ръцете й, седна на мястото и се плъзна към ъгъла на червената пластмасова пейка.

— Благодаря, Норийн. Оценявам жеста ти.

— Надявам се да се чувстваш по същия начин, когато Джо-Бет приключи с теб — поклати глава тя. — Не знам каква муха е влязла в главата на това момиче, но напоследък каквото й е на душата, това й е на устата.

— Така ли?

Джо-Бет и преди не беше от типа жени, на които им викат срамежлива мимоза, но същото така не беше и жена, която хвърля пайове в лицето на мъжете. Дори когато боледуването на родителите й и грижите й по тях я притискаха, винаги беше с висок дух, винаги се опитваше да гледа на нещата откъм добрата им страна.

Той прегледа менюто, въпреки че хиляди пъти се бе хранил в „Магнолия“. Когато вдигна очи, Джо-Бет стоеше пред него с тефтер в ръка и дежурна усмивка. Обикновено дружелюбните й сиви очи този път гледаха малко студено.

— Какво ще обичаш?

— Искам само да поговорим, Джо-Бет.

— Заемаш мястото — кимна тя към входа, където няколко клиенти се оглеждаха за свободно място. — Хората чакат на опашка, за да седнат.

— Исках само да ти обясня за онова с Емили. Нали разбираш, че само се опитвах да…

— Не е моя работа с кого си прекарваш времето и защо. Поръчвай или освобождавай масата, Доуг.

— Добре тогава. Ще започна с чаша подсладен чай.

— И? — Джо-Бет продължаваше да стои в очакване с молив в ръка.

— Каза ми, че трябва да поръчам и аз поръчах. Да не би да има минимум? — погледна я невинно той.

Тя мушна молива зад ухото си и понечи да вземе менюто, но той го дръпна.

— Мисля, че ще ми трябва. Ще поостана тук и може да искам да поръчам още нещо.

— Хубаво — обърна се тя и направи няколко крачки към бара, грабна една кана с чай и се върна, за да му налее.

Доуг я наблюдаваше как налива кехлибарената течност.

— Знаеш ли какво, сега като си помислих, май ще си поръчам нещо за ядене. Какъв е специалитетът днес?

Джо-Бет стисна устни в невъзможно тънка линия и Доуг се почуди как ще процеди думите през тях.

— Имаме пържено пиле, пържен бифтек, дроб и лук. Сервират се с картофено пюре и сос грейви плюс два вида зеленчуци по избор.

Джо-Бет измъкна отново молива иззад ухото си и се подготви да записва.

— Какво ще бъде?

— Мисля да започна със салата. О, и малко царевичен хляб. Може да поръчам основното ястие по-късно.

— Добре. — Джо-Бет се завъртя на пети и си тръгна.

Доуг я наблюдаваше как обслужва масите, без да пропуска възможността да следи всяко нейно движение, докато работи. Тя беше дребна и добре сложена с много интересни извивки, на които бе отделял часове в изследване. Гледаше наперената й усмивка, с която дари възрастното семейство Маколи и чу как смехът й се разнесе в салона, докато приемаше поръчката на други клиенти. В нея имаше толкова много живец и ентусиазъм, но очевидно никакво желание да ги сподели с него в момента.

Доуг отпи голяма глътка от чая и се замисли как целият му живот беше опустял, откакто тя се изнесе. Нищо вече не беше същото.

Джо-Бет сервира салатата му и плъзна към средата на масата панер с царевичен хляб, а до него купичка с масло. След миг вече щеше да е изчезнала.

— Ники и момчетата ме помолиха да те поздравя — изстреля бързо той.

— О. — Тъкмо беше понечила да се отдалечи, но се спря при споменаването на градския бейзболен отбор, чийто треньор беше Доуг. — Тренирахте ли?

— Да. Потренирахме на батерската клетка около час, а вчера следобед играхме приятелски мач с отбора на Рон Паркър.

— Как завърши мачът?

— Разбиха ни. Сравниха ни със земята.

Джо-Бет се усмихна. Фактът, че очевидно искаше да потисне усмивката си, я направи още по-сладка.

— Джамал отбеляза ли точка?

— Почти. Просто не мога да убедя хлапето да спазва инструкциите ми.

Тя отново се усмихна и погледът й се стопли с няколко градуса.

— Обзалагам се, че съжалява, че треньорът му е играл за „Орлите“ вместо за „Брейвс“. Взе ли си подложката за коляното, която ти купих, за да коленичиш в неговата зона на удар?

Доуг поздрави себе си, че намери тема, която да прикове вниманието на Джо-Бет. Неофициална майка на отбора и запалянко номер едно, Джо-Бет рядко пропускаше игра на „Фулър Парк Торнадос“.

— Момчето има около трийсетсантиметрова зона на удар. Той е като теб, Джо-Бет, дребен и наперен. Харесвам тези качества у една жена.

— Хмм. Не изглеждаше да имаш проблем с едри и руси онзи ден вечерта.

С това се сложи край на затоплянето на отношенията и Джо-Бет се завъртя да си ходи.

Коленете на Доуг може и да не бяха наред, но с рефлексите беше добре. Ръката му светкавично се обви около кръста й и я завъртя с лице към него.

— Знаеш, че само исках да те накарам да ревнуваш.

Тя вирна брадичка и го изчака мълчаливо да продължи.

— Естествено, ти не се върза. Иначе нямаше да ни оставиш живи.

Джо-Бет потропа нетърпеливо с крак, но Доуг знаеше, че бе привлякъл вниманието й.

— По дяволите, Джо-Бет! Не се интересувам от Емили, нито от която и да било друга. Знаеш го, нали?

— Хмм — беше всичко, което промърмори тя, но си личеше, че й стана приятно. Тя се отскубна и отиде на съседната маса, но движенията й бяха забележимо по-отпуснати, а раменете й не изглеждаха толкова сковани.

Той взе една питка от топлия царевичен хляб, разчупи я на две и я намаза обилно с масло. Докато дъвчеше от салатата, отвори менюто пред себе си и започна да разглежда възможностите. Добре, че днес не беше ял. Ако имаше намерение да седи на масата до затваряне на заведението, чакаше го дяволски много храна за поглъщане.

 

Мат се движеше из кухнята, подготвяйки празничното угощение за рождения ден на Оливия, докато тя се бе изтегнала на дивана. Цупи се около час и нещо след предаването си, но накрая се присъедини към него, за да гледа „Всички мои деца“, „Един живот“ и „Окръжна болница“, с което покачи рекордно рейтинга на Ей Би Си.

— Харесвам Опра.

— Хмм? — Мат вдигна поглед от медальона от патешки гърди, който приготвяше, за да срещне нейния.

— Преди винаги вземах на подбив дневната програма на телевизията. Никога не съм имала време да гледам телевизия през деня, а водещите и гостите на токшоутата имат за задача единствено да забавляват аудиторията, нали така?

— Което те притеснява.

Тя пренебрегна заяждането му и продължи да разсъждава разпалено на глас:

— Тя обаче има сърце. Личи си, че иска да помогне на хората и да промени живота им към по-добро.

— Също като теб.

Комплиментът я изненада, сякаш Мат можеше да я наблюдава през цялото време и да не забележи, че тя бе искрено мотивирана да помага.

— Ами… да.

— Убеден съм, че приемат нови членове във фен клуба на Опра. Може би трябва да помислиш за членство.

— Дръж се сериозно.

— Не, няма. Ти си сериозна и за двама ни. Освен това днес е рожденият ти ден. От теб се иска да се забавляваш.

Мат извади от хладилника бели аспержи и започна да ги мие.

— Ако имаше избор какво да правиш днес, какво щеше да ето?

Видя как погледът й се отклони към входната врата.

— Освен да се махнеш оттук?

— Е, това определено ограничава избора.

Той я погледна похотливо и вдигна вежди за по-силен ефект.

— Има много неща, които бихме могли да правим тук.

— Вярвам ти! И колко от тях не включват свалянето на дрехи?

— О, добре. Щом ще се правиш на претенциозна.

Оливия го прониза с поглед и отново се загледа в шоуто на Опра. Наблюдавайки я, Мат със задоволство установи, че бе постигнал успех и Оливия изглеждаше много по-отпусната и спокойна. Докато преди седеше изправена, а гърбът й едва докосваше облегалката на дивана, сега се беше излегнала с дистанционното в ръка. Въпреки че не го използваше съвсем задоволително, вече не го третираше като чуждо тяло. И това не беше единствената промяна под негово въздействие.

Беше оказал влияние също на начина й на обличане. В началото на седмицата дрехите й бяха безупречно изгладени и съчетани. Днес русата й коса беше прибрана на опашка, а изпод избелелите джинси се подаваха босите й стъпала с лакирани в яркорозово нокти. На фланелката, която беше достатъчно тясна, че да очертава красиво оформените й гърди, пишеше „Лив живее на живо в Ти Ел Кей“.

Мат обходи с поглед сластните извивки, припомняйки си тежестта и усещането от тях в ръцете си, докато тялото му не започна да откликва на спомените.

За известно време работи мълчаливо, заинтригуван от интервюто на Опра с един баща, който останал вкъщи, за да отглежда четиримата си близнаци, докато жена му ходела на работа — тема, която за секунди уби ерекцията му. Докато слушаше, се хвана, че размишлява дали четиризнаците са свързани също толкова силно, колкото близнаците, или връзката им е някак по-слаба, когато е разделена на по-голям брой братя и сестри.

Собствената му връзка с Адам беше толкова силна, че скъсването й го бе парализирало за години. Дори сега някъде дълбоко в себе си чувстваше празнота и трябваше да полага големи усилия, за да защити тази уязвима точка.

Само Оливия отказваше да не закача спомените и чувството му за вина и колкото повече бъркаше в раната и не го оставяше на мира, толкова по-голяма възможност имаше да открие тази празнота дълбоко в него — нещо, което не бе позволявал да бъде видяно от друг досега.

Беше започнал да се съмнява дали може да съблазни Оливия, да я извади от равновесие, да се възползва от объркването й, без да навреди на себе си. Слабостта му към нея го тревожеше, както и възможната реакция на аудиторията му. Консултантите нямаше да разглеждат под лупа само Оливия.

Мат обели картофите и ги сложи да се варят. Няколко минути по-късно Оливия загаси телевизора и дойде в кухнята с небрежна походка, каквато досега Мат не бе виждал у нея.

Мат се усмихна вътрешно. Още няколко дни под неговото влияние и Оливия щеше да започне да спи до обяд и да се разхожда из апартамента по пижама — за предпочитане онази с овчиците, която прикриваше всичко и го докарваше до ръба на лудостта.

Оливия седна на високото столче от другата страна на плота точно срещу него. Без да попита, той отвори бутилка шампанско и наля за двамата.

— Честит рожден ден, Оливия. Пожелавам ти следващите трийсет години да са още по-добри от първите.

Тя изсумтя, съвсем не изискано, но вдигна чаша, за да се чукне с него.

— За моята напреднала възраст. Дано да ме направи по-мъдра във всичко — погледна го в очите тя. — Дано да се поуча от грешките си… и да не ги повтарям.

— Мисля, че ще се задоволя само с „честит рожден ден“ — приближи чашата до устните си Мат и отпи голяма глътка. Оливия стори същото. — Имаш ли планове за остатъка от следобеда?

Ръката й с чашата увисна във въздуха.

— Обмислям нещо съвсем необичайно — като да се размотавам и да си убивам времето.

— Защо не подремнеш? Имаш нужда от всичките си сили, за да хапнеш от ястието, което приготвям.

— Да подремна?

— Аха. А после една гореща вана.

— Мат, вече ти казах…

— Разполагай с банята както си искаш. Дори можеш да не се събличаш, ако настояваш — усмихна се той. — Разбира се, много по-отпускащо е, ако си гола, а и измиването е по-ефикасно.

Тя се засмя и очите й придобиха оттенъка на пищно зелено кадифе. Той се присъедини към смеха й, когато си представи как Оливия излиза от ваната, а от дрехите й се стича сапунена вода. После настана неловко мълчание, когато си я представи как излиза от същата тази вана съвсем гола с малки капчици вода по тялото…

— Мат? Добре ли си?

— О, хмм… да. Разбира се — прокашля се той и доля шампанско в чашите им. — Просто си мислех за някои неща, които трябва да обсъдим отново с Бен. Искам да подготвя предаването си, преди да седнем да вечеряме.

— Добре.

— Защо не преспиш за около час, Ливи? Ще ти приготвя ваната около шест и половина, за да си хубава и отпочинала на вечерята по случай рождения ти ден.

Тя се изправи и се подпря с едната ръка на високото столче.

— Ще ми приготвиш ваната?

— Разбира се, скъпа моя — отвърна той на френски, както си въобразяваше, с най-доброто си произношение. — За мен ще бъде удоволствие.

Като продължи с представлението, той мушна дланта си под тази на Оливия, за да може да положи целувка върху вътрешната страна на китката й.

— До шест и половина, малка моя — прошепна той, отново на френски.