Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (12)

9

Джо-Бет махна за сбогом на фотьойла с подвижна облегалка, принадлежал някога на баща й.

— Оценяваме високо дарението ти, Джо-Бет. Общото помещение ще стане много по-уютно.

Джо-Бет проследи с поглед как пикапът излиза на заден ход от алеята за коли и напуска малкия квартал Лорънсвил. Знаеше точно какво би казал Хорас Нейми за безценната си мебел, която отсега нататък щеше да служи на задните части на обитателите на Социалния дом за адаптация на хора, излезли от болнични и поправителни заведения. Мисълта за справедливия му гняв предизвика у нея първата истинска усмивка от дни наред.

Тя се прибра в малката къщичка. Дневната беше полупразна, с изключение на няколкото неща, които бе задържала. Прокара длан по стария бюфет, принадлежал на прапрабаба й и се загледа в антикварната мебел с извити крачета, в която бе прибран най-хубавият порцелан в пастелни цветове от трийсетте години на миналия век, принадлежал на майка й. След като се отпусна на люлеещия се стол, който бе вкарала вътре от предната веранда, с гордост огледа преобразената стая.

Дъските на пода и первазите блестяха под прясно нанесения слой бяла боя, а ъглите на най-дългата стена в стаята бяха покрити с първия слой ябълковозелено. Планираше да довърши боядисването на дневната днес и утре да се заеме с кухнята. Джо-Бет намираше утеха в логичния напредък на работата и имаше твърдото намерение да се справи с наследството си така, както се справяше в живота — последователно.

Първоначалните й намерения бяха да стегне къщата за продажба, като си представяше, че ще е нещо като зестра, с която ще влезе в брака им с Доуг, нейният принос за съвместния им живот. Сега нямаше да има съвместен живот и нямаше причина да я продава. Щеше да стегне къщата за себе си, щеше да вземе заем срещу собствеността, за да обиколи света или да се запише в колеж. Беше прекарала двайсетте си години бурно, а трийсетте в грижи за родителите си. Крайно време беше да помисли за себе си, както каза доктор Оливия.

Джо-Бет завъртя козирката на бейзболната си шапка назад, за да не й пречи, и нави крачолите на гащеризона. Миризмата на неизсъхнала боя прогони старата позната миризма на цигарен дим и лекарства по същия начин, по който зеленият слой боя покри опушената бяла повърхност.

Тя премести стълбата върху вестниците, постлани по краищата на стаята и закачи кофата с боя. След като се покачи на третото стъпало, потопи мечето в боята.

Тъкмо се бе протегнала нагоре, когато вратата с мрежата изскърца, а после се затръшна. Преди да има време да се обърне, по дъсчения под се чуха тежки стъпки и спряха точно зад нея. Разпозна ги още преди да е чула гласа на Доуг.

— Здрасти, Джо-Бет.

Тя не се обърна, нито прекъсна работата си. Просто изтръска излишното количество боя и започна да боядисва стената.

— Имаш ли нужда от помощ?

Тя прокара мечето нагоре, докъдето достигаше, после плавно го спусна надолу.

— Не, благодаря.

— Аз, ааа, исках да видя как си.

— Добре съм. — Тя извади мечето от кофата, без да отцеди излишната боя, протегна ръка към стената и една капка падна върху бузата й. Понечи да я избърше с опакото на свободната си ръка, но само я размаза.

— Къщата изглежда много по-просторна без вещите на родителите ти.

— Да.

Болката се бореше с гнева. Джо-Бет потисна последното, страхувайки се какво би станало, ако покажеше и най-малката слабост. Доуг трябваше да се махне, преди да се е огънала и да се е издала колко е нещастна без него.

— Имаш ли нещо против да разгледам наоколо?

— Живеем в свободна страна.

Чу тропота на ботушите му надолу по коридора, изскърцването на вратата и приглушените стъпки по пода. Стиснала с желязна хватка мечето, тя продължи да нанася боята с бавни, отмерени движения, докато Доуг не се върна и не застана точно зад нея.

— Спиш на матрак на пода?

— Ами да.

— Предпочиташ да спиш на пода, вместо да останеш с мен?

Предусещайки гнева, който напираше в него, Джо-Бет остави мечето в кофата и слезе заднишком от стълбата. Щом стъпалата й докоснаха пода, нямаше друг избор, освен да посрещне погледа му. Тя придаде на изцапаното си лице спокойно изражение и вдигна очи към него. Доуг не си направи труда да прикрие чувствата си, така че тя бе принудена да срещне буреносното му изражение, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Той прокара внушителната си длан през косата си, после я мушна в джоба на джинсите.

— Нали ти казах, че можеш да ползваш свободната стая, докато свършиш с ремонта.

— Не ми трябва свободната ти стая, когато си имам много прилична къща.

Вдъхна мириса на афтършейва му и на мига се почувства привлечена от силното тяло, което познаваше толкова добре. Обезпокоена, тя се отдалечи на безопасно разстояние, от което щеше да й бъде по-лесно да му устои.

— Какво ще стане с нас, Джо-Бет? Как можеш да загърбиш трите ни години съвместен живот?

— Аз не съм човекът, който обръща гръб на онова, което имахме, Доуг Ролинс.

— О, мила! — Той протегна ръце към нея, очевидно за да я обгърне в голямата си мечешка прегръдка, в която тя винаги се чувстваше сигурна и защитена. Ако му позволеше да я докосне, щеше да бъде загубена.

— Виж, съжалявам за пая вчера. Не ме интересува държанието на Емили, макар че си го изкарах на теб. Имаш пълното право да се срещаш с когото си искаш.

Доуг изсумтя и поклати глава, но не я увери, че не желае да се вижда с Емили, нито че е готов да се ожени и да се установят като семейна двойка.

— Твърде стара съм за тези игрички, Доуг. Обичам те, но предполагам, че ще го преодолея.

Тя усети как една сълза се изтърколи по бузата й и се смеси с ябълковозелената боя и преди да я спре, още една се търколи по другата й буза.

— По дяволите, Джо-Бет!

Доуг я привлече в прегръдките си и я притисна към меката си памучна фланелка, опъната върху твърдите му като скала гърди.

Въпреки цялата му сила, докосването му беше учудващо нежно. Независимо от нежеланието си да се обвърже, Доуг никога не бе имал проблем да показва открито чувствата си. Тя затвори очи, за не издаде копнежа си, когато той я целуна по бейзболната шапка и прибра един непослушен кичур зад ухото й.

— Боже, колко си твърдоглава. Умът ми не го побира, защо си си навила на пръста тази женитба. Това са само думи и лист хартия, Джо-Бет, и ти захвърляш всичко заради тях.

Той подпря с пръст брадичката й и я повдигна нагоре. Джо-Бет знаеше, че изглежда нелепо с боята по лицето и предателските сълзи, в които плуваха очите й, но в неговите видя отразена единствено нежност. Когато той долепи устни до нейните, направи го толкова мило, че сърцето й се сви от болка.

Според Джо-Бет човек подписваше къс хартия и изричаше брачната клетва, защото другият човек е изкарал наяве най-доброто у него самия. Защото се чувства по-пълноценен с него, отколкото сам. Доказателство, че има намерение да е с него дори когато би било много по-лесно да се откаже.

Само че не знаеше как да го обясни на Доуг по-ясно, както и да го накара да разбере колко е важно да се обвържеш от любов, а не от задушаващото чувство за дълг, което бе крепило брака на родителите й.

Прииска й се да обвие ръце около врата на Доуг и да му прошепне колко го обича, но вече нямаше път назад. Нито можеше да го последва в дома му с подвита опашка, благодарна за огризките, които имаше желание да й подхвърли.

Той отдръпна устни, но не отмести поглед от нейния.

— Знаеш къде да ме намериш, когато се осъзнаеш, Джо-Бет.

— Ти също знаеш къде да ме намериш — отвърна му тя — но не мога да ти кажа докога.

 

Оливия сновеше из апартамента като животно, затворено в клетка. От мястото си на кухненския плот Мат я наблюдаваше как мери с крачки затворническата си килия покрай дивана, за да погледне през френските прозорци на балкона и обратно до миниатюрната кухня и символичното прозорче към тухлената стена отсреща.

За известно време се наслаждаваше на грациозната й походка, на русата й коса върху стройните рамене и на начина, по който някой случаен слънчев лъч се отразяваше в косите й, оцветявайки ги в стотици нюанси на златното.

Докато крачеше, тя не му обръщаше внимание, погледът й минаваше през него и се отклоняваше.

— Малко е тесничко тук, не мислиш ли?

Тя продължи да крачи.

— Тесничко? Някои от дрехите ми са по-широки от този апартамент.

Тя му обърна гръб и отиде до монитора, без дори да удостои с поглед закрепената отгоре камера.

— Какво ли не бих дала за един крос навън. Само за малко. Ще се върна.

— Да бе. Ще спомена за идеята ти пред Ти Джей и Чарлс. Вероятно ще ме пуснат да изляза след моето предаване за няколко питиета. Аз също ще се върна.

Смехът й имаше за цел да му покаже, че изобщо не е бил забавен и тя продължи да измерва с крачки помещението.

— Мислиш ли, че за добро поведение могат да ни пуснат да излезем?

Отчаянието караше зелените й очи да блестят, нещо, което Мат намираше за особено очарователно.

— Или може би ще ни държат тук, докато остареем дотолкова, че да загубим интерес към външния свят?

— Ааа — размаха предупредително пръст Мат. — Май по-скоро смяташ чашата си за наполовина празна, отколкото за наполовина пълна, песимистко такава. Това е просто само една седмица от живота ти.

— В края на която един от нас, за предпочитане ти, ще бъде извън телевизията.

Мат сви рамене и се изправи.

— Трябва да признаеш, че това внася някаква… пикантност в цялата ситуация.

Той заобиколи масата и застана до нея. Приближи се малко по-близо, нарочно навлизайки в пространството й и забеляза как погледът й стана леден. Очевидно Оливия искаше да се отдръпне и да запази дистанцията помежду им, но тя не отстъпи.

— Прости ми за думите, но ми изглеждаш някак напрегната.

Тя отклони поглед.

— Напрегната? Аз? — Тя поклати глава и го удостои с подобие на усмивка.

— Обърни се. — Той я хвана за раменете и я завъртя. Без да поиска разрешение, започна да масажира раменете й. Когато тя се опита да се отскубне, Мат извади печелившата си карта. — Не искаш зрителите да си помислят, че се боиш от мен, нали, Оливия?

Оливия престана да се дърпа, но не се отпусна.

Той масажираше методично изящния й врат.

— Господи, Оливия, вратът ти е толкова скован, че може да се пречупи на две. — „Кой казва, че между тях нямало нищо?“ — Такова физическо напрежение не е здравословно.

Бързият поглед към монитора му показа, че за сетен път двамата с Оливия определено изглеждаха комфортно в компанията си. Но все пак зрителите нямаше как да усетят онова, което чувстваше той под пръстите си, които непрестанно се движеха. Оливия се бе стегнала като опъната тетива и Мат знаеше, че само гордостта й пречеше да се освободи от него. Като размачка врата й още веднъж, той отпусна ръце върху раменете й и тя като че ли потръпна.

Докато със силни пръсти той разтриваше топлата й стегната плът, започна да си спомня подробности, които беше прогонил от паметта си преди много време — усещането за стройното й тяло, което се движеше под неговото, за дългите й крака, обвити около него, за ръцете й върху задните му части, които го приканваха.

Оливия не се остави на грижите му, но все пак реагира на докосването.

По дяволите, той също! Опита се да си наложи самоконтрол, като се смъмри наум, но една много съществено част от тялото му очевидно изобщо не го чуваше. Всъщност той явно бе престанал да се владее от кръста надолу.

Ако имаше нещо, на което винаги можеше да разчита, това беше самоконтролът. Не че се налагаше да прибягва до него чак толкова често естествено, но беше железен в това отношение. Можеше да се закълне.

Сега той беше този, който отстъпи крачка назад, като внимателно се отдалечи от Оливия, преди да е усетила физическото свидетелство от съприкосновението му с нея. Никога нямаше да й позволи да го използва като оръжие срещу него, макар че самият той планираше да го използва срещу нея.

Обърна Оливия с лице към себе си и видя как очите й се присвиха с подозрение.

— Какво правиш?

— Просто се опитвам да ти помогна да се отпуснеш.

— Искаш да ми помогнеш да се отпусна?

— Аха. — „Отпусната, беззащитна и загубила контрол би било почти идеално. Стига самият той да не се намираше в същото състояние.“ Той посочи с глава към дивана. — Разбира се, по-лесно е, когато си легнала.

— Господи, какво изкушение. Винаги съм си мечтала да се появя гола пред националната аудитория.

— Тук съм, Ливи. Готов и в състояние да сбъдна мечтата ти.

— Много щедро предложение, Мат. Само дето не мисля, че имам нужда от чак такова отпускане. Други идеи?

— Да ти се иска да удариш някого?

Тя наклони глава и повдигна вежди.

— Позна. Да не се предлагаш за доброволец?

— Донякъде. — Той издърпа боксовата круша в пространството между къта за хранене и дневната.

— Не е така ефикасно като секса, но ще освободи малко от същата, ааа, енергия.

Карикатурата на лицето му ги гледаше нагло от страничната част на боксовата круша. Под нея имаше надпис „МЯСТО ЗА ЮМРУКА“.

Оливия се усмихна.

— Страхотна цел. Много мотивираща.

Мат сложи ръкавиците на ръцете й, като внимаваше да стои по-надалече, докато ги завързваше.

— Точно така. — Той я заведе до крушата и нагласи ръцете й пред лицето, дясната леко повдигната над лявата в класическата поза на боксьор. — Надявам се, че няма да е прекалено сложно за теб.

— Защо не ми обясниш с прости думи, каквито използваш в предаването си, а аз много ще внимавам? Може пък да успеем.

— Добре. Първо ще удряш с дясната, докато държиш лявата вдигната в отбранителна позиция.

Оливия замахна с дясната ръка и уцели боксовата круша.

— Не е зле, но трябва да си по-целеустремена. Светкавично замахване и силен удар, преди да се прибереш назад.

Тя замахна по-силно и фрасна картинката с неговия образ.

— Олеле! Много внушително.

Тя се усмихна и се поклони театрално.

— Добре, шампионе. Защо сега не опиташ с лявата? Прицели се от този ъгъл — той й показа, хванал ръката й — и удари силно.

Оливия изпълни инструкциите и уцели карикатурния му образ отстрани.

Мат знаеше, че по-лесно щеше да му бъде, ако застане зад нея и направлява крошетата й, но нямаше желание отново да се подложи на изкушение. Нямаше да пропусне да използва физиката си, за да я изкара от равновесие, ако собственото му тяло не го предаваше по този начин.

Мат остана на мястото си, когато тя започна да пружинира на пръсти. Нещо в стойката й му подсказваше, че не й беше за пръв път.

— Какво ще кажеш за това?

Тя започна да бъхти боксовата круша със серия удари с двата юмрука. Дясната след лявата, после две бързи леви крошета и едно дясно.

— Чувствам се като стария съсухрен треньор в „Роки“. — Той си затананика мелодията от филма, докато тя се целеше в боксовата круша, и бе възнаграден с ослепителна усмивка.

Ръцете й бяха загорели, с фино оформени мускули, а закръглените й гърди подскачаха под излязлата от шортите й фланелка без ръкави. Харесваше му да наблюдава движенията на тялото й. Независимо дали подскачаше, или нанасяше удар, тя го правеше с естествена грация, която привличаше погледа и определено приковаваше вниманието.

Мат застана по-близо и се приведе леко напред, заинтригуван от въртеливото движение на бедрата й, докато пристъпваше от крак на крак. Коремът и беше плосък, а на моменти фланелката й се повдигаше и се откриваше гладката кожа на корема й. Начинът, по който подскачаше и замахваше докосна някаква струна дълбоко в съзнанието му.

— Е, това беше. Твой ред е да готвиш.

Той забрави всякакви планове, както и нейните летящи крошета, когато косата й се измъкна от шнолата и се разпиля съблазнително по раменете. Всъщност той се бе привел на нивото на гърдите й и имаше с какво да си изплакне очите, когато видя как тялото й се завърта рязко и чу началото на задъханото й предупреждение:

— Мат, внимавай…

Останалото не чу, само глух звук от съприкосновението на крака й отстрани с челюстта му, последван от тупването на тялото му на пода.

Настана тишина, последвана от милостив мрак, който го обгърна.