Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (11)

8

В контролната зала на Ти Ел Кей Чарлс Кранкоуър гледаше монитора на камерата с интерес. На контролния пулт с гръб към Чарлс продуцентът на Мат, Бен Маркъм, се подготвяше за вечерното шоу. Продуцентката на Оливия стоеше до него и обсъждаше някакъв технически проблем, който искаше да бъде отстранен до сутринта. Чарлс ги изключи от вниманието си и се съсредоточи върху представлението, което се разиграваше на екрана.

Мат и Оливия бяха край плота с бутилка вино между тях. Изглежда, че се чувстваха много по-уютно, отколкото можеше да очаква, а докато гледаше, Мат не само сложи ръка върху тила на Оливия, но и погали бузата й. Чарлс очакваше Мат да я целуне или да получи плесница, но не позна.

Периферното му зрение потвърди, че двойката на екрана бе приковала вниманието на Бен и Даян също. Тримата видяха как Оливия се отправи към дивана, докато Мат привеждаше в ред кухнята и несъмнено не само Чарлс си задаваше въпроса, какво, по дяволите, става там.

Когато Мат седна пред пулта, Оливия мина покрай него, без да го удостои с поглед и тримата видяха как вратата на спалнята й се затвори след нея.

Чарлс все още бе стъписан от онова, което бе видял, когато Мат си сложи слушалките, вдигна крака на пулта и се изтегна на стола.

— Какво мислиш, Бен? — Чарлс се сепна от гласа на Мат, който ечеше от колоните в контролната зала. — Според теб колко време ми трябва, за да я накарам да яде от ръката ми?

Бен погледна през рамо към Даян и Чарлс.

— Ей, Мат, тук са, ъъъ…

Мат се изсмя.

— Забрави за яденето от ръка. Залагам стотачка, че ще я опъна преди края на седмицата.

Даян Лоу замръзна, докато Бен припряно изключваше шефа си от ефир.

— Мат, сега не е време за…

Бен си сложи слушалките и разговорът продължи само между тях двамата. След като хвърли един изпепеляващ поглед на Бен, Даян излезе, затръшвайки вратата на стаята, но Чарлс остана седнал, замислен за възможния изход от цялата тази история. Промоцията бе негова рожба и той бе решен да докаже, че може да се справи с проблемите в Ти Ел Кей, без външна намеса от „горе“. Какъв по-добър начин да запази автономията си от предизвикването на национален интерес?

Чарлс се усмихна при тази мисъл, защото всичко, наподобяващо връзка между благоприличната доктор Мур и „безпризорния“ ерген Мат Рансъм, би било гаранция за подобен интерес. Неговата задача бе да се погрижи това да стане.

 

В десет без петнайсет вечерта Оливия заключи вратата на спалнята си, мушна се между изгладените прохладни чаршафи и се поздрави по случай оцеляването в първия ден от затворничеството си. Понесе няколко удара, но все още беше жива. В продължение на около пет минути се наслаждаваше на преоткритото удоволствие от уединението, като се стараеше „да вдишва спокойствие и да издиша тревожност“.

Сгуши се под завивките и се опита да се съсредоточи върху положителните мисли и да прогони лошите. Можеше да го направи, естествено, че можеше. Имаше нужда от един здрав сън.

Оливия затвори очи и се опита да се унесе, но съзнанието й отказваше да се изключи. Старите спомени, точно онези, които през цялата вечер се бе опитвала да блокира, изскачаха и безмилостно я измъчваха — усещането от докосването на Мат Рънсъм, допира на неговото тяло до нейното, съвършеното удоволствие да заспи, сгушена в сигурната му прегръдка.

Вдишваше и издишваше, докато не започна да диша тежко и да пуфти като локомотив, но сънят все й се изплъзваше. Оливия простена, седна в леглото и пусна радиото на честотата на предаването на Мат.

— Благодаря, за дарението, мъжки! Не забравяйте, че можете да дарявате храни или пари от името на мъжете, където и да се намирате. За да разберете как върви съревнованието ни с дамите, влезете в сайта ни, за да проверите резултата до момента.

Предварително записаното скандиране „Давайте, мъже, дарявайте!“ на фона на „We will, we will rock you“^[1] зазвуча с пълна сила, докато Мат се подготвяше за офанзивата си.

Скандирането продължи няколко секунди, после заглъхна. Следващото нещо, което чу, беше шума от плискащи се вълни. Ако бе имала някакви намерения да заспи, докато слуша предаването на Мат, следващите му думи я накараха да ококори широко очи.

— Тази сутрин имах възможност да слушам „Лив на живо“, приятели.

Шумът от сподавени охкания и шепот се засили, после секна, когато Мат продължи:

— Да, знам, знам. Вниманието на жената е прекалено погълнато от суровата действителност.

Още една вълна достигна брега и се разби. Някаква чайка изкряска.

— Лично аз предпочитам малко фантазия в живота си. Тази вечер ще ви покажа как да добавите малко от нея във вашия.

Оливия изпусна дълго задържания въздух и се отказа от техниката с дишането. Също като ръководител движение, втренчен в червения семафор, тя затвори очи в очакване на катастрофата.

— Представете си за малко, че сте корабокрушенец на необитаем остров. Духат топли южни ветрове, разполагате с малък залив за плуване и риболов и за разлика от Том Ханкс в „Корабокрушенецът“, не се налага да поддържате интимни отношения с гумено изделие. Имате право да изберете компанията и запасите си. Все пак това е вашата фантазия.

Зазвуча реге с пълна сила, после затихна до фон. Чайките се обадиха отново и крясъците им се смесиха с едва доловимия шум на вълните, които нежно се плискаха в брега. Оливия почти почувства слънцето по гърба си, докато Мат продължаваше да говори:

— Великолепен ден. Пясъкът е като ситна захар. Морето е ярко синьо-зелено, а слънчевите лъчи танцуват върху кристалната повърхност на водата. Виждам, че в далечината преминават кораби, така че знам, че мога да бъда спасен, когато ми омръзне. Нищо фатално, просто едно малко бягство.

Гласът му беше обсебващ и топъл като дълбок масаж и Оливия започна да се отпуска въпреки всичко. Какво може да се случи на един пуст остров?

Приятната мелодия на „Don’t Worry Be Happy“^[2] се присъедини към аудиомикса, после изчезна под омагьосващия тембър на Мат Рансъм.

— Отивам на плажа и откривам два кашона, донесени от прилива. В единия има две дузини бурканчета с хайвер от белуга в лед. А в другата — „Гинес“ и отварачка между кутиите.

Веселата островна музика се усили, после отзвуча.

— Докато занасям кашоните под сянката на една палма, забелязвам другите хора на острова — имате право само на трима души за компания, момчета. В моя случай това са Хайди, Лурдес и Вероника — блондинка, брюнетка и червенокоса — които изглеждат великолепно в единствената част от облеклото, която са взели със себе си: долнища на бански прашки.

Мъжки въздишки на екстаз се смесиха със звуковите ефекти от острова. После прозвуча кратък изкусителен женски смях.

Сама в стаята си, Оливия стисна зъби.

— Добре, добре, момчета, това е моят сценарий, но всеки трябва да си измисли свой собствен.

Мат направи пауза, после пусна още веднъж женския смях.

Оливия тъкмо се канеше да сложи край на всичко това като чиста загуба на време, когато нещастният Доуг се включи в ефир. Веднага се сети кой е от разговорите си с Джо-Бет и не се изненада, като чу южняшкия му акцент.

— Здрасти, Мат.

— Доуг, обаждаш се, за да дариш храна или да посетиш острова на фантазиите?

— Ами, исках да се включа в даренията с мляко, но вече нищо не разбирам.

Оливия установи, че се усмихва на недоумяващото мълчание на Мат.

— Джо-Бет се изнесе. Напусна ме.

— Съжалявам да го чуя, човече. Определено заслужаваш малко бягство. Кого би взел със себе си?

— Джо-Бет. Тя е единственият човек, който бих искал на острова си, но благодарение на теб и доктор О тя не иска да има нищо общо с мен.

— Говорим за остров на мечтите, Доуг. Няма нужда да каниш Джо-Бет… или някой, който познаваш. Аз бих се замислил за мис Март. Последните й снимки ми подсказват, че тя знае съвсем точно как да не се облича за почивка на остров.

— Мат, мисля, че не ме слушаш внимателно. Джо-Бет се изнесе. И не само това, тя почти не ми говори. Замери ме в лицето с пай, когато отидох да я помоля да се върне у дома.

Оливия седна в леглото заинтригувана, но Мат упорито отказваше да бъде въвлечен в действителността на Доуг.

— Ще го повторя само още веднъж, Доуг, защото си ми симпатичен и си от редовните слушатели на предаването. Това не е телефон за консултации. Обади се на доктор О на сутринта, ако се налага, но единственият съвет, който мога да ти дам, е следният: преглътни го, мъжки. Престани да хленчиш. В Атланта сигурно има поне два милиона жени. Хвани си някоя друга. Жените са като автобусите. Ако изпуснеш един, веднага се появява друг.

Оливия почувства как гръбнакът й се сковава. Повече не се чу нищо от протестите на Доуг или от лековатите съвети на Мат, тъй като той включи следващия слушател. Спомни си с каква лекота сменяше автобусите Мат в Чикаго, макар че не разбираше защо все още споменът бе така болезнен.

Оливия се покри през глава със завивките. Искаше й се да си е в собственото легло. Искаше си живота обратно. Освен това искаше да заспи на мига, а не да лежи будна и да се чуди дали Мат Рансъм наистина си спомняше вкуса й отпреди осем години.

Оливия се протегна, за да изключи радиото, но някаква мазохистична тръпка в нея я накара да продължи да го слуша.

— В ефир сме с Джейсън. Кой е с теб, Джейсън, и какво си ни донесъл?

— Уау! Не мога да повярвам, че се свързах. Всеки път слушам предаването ви.

— Благодаря ти, Джейсън. Майка ти знае ли, че още си буден по това време?

Джейсън се засмя, но Мат беше прав. Слушателят определено звучеше като момче в пубертета.

— Кажи ни какво става на твоя остров.

Джейсън се прокашля притеснено.

— Ами, аз, ъъъ, прекарвам първия ден в размотаване и пиене на бира.

— Ако искаш, представяй си как си седиш под някоя палма и пиеш бира, докато не започнеш да повръщаш, Джейсън, но не съм убеден, че това ще допадне на другите ни слушатели. Така че…

— Чакай! Един сал се приближава към острова.

— Сал?

— Да. Просто няколко дънера, привързани един към друг с въжета с малък навес в единия край. Има и някакъв парцалив плат вместо платно, прикрепен към върлинест клон.

— Много хубаво, Джейсън. А има ли някой на него?

— Ами, не мога да видя дали има някой на сала. О, забелязвам чифт дълги крака, които стърчат изпод навеса!

В паузата Оливия си представи как адамовата ябълка на момчето подскача нагоре-надолу.

— Това е жена!

— Много добре, Джейсън. В теб има потенциал. И коя е корабокрушенката?

— Още не мога да ти кажа, но ето, тя излиза и се изправя. Наистина е висока, нали ме разбирате, като амазонка.

— А, Ксена, принцесата воин.

— Да, висока е като нея, но е руса. Наистина е много странно, но ми е страшно позната, нали ме разбирате…

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, тя е гола, с изключение на онази ивица, като че ли кожена, между краката й. И е почерняла. Цялата. — Гласът на Джейсън се повиши с една октава.

— Сигурно е от плаването на сала без дрехи. — Тонът на Мат беше сух.

— Да, предполагам. Както и да е, тя слиза на брега и виждам, че е в страхотна форма, но е някак по-зряла. Нали ме разбирате, трийсет и няколко годишна.

— Толкова стара?!

Джейсън изобщо не забелязваше сарказма на Мат, но като жена, която щеше да навърши трийсет само след няколко дни, на Оливия хич не й се стори забавно.

— Не мога да повярвам на очите си…

— Джейсън, моля те. Просто ни кажи коя е жената. Повярвай ми, в този момент това е единственото, което хората искат да чуят.

— Ами, много е странно, понеже когато се приближава, се сещам коя е…

— И?

— Е, добре. Надявам се да няма проблем, ако го кажа.

— Не се притеснявай, Джейсън. Стига да не е нещо неприлично, можеш да…

— Тя е онази докторка, която се занимава с главите на хората. Онази, с която сте затворен, доктор О.

— Защо от всички… — промърмори Оливия, сядайки в леглото.

Щракна ключа на лампата и спусна крака на пода.

Силният смях на Мат продъни ушите й. Той се смя в продължение на цели трийсет секунди. Оливия си представи как от очите му потичат сълзи.

— Господи, Джейсън, трябва да призная, че дори не ми хрумна.

Да бе! Оливия скочи от леглото. Две крачки и ръката й вече бе върху топката на вратата.

— Какво богато въображение имаш, синко. Също и слабост към по-възрастните жени. Мога да си представя колко поласкана ще бъде доктор Мур, когато разбере, че владее момчешките фантазии.

Звуците на регето се засилиха, после заглъхнаха, когато Мат отново заговори:

— Благодаря, че сподели своите, Джейсън. Ти ни даде нещо наистина… специално… за което да мислим. Слушате „Мъжки разговор“, където всеки мъж може да бъде себе си.

Когато чу, че се завърта първата реклама, Оливия отвори със замах вратата на спалнята си и тъй като не желаеше да се приближи към камерата, застана на прага и изсъска:

— Какво си мислиш, че правиш?

Мат откъсна поглед от пулта.

— Оливия?!

— Не, Ксена, принцесата воин. Ела тук!

Той стана, заобиколи техниката и дойде при вратата на стаята й.

— Хубава пижама. — Той протегна ръка и проследи с пръст част от шарките. — Това овчици ли са?

Оливия блъсна ръката му.

— Как смееш да подлъгваш момчето да говори за мен по такъв начин?

— Мислиш, че съм го направил нарочно?

— Много добре знаеш, че е така. Аз обаче няма да търпя!

— Това е жива връзка със слушателите, Оливия! Хората казват разни неща. Не аз сложих думите в устата на онова момче — засмя се той, — но много ми се щеше да бях.

Кръвта лудо препускаше във вените й и я подтикваше да изтрие с един удар усмивката от лицето му.

— Предаването ти е пълна пародия. За твое сведение, жените не са автобуси, които да сменяш, когато ти скимне. Съветът ти към горкия Доуг беше направо обиден. И ако още веднъж ме направиш за посмешище, ще…

— Чуй, мразя да прекъсвам хората, но след трийсет секунди съм в ефир. Защо не се включиш и не кажеш на слушателите как се чувстваш?

Пръстите му се сключиха около китката й.

— Хайде! Можеш да натриеш носа на Джейсън и да обявиш пред света, че никога не си била гола на сал.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Погрижи се да застанеш точно пред камерата, че да могат да се видят розовите и сини овчици по пижамата ти.

Предизвикателството в погледа му беше недвусмислено. Искаше да я накара да излезе по пижама и да опровергае нелепата пубертетска фантазия, което означаваше, че нямаше да го направи в никакъв случай.

— Мили боже, как ме вбесяваш!

— Знам. — Усмихна се самодоволно той. — Това е едно от най-ценните ми качества.