Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (14)

11

Оливия не видя Мат чак до следващия следобед. Беше се загледала през френските прозорци към градинката до паркинга на сградата, когато чу шум зад гърба си.

Челюстта му беше леко подута, но иначе нямаше други следи от срещата с крака й. Той вдигна една кутия с кока-кола към нея в знак на поздрав.

— Добро утро.

— Отдавна вече не е утро.

— Така да бъде. — Мат явно не се вълнуваше от точността.

— Как е челюстта ти?

Той прокара длан по гладко избръснатата си страна и опипа удареното място.

— Ще оцелея, стига да не размахваш крака повече.

Погледът на Мат се спря на буркана с фъстъчено масло на плота.

— Виждам, че си вечеряла.

— Имаш ли нещо против фъстъченото масло и конфитюра?

— Не. Просто не ми е приятно да те гледам зле нахранена — прозя се той и се почеса по кръста. — Имаш ли нещо против да пусна телевизора?

— Телевизора? — Оливия погледна часовника си. — Но по това време няма нищо, освен…

— Сериали. — Той провери часовника си. — „Всички мои деца“ е свършил, но след малко започва „Един живот“, а в три — „Окръжна болница“.

Оливия не можа да прикрие учудването си. Нямаше начин Мат Рансъм да гледа сапунени сериали. Той пусна телевизора.

— Гледаш сапунки?!

— Защо не.

— Сапунени опери, като „Майка ми спа с баща ти, ти си ми доведен брат и не е редно да имаме любовна връзка“?

— Не помня точно сюжета, но основната идея е тази.

— Кога започна да гледаш сериали?

Мат се засмя:

— Това не е заболяване, Оливия, нито знак за умствена изостаналост. Гледам „Окръжна болница“ откакто ние… от дианайсетгодишен. По-късно започнах да гледам и някои други. Работя до два през нощта, лягам си в четири и се събуждам по обяд — сви рамене той. — След обяд гледам сериали.

Той се премести на дивана и за сетен път седна по средата на мястото, което тя бе определила за себе си, и взе дистанционното.

— До началото на „Болницата“ има около час, но можем да гледаме „Един живот“ и „Докато свят светува“ — обърна се той към нея все едно питаше нещо съвсем обикновено като например как предпочита кафето си. — Кой избираш?

Мат качи крака на малката масичка и се настани на канапето, като потупа мястото до себе си.

— Ела, седни. Ако ми оставиш дистанционното, можем да гледаме и двата.

Оливия го изгледа с подозрение:

— Шегуваш се, нали?

— Не. Хайде.

Оливия очакваше, че ще я напръска с нещо или ще намери начин да я злепостави, защото това просто не можеше да бъде истина.

— Казваш ми, че сто пъти номинираният за „Ерген на годината“ на Атланта, господин „Мачо — мъжки разговор“ е таен любител на сапунките?

— Няма нищо потайно, Оливия. Пристрастен съм, откакто гледах първата си серия през седемдесет и осма. Когато Боби Спенсър доведе по-големия си брат Люк в Порт Чарлс, за да се опита да прати Лора в изправително училище.

Оливия седна, но не на мястото, което й предложи Мат.

— Започнал си да гледаш „Окръжна болница“ на дванайсет години?

— Горе-долу.

— Защо?

— Защото по-голямата ни сестра се прибираше петнайсет минути след началото на сериала и ми плащаше по един долар, за да гледам началото и после да й го разказвам.

— Сигурно вече си натрупал малко състояние.

Мат отметна глава и се разсмя, а Оливия се хвана, че й се иска да се присъедини. Толкова невероятно абсурдно беше всичко, което се случваше.

— И защо продължаваш да го гледаш?

— Защото на петнайсет открих какво мощно средство за сваляне са сериалите. Аз и момичетата, обсъждайки кой кого мами. — Мат изглеждаше невероятно доволен от себе си.

— Още ли имаш нужда от подобно средство?

Усмивката му бе ленива и чувствена, кафявите му очи се стоплиха като чаша с отлежало уиски. Изведнъж сякаш някой бе изсмукал целия въздух от апартамента.

— Обикновено не. Сега са средство за разтоварване. След дългите часове разговори ми е приятно да изключа за малко.

— Не подозирах, че си натоварваш мозъка в работата чак толкова.

Мат не реагира на язвителната й забележка, а се наведе съвсем близо до нея и тя усети топлия му дъх, който погъделичка бузата й.

— Не ти ли се иска понякога да изключиш претоварения си мозък, Оливия? Нали разбираш, да щракнеш копчето и да се позабавляваш?

Сигурно се поддаде на силата на внушението. Или на близостта му и дрезгавия тембър на гласа му, който сякаш бе натежал от сласт, но Оливия почувства как обикновено пъргавата й мисъл се забави до скоростта на пълзене. После периферното й зрение се замъгли и атмосферата се нажежи от нещо, което не желаеше да идентифицира.

— Не мисли, Оливия. Просто чувствай.

Той се наведе и я целуна — леко, нежно докосване, което я свари напълно неподготвена. Дъхът й секна, а пулсът й запърха като крилата на колибри.

Обви тила й с дланта си, привлече я към себе си и задълбочи целувката, а нежността му отстъпи на нещо по-настойчиво.

Оливия искаше да се подчини на думите му, да се остави на докосванията му, да му позволи да я люби още веднъж и да забрави глупавото съперничество помежду им.

Съперничество. Тялото й се вкамени, само че този път не от желание, а от ужас. Седеше на канапето пред лицето на всички зрители и Мат Рансъм я целуваше. Още малко и тя щеше да му отвърне. Имаше съвсем ясна представа каква щеше да бъде реакцията на наблюдаващата ги група.

— Оливия?

— Защо, ти…

Стресната, тя се отдръпна. Умът й, който продължаваше да се мъчи да влезе отново в ритъм, не можа да измисли нищо достатъчно обидно, с което да го нарече.

Мат я погледна развеселен.

— Само се опитвах да ти помогна да се отпуснеш.

— Ако имах нужда от отпускане, щях да практикувам йога.

Прииска й се да зашлеви надменното му красиво лице с всичка сила. Пред целия свят. Така че никой да не разбере колко много й се искаше да го целуне. Ръката я сърбеше, но през последното денонощие бе упражнила достатъчно насилие и не желаеше да си спечели ефирно време, като осакати опонента си — без значение, че си го бе заслужил. Оливия се оттегли на другото канапе.

— Не знам какво си намислил, но няма да стане.

— Нищо не съм намислил. Изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от целувка, затова те целунах. Хайде да не го правим на въпрос.

— Няма да го правим на никакъв въпрос. И за в бъдеще аз ще решавам кога имам нужда да бъде целуната. И от кого. — Оливия скръсти ръце пред гърдите си и изгледа намръщено Мат.

От мястото си на срещуположното канапе той й намигна и й отдаде подигравателно чест.

— Добре тогава. Обади ми се, когато си готова да бъдеш целуната. От двайсет години чакам развръзката на „Окръжна болница“, мисля, че мога да почакам ден-два, когато ще започнеш да ме молиш да те целуна.

Оливия взе телефона и набра радиостанцията. Въпреки че с Мат имаха свободен достъп до продуцентите си, досега се бе обаждала на Даян само по работа. В момента обаче служебните й проблеми минаха на второ място след нуждата за общуване с друго човешко същество, освен с Мат Рансъм. Някой от истинския свят. Някой, на когото имаше доверие.

— Здрасти, Ди.

— О, здрасти, Оливия. Страхотно предаване стана тази сутрин.

— Благодаря.

Настъпи неловка пауза, през която Оливия напрегна мозъка си да измисли тема за разговор.

— Как върви новата диета?

Даян въздъхна:

— Свалила съм около пет грама и ако изям още едно парче сурова риба, ще се наложи да кандидатствам за работа в „Морски свят“. За басейна.

— Знаеш, че ако се откажеш от тези откачени диети и ми позволиш да ти помогна да разбереш за какво служи храната…

— Знам, шефе, знам. Просто не се отказвам от мисълта, че някоя от тях наистина ще помогне — тъжно се засмя тя. — Е, какво мога да направя за теб?

— Да ме измъкнеш от затвора, например.

— Хей, ако искаш, призори ще те чакам с два коня.

Идеята за бягство беше твърде примамлива. Тя забарабани с пръсти по масата, без да е готова да затвори, както и да измисли основателна причина да продължи разговора.

— Е, хмм, има ли нещо по-конкретно, за което искаш да поговорим? — попита Даян.

Оливия се почувства като алпинист, увиснал на ръба на скала. Ако затвореше телефона, щеше ли да полети в пропастта?

— Нали знаеш, че ако наистина не можеш да издържаш повече там, вътре, трябва само да…

— Не. Дори не го споменавай, Ди. Отказването не фигурира в списъка с възможности.

— Добре тогава. За какво искаш да поговорим? За предаването? За времето? За целувката с Мат Рансъм?

Оливия изстена.

— Надявах се никой да не я е забелязал.

— Мога да измисля куп прилагателни, които да определят тази целувка, но „незабелязана“ не е сред тях.

Любопитството на Даят беше осезателно и изведнъж свободното падане в пропастта изглеждаше по-безопасно от разговора в момента.

— Да, хубаво. Мисля, че трябва да приключваме, Ди.

— Ще затвориш, без да ми кажеш как беше?

— Опасявам се, че да. — Тя вдигна ръка и помаха към камерата.

— Дори без няколко описателни думи за онези от нас, които винаги са се чудели?

— Съжалявам.

— Предполагам, че няма да искаш да опишеш и телешкото с марсала?

 

Мат поръси разтопеното масло с лимонов сок върху филето от щука и го зави с пергаментова хартия. Върху котлона къкреше жълт ориз, а на плота имаше отворена бутилка шардоне. Дискът на Анита Бейкър допринасяше за интимната атмосфера в стаята.

Часът беше седем вечерта, три часа след края на „Окръжна болница“, който Оливия изгледа като омагьосана, правейки се, че не й харесва. Той се подготви за предаването, потренира на боксовата круша и си взе студен душ — благословено облекчение, след като прекара по-голямата част от следобеда в неочаквано и нежелано състояние на възбуда.

Разбра грешката си още в мига, когато устните му докоснаха тези на Оливия. Само за минути, онова, което започна като ход, целящ да извади Оливия от равновесие и да прикове вниманието на зрителите, се бе превърнало в отрезвяваща борба за запазване на самоконтрола. Заслужаваше да бъде даден на съд за укриване на необуздана страст под хладна и недостъпна външност. Налагаше се да бъде непрекъснато нащрек, за да разпали огъня, без да се опари.

Като се обърна с гръб към хладилника, Мат забеляза, че Оливия го гледа от другата страна на плота. Усмивката й беше предпазлива, но тя помириса одобрително уханието от печката.

— Готвя задушена в пергамент щука. Има достатъчно за двама, ако си гладна.

Усмивката й стана по-топла.

— О, не знам. Наистина очаквах с нетърпение обичайните си филии с фъстъчено масло и конфитюр.

— Нямам намерение да те връзвам за стола и да те храня насила, но ако имаш желание да сложиш масата, каня те да вечеряш с мен.

— Добре.

Като внимаваше да запази възможно най-голяма дистанция помежду им, Оливия подреди масата и седна на срещуположния край на плота.

Мат плъзна чаша с вино към нея и двамата отпиха в мълчание. Оливия седеше на ръба на високото столче все едно очакваше всеки момент той да прескочи плота и да я грабне в прегръдките си. Дали тази идея й допадаше, или я ужасяваше, Мат не можеше да отгатне, но това го накара да си припомни за откраднатата по-рано целувка.

Той разбърка ориза и направи салата, докато опресняваше в паметта си усещането за устните й. Наложи се да упражни насилие над волята си, за да поддържа разговора с Оливия.

— Още колко време остана в Зет Ен Ей след напускането ми?

Мат извади рибата от фурната.

— Още две години водих следобедния блок, после поех сутрешния.

— Господарят на мрака е бъбрил и пускал музика в шест сутринта?

— Не беше особено приятно. Едва изкарах година и половина, преди биологичният ми часовник да откаже.

— А после?

Той се изправи и повдигна рамене.

— После спрях да се боря с майката природа и започнах да водя нощно предаване.

— Не е било печеливш ход.

— Не. — Той се опита да върне мислите си към избора, който направи в Чикаго. — Когато излязох пред програмния директор с предложение за предаване, насочено единствено към мъжката аудитория, той не можа да повярва, че искам да се откажа от сутрешния блок в името на нещо, което според него щеше да ме обрече на вечно забвение.

Оливия занесе чашите им на масата и двамата се заеха със салатите си.

— „Мъжки разговор“ тутакси набра скорост, ако не ме лъже паметта. — Тя си взе от салатата и сдъвка хапката с наслада. — Не вдигна ли рейтинга си с шейсет процента през първите шест месеца?

— Да. — Мат си бодна парче маруля. — Както се оказа, пряката комуникация със слушателите много ми допадна.

Той прибра празната й чиния от салатата и я замени с порция риба с ориз, като разряза пергаментовата хартия под погледа на Оливия.

Тя затвори очи и вдиша дълбоко аромата.

— Господи, Мат! Мирише божествено.

Първата й хапка риба с ориз бе последвана от въздишка на екстаз. Тя лапна още една хапка, после трета и Мат си помисли, че Оливия едва ли вече щеше да погледне на фъстъченото масло с конфитюр по същия начин.

Той я остави да преглътне храната с вино, преди да продължи разговора.

— Ти самата също се прочу немалко.

Тя се засмя горчиво.

— Е, да, най-вече защото се омъжих за човек, който не можеше да държи ципа на панталоните си вдигнат. Предполага се, че терапевтите би трябвало да разпознават този тип мъже. — Тя го погледна остро и тонът й стана сух. — Явно имам слабост към мъже, напомнящи ми за баща ми.

Мат разрязаха пергаментовата хартия на собствената си порция, но не взе вилицата си.

— Не съм ти изневерявал, Ливи, Няма изневяра, ако няма обвързване.

— Ааа, позоваваме се на формалното определение за верността. Предполагам, че през всичките тези години съм тълкувала спомените си погрешно.

— Ти току-що беше завършила колеж. И двамата не бяхме готови да се обвържем.

— Не. Един от нас не беше готов. Другият така и не получи шанс да изрази мнението си.

Мат опита рибата с ориза, но вече беше загубил апетит. Осени го мисълта, че никога не бяха водили този разговор и сега също не гореше от ентусиазъм. Оливия почти беше влязла под кожата му, но той бе продължил напред. Край на историята… освен че през последните осем години се бе опитвал да я изтрие от паметта си. За първи път си позволи да се запита колко ли време й бе отнело на нея да го забрави.

— Оливия, ти беше момиченце. Трябваше да продължиш образованието си и да защитиш докторантура, а не да се мотаеш из Чикаго с тип като мен.

— И тогава каза същото. Многократно. Очевидно обаче не желаеш да се обвързваш изобщо.

Той забеляза как на лицето й се изписа някакво чувство, което тя много бързо прикри.

— Но защо продължаваш да чукаш и да бягаш, Мат? Какво в интимността толкова те плаши?

— Мисля, че си готова да се пробваш да ме анализираш.

Тя отпи още веднъж от виното и в продължение на няколко минути продължи да се храни в мълчание. Когато проговори, тонът й бе преднамерено непринуден:

— Виж, разполагаме с много време. Ако си решил да потърсиш помощ, аз съм насреща. — Тя набоде последната хапка от рибата с вилицата и го удостои с дръзка усмивка. — Ако продължиш да готвиш все така, няма да ти взема пари за терапията. Сделката не е за пренебрегване, като се има предвид, че вземам по двеста долара на час за консултация.

— Съгласен. Значи имаш намерение да ме обелиш като глава лук и да изложиш на показ най-съкровените ми чувства пред слушателите в замяна на домашно приготвена храна три пъти дневно?

— Господи, след като поставяш въпроса така, нямам търпение да започнем.

Мат стана и занесе чинията си в кухнята. Оливия последва примера му. Заедно напълниха мивката с мръсни тенджери, тигани и чинии, а Мат потърси в шкафовете препарат за миене.

— Поразен съм от щедрото ти предложение, Оливия. Не знам как не ми беше хрумвало досега. — Той й подхвърли гумените ръкавици и я завъртя с лице към купа с мръсни чинии. — Но това е единствената експертна помощ, от която се нуждая в момента.