Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (96)

24.

Роберт наближи църквата Нотр Дам, в която по това време нямаше много посетители. Влезе и седна на една пейка в задната част на катедралата. Бързо и крадешком започна да преглежда съдържанието на портфейла. Първо извади тридесет големи банкноти. Върху всяка от тях ясно бе написано „хиляда франка“.

Въпреки че момчето не можеше да оцени правилно стойността на парите, то все пак разбра, че е взело от баща си голяма сума. Тридесет хиляди франка! Какво ли щеше да каже майка му, ако й ги занесе? Какво ли щеше да каже? О, Роберт знаеше отговора й и на сърцето му натежа. Тя щеше да се ужаси, щом й покаже портфейла. Ще го нарече крадец, недостоен син и, което бе най-неприятно, щеше да върне на баща му парите.

Ненова не бива да стане. В малкия му мозък се втълпи мисълта, че трябва на всяка цена да лиши баща си от тези тридесет нови хилядарки. В момента, когато Роберт взе това решение, той чу сърцераздирателен плач, а след това — сладка тържествена песен.

Момчето се плъзна бавно по пейката. Детското любопитство го накара да види жената, която бе издигнала тържествено гласа си към Бога. И при това беше толкова нещастна, че се разплака.

Едно младо момиче бе паднало на колене, вдигнало ръце към небето, а едри сълзи се стичаха по красивото му лице. Роберт се заслуша в песента. Не смееше да мръдне и следеше втренчено всяко движение на момичето, което му се струваше светица.

Съществуваха ли наистина ангели, както бе разказвала майка му? Да, това бе ангел, един ангел божи и на Роберт му стана ясно защо бе срещнал ангела в църквата Нотр Дам. Бог бе видял неговия грях и бе изпратил своя пратеник да му признае престъплението и да го поправи по-скоро.

Момичето бе спряло да пее, то наведе глава върху каменния под на църквата, като се молеше гласно.

— Всемогъщи в небето! Известно ти е, че съм чиста и невинна, известно ти е, че ме е отблъснал несправедливо от себе си. Нямам вече покрив над главата си, нямам семейство, нито майка, при която да търся утеха. Покажи ми пътя, по който трябва да тръгна, за да не стана жертва на разврата, който дебне зад всеки ъгъл в Париж. Прости и неговия грях — продължи момичето, — не му отмъщавай за това, че е сторил мъка на бедната Мадлен, милостиви Боже, прости на Естерхази неговия грях, той не знаеше, какво прави.

Щом името Естерхази стигна до ухото на малкия Роберт, той падна на колене до Мадлен и се разплака:

— Ангели божи! — изхлипа детето. — Прости ми моя грях! Аз се разкайвам, няма да задържа портфейла за себе си… ето… вземи го…занеси го на Бог, за да види, че не съм изцапал ръцете си с нещо крадено. Кажи на Бога да даде на моята майка щастие и доволство, защото… защото… не мога да се върна вече при нея… трябва да си отида…да отида далеч оттук… иначе ще ме залови лошият човек с черната брада и ще ме затвори като крадец… трябва да отида в големия свят… през морето…. трябва да си отида завинаги!

Роберт изпусна портфейла от разтрепераната си ръка и той падна до коленете на Мадлен. Момчето избяга преди Мадлен да може да го задържи. То изскочи от вратата на църквата, слезе по стълбите и изчезна в една странична улица.

Едва ли е нужно да споменаваме, че молещата се в Нотр Дам бе нещастната дъщеря на комедианта Готие. Тя взе портфейла. Религиозното и чувство не й позволяваше да го отвори на светото място. Стана и напусна божия дом, в който напразно се бе опитала да намери спокойствие за душата си.

Странната случка с момчето, неразбраните му и изречени през плач думи, обърканото му държание, портфейла в ръката й — всичко това й се струваше сън.

Мадлен бе прекарала няколко страшни дни. След като се бе изтръгнала като по чудо от ръцете на художника на мъртъвци, бе скитала два дни и две нощи из улиците на Париж, защото не искаше да се върне в дома на баща си, позорния комедиант, който се бе опитал да продаде честта на своето дете. Нямаше пари и не смееше да иска от никого. Бе гладувала и прекара даже една нощ в нечий обор, чиято врата бе намерила случайно отворена. Нещастното момиче се намираше в неописуемо състояние на телесна и душевна покруса. Сега в ръцете й бе попаднал случайно този пълен портфейл. Дали съдържаше пари? Може би, даже много пари? Мадлен излезе от църквата, зави в странична уличка и влезе в празния вход на една къща. Тук разтвори портфейла и се отдръпна замаяна. Банкноти! Много банкноти! Студени тръпки разтърсиха тялото й. Тя беше вече богата, притежаваше много повече пари, отколкото се бе надявала да има някога през живота си. О, сега можеше да напусне Париж, да започне нов живот! Там, където щеше да се оттегли, никому нямаше да е известно онова, което й бе причинил Християн, никой нямаше дори и да подозира, че бе се показвала разголена в публичен дом.

Мадлен притисна радостно портфейла към гърдите си. В голямата тревога, която я бе завладяла, тя не се съмняваше нито за миг, че парите са Божи дар за всичко, което е преживяла. Благославяше мига, в който бе влязла в църквата, за да се моли. Колко щедро й бе заплатил Бог нейната молитва!

Внезапно се изтръгна горчив смях от устата на Мадлен. Наистина ли бе вече толкова паднала, че искаше да стане крадла? Наистина ли бе достойна дъщеря на престъпния си баща? О, не, Мадлен Готие няма никога да извърши греха да краде. Портфейлът не бе нейна собственост и ето защо трябваше да го върне на собственика му. Тя го разтвори още веднъж, за да провери дали няма други книжа освен парите, от които да може да установи собственика. Напразно! В портфейла нямаше и най-малката бележка, а само една свита петфранкова банкнота. Точно тази малка банкнота й подсказа, че ще може да успокои мъчителния си глад. Това нали не бе престъпление, ако отидеше да си купи с тия пет франка обяд? Сигурно собственикът нямаше да й се сърди.

Мадлен скри портфейла в пазвата си и започна отново да се разхожда из улиците. Тя се огледа плахо, без сама да знае защо. Струваше й се, че всеки минувач я гледа подозрително, като че ли знае, че носи у себе си цяло състояние, принадлежащо на друг. Не, тя искаше само да се нахрани и да отиде в най-близкия полицейски участък, за да предаде намерените пари. Краката й я отнесоха, без да забележи, в Латинския квартал. Тук, сред хилядната тълпа, се чувстваше най-сигурна. Часът беше дванадесет.

От голямата врата на университета излизаха студенти с кожени чанти под ръка, а по ъглите на съседните улици ги чакаха приятелките им. Мадлен гледаше с известно любопитство любовниците на студентите, които прекарваха живота си в безделие с младите мъже, в полускритите стаи на зданията в Латинския квартал. Студентите ги поздравяваха с любов, сваляха учтиво шапките си пред тях и девойките тръгваха, плътно прегърнати към най-близкия ресторант, за да обядват заедно. Мадлен бе обхваната от чувство, което приличаше твърде много на завист. Тя не завиждаше, впрочем, на тия момичета, че са в състояние да живеят без работа и без грижи, а я измъчваше мисълта, че всички тия недостойни същества преживяваха оная любов, която й бе изтръгнало едно-единствено злополучно недоразумение.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се облегна за миг на стената на една къща, толкова голяма слабост я бе обхванала. После се съвзе и продължи пътя си. Не смееше да влезе в някой от ресторантите на Латинския квартал, защото там имаше весели двойки, които се шегуваха и целуваха открито, а тя не искаше да й напомнят за краткото й щастие. Затова тръгна по една странична улица, която носеше името Ню Меркадет. По нея къщите бяха особено ниски, особено стари и особено мръсни. Над вратата на една от тях бе закачена зацапана фирма с надпис: „Гостилница «Селитра»“. Тя нямаше особено приветлив вид, но на Мадлен й стигаше това, че в нея няма хора, в което се увери, след като погледна през един от прозорците. Тя искаше да бъде сама с тъжните си мисли. Влезе, без обаче да подозира, че прекрачва прага на една къща, известна на парижката криминална полиция като най-опасното свърталище на престъпници. Гостилницата се наричаше „Селитра“ поради една особена и небезинтересна причина. Гостилничарят бе назован от своите гости и от целия престъпен свят на Париж само Жак Селитрата. Наричаха го така, защото го бяха арестували навремето в Петербург за участие в една голяма кражба. Руските съдилища го бяха изпратили на заточение в Сибир, където бе работил цели седем години в мина за производство на селитра. Осъден на петнадесет години заточение, Жак Селитрата успя да се отърве от подземния си затвор и да избяга от Сибир. След това се установи в Париж и се ожени за жената, с която бе предприел фантастичното бягство от мината. Тази жена бе душата на всичко.

Тя се наричаше Ета, а в парижките престъпни среди й викаха „Московчанката“, не защото бе родена в стария град на Кремъл, а защото е извършила таен атентат срещу царя, за което я бяха осъдили на вечно заточение и принудителна работа в Сибир.

Мадлен влезе именно в тази гостилница и се отпусна изтощена от глад и душевни мъки на най-близкия стол.

Един грамаден човек, самият Жак Селитрата, се изправи пред нея и я запита какво желае да яде. Тя поръча с тих глас скромен обяд.

— Ще можем да ви го приготвим за около десетина минути рече престъпният гостилничар и погледна изпитателно красивото, бледо лице на момичето. — Очаквате ли впрочем някого?

— Не — отвърна Мадлен изплашена от погледа на гостилничаря, — ще хапна нещо и веднага ще си тръгна.

Жак Селитрата поглади замислено едрите си тъмни мустаци.

— Имате ли пари? — запита той. — В нашата гостилница е прието непознатите клиенти да предплащат яденето и пиенето. Правим това за повече сигурност, защото някои посетители са много разсеяни и забравят да платят.

Руменина заля страните на Мадлен. За каква я смяташе този човек? Дали мислеше, че ще се опита да го излъже и да яде без пари?

— Хайде, госпожице, платете ми. Един овнешки котлет и половин бутилка вино струват точно един франк.

Мадлена бръкна по навик в джоба си, за да извади портмонето и чак тогава си спомни, че нямаше други пари, освен намерените тридесет хиляди франка и банкнотата от 5 франка, които се намираха заедно в портфейла. Тя бе забравила да извади предварително малката банкнота и да я сложи отделно в джоба си, за да може да плати в гостилницата. Въпреки нежеланието си, видя се принудена да извади портфейла, който бе скрила в пазвата си. Когато го разтвори, за да потърси петфранковата банкнота, очите на престъпния гостилничар се разшириха и той едва успя да скрие изненадата си. Бе видял богатото съдържание на портфейла. Скромно облеченото, развълнувано момиче носеше у себе си цял сноп банкноти! Навярно тук имаше нещо нередно. Той взе спокойно от Мадлен петте франка и й върна рестото. При това наблюдаваше, обаче, как момичето скрива отново портфейла.

— Почакайте няколко минути, госпожице — помоли той. — Котлетът ще се опече веднага!

Той се запъти към една врата, която Мадлен не бе забелязала. Когато я отвори, тя успя да хвърли поглед в изпълнена с дим стая, от която нахлу ужасна миризма на тютюн и алкохол. В стаята бяха седнали много мъже и жени с авантюристичен вид, които ядяха, пиеха, пушеха и приказваха около голите дървени маси. Там се намираше сякаш истинският „салон“ на гостилницата, където имаха достъп само постоянните клиенти на гостилничаря, който бе изплашил момичето с атлетичната си фигура, изпъкналите си очи и големите мустаци.

Жак Селитрата изчезна в стаята и затвори вратата зад себе си. Картината, която Мадлен видя, я изпълни с чувство на страх и несигурност. Тя подозираше вече, че е попаднала в компрометирана гостилница и размишляваше дали няма да направи по-добре, ако напусне къщата, вместо да очаква яденето. Мъчителният двудневен глад я накара да остане. Трябваше преди всичко да хапне нещо, за да не падне от слабост. Мадлен облегна глава на ръката си и зачака с нетърпение поръчаното ястие.

Входната врата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият имаше сиви коси, носеше големи очила и бе облечен в дълга износена дреха. Другият бе млад, силен и много красив човек, облечен в работническа блуза. В момента, когато двамата мъже минаха край Мадлен, тя обърна лице към тях. Двамата се спряха като вкаменени и я загледаха сякаш пред тях стои привидение. Човекът с очилата хвана най-после по-младия под ръка и двамата се запътиха към вратата, която водеше към вътрешната стая.

— Позна ли я? — прошепна човекът с блузата на по-стария.

— Разбира се, тя е трупът от Пон Ньоф, който продадохме на лудия художник при вратата Сен Денис. По дяволите, бъди спокоен, Леопарде, и не се обръщай, нито я гледай, иначе може да събудим подозренията й.

— Но това не е възможно — отвърна престъпникът, когото нарекоха Леопард, на своя другар. — Завчера лежеше студена пред нас на моста Пон Ньоф, занесохме я в ателието на художника на мъртъвци, а сега… Не ни ли плати художникът десет жълтици за трупа й?

-Маврус Ленски ни плати парите — отвърна тихо Председателя, — опасявам се, обаче, че е сключил с нас неизгодна сделка. Не сме му продали, както предполагахме, труп, а мнима мъртва, която се е събудила за нов живот в неговото ателие. Нека влезем обаче в другата стая, за да обсъдим по-добре цялата работа. Момчето ми, тя е премного красива, за да я пуснем да си върви, имам вече известни идеи, Леопарде, а ти знаеш, че идеите на Председателя винаги могат да се обърнат лесно в златна монета.

. — Красива е — прошепна Леопарда и обгърна още веднъж със страстен поглед тялото на Мадлен. — Сега, като жив човек, който диша, е хиляди пъти по-красива, отколкото тогава, когато я видях като труп!

Председателя се принуди да отведе младия престъпник насила през отворената врата във вътрешната стая, където от всички маси сърдечно ги поздравиха.

Мадлен сложи ръка на пламналото си чело. Струваше й се, че е виждала вече бегло двамата мъже и то при толкова ужасни обстоятелства, които дори сега я караха да се разтрепери.

Но къде ли ги бе виждала? Тя напразно замъчи паметта си, за да намери отговора. Сигурно ги бе виждала насън, в един много злокобен сън!

След като Християн Естерхази прекрати разговора си с госпожица Нитуш, той се почувства вече друг човек, не по-добър, а човек, който е стоварил върху гърба си непоправим грях. Сега вече бе убеден, че се е отнесъл несправедливо към Мадлен, че е повярвал на заблуждаващото първо впечатление, докато обичното момиче се бе запазило чисто и девствено, с една дума — достойно за любовта на честен мъж, макар че го беше срещнал в публичния дом на госпожа Турвил. Нитуш лесно му доказа, че през въпросната нощ Мадлен бе отишла за пръв път с баща си в оная къща и че Готие бе накарал дъщеря си насила да участва в живите картини, без тя дори да подозира тяхната същност.

Християн тръгна зашеметен към хотел „Вандом“.

— Мадлен е мъртва! — повтаряше си той непрекъснато тихо. — Тя е мъртва, аз я тласнах към смъртта!

Той потърси, като в сън, малкия Роберт, на когото бе наредил да го чака пред хотела. Когато не намери момчето, утеши се с мисълта, че детето е отишло вече при баща си в стая номер двадесет и седем. Християн влезе в асансьора и се изкачи на четвъртия етаж. Обхвана го чувство на отвращение, когато помисли, че след малко трябва да застане пред черния майор, за да уреди с него един банален паричен въпрос. О, колко нищожно, колко дребнаво му се виждаше онова, което трябваше да уреди с братовчед си Естерхази-Валзин. Там, където се намираха неговите мисли, се касаеше за един млад цъфтящ човешки живот, за един любим, скъп живот, с когото съвсем доскоро се бе надявал да се свърже навеки.

Челото на Християн бе мрачно, когато почука на номер двадесет и седем. Понеже никой не каза „влез“, той отвори без да се колебае вратата и влезе в стаята. Пред себе си видя странна картина. Черният майор бе изтегнат в едно кресло и спеше. Бледността на развратника, явното изтощение по красивото мъжко лице, дълбокият сън, които бяха обхванали майор Естерхази, говореха достатъчно ясно на Християн, че благородният му братовчед използва случая, за да си почине след някое нощно тържество или някакви престъпления.

Християн не се замисли много, хвана майора за ръката и го разтърси силно.

— Събудете се — кресна му той, — не разполагам с много време за вас!

Християн се видя принуден да разтърси няколко пъти черния майор, за да може да го изтръгне от дълбокия му сън. Младият човек тропна нетърпеливо с крак.

— Колко отвратителна картина — прошепна той, — един баща на семейство, който спи след пиянство, един неверен съпруг, който е гулял през цялата нощ и едва ли не е къпал проститутките в шампанско, докато бедната му жена е седяла вкъщи и е бродирала, въпреки умората, носни кърпички, за да спечели някоя пара за себе си и децата си.

Майорът отвори най-после очи. Когато видя пред себе си Християн, той засрамен скочи.

— Вие сте тук? Вие сте вече тук? — извика той. — По дяволите, мислех малко да дремна, но никак не е чудно, че съм заспал. През последните дни достатъчно се тревожих, а и неприятелите ми причиняват безсънни нощи. А вие, драги братовчеде — продължи той с предизвикателен тон, — вие възнамерявате да застанете на страната на моите неприятели, вие бяхте решен да използвате една малка моя тайна, разкриването на която трябваше да ми донесе неприятности, и да я продадете на Матийо Драйфус?

— Да я продам ли? — скочи Християн. — Доколкото си спомням, не сме говорили никога подобно нещо. Аз ви заплаших само, че ще отида при Матийо Драйфус, за да му съобщя, че човекът, въз основа на чиято клетва е бил съден неговият брат, капитанът, и който е успял с рядък успех да осуети преразглеждането на процеса Драйфус, е само един обикновен крадец, извършил злоупотреба!

Естерхази прехапа устни. Сънливите му очи погледнаха злобно изправения пред него братовчед.

— Не си позволявайте занапред — рече той глухо, — да употребявате тази обидна дума по отношение на мен. Ако сторите това, ще ме принудите да ви дам под съд за клевета и обида. Не съм откраднал ония тридесет хиляди франка. Те бяха моя собственост, само че ги бях дал на един мой приятел като краткосрочен заем. Едва вчера успя да ми ги върне.

— Безразлично ми е — усмихна се презрително Християн — по какъв начин искате да оправдаете постъпката си. Даже ида не сте се провинили в злоупотреба, не бих могъл вече да ви уважавам, господин майор Естерхази. Виждам пред себе си една измъчена, нещастна жена, изоставена от неверния си съпруг, който зарязва нея и децата си да.гладуват.

— Това е моя частна работа — смръщи се Естерхази.

— Прав сте — кимна Християн иронично, — това е напълно ваша частна работа да оставите да гладуват жена ви и децата ви. Ще бъде ваша частна работа и ако се разчуе някой ден за самоубийството на нещастните. Но както и да е, платете ми сега моите пари, за да мога да си вървя.

— Ето ви вашите мизерни тридесет хиляди! Черният майор бръкна самоуверено в джоба на сакото си, но когато извади ръката си, тя беше празна.

— Наистина — рече той, — нали преброих още веднъж банкнотите, преди да задремя. Много добре си спомням… да, да, портфейлът трябва да е тук, на масата.

Той се обърна към масата.

Внезапно чертите му се изкривиха, очите му изпъкнаха и с разтреперани ръце опипа плата. Сетне се наведе, погледна килима и креслото, а когато се изправи, лицето му бе смъртно побледняло, а очите — изцъклени.

— Портфейлът с тридесетте ми хиляди е откраднат — изстена той разтреперан.

Християн бе скръстил ръце на гърдите и гледаше иронично усмихнат братовчед си.

— Нямаше нужда да ми определяте среща, за да ми разкажете тая лъжа — рече той спокойно. — Вие много добре знаете какво ще стане, ако не ми платите още днес.

— Откраднаха ми парите! — изкрещя побеснелият граф. — Тридесетте хиляди франка са изчезнали, а те бяха тук — той посочи масата, — тук на това място бях сложил портфейла и тук е бил, когато сте влезли. Аз мога да се закълна в това, защото го държах в ръцете си. Ограбиха ме, откраднаха ми портфейла с парите! Хаха, това е майсторска и подла игра, извършена над мене, за да не мога да докажа, че съм честен човек! Това е заговор, скроен от Матийо Драйфус, това е подлост, която има за цел да ме унищожи.

Християн промени цвета на лицето си.

— Какво искате да кажете с това, господине? — рече той остро. — Говорете по-ясно. Вие ми заявявате, че портфейлът с тридесетте хиляди франка се е намирал пред вас, докато аз вляза в стаята? Да не би да твърдите, че…?

— Вие и никой друг сте крадецът! — изкрещя майорът и ръцете му направиха движение, сякаш искаше да се хвърли върху младия човек, за да го удуши.

Християн вдигна ръка и удари силна плесница на граф Естерхази-Валзин.

— Вие ме биете, вие се нахвърляте върху мене, след като ме ограбихте? — изкрещя черният майор. — Господине, единият от нас двамата е излишен на този свят, ще трябва да се дуелирате с мене!

. — Ще го направя с голямо удоволствие — кимна Християн и се оттегли бавно към вратата, — стига да сте още утре свободен и да имате възможност да застанете пред мене. Оттук ще отида направо при следователя Бертулус и ще подам безмилостно жалба за кражба против вас, което преди вашата обида нямаше да направя може би заради вашата жена и вашите деца! Да не сте посмял да се нахвърляте върху мене, майор Естерхази, защото не обичам да постъпвам недостойно и да давам възможност на персонала на хотела да гледа как един Естерхази убива друг Естерхази!

Черният майор изръмжа нещо, но не посмя да направи нищо. Знаеше, че юмруците на младия инженер бяха станали железни от физическата работа, която вършеше. Сякаш му бе хрумнала друга мисъл. Той не се възпротиви, когато Християн напусна стаята. След това заключи вратата подир него и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— От днес нататък, този човек ще бъде мой смъртен враг — промърмори той — и ще трябва да го отстраня на всяка цена. Преди всичко е нужно да му попреча да подаде жалба против мене при следователя Бертулус. По какъв начин обаче? Как?

Той сложи ръка върху пламналото си чело и загледа втренчено земята.

— Ха-ха, това е прекрасна идея! Да, това ще може да стане! Един план, напълно достоен за мен!

Черният майор облече бързо палтото си, нахлупи цилиндъра и напусна стаята. Щом излезе от хотела, се качи на един файтон.

— Слушай — извика той на файтонджията, — знаеш ли къде живее следователят Бертулус?

— Разбира се, господин граф Естерхази.

— О, вие ме познавате, драги?

— Кой ли парижанин не познава нашия Естерхази, храбрият майор, който е изобличил шпионина Драйфус и го е закарал там, където трябва да бъде отдавна.

— Благодаря ви, приятелю, за признателните думи, те много ме зарадваха. Искате ли да ми направите една услуга?

— С удоволствие, господин графе!

— Виждате ли файтона, в който се качва онзи млад господин?

— Да, виждам го.

— Той ще поеме също към следователя Бертулус и ви моля да не го изпускате из очи!

— Сигурно искате да го задмина.

— Напротив, приятелю мой. Вие ще останете зад него, докато стигнем в една по-малко оживена улица. Тогава ще блъснете, обаче силно, задните колелета на другия файтон. Ако е възможно, наредете така, че ние да можем да продължим пътя си, а господинът — не.

— Всичко ще стане по ваше желание — увери го файтонджията, който се гордееше, че бе станал довереник на известния майор.

— Ако вашата кола се повреди, ще я платя — добави Естерхази. — Хайде, карайте напред и направете така, че да счупите колата на колегата си по такъв начин, че да се нарани малко и пътникът му. Така ние двойно повече ще можем да се смеем, а освен това ще удвоя и бакшиша.

Сетне прошепна на файтонджията:

— Касае се за една лоша шега на един от привържениците на предателя капитан.

— В такъв случай няма да остане цяло парче от другия файтон! — извика файтонджията и удари конете, понеже файтонът на Християн бе изчезнал вече зад ъгъла.

Файтонът с черния майор остана известно време на дистанция зад другия, докато той зави след десетина минути в една по тиха улица.

Майорът почука на файтонджията. Той разбра знака и шибна силно конете. Двата файтона се намираха близо един до друг. Стопанинът на първия се надигна и направи ясен знак с камшика си на задния файтон да кара по-бавно. Колегата му обаче притегли силно юздите, конете се изправиха от болка, впуснаха се напред и… Глух трясък разцепи въздуха. Първият файтон, ударен изневиделица, се бе блъснал в една стена. Християн бе паднал. Той лежеше окървавен на паважа под отломките на файтона.

— Назад! — извика черният майор. — Обърнете файтона и карайте бързо към къщата на следователя Бертулус.

Файтонджията го послуша, обърна файтона и изчезна с подигравателно смеещия се пътник.

Само четвърт час по-късно файтонът спря пред една елегантна къща и Естерхази бързо изскочи.

— Почакайте ме! — подвикна той. — След това ще ме закарате у дома, а там ще говорим по-нататък. Вие сте способен човек и аз ще се нуждая може би и занапред от вас.

Черният майор влезе през широкия вход в коридора и поиска да съобщят веднага на следователя Бертулус за идването му.

Бертулус, един от най-видните парижки юристи, елегантен господин, със сиви коси, подстригани по чисто френска мода, прие граф Естерхази в работния си кабинет. Когато му съобщиха името на посетителя, на лицето му заигра бегла иронична усмивка.

— На какво дължа неочакваната чест, господин майоре? — запита той и с небрежно движение на ръката покани графа да седне.

— Една много неприятна работа, която ме разстрои извънредно много и ме накара да дойда при вас, господин следователю — започна черният майор. — Изпаднах в неприятно положение да бъда принуден да подам жалба срещу един от най-близките си роднини.

— Жалбата от криминален характер ли е? — запита Бертулус и оправи златните си очила. — Преди да говорите, господин майор, трябва да ви кажа, че не се занимавам с политически въпроси.

— Касае се за частна работа, за кражба, предшествана от друго престъпление.

— Кражба, престъпление — промърмори следователят. — Служебният ми дълг изисква в такъв случай да приема жалбата ви. Против кого е насочена?

— Против моя братовчед, граф Християн Естерхази.

— Никога не съм чувал нищо за тази личност и не ми бе даже известно, че в Париж живее втори граф Естерхази.

— Твърде е възможно, господин Бертулус — отвърна Естерхази и лицето му доби надменен вид, — защото братовчедът ми Християн е, за съжаление, изроден член на нашето старо и видно семейство.

— Единственият ли? — запита Бертулус и от бележката му не можеше да се разбере дали поставя въпрос или констатира печален факт.

— Граф Християн е слава богу, единственият Естерхази, който е паднал толкова ниско, че се занимава с буржоазен занаят. Той е инженер и понеже не е създал още нищо значително, можем да го наричаме чисто и просто работник.

— Господин майор — погледна го Бертулус безстрастно, — трябва да ви кажа, че никак не е вредно за семейната чест на Естерхази, ако някой от семейството е решил да работи честно и почтено. Но нека оставим това настрана. Граф Християн ви е ограбил, така ли?

— Да, той ми открадна един портфейл с тридесет хиляди франка.

— Толкова много! — сепна се учуден Бертулус. — Това е доста значителна сума и придава на кражбата по-тежък характер. Къде е извършено престъплението?

— В една стая на хотел „Вандом“.

— Кога?

— Преди един час.

— И двамата ли се намирахте в хотел „Вандом“?

— Да, бях определил на братовчед си среща в хотела, понеже преди няколко дни ме бе помолил на колене, господин Бертулус, да му заема тази сума, за да го спася от позора да отиде в затвора.

— Граф Християн Естерхази се нуждаеше следователно от тридесет хиляди франка, за да прикрие едно извършено вече престъпление? — запита следователят.

— Така е. Преди известно време е откраднал тези пари от полковник Анри, който го е заплашил, че ще го предаде на полицията, ако не му ги върне веднага.

— Известни ли са ви подробностите около първата кражба?

— Не. На мене ми бе достатъчен фактът, че един Естерхази е станал крадец и не се поинтересувах за повече подробности. Ако поканите обаче полковник Анри за свидетел, той ще ви разкаже навярно всичко. Аз просто се ужасих, когато чух от устата на Християн колко е изпаднал и реших да спася нещастника, за да не компрометирам собственото си име. Понеже разполагах в момента с такава сума, му определих среща в хотел „Вандом“, за да му услужа. Там, обаче, докато чаках сам Християн в стаята си, ме обори непреодолим сън, понеже вече два дни и две нощи не бях мигнал от мъка заради престъплението на недостойния член на нашето семейство, господин Бертулус, и сложих портфейла с банкнотите — тридесет хилядарки, пред себе си на масата. Когато се събудих, видях Християн, който точно излизаше през вратата на стаята, а портфейлът ми бе изчезнал!

— Сигурно сте вдигнали веднага шум и сте накарали служителите на хотела да задържат престъпника, нали? — запита Бертулус.

— Не, за съжаление, не сторих това, господин следовател — рече майорът и въздъхна. — Просто изгубих присъствие на духа, когато видях новата нахална кражба и оставих на престъпника достатъчно време, за да избяга. След това се качих веднага във файтон и тръгнах за вас. Файтонджията ще може да свидетелства, че съм му заповядал в страшно разтревожено състояние да ме докара тук.

— Това не доказва нищо — констатира Бертулус.

— Вашето обвинение е обаче с толкова неоспорими факти, че ще трябва да наредя арестуването на граф Християн. То ще стане още днес. Бъдете обаче тъй любезен, господин майор, и издиктувайте всичко онова, което ми разказахте, на моя писар, за да направим протокол. След това ще го подпишете, за да не става засега нужда да се заклевате.

Бертулус натисна копчето на електрическия звънец. Влезе неговият секретар. Черният майор му продиктува спокойно всички лъжи, с които се надяваше, че ще успее да унищожи окончателно един нещастен и честен човек. След това подписа протокола, без да му трепне ръката.

— Благодаря ви, господин майор — каза Бертулус.

— Вие предадохте вече цялата работа на властите и бъдете сигурен, че ще вземем най-енергични мерки.

Майорът се поклони и напусна кабинета на следователя. Щом излезе обаче на стълбите, входната врата се разтвори широко и в коридора влезе странно шествие. Четирима силни работници носеха на носилка блед окървавен човек. Около челото му бе вързана бяла кърпа; превързана бе и лявата му ръка. Човекът беше граф Християн.

Когато черният майор застана побледнял до носилката, Християн се полуизправи и извика със слаб, гаснещ глас:

— Занесете ме по-скоро, вие, добри хора, които се погрижихте за мене, при следователя Бертулус. Моля ви се, по-скоро, касае се за изобличаването на един мошеник! От разкритията ми зависи много повече, отколкото предполагате. Трябва да сваля маската на един комедиант, който е направил цяла Франция нещастна, като е изпратил един невинен човек да загине на далечен остров, където по-рано, би трябвало да бъде той!

— Закъсняхте! — прошепна черният майор, като се наведе пред жертвата си. — Там горе ви очаква арестуване и публичен позор.

— И Самата смърт да ме чака — отвърна храбрият млад човек, — пак ще се опитам да извадя истината на бял свят! Бързайте, хора, чувствам, че губя вече съзнание, а преди това трябва да съобщя на следователя Бертулус, че майор граф Естерхази-Валзин е най-обикновен крадец!

Работниците изкачиха носилката, позволиха им да влязат и я поставиха в работния кабинет на Бертулус.

— Какво значи това? — запита ги изненадан следователят. — Окървавен човек? Сигурно е станал жертва на някое престъпление! Говорете, господине, ако ви е възможно. Говорете по-скоро! Кой сте вие!

— Аз съм граф Християн Естерхази!

Бертулус взе един червен формуляр от писалището си.

— Ако сте вие, граф Християн Естерхази, аз ви арестувам в името на закона — рече той остро. — Вие сте обвинен в кражба на тридесет хиляди франка.

Християн се изправи с последни сили, юмруците му се свиха, очите му изпъкнаха, а от гърдите му се изтръгна хрип на възмущение, на искрено възмущение пред тази подлост и несправедливост. После нещастникът падна в безсъзнание върху носилката. Бертулус постоя един миг мълчаливо пред нея, а умното му лице ясно говореше, че дълбоко се е замислил.

— Това не бе вик на виновник — рече той най-после, — това не е мошеник, а измамен човек. Ако единият от двамата Естерхази е крадец и престъпник, този във всеки случай не е такъв.

И той скъса червения формуляр на малки парчета, които нападаха на килима до носилката.