Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (88)

16.

Откъм стълбите се чуха бързи и тежки мъжки стъпки. В игралната зала настъпи хаос, който се увеличи още повече, когато изгаснаха лампите и мрак скри бягащите гости.

— Слезте по стълбите зад оная врата! — извика госпожа Турвил на гостите си. — Вече я отключих и ще можете да излезете в градината.

Всички побягнаха към посочената тайна врата. Госпожа Турвил прегърна дъщеря си и тръгна с нея. Анри също бързаше да стигне до единствения изход, през който можеше да се скрие от полицията. За него бягството бе много по-важно, отколкото за който и да е друг. Ако го заловяха като гост и покровител на този публичен дом, можеше да изгуби не само службата и честта, но й живота си.

Той бе стигнал вече тайния изход, когато някой го хвана здраво и един познат глас прошепна:

— Не мърдайте, полковник Анри. Ще останете тук и ще почакате с нас полицията.

Анри не можа да види в тъмнината кой го бе хванал. Звукът на гласа обаче, смрази кръвта в жилите му. Не принадлежеше ли този глас на майор Пати дьо Клам, неговия подчинен, а другият, който иронично се изсмя — на бившия майор Естерхази, който бе навремето също така негов подчинен в генералния щаб?

— Полковник Анри — продължи бързо Дьо Клам, — ние ви задържаме във ваш собствен интерес. Спокойно изчакайте с мен и приятеля ми Естерхази полицията. За нас е достатъчно онова, което видяхме тази вечер и разбрахме каква роля сте играл в този дом! Бъдете спокоен и разумен и тази среща няма с нищо да ви навреди.

В този момент бе изкъртена вратата на игралната зала и висок служител от криминалната полиция влезе начело на многобройни униформени мъже. Няколко полицаи носеха лампи и фенери, така че осветиха донякъде голямото помещение.

Комисарят бързо се огледа и каза сърдито:

— Закъсняхме, всички вече са избягали. Но ето, там има трима мъже, те ще трябва да ни дадат отговор.

Той се приближи към тримата офицери и стеснително се отдръпна.

— Вие навярно ме познавате, господин комисар — заяви му гордо Пати дьо Клам. — Аз съм онзи, който насочи вниманието на полицията върху тази къща и изиска днешната проверка от самия началник на полицията. Аз съм майор Пати дьо Клам, това е Анри, полковник в генералния щаб, това пък е майор граф Естерхази, който ме придружава по мое изрично желание, понеже вярвах, че ще можем да бъдем полезни на полицията.

Комисарят се поклони учтиво:

— Извинете, господа офицери, че не можах да ви позная веднага. Дошли сме впрочем напразно, защото в къщата няма никой и не можем да арестуваме ония, които са участвали в срамните деяния.

— Избягаха през онази тайна врата — отвърна Дьо Клам. — Добре ще направите, ако продължите търсенето в градината.

— Да, в градината! — извика бързо Анри, понеже се опасяваше да не би полицията да се качи на горния етаж и да намери трупа на жертвата му в шкафа на Фернанда.

Комисарят се оттегли заедно със своите подчинени. Естерхази направи на един от полицаите знак да остави една лампа върху зелената маса. После отиде и затвори отново всички врати и спусна плътно завесите.

Междувременно полковник Анри се бе отпуснал с глух стон на един стол.

— Приятели мои — започна той, — не ми причинявайте нещастие, смилете се над жена ми и детето ми, дайте честната си дума, че няма никога да разкажете на никого онова, което сте видели и чули тук тази нощ. Ако светът узнае, че съм държал банката на тази къща, не ми остава нищо друго, освен да си тегля куршума.

— Вие сте вършили много по-лоши работи, драги мой Анри — отвърна иронично Пати дьо Клам, — вие бяхте най-близкият съветник на госпожа Турвил, вие й обзаведохте тази къща и сте участвал навярно и в печалбите; с една дума — вие сте,вършил неща, за които ако се публикуват, бихте отишли веднага в затвора и ще бъдете загубен не само като военен, но и като човек!

— Известно ми е — изстена полковникът, — но се смилете и мълчете!

— Добре, ще мълчим — обади се Естерхази, — при условие, обаче, че ще приемете предложението ни.

Анри погледна изненадан двамата „приятели“.

— Какво предложение ще ми направите? — запита той глухо.

— Вие отказвахте досега — му прошепна черния майор — да извършите оная фалшификация, която трябва да представим като наш последен и най-ценен коз в борбата ни против Драйфус и неговите приятели. Сега искаме да се решите и да извършите фалшификацията.

— Боже мой! — въздъхна Анри. — Тази фалшификация е опасна, тя е меч с две остриета и лесно може да убие онзи, който го извади против Драйфус.

— Загубен сте, приятелю — внуши му Дьо Клам. — Ако не се съгласите, още утре приятелските ни вестници ще разкажат в пикантни статии по какъв начин се забавлява нощно време директорът на информационната служба в генералния щаб. Искате ли?

— Изгубен съм! — простена Анри и се хвана отчаян за русите си коси. — Изгубен съм. Ако кажа не, загивам, а в противен случай ставам долнопробен фалшификатор!

— Глупости! — прекъсна го нетърпеливо Естерхази. — Никой никога няма да узнае, че писмото, което ще напишете, е фалшиво. Освен това, не ви ли е известно, че не само ние тримата ще пострадаме, но и много други офицери от генералния щаб, ако победят Зола и Пикар, защитниците на Драйфус. Хайде, седнете. Донесохме всичко, от което се нуждаете. Пишете каквото ви диктувам!

Анри седна като в сън пред зелената маса. Колкото и да бе пропаднал, не му се искаше да стане и фалшификатор! Фалшификатор, и то пред очите на неговите подчинени.

Пати дьо Клам бе извадил джобна мастилница и златно перо, което подаде на нещастника.

Естерхази разгърна пред него едно изцапано, многократно лепено парче хартия.

— Защо хартията е толкова мръсна?

— Вие сте луд — отвърна спокойно Естерхази. — Обмислихме всичко много добре предварително. Писмото, което ще фалшифицираме, трябва да изглежда сякаш е лежало в боклука й е минало през много ръце.

— Добре, но в какво ще се състои фалшификацията и от кого ще бъде писмото?

— От аташето на оная легация — отвърна Пати дьо Клам, — на която Драйфус уж е продал разни документи.

— Аха, аз трябва да пиша от името на Шварц…

— Не споменавайте имена! — спря го Пати. — Даже и стените могат да имат уши! Впрочем, онзи чиновник от легацията едва ли би се подписал с пълното си име върху подобно писмо?

— Готов ли сте, полковник? Ще пишете ли? Анри избърса с копринена кърпа потта от челото си и перото падна от ръката му.

— Ще пиша — рече той, — но само при едно условие!

— Какво? Искате да ни поставяте условие? — изръмжа Естерхази, като скочи от мястото си.

Пати дьо Клам, обаче, който бе много по-хитър и подъл от черния майор, му смигна успокоително и рече:

— Съобщете ни вашите условия, Анри, и ако ни е възможно,, ще ги изпълним.

Анри стана и протегна умолително ръка към бившите си подчинени.

— Обещайте ми — рече той тихо, — че в случай, че се разкрие фалшификацията и потърсят от мен отговорност, няма да ме изоставите, а ще направите всичко възможно, за да предотвратите моята гибел!

— Обещавам ви това с честната си дума, полковник! — кимна Дьо Клам, без да се колебае. — Сигурен съм, че и майор Естерхази ще го стори. Нали, майоре?

Докато Естерхази подаваше по мълчаливата заповед ръка на Анри, за да потвърди обещанието, Пати тихо му прошепна:

— Ако настъпи наистина този ден, ще го снабдя веднага с въже или с остър нож. И по такъв начин ще мога да се изтръгна най-лесно от земната отговорност!

Анри седна, очевидно по-спокоен, на подадения му стол и взе перото. Той въздъхна още веднъж и се обърна към двамата:

— Хайде, кажете ми какво да напиша!

— Само няколко думи — нареди Пати и се наведе над полковника. — Имитирайте почерка на чуждия министър и пишете:

„Драги мой П.,

Работата с шпионина Драйфус започва да ми става доста неприятна. Не желая и да чувам повече за него и когато ме запита кайзерът, ще му кажа, че дори не го познавам…“

— Подпис няма ли да се сложи? — вдигна глава Анри.

— Не, писмото ще бъде без подпис. Покажете, обаче, дали сте написали достатъчно четливо името Драйфус. Не желая да съществува и този път съмнение, че се касае за човек от Дяволския остров.

— Готово! — стана полковникът. — Тази нощ може да направи от мен най-нещастния човек на света.

— Напротив — възпря го Естерхази. — Ако постъпите достатъчно умно, ще станете скоро генерал.

— А сега, драги мой Анри — започна отново Пати дьо Клам, — ще трябва да свършите още нещо важно! Писмото сте фалшифицирали много добре, сега обаче е необходимо тази фалшификация да попадне в сигурни ръце.

— И това ли ще трябва да направя — побледня отново Анри.

Кимнаха му.

— Трябва да отидете веднага в дома на генерал Пелийо и да му съобщите развълнувано, че сте успели да получите от един от вашите тайни агенти настоящото писмо. Гарантирам ви, полковник, че военният министър няма да забрави никога тази ваша услуга.

Анри не посмя да се противи повече на двамата подлеци, в чиито ръце се намираше.

— Елате — каза им той тихо, — нека отидем там и ще направя всичко, каквото искате, само не говорете никога за това, което стана тази нощ!

Няколко минути по-късно тримата офицери напуснаха къщата на улица Росини.

Анри бързо се обърна и погледна още веднъж плахо към сградата, после тръгна между двамата мъже, които го бяха заставили да извърши гнусната фалшификация. Зад ония стени бе грешил, зад тях го бе сполетяла най-после съдбата. Той бе попаднал в ръцете на двама безмилостни комбинатори, които го водеха към пропаст. Дали щяха някой ден да го тласнат вътре?

Силният мъж се разтрепера, когато си спомни за онзи сън, който му бе разказала Фернанда. Несъзнателно опипа с ръка гърлото си, сякаш искаше да избърше невидимата следа от кръв. Струваше му се, че от един прозорец на втория етаж го наблюдаваше ужасно изкривено мъртвешко лице — трупът на убития Лемерсие.

Генерал Пелийо, един от най-видните и най-популярни офицери във френската армия, който бе придобил тъжна слава сред народа, когато разпръсна безмилостно тълпите, тръгнали по булевардите, за да симпатизират на Зола, бе събуден от слугата си в два часа през нощта. Съобщено му бе, че в коридора бил полковник Анри и искал да говори с него. Той скочи веднага от леглото, наметна се и забърза към кабинета си, където вече бе въведен полковникът.

— Сигурно се е случило нещо особено важно, полковник Анри — подаде му ръка генералът, — иначе не бихте намерили за нужно да прекъсвате нощния ми сън!

— Направих важно откритие по отношение аферата с шпионина Драйфус! — докладва Анри с твърд глас, който се дължеше обаче на няколкото бутилки изпито преди това шампанско. — Прочетете това писмо! Благодарение на настойчивостта си успях да го получа от един мой таен агент, когото натоварвам от време на време с известни задачи.

— Кой е той? — запита генералът, преди още да погледне зацапаното писмо.

— Нарича се Готие — отвърна Анри както му бяха наредели Пати дьо Клам и Естерхази. — Баптист Готие е бил по-рано виден актьор, но е изпаднал много и сега ми служи като шпионин.

— Писмото дали е истинско? — запита генерал Пелийо и изгледа полковника проницателно.

— Господин генерал, давам ви честната си дума, че е истинско!

— В такъв случай ще го прочета.

Генералът прочете бързо няколкото реда. Лицето му изрази крайна изненада и победно ликуване. Той прегърна радостно Анри.

— Скъпи мой полковник — извика той, — аз съм горд, че мога да ви наричам мой другар! Вие направихте на правителството неоценима по важността си услуга! Това писмо хвърля най-после светлина в мрака на тази тъмна афера, която се превръща в опасност за офицерите от нашата армия. Ето, тук е написано много ясно името на Драйфус и сега ще можем да унищожим всички ония, които са били достатъчно безсъвестни да се борят за престъпника от Дяволския остров! Полковник Анри, не мога да не ви наричам спасител на Франция!

Анри благодари за това поздравление с треперещи устни и с болка в сърцето…

В това време долу на улицата стояха двама мъже, скрити зад един ъгъл и се смееха високо и подигравателно.

— Сега вече Драйфус е загубен! — извика Естерхази. — С този ловък ход му пресичаме последния път към спасението!

— А не сме си мръднали и пръста дори — допълни хладнокръвно Пати дьо Клам. — Намерихме друг, който да си изгори ръцете вместо нас. Елате, граф Естерхази, нека отидем да изпием чаша шампанско за здравето на слугата ни — покровителя на публичния дом, прелъстител на красивата Фернанда, банкера на фалшивите карти, сръчния фалшификатор, прекрасното и почтено началство, полковник Анри! Да живее! Да живее!

Страшен бе смехът на двамата мъже, които си въобразяваха, че през тази нощ са решили окончателно съдбата на нещастния капитан Драйфус.