Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (82)

10.

Неописуем страх обзе бегълците от плаващия сал, когато видяха дима на правителствения параход. Беше се сбъднало най-страшното. Нещастниците знаеха, че са изгубени, щом този параход ги настигне. Те не се плашеха от глад, нито от жажда, нито пък от буря. Плашеше ги мисълта, че ще ги върнат пак на Дяволския остров. Знаеха, че губернаторът Грефин ще заповяда веднага, щом му съобщят, че са избягали от Дяволския остров, да ги преследват. Правителственият параход е предназначен за тази цел, обаче надеждата, че ще могат да се избавят от ужасното заточение, ги беше накарала да пренебрегнат тази угроза.;-

Параходът имаше чудесна машина, електрически прожектори, картечница и две оръдия. Можеха ли бегълците да се противопоставят на такъв модерен кораб? Беше немислимо. Параходът можеше да настигне бегълците още същия ден, ако не бяха ги търсили в другите райони на океана. Грефин беше открил следите им и безмилостно ги преследваше. Ако се съдеше по дима и по гранатата, която бяха изстреляли от парахода и която падна съвсем близо до сала, бегълците се намираха на около половин час от парахода.

На сала всички бяха разтревожени. Даже Легуве и Ервин, които бяха безстрашни при други случаи, сега загубиха за минута храбростта си, а младият германец прегърна мълчалив жена си.

— Всичко е загубено! — извика Ервин фон дер Халде отчаян. — Всичките ни усилия, борбите, опасностите не ни изведоха до желаната цел. Трябва да се върнем в мизерията на заточението, което ще бъде сега десет пъти по-жестоко. Тези дяволи в човешки образ ще ни отмъстят за главоболията, които им създадохме.

— Ще ни изтезават, докато умрем! — изплака Антонина. — Надеждата за свобода ще изчезне.

— Чуйте ме приятели — изгледа останалите Легуве, — колкото до мене, аз съм решил твърдо да не се оставя да ме заведат пак на Дяволския остров. Малкото време, което прекарах с вас на свобода, разбуди у мене нови сили. Не мога вече да търпя тираните да ни водят насамнатам, да стенем под камшика на Мурильо и да не виждаме нищо от обширния божи свят, освен морето и небето. Не мога, приятели, не мога!

— Какво мислиш да правиш? — запита Драйфус.

— Ще умра, преди да ме стигнат неприятелите ни! Легуве изговори тези думи с такава твърдост, че всички млъкнаха. После той продължи:

— С изключение на бедния ни другар Мирович, вие всички сте по-млади от мене. Можете да се уповавате на младостта си, на дългите години, които са пред вас. За мене има само едно същество, което обичам и за което искам да живея — то е моята дъщеря Долора. Ако аз остана беден заточеник, не мога да й помогна. Един куршум от този револвер или пък скок в морето и ще бъда свободен! Предпочитам да умра, отколкото да страдам в Каена.

— И аз също — заяви Ервин. — Смъртта е само един момент, а робството е години мъка. Мила моя Одета, скъпа моя, кажи ми, искаш ли да умреш с мен — аз съм готов да последвам примера на Легуве.

Одета прегърна мъжа си и го погледна с просълзени очи.

— Ако ни хванат, това значи да бъдем разделени завинаги — извика тя, — а ако умрем, ще бъдем вечно заедно. Готова съм да умра с теб.

— За мене смъртта е избавление — присъедини се и младата Антонина.

— Каквото направите вие, същото ще сторя и аз! — съобщи Мирович. — Ще подпалим барута, който се намира в каютата, и ще хвърлим сала във въздуха. Ще оставим неприятелите да се доближат съвсем близо до нас и после ще им покажем как умират героите.

— Останките от нашия сал ще полетят насреща им — ентусиазира се Легуве, — а безкрайното море ще погълне телата ни.

Нещастниците просто обезумяваха от ужас. Те се втурнаха към каютата, където съхраняваха барута, и в отчаянието си искаха да предприемат нещо. Ала като дойдоха до каютата, капитан Драйфус ядосан се изправи пред тях.

— Назад! — извика той и отблъсна Ервин, който искаше да влезе насила. — Назад, вие сте луди хора! През моя труп само можете да отидете при барута. Ще трябва да ме убиете, преди да изпълните безумното си намерение.

Всички изгледаха смаяни капитана.

— Драйфус, предпочиташ ли пак да те оковат и закарат на острова? — запита Ервин. — Ти, който си бил за нас пример за мъжество и храброст, желаеш отново да теглиш мъките на заточеник на Дяволския остров или предпочиташ бързата смърт?

— Да се самоубиеш е по-срамно, отколкото да понесеш най-големите мъки — отговори капитанът. — При това съм дал клетва на жена си, че никога не ще извърша този грях.

— Ние не сме обвързани с такава клетва.

— Лъжеш се. Ервин, ги също си обвързан с клетва към младата си съпруга. Нали се кле, че ще я браниш и защитаваш от всички опасности през живота? А сега, когато опасността иде, ти искаш да я лишиш от живот. Аз те смятах, Ервин, за по-благороден и храбър. Ти, Легуве, като свещеник също ще извършиш много голям грях, ако посегнеш на живота си. Колко сте малодушни! Отчайвате се, макар че можете да се спасите.

— Да се спасим? — смаяха се нещастниците. — Капитан Драйфус, ти говориш за спасение?

— Да, за спасение говоря, защото е по-добре човек да опита и невъзможното, отколкото да се отчайва. Имаме лодката, която ни донесе Панталон. Ще влезем всички в нея. Ще вземем всичко необходимо и ще се опитаме да стигнем брега. Преследвачите ще наблюдават само сала, защото не знаят, че имаме и лодка. По моя преценка устието на река Амазонка не е много далеч и може би границата с Бразилия е по-близо до нас, отколкото предполагаме.

— Дай си ръката, капитане — каза Легуве, — искам да я стисна и да ти кажа, че между всички ни на сала истинският мъж си ти.

— На работа — подкани Ервин. — Да живее капитан Драйфус, който не се обърква при никаква опасност.

— Ето — каза Драйфус, — и самата природа ни съдейства. Нощта ни закри с мрака си, вятърът се промени, морето е развълнувано. Всичко това пречи на правителствения параход да ни настигне скоро.

Вятърът се усили и наду ветрилото. Вълните ставаха все по-големи и по-силни. Те люлееха толкова силно сала, че намиращите се на него едва стояха на крака. Ала всички работеха усърдно.

Одета и Антонина изнесоха припасите, облеклата и завивките от каютата в лодката. Легуве и Ервин здраво закрепиха ветрилото. И Мирович беше полезен. Драйфус се разпореждаше за всичко. Изведнъж се чу силен гърмеж. От правителствения параход стреляха по бегълците, но понеже беше вече тъмно и не виждаха сала, оръдейният снаряд не попадна в целта.

— Нека стрелят — махна с ръка Драйфус, — в мрака нищо не ще улучат.

Изстрел след изстрел проехтяваха в пространството, но снарядите все така не попадаха в целта.

— Ако Бог ни помогне — каза Драйфус, след три часа ще стигнем брега. По моя преценка не сме на повече от пет мили от брега. Готово ли е вече всичко?

— Да — отговори Легуве.

— Помогнете тогава на жените да се качат. Ервин и Легуве помогнаха на Одета и Антонина да влязат в лодката. В нея имаше пет души. Двамата мъже, жените и Панталон.

— Сега внимавайте. Ще пренеса недъгавия Мирович. Хванете го здраво, за да не падне в морето. После сам ще вляза в лодката, а след това ще дойде и болният.

Прокаженият издаде някакви звуци в знак на радост.

Драйфус приближи до Мирович. Хвана го и го вдигна като дете.

— Приятелю, не се бой — каза му капитанът, — няма да те оставя да паднеш.

— Колко ви преча! — отрони Мирович.

— Без теб не ще тръгна и аз. Казвайки това, Драйфус тръгна напред. Вълните бяха толкова силни и тъй блъскаха сала, че всяка стъпка означаваше опасност за живота. Капитанът трябваше да използва всичкото си умение, за да стигне предната част на сала. Той положи недъгавия на пода и му каза да се държи здраво. После Драйфус хвана въжето, с което бе привързана лодката за сала, и спря, за да я дръпне по-близо.

Легуве гребеше, като се опитваше да помогне на капитана. Маневрата беше много сложна. Между лодката и сала вълните се издигаха толкова високо, че постоянно я изместваха назад. Всичко се извършваше в такава тъмница, че от сала лодката едва можеше да се забележима намиращите се в нея не виждаха Драйфус.

— Легуве — извика капитанът, след като опитът му не сполучи, — събери ветрилото и греби, за да приближиш лодката.

Ала едва изговорил тези думи и стана нещо, което сложи край на всички негови усилия.

Неочаквано нещо в мрака светна. Сред бушуването на бурята след миг се чу изстрелът. На сала бе нанесен силен удар и капитанът падна назад. Като държеше въжето в ръка, той се сгромоляса върху Мирович,-който беше зад него.

Салът бе блъснат от голяма вълна сякаш щеше да пропадне в бездната. После пак заплава по вълнуващата се водна повърхност.

Драйфус се изправи. Той и недъгавият бяха съвсем мокри. Капитанът с мъка отиде пак на края на сала.

— Легуве, Ервин — извика той високо, — помогнете да приближим лодката.

Той дръпна, но, о, ужас! Въжето, което държеше в ръката си, беше скъсано. Като се вгледа внимателно, разбра какво се беше случило. Снарядът, изстрелян от правителствения параход, бе скъсал въжето, което свързваше лодката със сала. Сега те бяха разделени. Капитан Драйфус се уплаши от откритието си:

— Лодката! Къде е лодката?

После извика силно:

— Приятели! Къде сте? Тук е салът! Дайте знак, не зная къде сте!

Отговори му само воят на бурята.

— Ервин! Легуве! На помощ! Ние сме разделени. Дайте знак! Боже мой! Дайте знак!

— Разделени ли? — извика Мирович.

Драйфус беше много разтревожен и не успя да отговори на стареца.

— Револверът — сети се той. — Мирович, донеси ми от каютата револвера!

Сакатият се отправи към каютата. Драйфус продължаваше да вика. Мирович донесе револвера. Прозвучаха четири изстрела, макар че с това можеше да улесни преследвачите. Това беше последната му надежда.

— Дали приятелите в лодката ще чуят изстрелите ми?…

Изглежда, че вълните бяха завлекли лодката невероятно бързо. В тази минута тя можеше да бъде на една миля далеч от Драйфус и Мирович. Капитанът изгуби всяка надежда. Той закри с ръце лицето си и заплака като дете. Мирович го прегърна отчаян:

— Ако ме бяхте оставили на Дяволския остров, щеше да бъдеш в лодката…

Драйфус направи отрицателен знак с ръка. Сълзи канеха от очите му.

— Не плачи! — утешаваше го Мирович. — Като те виждам, че плачеш, чини ми се, че светът ще загине. Не се отчайвай, приятелю. Ние ще се върнем заедно на Дяволския остров или, ако желаеш, ще умрем заедно във вълните на необятното море!

— Не мога! Не смея — изстена Драйфус. — Херманса, най-добре щеше да бъде, ако не беше искала тази клетва от мен. Така щеше да ме избавиш от много страдания.

Драйфус се успокои малко.

— Какво да правим сега? — запита го Мирович.

— Приятелю.— отговори капитанът, — нищо, само ще чакаме. Докато още е тъмно, правителственият параход не ще предприеме нищо против нас. Те ще гледат да ни заловят, когато се разсъмне. Ще се съпротивляваме, както можем.

Драйфус не се излъга. В тъмнината преследвачите им не предприеха нищо, тъй като снарядите избухваха далече от сала.

На разсъмване бурята утихна и морето се успокои. Облаците изчезнаха и слънцето освети обширната повърхност на морето.

— Ето там — капитан Драйфус посочи тъмната сянка над морето.

Това беше правителственият параход.

Драйфус отиде в каютата, взе далекогледа и започна да наблюдава наоколо. Първо потърси лодката на приятелите си. Зарадва се като не я видя и реши, че другарите му навярно вече са стигнали сушата. След като наблюдава дълго парахода, той се обърна към Мирович и каза тъжно:

— Идат да ни вземат. Бъди готов да се върнем в ада.

Лодките бяха спуснати от парахода и бързо се устремиха към сала. Драйфус видя, че във всяка от тях имаше но десетина въоръжени войници. В една от лодките се намираше побелял мъж, който предвождаше отряда. Това беше губернаторът Грефин. Той толкова се бе разтревожил от бягството на заточениците, че тръгна сам да ги търси.

От всички страни се приближаваха към сала.

— Готови за стрелба! — заповяда губернаторът. Войниците вдигнаха оръжието си и го насочиха срещу Мирович и капитана.

Драйфус се обърна да види прокажения, но не го откри. Какво ли бе станало с него?

— Предайте се — извика Грефин. — Ще ви застрелям, ако се противите, — Ние сме ваши пленници — отговори Драйфус.

— Вие сте само двама, къде са другите? Капитанът отговори:

— Господин губернаторе, търсете нещастниците на дъното на морето. Те предпочетоха да се удавят, отколкото да попаднат пак в ръцете ви.

— Избягаха ни, животни такива… — развилия се Грефин.

Като се приближи съвсем до лодката, той продължи да пита:

— И безчестната дъщеря на Панталон ли се удави?

— Да!

Грефин заповяда на шестима войници да отведат капитана и Мирович в лодката, която се върна на парахода. Двамата пленници седяха между четирима войници, насочили пушките си към главите им. Войниците от останалите две лодки отидоха на сала, за да го претърсят. Двама от тях отвориха вратата на каютата, но изведнъж екна гръм. Облак дим забули всичко наоколо, а когато се разсея, само едната лодка се люлееше върху вълните. Салът и другата бяха изчезнали, а водата наоколо бе осеяна с трупове и дървени останки.

Какво се бе случило? Прокаженият се бе скрил в каютата и подпалил барута, който се намираше в нея, като хвърли себе си и неприятелите си във въздуха. Той сам сложи край на нещастния си живот, като отмъсти и за безбройните си страдания.