Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (78)

6.

Малкият керван, командван от казашкия хетман Михаил Михайлович, се намираше край бреговете на река Енисей. Транспортът трябваше да пътува до Иркутск и от всички заточеници останаха само двама: Павловна и Питу. По-голямата част от тях бяха настанени в Омск и други станции по сибирското шосе. Само двамата беше определено да бъдат изпратени в живачните рудници на Иркутск — най-ужасното място, което съществува за заточениците в Сибир.

Благодарение на тайната помощ и покровителството на казашкия хетман, Павловна беше изтърпяла тежестите на дългото пътешествие. Изглежда, че чистият въздух опресняваше силите й и тя бе станала още по-красива, отколкото по-рано. Лицето й сега беше румено, походката й енергична, а устните й светеха като алена роза. Пътуването през Сибир не навреди на това хубаво момиче.

Обаче колко мизерно изглеждаше Питу! Гордият французин беше съвсем съкрушен от сполетялото го нещастие. Изнемощял като муха, с наведена глава, той се тътреше между казаците и не преставаше да проклина всичко руско. Щом казаците чуеха клетвите му, те го сритваха и не минаваше ден, в който Питу да не опита казашката любезност. Най-силно ненавиждаше хетмана, когото Питу обвиняваше за цялото си нещастие; смяташе, го за свой смъртен враг и ако погледите му можеха да се превърнат в ками, Михаил Михайлович отдавна щеше да е между мъртвите.

Хетманът не се безпокоеше ни най-малко от омразата, която четеше в очите на французина и се отнасяше строго с него, като внимаваше Питу да не се приближава до Павловна. Това момиче беше пленило изцяло сина на степите. Той нареди то да върви винаги зад транспорта и часовете, които прекарваше с нея, бяха едни от щастливите през живота му. Казашкият офицер затисна гласа на сърцето си и никога не говореше на Павловна за любов, докато беше негова пленница. И момичето отбягваше всеки поглед, който можеше да породи у офицера надежди. Когато хората му бяха напред, той я молеше да се качи на коня му, но тя винаги отказваше. Девойката вървеше пеша до него.

Река Енисей, на чийто бряг се намираше транспортът, беше толкова придошла, че беше заляла цялата околност и никъде не се виждаше лодка, с която можеше да се премине на другия бряг.

Беше се стъмнило и казашкият хетман заповяда да построят палатките си на една могила. Каза на хората си, че на другия ден ще наемат параход, за да преминат реката.

Мястото, където бяха спрели заточениците, беше само на петдесет версти от руско-китайската граница и китайците често върлуваха наоколо.

Запалиха огньове, пиха чай и се нахраниха оскъдно, понеже провизиите им бяха на свършване. Студен вятър духаше откъм реката и всички се завиха добре с одеялата си.

Какво се беше случило днес с казаците? Друг път, когато се мръкнеше, войниците се събираха заедно, пушеха, пиеха и пееха юнашки песни или си разказваха нещо за родните си места. Днес не се чуваше никаква песен, те не говореха, не се смееха, даже не поглеждаха водката, която друг път възбуждаше общ интерес. Сега току-що бяха изпили чая, който хетманът приготви сам и се почувстваха уморени, едва успяха да се завият и сънят вече ги надвиваше.

Шумът от вълните на Енисей се смеси с хъркането на казаците. Само старият подофицер, който никога не пиеше чай, остана буден. Той се разхождаше пред палатките и поглеждаше към конете, които пасяха наблизо. Старецът беше замислен и от време на време си мърмореше нещо, като че ли се гневеше. Изглежда не можеше да разбере това, което занимаваше постоянно съзнанието му. Той отиде до отворената палатка и започна да наблюдава Павловна и Питу. Двамата спяха дълбоко. После подофицерът отиде при един от казаците.

— Хей, Павле — пошепна му на ухото, — ставай, твой ред е да застъпиш на пост.

Казакът, който друг път скачаше, щом чуеше, че го будят, сега не помръдна. Подофицерът го побутна с ръка, но и това не помогна. Както изглеждаше, заспалият не искаше никой да го безпокои. Постовият го дръпна и извика:

— Павле, откраднаха ти коня.

Глухо стенание изскочи от гърдите на казака, той се опита да стане, но легна пак. Подофицерът измърмори някакво проклятие. Отиде при втори, трети, четвърти казак, но и с тях беше същото — никой не можеше да събуди.

Старецът сви юмруци и погледна към палатката на хетмана.

— Михаил Михайлович, какво си направил? — измърмори часовият. — Ти, с когото се гордеех, храбрият, верен казак, тебе те е омаяла красотата на това улично момиче и това те е накарало да упоиш войниците си, навярно искаш тази нощ да избягаш с тази, която са ти поверили да отведеш на заслужено наказание. Обаче аз съм буден и не ще допусна да станеш изменник. Твоето дело не ще опетни пословичната вярност на казаците. Аз те обичах както баща сина си, обожавах те като герой, вярно ти служих, както всеки войник трябва да служи на началника си, но щом видях, че искаш да станеш подлец, ще умреш от моите ръце.

Старецът избърса сълзите от очите си, после легна в палатката си, зави се добре с шинела си и заспа.

След петнадесет минути входът на палатката, в която спеше хетманът, се отвори и младият офицер излезе. Той вървеше тихо и предпазливо между войниците, а на устните му играеше доволна усмивка. Казакът се доближи до красивата си заточеница и се загледа с възхищение, после коленичи до нея, хвана я нежно за ръка, помъчи се да я събуди и прошепна:

— Павловна, събуди се!

Момичето отвори очи, огледа се сънливо и се смути, като видя хетмана до себе си.

— Какво искате, Михаил Михайлович? — стресна се тя. — Защо ме будите, време ли е за тръгване?

— Не се плаши, Павловна — промълви хетманът тихо, — ела с мен, искам да говоря с теб.

Павловна простря ръце към него.

— Имай милост, хетмане — отрони тя, — остави ме при хората си. Досега си бил винаги добър с мене, нещо повече даже, ангел, който Бог е изпратил да ме закриля. Ти ме избави от ноктите на злия Питу, не ме карай да изгубя вярата, че съществува един благороден мъж, който помага на една беззащитна жена, без да иска награда за това.

Михайлович поклати нетърпеливо глава.

— Повтарям ти още веднъж, момиче, че няма от какво да се боиш. Може би ти си прочела в очите ми повече, отколкото исках да ти открия. Синът на степите може да даде най-голямото доказателство за истинска любов. Той обича и умира от тази любов, без дума да проговори за нея. Но достатъчно за това, Павловна. Сега въпросът е за твоята свобода и животът ти — те са по-скъпоценни, отколкото чувствата, които изпитвам към теб. Стани и ела с мен.

Този път Павловна не се поколеба. Тя стана, прескочи спящия Питу и последва Михаил Михайлович, който я заведе до една изсъхнала борика.

Нощта беше ясна, светлината на луната се отразяваше във водите на Енисей. Хетманът се обърна и погледна спещите си другари. Той хвана Павловна за ръка и рече:

— Настана часът. Днес трябва да го направим. След осем дни ще бъдем в Иркутск и тогава пред тебе ще се отвори гроб, който поглъща живите. Ще те хвърлят в него, без да мога да те избавя — влезлият веднъж в живачните рудници никога не вижда бял ден. Искам да те спася от тази участ. Искам, защото те обичам и не мога да се примиря с мисълта, че трябва да умреш от най-ужасната смърт. Ала желая да те избавя още и за това, защото ми заповядаха, защото една сила, на която се подчинявам, ме принуди да го сторя. А сега отговори, имаш ли доверие в мене — желаеш ли да ме следваш?

Павловна се развълнува, като чу изречено. За миг тя се поколеба дали да му се довери, но щом го погледна в очите, в нея изчезнаха и сетните съмнения.

— Михаил Михайлович, ще дойда, където ме заведеш. На тебе поверявам живота и честта си.

— Благодаря ти — кимна признателно хетманът, — ще останеш доволна от мен.

После извади една сребърна свирка и тихо изсвири.

Конят му веднага се изправи пред него. Михаил Михайлович поглади животното, по шията. После прегледа чантата на седлото, в която имаше револвер, шише водка и сухари. Той беше приготвил всичко необходимо за бягството.

— Ела — каза той, обръщайки се към Павловна. — Предстои ни дълъг път, който е доста опасен. Ала ти можеш да се уповаваш на мен и на коня ми. Ние или ще те избавим, или ще загинем заедно с теб.

Казвайки тези думи, той хвана момичето и го качи на седлото. Хетманът се настани зад нея, обхващайки я с ръце и държейки юздите.

— За минута! — извика Павловна.

— Какво има? Какво те вълнува? Макар че упоих казаците си, ще бъдем сигурни чак тогава, когато лагерът остане зад нас.

— Тежко ми е — отвърна Павловна, — че се жертваш за мен. Ти си войник и си ми казвал, че ако войник остави поста, се наказва със смърт. Не искам да стана причина за твоето погубване.

Михаил я погледна малко ядосано.

— Не говори вече никога такива неща — каза той.

— Бях войник — сега вече не. Преди да те кача на седлото бях офицер, сега не съм. Упоих войниците си, за да не ми пречат, но дори да ме поставят на стълба на позора, пак няма да ме е грижа, защото се касае за твоето избавление. Напред!

Конят потегли пъргаво.

Неочаквано се изправи една фигура и хвана здраво юздите.

— Стой, Михаил Михайлович — извика силен глас.

— Макар и да си предател и да забрави клетвата, която си дал като офицер на царя, пак има хора, които ще попречат на безумното ти намерение. Слез от коня с тази улична жена и предай сабята си. Ти си мой пленник.

Хетманът се бе изправил на седлото. С една ръка той държеше треперещата Павловна, а с другата извади револвера си и го насочи към гърдите на подофицера, който държеше юздите на коня.

Двамата мъже злобно се изгледаха. Бяха приятели и се обичаха като баща и син, а сега…

— Умри, Михаил Михайлович — извика белобрадият казак, изтегли дългата си сабя и я вдигна, за да съсече офицера.

Но в същия миг Михаил бодна коня с шпорите. Животното подскочи, офицерът се наведе над Павловна и сабята само се отри о високия му ботуш. И преди старецът да може втори път да вдигне сабята, от револвера на Михаил Михайлович изтрещя изстрел. Подофицерът трепна, олюля се и се сгромоляса до коня. Без да слиза, Михаил се наведе към земята, взря се в падналия и тихо промълви:

— Убих го, убих стария приятел на моя баща.

Само един хрип, излязъл от устата на стария казак, бе отговорът, който не остави съмнение в думите на офицера.

— Заклех се, че ще те спася, ако ще да убия и самия цар! Павловна, заради теб отивам към смърт и позор!

Вярното животно полетя като вихрушка из степта. Павловна почувства, че ръката на младежа я притиска към гърдите си. Тя усещаше биенето на сърцето му.

— Ако не сбъркаме пътя, преди изгрев слънце ще бъдем в Китай — изрече през шума на копитата хетманът.

— На сигурно място ли ще бъдем там? — попита Павловна.

— На няколко часа път от границата има мисионерски дом. Мисионерът и жена му приемат сибирски бегълци и им дават убежище. От там можем да отидем в Източен Китай и като стигнем полуостров Корея, ще ни бъде лесно да стигнем до Япония, а оттам има редовни параходи за Америка.

— Но за такова пътуване трябват пари.

— Имаме пари. Тези, които ми заповядаха да те спася, ме снабдиха с голяма сума. Павловна, аз ще те заведа пак между хората и ти ще ме вземеш при себе си поне като слуга, който ще те пази и защитава.

Павловна не отговори нищо. През цялото време тя само слушаше.

— Какво ти е, господарке? — попита младият офицер.

— Тишина! Нищо ли не чуваш?

— Какво.

— Тропот на препускащ кон.

— Това е ехото от тропота на нашия кон — утешаваше я Михаил Михайлович.

Но Павловна поклати глава.

— Тук няма ехо — каза тя бързо. — Вървим между вода и гора, откъде може да отекне звук? Не, не, Михаил Михайлович, нас ни преследват. Зад нас има ездачи.

— Не е възможно — сепна се хетманът. — Единственият, който можеше да ни преследва, е мъртъв.

Павловна неочаквано изпищя и хетманът неволно се сепна. Вцепенено от ужас, момичето гледаше назад. Тя протегна ръка и показа нещо.

— Ето, виж, Михаил, ездачът е зад нас. Младият офицер се обърна.

— Милостиви господи — извика той, — пресвета Троице, запази ни, това не е човек, а дивият конни преследва. Мъртвите възкръсват. Подофицерът, когото то-ку-що застрелях и който издъхна в краката ни, той е зад нас.

Облаците, които закриваха досега луната, се разпръснаха. Сребристата светлина освети околността. След бягащата двойка през призрачната сибирска равнина препускаше див ездач. Той изглеждаше тайнствен и страшен, като картина, нарисувана от демоничен художник. Сухото тяло на сянката беше загърнато в казашки шинел, калпакът бе нахлупен дълбоко над челото, ремъците на дългата шашка бяха в безпорядък, ръката стискаше пушка.

Тайнственият ездач не яздеше като другите. Той почти висеше на опашката на коня, а с едната си ръка държеше гривата на коня. Това казак ли беше или призрак, изпратен от ада? Михаил Михайлович нямаше да бъде син на своята страна, в която все още вярват, че има караконджули, таласъми и вампири, ако погледът на страшния преследвач не го сепна и ужаси.

Ако се касаеше за обикновен двубой, той не би се подвоумил Да излезе дори и срещу най-силния враг, или да се хвърли срещу няколко противници. Но този тайнствен казак, това неестествено привидение го накара да се сепне така, че едва не изпусна юздата.

— Да се смили Бог над нашите души — потрепера Михайлович. — Духът на подофицера, когото убих, се е превърнал във вампир и ни преследва, за да ни изпие кръвта.

— Това е суеверие — отговори Павловна. — Този ездач плаши и мен, но той е човек и то човек, който иска да попречи на бягството ни.

. — Дий, дий — се понесе във въздуха и Михаил и Павловна чуха плющенето на камшика, с който тайнственият казак шибаше коня си.

— Казанска света Богородице, запази ни! — извика хетманът. — Никого не съм виждал да язди по-бързо и по-смело. Сякаш конят му има крила, но ще видим и във водата ще може ли да излезе на глава с моето вярно животно. Не се бой, Павловна! Бог е с нас, а моят Мурзук плува като делфин.

Казвайки това, той дръпна юздите на коня, който! се обърна към водата и спря. Конят стоеше, на една канара, висока десет метра, под която шумоляха бързите води на река Енисей.

— Слез, Мурзук, занеси ни на другия бряг. Михайлович дръпна юздите, конят се изправи сякаш искаше да хвърли ездачите от себе си, после полетя във водата…

Вълните плиснаха и покриха коня и ездачите, а животното вече плуваше срещу течението, като показваше необикновената си сила. Мурзук пореше водите като лодка. Хетманът го насърчаваше постоянно. Павловна също.

Спасителният бряг вече бе срещу тях. Ала сега чуха отзад плискане, след което Мурзук стана неспокоен и удвои силите си, за да достигне до брега. Казакът, въртейки пушката над главата си, бъбреше несвързани думи. Той все повече и повече приближаваше бегълците.

Хетманът пусна едно проклятие и смъкна от гърба си кавалерийската пушка.

— Страшилище, върви в ада, откъдето си дошло! — извика той с глас, по-силен от шумоленето на вятъра, прицели се в гърдите на казака и стреля. Конникът падна настрана. Вълните го заляха.

— Улучих го — извика Михайлович, — спасени сме вече от този вампир.

Внезапно зад тях се чу силен смях. Казакът още седеше на коня си и го пришпорваше да бърза. В това време Мурзук беше стъпил на брега. Вярното животно нито минута не си почина, а веднага се спусна към гората. Павловна се бе облегнала върху гърдите на младия офицер. Тя зъзнеше от студ, влага и вълнение. Тайнственият конник препускаше зад тях. Ала Михаил вече не се боеше от него. Той забеляза, че не ги настига, а постоянно изостава зад тях.

Минаваха часове. Отдавна вече бяха на китайска земя. Съмна. Наближаваше изгрев слънце. Скоро трябваше да бъдат в края на гората. Там беше къщата, в която живееше мисионерът с жена си. Стигнат ли в тази къща, спасени са. При тези набожни хора Павловна ще си почине, без да се бои, че ще бъде предадена на русите.

Хетманът препускаше с все сила. Гората започна да просветлява. Стигнаха на открито място и трябваше да преминат една полянка, за да стигнат до къщата, която приличаше на колиба. Тя бе направена от неодялани дървета и покрита с мъх. Като видя, че от комина не излиза пушек, Михаил се обезпокои. Около къщата не се забелязваше никакъв живот. Навярно добитъкът е на паша.

Разбрал, че това ще бъде краят на пътуването, Мурзук се зарадва.

— Слава Богу! — прошепна Павловна. Хетманът скочи от коня и помогна на девойката да слезе, като каза на животното няколко нежни думи. После Павловна отиде до вратата на малката къща и се опита да я отвори. Вратата беше отключена. Двамата влязоха в колибата и Михаил Михайлович поздрави:

— Добро утро!

Никой обаче не отговори. Къщата бе празна. Неочаквано от гърдите на хетмана се откъсна тъжен вик. В единия ъгъл на колибата той видя мисионера. Светият човек лежеше с прерязано гърло на пода. Изцъклените му очи, студеното му тяло — всичко издаваше, че трябва да е умрял преди няколко часа. В студената си ръка клетникът държеше малко разпятие.

— Убили са го — процеди хетманът, кръстейки се. — Раната на гърлото му издава, че трябва да са го заклали китайците. Но къде е жената на нещастния човек? Каква е нейната съдба?

Павловна закри лицето си, тя не можеше да понесе гледката.

— Какво да правим сега? — обърка се Михаил. — Струва ми се, че тук не сме в безопасност. Да останем или да бягаме? Не се отчайвай, Павловна, ще трябва да намерим друг път за избавление.

В този миг някой бързо отвори вратата и я заключи отвътре. Влезе тайнственият казак. Михаил дръпна Павловна до себе си и направи няколко крачки назад.

— И тук ли ни преследваш? — попита хетманът и извади револвера си. — Сега кажи, човек ли си, дявол ли си и защо ни следваш?

— Защото щях да бъда загубен, ако не ползвах вашето водачество. Хетман, не ме застрелвай. Скоро ще можете по-добре да употребите вашия барут. Дявол го взел, шинелът, сабята и конят на подофицера, когото застреляхте, не ме превърнаха в призрак. Вижте, че има те работа с познат.

Дошлият свали калпака, съблече шинела и пред Михайлович и Павловна застана Питу. Да, гърбавият Питу се бе възползвал от случая, за да избяга от руския гнет.

— Този човек толкова ни изплаши — изсмя се хетманът, — но не мога да го коря, защото вече не съм началник на затворническия транспорт. Но Питу, знай, че когато усетя, че имаш враждебни намерения, тутакси ще ти вкарам един куршум в главата.

— Няма защо да се съмнявате, хетман. Но кажете, не забелязахте ли нещо, когато яздехте през гората? Тя е пълна с китайци — каза Питу с треперещ глас. — Зад всяко дърво се крие по един жълтокож и тези вагабонти нямат, както се вижда, добри намерения. Ах, Боже, запази ни, тук вече има един убит!

Питу страхливо се вгледа в трупа на мисионера.

Чу се страшна олелия и в същия миг вратата бе разбита.

— Китайците — извика Михаил и вдигна револвера. — Павловна, иди зад мен, ще те пазя до сетна капка кръв.

— За пазене не може и дума да става. Гората е пълна с тези дяволи.

И Питу се пъхна под масата. В този миг около двадесетина въоръжени китайци навлязоха в помещението.

— Назад, убийци — извика Михаил Михайлович и изгърмя с револвера си.

В същото време стрела прониза гърдите на храбрия казак. Михайлович изпусна оръжието и се олюля. Павловна го задържа с ръце, той се подпря на рамото й.

— Обичам те — прошепна казакът, — Клето създание! Павловна, бедно дете… твоята съдба… Ах, това е смъртта.

Младежкото му тяло трепна и се сгромоляса на пода. Павловна се наведе и го целуна по устните. Михаил Михайлович заслужаваше такава благодарност.

Това стана за няколко мига и на девойката й се стори, че сънува.

Китайците заобиколиха Павловна, като я гледаха с лукавите си очи. Един от тях, облечен по-добре, явно предводителят им, изрече някаква заповед. Веднага вързаха ръцете на Павловна и я извлякоха от помещението. Извадиха и Питу изпод масата и макар и да ги заплашваше с цялата френска флота и армия, и той не избяга от съдбата си — вързаха го и го изведоха навън.

Китайците ги отвлякоха в гората. Питу и Павловна видяха висока жена с бяла коса, която също беше вързана.

— Клето дете, исках да ви предупредя, като видях, че отивате към колибата, но тия езичници ме заплашиха със смърт, ако се обадя. Аз съм жената на мисионера, чийто труп лежи в колибата. Моят съпруг умря за вярата си. Това е съдбата на всеки мисионер.

— Съжалявам, че сте изгубила съпруга си, но кажете ми, защо не убият и нас?

— Защото от нас ще спечелят пари. Павловна погледна въпросително жената.

— Пари ли? От нас! Как?

— Не предугаждаш ли съдбата си, клето дете? — промълви мисионерката тъжно. — Ние се намираме в ръцете на китайски търговец на роби и той ще ни продаде на пазара в Урго.

— Ужас — изстена Павловна и погледна небето, търсейки помощ от Бога.