Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (71)

37.

Ние оставихме капитан Драйфус и неговите другари в такова положение, в което можеше да им се случи най-лошото. Най-лошото за бегълците беше да бъдат открити и върнати на острова. Тази опасност именно ги застрашаваше сега.

Казахме, че когато салът преминаваше протока, неочаквано бе осветен от силна светлина. Тя идеше от прожектора, който се намираше на крепостта и с който всяка нощ осветяваха по няколко пъти околността, за да могат стражите да наблюдават морето.

Когато лъчът ги докосна, по заповед на капитана всички налягаха по сала. Нещастниците не смееха да мръднат. Салът плаваше сред червената светлина и вълните си играеха с него.

Най-после светлината угасна, стражата не забеляза бегълците. Драйфус даде заповед да се вдигне мачтата и да се опънат ветрилата. Салът тихо заплава по вълните с благоприятен вятър. Все повече се отдалечаваха от брега, протокът се разширяваше и по големите вълни мореплавателите разбраха, че са вече в океана. Всички искаха нощта да мине колкото може по-скоро, защото през деня не ги грозеше опасността да загубят посоката. Одета не получи записката на Ервин и не донесе компаса, който им беше толкова необходим.

Зората се пукваше. Слънцето бавно се издигаше зад вълните, борейки се с утринната мъгла.

Най-после небето се изясни. Те благодариха на Бога за това. Никой не спа през нощта и Драйфус настояваше част от другарите му да си легнат, за да възстановят силите си. Теглиха жребий, за да се види кой ще почива и кой ще остане на вахта.

Одета, която молеше да не се прави изключение за нея, изтегли правото да почива. Същият жребий изтеглиха Драйфус и недъгавият Мирович. Ервин, Антонио и Легуве трябваше да работят три часа.

Прокаженият се беше сгушил на мястото си зад каютата. Бегълците закусиха, като дадоха и нему храна, която той лакомо изяде. Много пъти нещастникът беше гладувал, благодарение на коварството на Мурильо.

Ервин управляваше сала, а Антонио и Легуве гребяха и управляваха ветрилата. Бегълците пътуваха в източно направление, към устието на Амазонка, като се пазеха да не бъдат забелязани.

Ервин гледаше непрекъснато с бинокъла си на север, откъдето ги грозеше опасност от преследване. На Дяволския остров навярно отдавна бяха забелязали бягството им и вероятността да ги преследват с парахода на губернатора Грефин съществуваше, но на хоризонта още не се забелязваше нищо.

След като Драйфус още веднъж се увери, че няма опасност, се оттегли в каютата, където Одета и Мирович почиваха. Младата красива годеница на Ервин спеше и по устните й играеше блажена усмивка. Мирович също се беше свил в един ъгъл със затворени очи.

Драйфус легна. Чувстваше се уморен от многото работа в последните дни и му се щеше да заспи, но не можа. Хиляди неща вълнуваха този измъчен мъж. Дали тази първа крачка към свободата ще бъде успешна? Ще може ли да прегърне още веднъж детето и съпругата си? Сега се чувстваше като възкръснал от гроба и искаше да живее. Но дали Херманса ще го познае? „Трябва много да съм се променил.“ С тия мисли той най-после заспа.

Скоро Ервин дойде и го събуди.

— Какво има — запита Драйфус, — правителствения параход ли забелязахте?

— Още не — отговори младият германец, — но нещо друго ме безпокои.

Драйфус излезе бързо от каютата. Последваха го Одета и куцият. Ервин им посочи с ръка на северозапад.

— Какво може да бъде това? — извика Драйфус. — Във всеки случай не е облак.

След дълги предположения и съвещания какво може да бъде, те бяха изненадани от звуци, които изплашиха всички. Обърнаха се и видяха прокажения, който викаше със страшния си глас.

— Опасност, ние сме загубени.

— Този болен знае повече от нас — каза капитан Драйфус и въпреки ужаса на околните се приближи на пет крачки и го запита:

— Приятелю, какво имаш да ни кажеш? Нещастникът повдигна ръка, посочи към облака и извика с глас, наподобяващ животински крясък.

— Урибуси, урибуси, стотици хиляди, те ще изядат месото от костите ви.

Драйфус пребледня при мисълта за грозящата ги опасност и отиде при другите да им съобщи за тия лакоми хищни птици.

— Боже мой — извика Одета, — трябва да се въоръжим, за да се борим с тях. Ще бъде борба на живот и смърт…

— Антонио — нареди Драйфус, — дай револверите и ножовете.

Той знаеше, че урибусите са вид ястреби, дълги около метър, метър и половина и се хранят с леш.

Испанецът изпълни заповедта на капитан Драйфус. Само запита кратко как са се сьбрали толкова много тия птици. Одета му отговори, че те са много хитри животни. Щом разберат, че поединично не могат да сторят нищо, тогава се събират на групи.

Антонио донесе оръжията и ножовете. Ервин и Легуве, най-добрите стрелци, получиха пушки, Одета и Антонио револвери, а Драйфус хвърли на болния дълъг нож, като взе за себе си друг.

Драйфус и Ервин бяха на мнение, че е по-разумно да се оттеглят в каютата и оттам да се защитават, но Одета им каза, че това не е умно, защото птиците щели да обкръжат каютата и да ги чакат, докато се задушат или умрат от глад вътре. Всички се съгласиха с Одета и решиха да не допуснат птиците да кацнат на сала. Изпратиха Мирович, въпреки протестите му, в каютата, понеже той не беше в състояние да се бори с нападателите. В този момент, като че ли слънцето угасна и настъпи нощ. Вдигна се страшен шум. Грабливите птици се спуснаха от всички страни. Обаче четири гърмежа повалиха няколко от тях и вълните ги отнесоха.

Една от птиците кацна на рамото на Драйфус и се опита да пробие черепа му, но капитанът заби ножа до дръжката в гърдите й и тя се строполи мъртва в краката му.

Първото нападение беше отблъснато. Хищниците се оттеглиха за няколко минути, но останаха над сала и следяха всяко негово движение.

Лицето на Легуве беше разкървавено. Една от птиците му беше разкъсала бузата, но нямаше време да превързва раната си. Още три урибуса паднаха във водата. Гърмежите от пушките на Ервин и Легуве, а също и от револвера на Одета улучваха птиците и ястреб след ястреб падаха във водата и ставаха храна на акулите, които следваха сала. Но урибусите продължаваха нападението си.

Те измъчиха и омаломощиха бегълците. Антонио беше паднал. На гърдите му беше кацнал голям урибус и се мъчеше да кълве очите му. За щастие, Одета беше забелязала навреме опасността и с един куршум отстрани страшния враг. Драйфус се бореше с три едновременно. Макар че кръвта обагряше сивите им пера от забиването на ножа, те все пак не се отказваха от нападението. Една от птиците го удари силно с клюна си по ръката и той изпусна ножа. Но капитанът като бесен се спусна, хвана я за шията, удуши я и я хвърли в морето. В същата минута друга го удари с крилата си силно по главата и той падна по очи. Ервин скочи към него, вдигна го и му подаде ножа.

В това време Одета радостно извика и всички видяха, че ястребите се отдалечават от сала и се спускат към тъмен предмет, който се носеше над вълните недалеко от сала.

— Спасени сме — извика Одета. — Погледнете откъде ни идва помощ.

Предметът, който отвлече вниманието на птиците, беше една мъртва акула. Птиците кацнаха по тялото й и започнаха да късат с човките си месото на мъртвата риба.

— Сега сме спасени — рече момичето. — Те няма да оставят плячката си, докато не я унищожат, а в това време ще се отдалечим и те ще загубят следите ни.

Предсказанието на Одета се сбъдна. Страшните хищници оставиха обитателите на сала и лакомо поглъщаха месото на акулата. Бегълците вече не можеха и да наблюдават грозната сцена — вятърът ги беше отнесъл доста далеч. Първата работа на Драйфус и приятелите му беше да изхвърлят убитите птици от сала и да измият кръвта — работа, която свърши Мирович. След това превързаха раните, които бяха получили по време на сражението. Одета за щастие се беше погрижила за превръзки.

Едва сега бегълците си спомниха за болния от проказа. Какво ли е станало с него?

Той, отделен от другите, трябваше да се бори сам.

Драйфус огледа мястото, което беше определено за нещастния болен. Остана много учуден, като видя, че е невредим. И по ножа му нямаше никаква следа от кръв, което показваше, че не го е употребил.

— Приятелю, как прогони бесните птици от себе си? — попита капитанът.

Болният започна да вика с ужасен глас, после хрипливо се изсмя. Драйфус разбра. Ужасните звуци, които излизаха от гърлото на нещастника, подплашваха хищните птици и те не смееха да го доближат.