Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (61)

27.

12 3-456789— 10 11 12 13 14 15 16 —

63 28 15 17 — 12 37 68 — 51 71 771 — 4 — 3 — 18

19 39 — 41 — 20 177 1910 416 — 721 289

Една сутрин през месец юли Панталон, бащата на Одета, гледаше учуден къс хартия, на който бяха написани непонятните числа. По лицето му личеше, че е много разтревожен. Различни обстоятелства опечаляваха почтения мъж.

Беше най-горещият ден в Каена, незапомнен от доста време. От топлото време се навъдиха много насекоми и червеи. А птицата урибус, от рода на орлите, която пречиства Френска Гвиана от различни гадини, се криеше в хладните дупки на скалите покрай морето. Както в Каена, така и на остров Свети Йосиф, и на Дяволския остров никой не се грижеше за отстраняването на останките от храна и други нечистотии, а оставяха това на орлите. Те не се плашеха от хората, защото беше забранено да се изтребват. Но днес беше толкова горещо, че дори и птиците не можеха да изпълнят всекидневните си задължения. Самият господин Панталон пъшкаше от жегата, рядкост даже на самия екватор.

Това беше първата причина за неразположението му. Освен това достопочтеният доставчик на храна за затворниците беше в отчаяние от няколко седмици и заради още нещо. Дъщеря му Одета бе объркала плановете му. Панталон се надяваше, че Мурильо, надзирателят на Дяволския остров и любимец на губернатора Грефин, ще му стане зет. Ако този влиятелен мъж се беше оженил за дъщеря му, той можеше да изпраща на затворниците най-лошата храна. А за намаления грамаж — даже нямаше да се говори. Трябваше му такъв зет като Мурильо.

Всичко беше планирано добре. Испанецът остана възхитен от красотата на Одета и беше определен денят на годежа, но непокорната девойка срина въздушната кула на баща си с една дума. Тя отбягваше Мурильо и даже го обиди. А пък той беше човек, който не оставяше ненаказан този, който го обиди. Понеже не можа да си отмъсти на дъщерята, даде добър урок на бащата. От няколко седмици испанецът правеше това, което никога досега не бе правил — намираше всеки път недостатъци на храната и я връщаше обратно. Заплашваше доставчика, че ще доложи на губернатора, че хлябът е плесенясал, че плодовете са изгнили, че месото не може да се яде. Резултатът от това оплакване щеше да бъде неговото уволнение, а този лаком човек не можеше да преживее тази загуба.

Горещината, отказът на Одета, предизвикателствата на Мурильо и мисълта, че ще му Отнемат длъжността — всичко това ужасно безпокоеше нещастния Панталон. Изглежда, че Бог му готвеше и нещо още по-лошо.

Панталон се гневеше на цифрите, които му причиняваха ужасно главоболие. Какво означаваха тези числа? Да не би да е нова заплаха от страна на Мурильо, който вече мрази Одета? Доставчикът не се съмняваше, че тази записка идва от Дяволския остров. Той я беше намерил в един от кошовете, които всяка сутрин му връщаха от острова, и които изпращаше вечер пълни с храна.

Обикновено Одета приемаше тези кошове и ги изнасяше в двора, за да ги почисти, но днес, въпреки голямата горещина тя беше излязла на разходка и старецът трябваше сам да разтовари празните съдини от лодките. Така откри листчето с числата, хвръкнало като пеперуда над него.

— Хубава пеперуда — измърмори той и разроши с ръка бялата си коса. — Цифри и нищо повече. — Не можеше да разбере какво се крие в тях. — Дали е поръчка от Мурильо или негово заплашване? Само дяволът може да разбере, но не и аз… — Гледа все така напрегнато хартията още няколко минути, после вдигна ръка, за да я хвърли през стобора.

— Нека орлите си развалят стомаха с тези цифри. Аз не съм за да отгатвам гатанки. Имам ги доста в семейството си. Непокорната ми дъщеря ми поднася работи, над които трябва да си блъскам главата.

И захвърли бележката през стобора. Искаше вече да се обърне и да отиде да изпие една студена лимонада, но неочаквано чу силен познат смях.

Така се смееше само един човек в цяла Каена, неговият съсед професор Жером. Професор?! Никой не беше виждал дипломата му досега, но той сам разправяше, че парижкият университет го бе удостоил с тази титла за големия му труд по физика и математика. Всъщност беше само часовникар, когото навярно познаваха всички часовници от Каена, понеже само той в цялата,околност разбираше от тях. Със страхопочитание гледаха жителите дребния човек с дълга брада и гола глава, тъй като мислеха, че професорът разбира от много повече неща, не само да поправя счупени часовници.

Професор Жером непрестанно работеше в малката стаичка, където тракаха часовниците и правеше открития, които не служеха за нищо. Сега беше взел хартийката, която Панталон беше хвърлил, и прегледа числата. После се изсмя толкова силно, че бащата на Одета се обърна и го запита какво толкова го е развеселило.

— Спомням си, че такава история се беше случила преди четиридесет години — отвърна часовникарят.

— Интересно ли е — продължи да пита Панталон.

— Разбира се, отнася се до един глупав баща и двама влюбени, които изиграха комедия на стария.

— Трябва да ми разкажете тази история, професоре. Елате да пием по една студена лимонада. Днес е много горещо.

Панталон и ниският часовникар седнаха в една стая и сръбнаха от лимонадата, която беше приготвена от коняк и ледена вода.

— Когато взех тази бележка, си спомних за историята.

Часовникарят подаде хартийката на Панталон.

— Не можахте ли да направите нещо по-добро, вместо да се навеждате, за да вземете тази хартийка? Тя съдържа глупави числа, които само дяволът може да разбере…

— Страхувам се, че и той не ще може да ги разбере — отвърна часовникарят. — Хващам се на бас, приятелю Панталон, че това е някакво тайнствено писмо, което може да бъде разшифровано само от този, който има ключ от числата.

— Тайнствено писмо ли? — стресна се дебелият Панталон.

— Да.

— Слушайте ме, приятелю. На млади години се бях запознал с един майстор, който имаше конкурент на отсрещната страна на улицата. Това беше в Лион. Двамата часовникари бяха големи неприятели. Моят майстор имаше дъщеря, а другият — син. Това често се случва. Младите се обичаха, въпреки че старите се сърдеха. Но на момичето и момчето беше забранено да си говорят или да си пращат писма. И ето какво направиха младите, майстор Панталон. Как мислите са си известявали това, което са имали да си кажат влюбените? Начинът беше чудесен. На всеки прозорец на часовникарския магазин има големи часовници. Щом никой не го виждаше, младият мъж завърташе стрелката на часовника и я поставяше на известни цифри. Момичето отбелязваше цифрите на една хартийка. След това стрелките на часовника на конкурента се задвижваха бързо и момъкът отбелязваше цифрите в тефтерчето си. По този начин влюбените си изпращаха цели изречения. Например: Къде ще се срещнем днес? Да дойда ли довечера? Ще излезе ли старият? И други такива въпроси и отговори. Един ден стрелките на часовника се движеха много бързо, а на другата заран влюбените бяха изчезнали. Двамата часовникари трябваше да се помирят, тъй като през нощта въпреки нежеланието им, бяха станали сватове. После младият мъж призна всичко и ми откри шифъра на числата. За това, майстор Панталон, мисля, че тези цифри, които изглеждат толкова невинни, са тайно писмо, което не е нито за вас, нито за мен.

Одетиният баща се разтревожи много от този разказ. Той се люлееше на стола и пиеше една след друга чашите лимонада, като не забравяше да прибавя коняк в ледената вода.

— По дяволите — скочи той неочаквано. — Ако тази хартийка наистина съдържа тайна, тогава се страхувам да не е опасна за мене.

— Много е възможно, майстор Панталон — подсмихна се Жером, — вие имате хубава дъщеря.

— Точно за нея мислех — отвърна дебелият Панталон. — Дали Одета зад гърба ми… Има много обстоятелства, които могат да обяснят всичко. Отказът на Мурильо, нейната затвореност, разходките й, които понякога траят цяла нощ. Аз съм бил голям глупак, професор Жером, смейте ми се, че съм глупав като овца.

— Един от старите гръцки учен е казал „Познай сам себе си“…

— Искате да полудея ли, човече? — извика бащата на Одета, на когото конякът започна да действа. — Не се смейте, а ми кажете как мога да вразумя това влюбено момиче.

— Ако тя се е влюбила, ще ви сполети същото, каквото е сполетяло часовникаря. Кой знае с кого ще се сватосате, когато се събудите някоя сутрин.

Панталон удари с ръка толкова силно по масата, че чашите подскочиха, а старият му съсед почти падна от стола.

— Дотам е дошло значи — изръмжа доставчикът, чието лице се беше зачервило. — Пишат си тайни писма, имат си шифър с цифри, правят ме на луд. О, ще ви, ще ви…

Изговаряйки последните думи, той хвана нещастния часовникар и толкова силно го задърпа, че белобрадият човек се разтрепера като лист на вятъра.

— Не ме убивайте — замоли той, — кълна ви се в честта и съвестта си, че не съм аз любовникът на Одета.

Изведнъж Панталон пусна часовникаря и се засмя.

— Всичко е глупост! — наля той коняк в чашата си. — Професоре, ние не сме на вярна следа. Тази бележка не може да бъде за Одета. Там, откъдето е дошла тя, не растат любовници.

— Защо не?

— Защото тази хартийка, която казвате, че е тайно писмо, е пристигнала от Дяволския остров.

— Няма ли там мъже?

— За надзирателите ли говорите? Знам, че Одета не иска никого от тях.

— Където има надзиратели, има и пленници.

— Вие луд ли сте, професоре? В мъртви призраци ли ще се влюби тя.

— Призраци, които имат кости и плът. Младите момичета лесно се влюбват в някой блед красавец и ако си спомните за нощните разходки на Одета…

Панталон изхърка глухо и седна на близкия стол. Часовникарят му даде студена вода, защото се уплаши да не получи удар.

— Не искам вода, коняк искам! — отблъсна чашата той и като се опомни, извади от портфейла две банкноти по сто франка.

— Ще ви дам тези пари, професоре, ако до утре успеете да ми кажете какво означават цифрите.

— Бъдете спокоен, майстор Панталон, утре ще знаете кого е избрала за свой любовник от Дяволския остров Одета.

— Ако е направила това, нека я вземе дяволът — измърмори пияният, главата му увисна и скоро заспа.

Часовникарят взе бележката, остави го да спи и отиде у дома си. Сложи очилата и започна да дешифрира цифрите, но въпреки усилията си, не можа да разбере нищо.

— Това е любовно писмо — каза си той, като се почеса зад ухото, — значи непременно е спомената думата „любов“. Професорът, който мислеше, че думата „любов“ е ключ на писмото, започна да разгадава цифрите. Но след три часа работа дойде до заключение, че нищо не може да разбере. Това ужасно го разсърди. Той гледаше заканително числата и мърмореше:

— Всичко ще узная, щом успея да отгатна първата дума!

Одета се върна чак вечерта. Беше много развълнувана и добре че баща й спеше, защото иначе щеше да забележи тревогата й. Момичето седна до прозореца, закри с ръце лицето си и се замисли. Съдбоносният час, който щеше да реши нейната участ, както и тази на петимата храбри мъже, бе настъпил. Тя искаше да избяга с любимия си. Пленниците от Дяволския остров бяха решили щом се мръкне да напуснат скалата, където бяха преживели толкова мъки, и да се устремят към свободата. Дали вятърът и вълните щяха да помагат на нещастните пленници? Дали салът им нямаше да се разбие в някоя подводна скала и вместо свобода да намерят смъртта си сред вълните?

— Не, не — тръсна решително глава Одета. — Не искам да мисля за това. Аз сама избрах съдбата си, любовта ми ме кара да постъпя така. Не мога да живея без Ервин. По-добре ще е да умрем заедно, отколкото да бъдем разделени! Амур ще ни закриля. Той ще помогне и на капитан Драйфус да се върне в прегръдките на вярната си жена. Заради него Бог ще се смили и над нас.

Мъж като Драйфус не трябва да загине на този прокълнат остров.

Слънцето изпрати последните си лъчи през прозореца и скоро нощта забули Каена и морето.

— Ние сме щастливци — каза си Одета, — облаците забулват небето и нощта ще бъде тъмна, а тъмнината е благоприятна за бегълците. Това е добър знак.

Тя се канеше да излезе от къщата. Беше още рано да се отправи за Дяволския остров, тъй като Ервин я чакаше в девет часа, но понеже баща й спеше, беше по-лесно да се измъкне сега. Ако Панталон се събудеше, можеше да й попречи. Реши да излезе веднага и да се поразходи с издълбания си съд край острова.

През деня беше купила всичко нужно за бегълците и скришом го бе пренесла в лодката, която беше почти препълнена. Оставаше само да сложи шапката си, да вземе наметката си и да тръгне. За сетен път тя стоеше пред своя баща.

Момичето развълнувано гледаше спящия. Той не се отнасяше добре с нея и тя не можеше да почувства към него истинска обич. Ала въпреки това беше неин баща. Едри сълзи покапаха от очите на Одета. Наведе се над него и тихо го целуна по челото.

— По дяволите тази вода — избъбра Панталон, комуто се стори, че часовникарят го пръска със студена вода. — Проклети цифри — седем, осем, четиринадесет — двадесет и две.

— За какви цифри говори? — учуди се Одета. — Впрочем, защо ли се чудя? Числата съставят неговия живот. Числа, превърнати в звънтящи монети — това са нещата, които почита най-много на света. За пари искаше да ме даде на един коварен човек…

Одета искаше вече да тръгне, когато съзря портфейла и двете банкноти, които Панталон държеше в ръцете си.

— Божията заповед казва „Не кради!“ — помисли си тя, — ала ако взема този портфейл, ще го лиша само от една малка част от богатството му, което майка ми му е оставила.

Одета взе внимателно двете банкноти и портфейла.

Момичето преброи бързо съдържанието му. Имаше четири хиляди франка.

— Добре е за всеки случай да имаме пари. Ако стигнем благополучно устието на река Амазонка, ще трябва да минем през Бразилия и тогава тези банкноти ще ни бъдат от полза.

Тя скри в пазвата си портфейла, излезе на пръсти от стаята и отиде на двора, заключвайки след себе си вратата. Момичето искаше да излезе през задната вратичка на къщата, за да не я види някой, ала неочаквано пред нея застана човек. Беше Жером, който искаше да съобщи на майстор Панталон, че не е могъл да разгадае съдържанието на записката, макар че се е мъчил много. Като видя пред себе си Одета, часовникарят силно се смути.

— Извинете, госпожице Одета, аз дойдох — започна той смирено… — исках… дойдох, ах, да, но какво исках?

А после, като не му дойде наум нищо, добави:

— Заемете ми един молив.

— Ние нямаме моливи — отвърна ядосано Одета, отблъсна го встрани и тръгна бързо по улицата. Жером гледаше след нея.

— Ние нямаме — избъбра той ядосан, — такъв ли отговор се дава на учтив въпрос? Ние нямаме, ха-ха. Но защо тя ми отговори само с тези думи?

Професорът, в чийто мозък числата все още се въртяха като снежинките през буря, започна да повтаря:

— Ние нямаме молив! Ние съдържа три букви — следователно 12 3. Нямаме се състои от шест букви, значи 4 5 6 7 8 9!

Замислен, Жером се облегна върху оградата на къщата.

— Ние нямаме — повтаряше той, — ние нямаме, ние нямаме.

После бързо се върна у дома си, заключи се в една стая, запали лампата и жадно, като някогашните алхимици се втренчи в числата.

В началото на редовете ясно стояха числата 1 2 3 4 5 6 7 8 9.

Нямаше какво да се съмнява, тези числа значеха: „Ние нямаме!“

Часовникарят потри доволен мършавите си ръце, а очите му светнаха от радост. Беше налучкал първите думи на тайнственото писмо. Те трябваше да му послужат като ключ за разчитане на останалото писмо.