Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (53)

19.

Читателите вече познават Соломон Дулсети, този нещастник, с неговата безкрайна алчност за проклетото злато. Те знаят мизерния му занаят, ала не знаят кои са неговите деца.

Дулсети имаше двама сина: Бохор Хаим и Соломон. Първият беше без ляво око, а вторият бе гърбав. Хаим беше крадец, а Соломон — полицейски шпионин, а по-късно началник на тайната полиция в Париж. И двамата преуспяваха — особено Бохор Хаим.

Като се увери, че не ще успее със занаята си и като прекара няколко години в затвора, той се разкая, прие католическата вяра, постъпи в ордена на йезуитите, стана свещеник-мисионер и с лицемерие, измама и лъжа успя да бъде провъзгласен за непогрешим католически владика. Негово преосвещенство Хаим Едноокия — извинете, той сега има две очи, едното, разбира се, е стъклено — блаженства някъде далеч на изток. Трябва да прибавим при това, че Бохор Хаим от горе до долу прилича на баща си.

Но да оставим синовете и да се върнем към почтения им баща. И днес старият Соломон беше в кантората си, сиреч в големия дъсчен сандък, и внимателно пресмяташе какво е спечелил през тази седмица.

Неочаквано лихварят спря прелистването и лицето му се намръщи, а очите му се впериха в разтворената страница. Видно беше, че сметката на този негов клиент не го зарадва много. На страницата беше написано: Граф Естерхази.

Като пресметна цифрите на тази страница, Соломон започна да скубе побелялата си козя брада. Нещо повече, той сам се нарече глупав и лекомислен, задето тъй сляпо се е доверил на графа.

— Трябва да свърша с черния граф — измърмори Соломон Дулсети. — Съвсем щурав ли бях, че дадох заем от тридесет хиляди на този човек? Но тогава мислех, че граф Естерхази ще се ожени за единствената дъщеря на богатия княз Мирович. Откъде можех да зная, че този Мирович е фалшификатор, убиец и мошеник и че граф Естерхази ще се лиши от брилянтената брошка. На устните на евреина се появи неочаквано подигравателна усмивка.

— Спасих поне нея — си каза той. — Така поне мисля. Дъщерята на фалшификатора я заложи при мен за някакви си петдесет франка. Срокът, наистина, не е изминал, но ми се струва, че момичето не би могло да се снабди с толкова пари, за да откупи заложената брошка. С граф Естерхази скоро ще свърша. Утре изтича срокът на неговите полици. В случай, че не ми внесе тридесет хиляди, ще изпратя протест направо на военния министър. Ще види тогава какво съм му погодил.

Соломон Дулсети млъкна. Вратата на магазина се отвори — в кантората му влезе клиент. Той беше млад човек, добре облечен, приличащ по външност на художник.

— Навярно някой студент от Латинския квартал — промърмори лихварят. — Ще иска да заложи часовника си, пръстен или друга някоя вещ.

Соломон остана излъган. Младежът не беше дошъл да залага, а да откупува.

Младежът небрежно извади заложна разписка и я показа на Соломон.

— Трябва да откупя тази вещ — каза той спокойно. — Вземете петдесет франка, толкова сте дали за предмета. Кажете ми сега, каква е лихвата?

— На драго сърце, млади господине — отговори евреинът. — Ние, лихварите, се радваме повече, когато клиентите ни донесат пари, отколкото безценни предмети. Номерът на разписката е 10 749, нали?

— Да — отговори младежът.

Евреинът разтвори голям тефтер, за да види какъв предмет е отбелязан под този номер. Изведнъж Соломон се стресна, лицето му стана жълто като восък. Този младеж искаше да откупи брилянтената брошка на Павловна.

— Откъде имате разписката. — извика Соломон.

— Не съм длъжен да ви давам отчет по този въпрос. А за да не мислите, че имам разписката по нечестен начин, ще ви кажа следното: казвам се Алфонсо Гилето и живея в същата къща с госпожицата, която е заложила брилянтената брошка. Госпожицата се казва Павловна Мирович и е дала тази разписка на приятелката си Ева Рихтер. И понеже последната е в нужда и е без работа, защото фабриката „Бернард и синове“, където работеше е фалирала, затова желая да й услужа, като откупя брошката. Вие казахте, че брошката е фалшива, обаче това не е вярно. Брошката струва най-малко десет хиляди франка.

— Тя не струва и франк — извика евреинът, — но понеже ми казахте, че госпожицата е в нужда и без работа, искам да й помогна, като откупя брошката за сто и петдесет.

— Значи брилянтите са станали по-ценни — каза Алфонсо.

— Кълна се в брадата на Якова и Авраама, че брилянтите са фалшиви. Давам ви за тях двеста франка и нито сантим повече.

— Върнете ми залога — нареди Алфонсо енергично.

— Давам ви петстотин.

— Желаете ли да повикам полицията?

— Давам ви хиляда — изстена евреинът. — Горко ми, аз съм загубен човек.

Алфонсо се запъти към вратата.

— Господине, имайте милост към мене, стария човек, върнете се, ще ви заплатя две хиляди за брошката, въпреки че брилянтите са фалшиви.

— Господин Соломон, не.я давам дори за десет хиляди франка — отговори младежът непоколебимо. — И ако не ми я върнете, ще извикам полицията и ще ви арестувам за кражба и злоупотреба.

Сълзите капеха от очите на евреина. Сълзи от алчност и лакомия. Но младежът остана неумолим. Лакомият евреин беше принуден да върне брошката. Избиха го студени тръпки при мисълта, че трябва да даде скъпия предмет за някакви си петдесет франка. Студена пот се показа по челото на лихваря, когато отключи ковчега и извади брошката. Соломон почна да стене като пребито псе, когато даде брошката на Алфонсо и видя как той излезе от магазина му.

— Удар след удар сполетява невинната ми побеляла глава. Ще загубя и тридесетте хиляди, които заех на граф Естерхази. Отнеха ми брилянтената брошка, търговията не върви. Мъртвешката глава и Равелак се изгубиха, не ми носят вече скъпоценности за продан! Ти, боже на небето, какво си намислил да сториш с бедния, немощен старец? Искаш да загина на стари години от глад ли? Смили се над мене, Боже!

Старият евреин, този подъл скъперник, плачеше като дете и си скубеше главата за скъпоценната брошка. Алчността го влудяваше. Нещастникът си въобразяваше, че е разорен, въпреки че имаше милиони. Този скъперник имаше такова богатство, че десет честни семейства можеха да живеят охолно и щастливо само от лихвите.

Вратата на магазина се отвори отново.

Евреинът млъкна и се огледа. Добре облечен мъж с черна брада на средна възраст влезе в кантората.

— С какво мога да ви услужа? — попита Соломон засмян.

Чернобрадият мъж не отговори нищо, само се огледа плахо из магазина.

— Сам ли си? — запита най-после. Соломон Дулсети се стресна като от гръм.

— Питу, ти ли си?

Човекът махна фалшивата си брада и я сложи в джоба си. Пред стария Дулсети застана гърбавият полицейски агент. Синът стоеше срещу баща си.

Питу беше най-малкият син на Соломон Дулсети. Соломон Дулсети младши, сега Франсоа Питу, беше даровит младеж и още в младостта си показа голям талант в шпионажа. Престъпното занятие на баща му и връзките му с крадци, му дадоха възможност да се запознае с най-опасните парижки престъпници и да може тайно да ги наблюдава. Не знам дали честността или користолюбието са накарали младия Соломон да ги открие на полицията. Той стана шпионин на тайната парижка полиция и направи големи услуги на господин Ла Бриер, който го назначи за комисар на криминалната полиция в Париж.

Питу завиждаше на прочутия полицейски комисар Гилберт за директорството на парижката криминална полиция. Колкото за отношенията на гърбавия Питу с баща си, те съвсем не бяха така искрени, както би трябвало да бъдат. Комисарят криеше от света родството си с Дулсети и даже бе променил името си.

Наистина, щеше да бъде голяма ирония, ако хората знаеха, че прочутият криминалист Питу е син на известния лихвар, кожодер и укривател на крадците и разбойниците. Въпреки че отношенията на сина и бащата не бяха искрени, все пак си помагаха тайно. Имаше важни причини за това. Питу се нуждаеше от парите на баща си, а старият укривател на крадците и разбойниците се нуждаеше от покровителството и съветите на сина си. Старият Соломон знаеше, че Питу му носеше лоши известия — може би сега е застрашен от полицията?

Не беше ли достатъчно, че беше изгубил брилянтената брошка? Трябваше ли още и полицията да го преследва? Старият евреин изръмжа като звяр и даде знак на сина си да седне до него на канапето.

— Какво желаеш? — запита Соломон Дулсети дрезгаво.

— Нося ти лоши вести, татко!

— Това знам. Ти никога не си ми донесъл нещо добро.

Питу разкърши рамене и стана.

— Ако не желаеш да чуеш съветите ми, ще трябва да страдаш — каза той спокойно и се приготви да си върви.

— Не, стой, разкажи ми всичко — замоли старият евреин. — Добре е човек да знае какво му готвят неприятелите.

— Твоят неприятел е законът и полицията и никой друг — изсмя се гърбавият Питу. — Защо би бил толкова лекомислен, татко, и си купил брилянтите от Марсел Бернард?

Соломон Дулсети побледня, но скоро се съвзе.

— Ако работата е само до тези брилянти, аз не се страхувам — каза старецът. — Марсел Бернард беше самостоятелен търговец и има право да прави каквото пожелае със стоката си. Кой може да ме обвини, че съм купил от него?

— Но се лъжеш, татко — отговори Питу. — Марсел Бернард не е изплатил брилянтите на кредиторите си, а ти си ги купил от него на нищожна цена. Знаеш много добре, че който купи ценна вещ на нищожна цена, трябва да се предполага, че е открадната и е длъжен да уведоми полицията. Ти не си сторил това, а си укрил откраднатата стока и ще трябва да отговаряш за това. Полицията те преследва от осем дни и е открила много неща.

Евреинът побледня и скочи от стола.

— Какво са открили шпионите? — запита той.

— Всичко, което се върши тук. Те са видели, че се свързваш с най-опасните парижки престъпници и са открили, че в къщата ти живее известната акушерка Красцинска.

— Не ме е грижа за тази жена! — извика Соломон сърдито.

— Ти си отговорен за всичко, което става в твоя дом. С една дума, твоето положение е много лошо.

Соломон изстена дълбоко и наведе глава.

— Какво мислят да ми направят? — запита той сина си.

— Ще те арестуват.

Евреинът се разтрепери и падна изнемощял на стола.

— Днес към девет часа вечерта, моят непримирим неприятел Еилберт ще дойде при тебе и ще те арестува. После ще претърсят къщата ти и ще конфискуват всичко, което намерят.

— Тежко ми и горко — захълца евреинът. — Какво да правя? Как да спася себе си, парите и стоката си.

— Затова и дойдох при тебе, татко — отвърна Питу. — Ти знаеш, че никога не съм те оставял в опасност.

— Да, но ти винаги ми костваш много пари — изохка Соломон и погледна злобно сина си.

— Без пари е само смъртта — изсмя се Питу — и този път не мога да те отърва, без да пожертваш няколко хиляди.

Гърдите на скъперника почнаха да се движат бързо и глух вик излезе от гърлото му. Соломон Дулсети скочи от стола си. Кокалестите му ръце се протегнаха конвулсивно към Питу, като че искаше да го души.

— Подлец — извика той, — искаш да ме ограбиш.

— Обезумял старико, желаеш ли да полежиш няколко години в затвора и да загубиш богатството си?

Няколко несвързани думи изскочиха от гърлото на стария евреин.

— Колко искаш, за да ме избавиш? — запита той сина си.

— Десет хиляди.

Ужасен, Соломон се опря на дъсчената стена. Знаеше много добре, че синът му не ще отстъпи от исканата сума.

— По какъв начин мислиш да ме избавиш?

— Ако изпълниш съвета ми, нищо не ще ти сторят — каза Питу, — даже ще получиш похвала от полицията.

— Как ще направиш това?

— Много лесно. Веднага ще арестувам Красцинска и ще кажа на господин градоначалника, че ти си ми открил престъпните й дела и че ти си ми помогнал да я арестувам.

Соломон Дулсети започна да трие ръце и затанцува като дервиш.

— Ненапразно си мой син — захили се той. — Ти си хитър човек, това е чудесна идея. Господин Ла Бриер ще се зарадва, като чуе, че съм издал акушерката. Това ще бъде голяма чест за мене и тогава не ще се страхувам вече от полицията. Стоката и брилянтите на Бернард ще скрия така, че никой да не може да ги намери. Тогава може да дойде лукавият Гилберт и да претърси къщата ми. Прочутият комисар ще се разгневи като гладно куче, когато види, че са му отнели плячката. Ще бъде ужасен удар за Гилберт.

— Това и желая — отговори гърбавият комисар. — За мене ще бъде по-добре, ако противникът ми загуби влиянието си пред господин Ла Бриер. Плати ми сега и аз ще арестувам акушерката.

Да плати! Това беше една мъчна работа за Соломон, но скъперникът беше принуден да преклони глава, ако не желаеше да пострада. Десет хиляди! Много пари! Студени тръпки побиха Соломон, като си помисли, че ще трябва да брои толкова пари. Нещастният евреин с разтреперани ръце, със сълзи на очи, с клетви и пъшкане наброи десетте хиляди франка на достойния си син.

— Сине — извика той, — преди няколко месеца ти дадох една банкнота от хиляда франка. Къде са парите? Защо нямаш милост към бедния си баща?

— Надявам се — каза Питу, — че тези банкноти не са фалшиви, като онази, която ми даде тогава.

Старият евреин изгледа въпросително сина си.

— Банкнотата беше фалшифицирана. На едната й страна се намираше името на граф Естерхази и понеже бях чул от теб, че майорът е получил тази банкнота от бъдещия си тъст, княз Мирович, усъмних се, че князът е фалшификатор. Проследих го, открих скривалището му и го арестувах пред олтара в катедралата „Нотр Дам“ в минутата, когато венчаваха дъщеря му за граф Естерхази.

— Проклет да си — извика скъперникът. — Не можа ли да почакаш поне осем дни по-късно да го арестуваш. Тогава нямаше да загубя тридесет хиляди франка, които заех на черния майор!

Питу се изсмя и взе десетте хиляди.

— Нека отидем сега при акушерката Красцинска — каза той. — Придружи ме, татко!

Старият евреин заключи добре вратата на магазина и се отправи със сина си през мръсния двор към вътрешната къща. Сградата беше дървена и изглежда някога е била хамбар или конюшня.

— Сама ли живее акушерката в тази къща? — запита Питу.

— Да — отговори Соломон, — обаче не ще я намерим сама. При нея винаги има няколко жени и деца. Това налага професията й.

— Да се качим горе — пошепна комисарят на баща си.

И двамата се качиха полека по дървените стълби и се отправиха към вратата, на която беше окачена фирмата на акушерката. Те се спряха пред вратата и се ослушаха. В стаята се чуваше детски плач. Между този плач се чуваше охкането и пъшкането на жена, която изглежда се мъчеше от страшни болки. Последва къс, но сърцераздирателен писък. Из стаята се разнесе плачът на новородено дете, а после се чу груб женски глас:

— Ето го незаконороденото, момче е!

Питу поклати глава и погледна баща си. Двамата бяха разбрали какво става в тази минута в жилището на акушерката Красцинска.

— Татко, татко — чу се гласът на една изнемощяла жена, — спаси детето, черният мъж иска да го вземе. Детето, детето!

Глухо хълцане заглуши този вик. Питу потропа на вратата. Вътре прошумоля нещо и Красцинска попита със строг глас:

— Кой е? Сега не мога да отворя.

— Аз съм, хазяинът — отговори Соломон Дулсети. — Имам да ви кажа нещо много важно, госпожо Красцинска.

— Вие ли сте, господин Дулсети, почакайте пет минути. Защо викате? Нали ви дадох хляб? Яжте и мълчете!

— Да почакаме — каза Питу на стареца, — не можем да я безпокоим в работата й.

Плачът и риданията утихнаха за миг. Щом вратата се отвори. Питу се вмъкна вътре. Красцинска много се изплаши.

— Чужденец! — извика тя.

— Аз съм криминалният комисар Питу. Гърбавият показа картата си на акушерката.

— Нямам работа с полицията — извика тя. — Не ми трябват сега мъже в стаята. Там на леглото лежи родилка, която току-що роди.

— Вие признавате, че сте акушерката Красцинска? — извика Питу строго. — Арестувам ви.

— Подлец! — извика рускинята разгневена. — Нека бъде проклет този, който ме вкара в тази беда.

Тя метна гневен поглед.

— Бог ми е свидетел, че не съм бил аз — извика Соломон Дулсети, — полицията претърси цялата къща, а и мене искаха да арестуват.

В това време Питу се огледа из тъжното помещение. В стаята имаше маса, няколко счупени стола и едно разнебитено канапе. В един ъгъл стояха три дрипаво облечени деца. Те бяха от една до три години и всички рахитични — с подути тела и слаби изкривени крака, които не могат да удържат тежината на тялото. Виждаше се по лицата им, че гладуват. Те тъжно гризяха сухи кори хляб, които преминаваха от ръце в ръце. Питу извърна поглед от тях. Той се загледа с любопитство в кревата, намиращ се срещу вратата, през нечистите завеси, които бяха вдигнати. В мръсното легло имаше красива жена. Навярно тя е същата, която току-що роди и викаше за помощ.

Изнемощяла и в безсъзнание, тя лежеше на леглото. Слабите й ръце, извадени навън от покривката, се пресягаха към новороденото, което акушерката беше завила в парцал и беше поставила в долния край на леглото.

Питу беше свикнал с най-грозни и трогателни зрелища. Той беше станал безсърдечен и безжалостен. Службата на криминалист го направи съвсем безчувствен към човешкото нещастие. Ала това, което видя тук, и това, което дишаше, го беше потресло. Ужасна воня изпълваше стаята — миризма на болести, мизерия и зло-действа. Той се приближи до леглото.

— Госпожо, чуйте — промълви той, като побутна безчувствената родилка.

Жената с червената коса отвори очи, извика и после плачешком рече:

— Марион иска детето си, черни човеко. Обичай го, защото то е твое дете.

— Дайте й детето — нареди комисарят на акушерката.

Красцинска веднага изпълни заповедта. Жената със златно-червените коси с безкрайна нежност притискаше детето към гърдите си.

— Направихте ли всичко, което е нужно за тази жена?

— Да — отвърна Красцинска, — тя не е някаква графиня, та да се занимавам толкова с нея.

— Кои са тези деца в ъгъла?

— Не зная.

— Как се казва родилката?

— Не зная.

— По дяволите, можете ли да ми кажете, кой ви заплати за нея?

— Не зная.

— Вярвайте, ще ви заставя да говорите.

— Е, не се боя от полицията — каза акушерката. — Ако днес ме арестувате, утре господин Ла Бриер ще ме освободи.

— Щом вярвате — добре. А сега пригответе се да ме последвате.

После Питу се обърна към баща си, който стоеше като най-невинен човек.

— Вие, господин Дулсети, ще останете при родилката и децата, докато се върна.

— Добре, господин комисар — продума покорно евреинът, играейки комедията на своя син.

В това време Красцинска сложи шала и шапката си.

— Да вървим, уважаеми господине — каза тя с насмешка.

Питу даде вид, че нищо не е чул. Той хвана Красцинска за ръка и я поведе. Като излязоха на улицата, той извади свирка и свирна три пъти. Двама здравеняци стражари изтичаха към Питу.

— Тази жена е арестувана — каза той, предавайки им Красцинска. — Хубав лов падна. Искам преди това да уведомя началника и после да я вкараме в предварителния арест. Вземете файтон и я отведете в дома на господин Фон Ла Бриер. Затворете я в една килия в избата и не пускайте никого при нея, докато не дойда.

— В двореца на господин Фон Ла Бриер? — извика акушерката. — Вие ми правите голяма услуга. Ще се уверите, че утре ще бъда свободна.

— Оставете я, нека си бърбори — разгневи се Питу, — а сега тръгвайте и ми изпратете колкото е възможно по-бързо две санитарни коли.

След като се увери, че неговите хора, в които имаше пълно доверие, се качиха с арестуваната във файтона, Питу се върна в нечистото жилище на акушерката.

— Добре е пазена — каза на баща си той, — и за петдесет минути ще я обезвредят. Но кажи ми, татко, не знаеш ли коя е онази хубава жена в леглото?

Евреинът поклати глава.

— Не съм се интересувал никога от тайните на Красцинска — рече той, — пък и тя никога нямаше да ми каже истинското й име.

— Басирам се, тате, тук се крие някаква тайна.

— Жената ми прилича на умопобъркана — уверяваше Соломон Дулсети. — Преди да дойдеш, тя постоянно викаше, че се бои от някакъв черен мъж и си мислех, че всеки миг ще удуши детето.

— Ще е щастие за болното дете. При това чакам санитарните коли, които ще откарат всички, които са тук — жената и новороденото в родилния дом, а трите други деца в приюта за намерени деца.

Не се мина и половин час и санитарните коли, които очакваше Питу, пристигнаха. В едната сложиха родилката и детето, а в другата — трите по-възрастни деца. Клетата Марион, нещастната дъщеря на майор Форцинети, нищо не чувстваше и не разбираше. Тя беше в треска, но притискаше детето до гърдите си и когато най-после в болницата трябваше да го нахранят, сестрите го взеха със сила от нея.

— Много добре стана всичко — каза гърбавият на баща си, щом останаха сами в квартирата на акушерката. — Ще отида сега при Фон Ла Бриер, за да му съобщя, че ти си ми предал тази злосторница и с това ще попречим на плановете на нашия враг Гилберт.

— Добре, добре — изстена старият евреин, — не съм дал напразно моите десет хиляди.

Двамата слязоха по стълбите.

Те се озоваха в помещение, което наподобяваше конюшня. Дулсети вървеше напред, гърбавият комисар — след него. Неочаквано Питу се стъписа.

— Не чуваш ли нищо, старче? Евреинът се ослуша.

— Някакво животно, струва ми се, стене долу.

— Не, това не е животно, а човек — изрече Питу развълнувано. — Гласът иде от онази страна.

Той се приближи към стената.

— Има ли някой тук? — извика той силно. За миг настана тишина.

— Тук има жив заровен човек — разбра Питу.