Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (50)

16.

Няколко седмици след отплаването на „Бригита“, Матийо Драйфус се завърна тъжен в Париж и се отдаде на работата си със стръвта на човек, който иска да забрави неприятностите си. Последното известие от Алиса беше от деня, когато е била край най-западната точка на Великобритания. Американката известяваше, че всичко на борда е добре и че се отправят към Атлантическия океан.

Оттогава бяха изминали три седмици. На 13 май Матийо не знаеше вече нищо за участта на парахода и неговия комендант. Не можеше и да очаква известие. Параходът плаваше сред безкрайния океан и Алиса не можеше да изпрати никакво писмо. Имаше само надежда, че „Бригита“ може да срещне параход, пътуващ за Европа, и по него да изпрати писмо. Понеже „Бригита“ не се движеше по оживените пътища на Трансатлантическите линии, а пътуваше в южна посока, беше нищожна надеждата да срещне кораб и Матийо трябваше да се примири с мисълта, че ще минат месеци, докато получи писмо от Алиса.

Сега, когато американката беше далеч, Матийо Драйфус чувстваше колко привързан беше към тази привлекателна, смела и интелигентна жена. Той се чувстваше самотен. Тези, които обичаше, брат си Алфред, Херманса, Алиса, тези, които бяха радостта на живота му, бяха далеч от него, едничката му утеха беше Андре.

Той го обсипваше с любов и грижи. По цели часове се занимаваше с него и се удивляваше от умните думи, които малкият произнасяше. Страхуваше се да не му отнемат това дете — повереното му съкровище. Матийо не се плашеше, че това може да се извърши, тъй като малкият беше непрестанно заобиколен от верни слуги и от леля Ерика. Братът на капитана потреперваше, като си помислеше, че детето може да се разболее и да умре.

Домашният лекар често преглеждаше Андре и уверяваше, че малкият е здрав, само че е малко блед, понеже не излиза често на въздух. Този лекар беше привърженик на модерната медицина, чийто девиз беше: „Да се премахнат всички лекарства, водата и въздухът лекуват човека!“

Този млад лекар се казваше Хайнрих Бургер, същият, който спаси Павловна от наглите погледи на студентите и който изпитваше голяма симпатия към момичето.

Днес, малко преди закуска, доктор Хайнрих Бургер беше в дома на Матийо Драйфус. Тръгваше си и държеше шапката си в ръка.

— Не се бавете, господин Драйфус — каза той на Матийо, който стоеше сред стаята с леля Ерика. — Времето е чудесно, такъв хубав майски ден не сме имали още тази година. Впрегнете конете и идете с Андре на разходка извън града или в Булонската гора, където малкият може да се надиша на чист въздух. След това младият лекар излезе. Матийо позвъни и старият Мишонет се появи.

— Впрегнете конете, Мишонет. Ще отидем на разходка с открития файтон.

— Слушам, господин Драйфус — застана мирно старият войник, — нали ви казах, че постоянното стоене вкъщи не е добро за бъдещия бригаден генерал.

— Ще дойдете ли с нас? — запита Матийо леля Ерика, като останаха сами.

Тя поклати белокосата си глава:

— Имам да пиша няколко важни писма, затова ще ме извиниш, Матийо. Но пък не искам да оставя Андре, без да го придружава жена, затова те моля гувернантката да дойде с вас.

— Госпожица Жоржина ли?

— Да, ей сега ще я повикам.

— Почакай малко. Доволна ли си от това момиче?

— Напълно съм доволна — похвали я старата Ерика. — Мога с гордост да кажа, че предположението ми се сбъдна. Аз нямам добро мнение за нашите парижанки. Те мислят само за контене, за танци и за удоволствия. Но Жоржина, дъщерята на един прост наемател от Белмари, има добро сърце и работи повече, отколкото десет парижанки.

— Спечелила ли е любовта на малкия?

— Андре е много привързан към нея. И тя също се стреми да угоди на детето и да го учи на добро. Само едно…

— Какво?

— Нещо, което се отнася лично до нея. Тя е много често тъжна и щом се увери, че никой не я вижда, започва да плаче.

— Може би любовни грижи!

— Това е първото нещо, което един мъж си помисля, когато едно момиче плаче. Случаят не е такъв.

Леля Ерика излезе и остави Матийо потънал в мисли. Той отиде до прозореца и погледна на улицата, без да вижда какво става там. Мислеше за любимата си Алиса, макар че щеше да е по-добре, ако беше погледнал внимателно улицата. Тъкмо срещу къщата на Драйфус се разхождаше една стара просякиня. От време на време тя отиваше до ъгъла на улица „Фуршамбол“. Там стоеше малко човече, толкова малко, че всеки го поглеждаше. По лицето му се виждаше, че е на около дванадесет години, но по малкото му тяло, малките ръце и крака приличаше на четиригодишно. Беше джудже. То бе облечено в скъсани дрехи и имаше везани пантофи на краката. В ръцете си носеше кошница с букетчета от теменуги и неуморно молеше минувачите да купят. Щом дойдеше до него, старата просякиня пошепваше: „Още нищо не се вижда, стой на мястото си, Бижу“.

— Добре, майко Казота — отговаряше малкият.

И старата просякиня се връщаше пак пред къщата на Драйфус.

Портиерът излезе и каза на минувачите да се отстранят. В същото време елегантен файтон излезе през портата на къщата. Нямаше още никой в него, само старият Мишонет се беше настанил до добре облечения кочияш. Старият войник беше във войнишки шинел и имаше фуражка на главата. Той не изпущаше никога случая да покаже, че някога е бил военен. Старата просякиня отиде при Мишонет, изкриви лицето си и проплака:

— Господине, помогнете на една бедна жена! От двадесет години съм вдовица и страдам от ревматизъм в двата крака.

Мишонет бръкна в джоба си и каза:

— И аз страдам от ревматизъм и ви съжалявам, но въпреки това пак работя. Ето, вземете тези пари.

Той хвърли три монети в престилката на старата.

— Благодаря ви — измърмори тя. Дано щастието ви придружава из пътя, по който вървите.

— Къде отиваме. — попита кочияшът.

— В Булонската гора отговори Мишонет. — Слушайте. Франсоа, какво ще ви кажа.

Двамата мъже не обърнаха внимание, че старата спря до предното колело на файтона. Тя уж броеше медните монети, но в действителност слушаше разговора на двамата.

— Днес ще отидем на разходка с малкия Андре — продължи Мишонет. — Господин Матийо Драйфус желае да отидем в Булонската гора. Преди няколко седмици разказах на малчугана за красотите на тази местност и той гори от желание да ги види. Нашият Андре ще се учуди, когато види грамадната люлка, люлките с шарените дървени коне, колата от миди, в която са впрегнати две морски чудовища от дърво. Той ще се удиви, когато минем през маймунския театър. Ще видим после и панорамната битка при Мажента и Сулферино. Аз съм участвал в нея и знам, че това най-много ще хареса на Андре, тъй като там има войници, дим от барут и…

— Какво искахте да ми кажете, господин Мишонет — прекъсна кочияшът войнственото въодушевление на стария войник.

— Какво исках да ви кажа ли? Ах, да, Франсоа, само вие можете да помогнете нашият Андре да не бъде лишен от това удоволствие. Господин Драйфус не позволява да посетим това място, защото се страхува да не се случи нещастие на детето. Но вие, Франсоа, можете, като стигнем там, да карате бавно, за да може малкият да види всичко. Това ще зарадва господин Драйфус, а и моят обичан Андре ще бъде доволен.

Кочияшът кимна с глава.

— Мога да сторя това — каза той, — разчитайте на мен.

Старата просякиня се отдалечи от колата и тръгна забързано. Тя стигна до ъгъла на улицата. Там още стоеше джуджето и продаваше теменуги.

— Бижу, тичай, колкото можеш. Знаеш къде те чака Обезобразената, нали?

— Да, майко Казота, в сладкарницата, която е на десет къщи оттук.

— Добре. Бижу — забърза старата, — влез в сладкарницата и продай на гостите теменуги, а като дойдеш до Обезобразената, кажи й следното: „Те отиват в Булонската гора. Казота мисли, че там ще може да се направи нещо. Обезобразената да не забрави, че комедиантът Гаспар, който преживя няколко месеца у дома, се намира там. Ако има нужда от помощ, да се обърне към него.“

— Всичко разбрах, майко Казота.

— Тръгвай тогава!

Малкият пое и скоро влезе в сладкарницата. Вътре имаше само няколко души. Близо до голямата мраморна статуя седеше елегантно облечена дама, чието лице беше забулено със син воал. След като обиколи всички гости, Бижу отиде при дамата.

— Пресни теменуги — предложи той със слаб гласец.

— Бижу — каза му тихо дамата със синия воал, — известия ли ми носиш?

— Да. Казота ме изпрати — пошепна малкият, като се преструваше, че уж й показва теменугите. — Те отиват в Булонската гора. Тя мисли, че там ще може да се направи нещо. Не забравяйте, че в случай на нужда Гаспар е там и ще ви помогне.

— Добре, Бижу, нямам време за губене. Слушай какво ще ти кажа.

Дамата със синия воал извади изпод палтото си един вестник, който изглеждаше, че е нов и го даде скришом на момчето.

— Нали знаеш какво трябва да правиш, Бижу? — запита го повторно тя.

— Разбира се, но къде да оставя теменужките.

— Ах, глупако, те ще останат в колата. Чакай ме пред вратата на сладкарницата!

Момчето се изгуби. След малко и дамата със синия воал излезе на улицата. Тя нае закрит файтон.

— Закарайте ме в Булонската гора — заповяда на кочияша. — Ще карате бавно, когато минаваме край екипажа, който ще ви покажа. След това ще го следвате на близко разстояние.

Кочияшът кимна с глава. Такива заповеди не са рядкост за парижките кочияши.

Забулената дама се качи във файтона. Джуджето се вмъкна при нея.

През това време Матийо Драйфус, Жоржина и малкият Андре се бяха качили в открития екипаж. Андре, облечен в бяло палтенце, с бяла шапка, седна до Матийо, а Жоржина — срещу него. Малкият викаше от възторг. Детските му очички с радост се срещаха с погледа на стария Мишонет. Те имаха тайна помежду си. Жоржина също знаеше нещо за нея.

Екипажът тръгна. Колко хубава беше тази разходка на чист въздух! Къщите се издигаха от двете страни на улицата. Движението по нея развеселяваше Андре. Внезапно той стана мълчалив.

— Чичо Матийо — каза той, — ще срещнем ли татко и мама на разходката? Във файтона има място и те могат да се качат.

Тези детски думи улучиха Матийо в сърцето. Той едва сдържа сълзите си. Жоржина също беше мълчалива и гледаше натъжена наоколо. Тя мислеше за Леон Бернард. Той беше отпътувал за далечна страна, като я бе отблъснал от себе си — нея, която бе обичал толкова силно.

Всичко това стана поради едно нещастно недоразумение. Ако можеше поне още веднъж да поговори с любимия си, да му каже, че е извършила голяма грешка, да му се закълне, че никога не е обичала друг, освен него и че никога не ще обича другиго, тогава щеше да олекне на сърцето й. Тя вече не се надяваше да види Леон. Той беше толкова далеч, а имаше толкова жени, които можеха да спечелят сърце му.

— Зелени дървета! — извика Андре радостен.

. Файтонът беше достигнал до входа на Булонската гора. Чудна пролетна картина се откриваше. Дърветата и храсталаците блестяха в нежна зеленина. Навсякъде из въздуха хвърчаха завърналите се от юг птички и чуруликаха сладко.

Изведнъж Матийо и Жоржина трепнаха. На лицата им се изписа безпокойство. То бе причинено от ездача, който мина полека край тях. Носеше униформа на висш офицер. Бледото му лице с черна брада се намръщи и той хвърли демоничен поглед към екипажа.

— Подлецът, който разруши щастието ми — помисли си Жоржина и сви устни.

— Черният майор — каза Драйфус. — Тази среща не предвещава добро, даже ми се иска да прекратим разходката и да се върнем.

Естерхази беше настигнал закрития файтон, който следваше екипажа на Драйфус. Той видя дамата със синия воал и се приближи до файтона. Прозорчето се отвори и главата на забулената дама се показа:

— Надявам се, че тази вечер малкият ще бъде в ръцете ни — каза тя на конника, — чакай ме в жилището си.

— Ще те чакам, но внимавай да не те открият.

— Не се безпокой! Сбогом.

Прозорчето на файтона се затвори и конникът отмина.

Файтоните караха бавно, защото времето беше чудесно и много парижани желаеха да се разходят, тъй че екипажите образуваха цяла колона.

Матийо забеляза, че до екипажа му постоянно тича едно момче, което, както изглежда, продаваше вестници.

То вдигна няколко вестника и каза със слабия си глас:

— Господине, купете си най-новия „Фигаро“.

Матийо не искаше да спре файтона, за да купи вестник, понеже знаеше, че новият „Фигаро“ се намираше вече на писалището му. Но както изглежда, момчето желаеше да спечели няколко дребни монети.

— Купете си, господине, новия „Фигаро“ — извика то. — Нови телеграми, конфликта между Англия и Русия, убийството на съпругата в Лион, корабокрушението на „Бригита“ в Атлантическия океан.

— Стой, кочияш, спри! Матийо пребледня.

— Стой! — извика той повторно. Кочияшът спря конете.

Матийо Драйфус се наведе от файтона.

— Дай вестника, момче!

Момчето претърси за миг вестниците, като че искаше да даде специален екземпляр на Драйфус.

Ръката му трепереше силно.

— По-бързо — извика Матийо, — всичките са еднакви.

Гласът му беше дрезгав.

Момчето подаде „Фигаро“ и получи солиден бакшиш.

— Карай! — заповяда Матийо на кочияша. Малкият вестникопродавец се доближи до закрития файтон. Той се качи на стъпалото и влезе през отворената врата в него.

Матийо Драйфус седна пак на мястото си. Жоржина забеляза силното му безпокойство.

Той разгъна вестника. Погледът му сновеше по колоните. Изведнъж пребледня като мъртвец. Зениците на очите му се уголемиха и той впи поглед във вестника, като че бе прочел смъртната си присъда.

Известието, което толкова разтревожи Матийо, се намираше в последната колона на „Фигаро“, при най-новите телеграми и гласеше:

„Съобщават ни от Тунхал:

Тукашните рибари, които са били навътре в океана, са открили запечатано шише, в което се намирало последното известие от «Бригита» (тръгнал от Хамбург, местоназначение неизвестно). Според това известие «Бригита» е потънал вследствие големи бури близо до Азорските острови. Само кърмчията и трима моряци се спасили с лодка. За съдбата на спасените няма никакво известие.“

Като прочете това печално известие, Матийо Драйфус затвори очи и се облегна мълчаливо на седалката. Стори му се, че слънцето угасна и ужасна тъмнина падна на земята. Мрак и самота цареше в сърцето му. Надеждата за щастие беше изчезнала при появата на известието за потъналата „Бригита“, ас нея и Алиса. Нямаше вече надежда да се освободят Драйфус и Херманса. Явно беше, че фамилията Драйфус беше осъдена на загиване. Като че божието провидение беше против нея. Нежна ръка се допря до неговата.

— Господин Драйфус — прошепна един състрадателен глас, — лошо известие ли получихте?

Гласът на Жоржина събуди Матийо от ужасната летаргия, която го бе обзела. Той вдигна глава и се усмихна на младото момиче:

— Благодаря ви за съчувствието. Вече се успокоих. Прочетох много неприятни новини в търговския отдел на вестника. Има неща, които изненадват търговеца. Франсоа, спрете.

Кочияшът спря файтона. Матийо беше намислил нещо. Той искаше да отиде веднага в редакцията и да попита дали кореспондентът, от когото се е получило това скръбно известие, заслужава доверие. Ако беше така, той искаше веднага да му телеграфира и да го помоли да му изпрати писмото, което е намерено в шишето,-колкото и да струваше това. Това си намерение не искаше още с никого да сподели.

— Не мога да ви придружавам по-нататък — каза Матийо на момичето. — Ще се върна в Париж с друг файтон, а вие можете да се разхождате още час, само, моля ви, не се отделяйте от Андре.

— Господин Драйфус, ще се грижа за малкия — отвърна Жоржина, — бъдете спокоен.

— И вие, Мишонет, внимавайте! Мишонет вдигна ръка до фуражката си.

— Господине, очите ми са винаги, отворени и днес също ще изпълня дълга си.

Матийо целуна малкия Андре и слезе. Свободен файтон се зададе пред него.

Той се качи и тръгна за Париж.

— Сега сме сами — пошепна Мишонет. — Франсоа, карай, нека Андре да види нещо.

Кочияшът сви по една алея и препусна конете. Малчуганът плясна с ръце от радост.

— На люлките ли ще отидем, дядо Мишонет?

— Добре, малко полковниче — отвърна старият войник, — нали ти обясних, че ще те заведа там? Старият подофицер Мишонет държи на думата си, ако ще и триста хиляди пруси да стоят с щиковете си отпреде му.