Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (42)

8.

Това стана на тридесети март. Времето беше прекрасно. Слънцето грееше ярко. Неговите животворни лъчи сгряваха земята и събуждаха природата от зимния й сън. Всичко се радваше, всичко цъфтеше и зеленееше.

Матийо Драйфус се беше върнал от разходка в разкошния си дом на улица „Фуршамбол“ и обядваше със своето семейство. Читателят ще остане учуден, че Матийо има семейство, защото знаеше, че не е женен.

Когато Матийо получи писмото, което Херманса бе предала на младия художник Алфонсо Гилето и научи, че снаха му ще съпровожда съпруга си, неговият поглед бе отправен към малкия Андре. Невинното дете осиротя — остана без баща и майка. Матийо го взе вкъщи, заедно с него и старата леля Ерика, която безкрайно обичаше момченцето и го гледаше с любов и Старание.

Матийо искаше да изпълни братския си дълг и да стане втори баща на осиротялото дете, искрено желаеше да спаси малчугана от неприятелите на Драйфусовия род.

Матийо взе всички мерки, за да запази племенника от гибелните преследвания на враговете. Той беше поръчал на леля Ерика да пази грижливо детето и да не го поверява на непознати хора. Вкъщи се намираше още един верен надзорник и защитник. В дома на Матийо от два месеца живееше мъж, който заслушваше да бъде член на Драйфусовата фамилия. Това бе старият подофицер Мишонет.

Той беше същият, който свали военните си медали и окачи един от тях на разжалвания капитан Драйфус. Наградата, която получи за храброто си дело, беше осемдневен строг тъмничен арест, а след това началството го изпрати в болница, за да изследват душевното му състояние.

Подофицер Мишонет отговаряше така хитро на въпросите на лекарите, че те не бяха в състояние да го обявят за душевноболен, въпреки настояването на военните да го затворят в лудница.

След това подофицерът беше уволнен, без да му дадат пенсия, предвидена за инвалидите. Това бе наградата за един войник, служил честно и вярно на държавата тридесет години!

Старият Мишонет заживя в оскъдица. Той не беше спестил нищо от малката си заплата и беше заставен да проси помощ по чужди врати. Матийо научи за съдбата на стария войник и се постара да намери жилището на нещастника. Един ден младежът неочаквано се яви в бедната стаичка на стареца, каза името си и му предложи да стане управител на къщата му. Обеща му заплата, която надминаваше петдесет пъти някогашната заплата на бившия подофицер. Оттогава старият Мишонет беше в дома на Матийо Драйфус и съвестно изпълняваше службата си. Неговата привързаност и вярност възнаграждаваха щедро Матийо за доброто, което бе сторил за стария войник. Белобрадият човек обичаше безкрайно много Андре и изпълняваше всичко, каквото детето пожелаеше. Той виждаше в малкия образа на неговия баща. Андре яздеше на гърба на Мишонет, дърпаше брадата му, скубеше косите му, правеше разни детински глупости, но добрият дядо търпеше всичко и заедно с леля Ерика се радваха на момченцето. Непрестанно показваше все нови игри на милия малчуган и го упражняваше. Тези игри имаха военен характер — маневри, паради, стражи, битки. Безспирно ечеше детски смях в стаята на момчето, но в къщата не цареше радост. В нея бе глухо и тъжно.

Тъмните сенки на нещастието, които бяха обгърнали небосвода на тази някога щастлива фамилия, не можеха да се разпръснат. Мисълта, че брат му невинно страда, вгорчаваше живота на Матийо и заглушаваше всяка радост в сърцето му. Той съвсем беше изоставил професията си, бе се отдал на идеята да освободи нещастника от Дяволския остров и да възстанови честта на фамилията Драйфус.

Алиса Тери днес беше поканена на обяд; леля Ерика се беше оттеглила от масата, за да окъпе Андре.

Матийо беше останал сам с американската детективка. Тя беше заставена от известно време да спре разследванията си. Алиса се бе разболяла и трябваше да остане на легло. Беше напуснала къщата на госпожа Легуве още преди да се разболее и сега живееше в по-удобна квартира. Матийо й бе изпратил най-добрите лекари, добра медицинска сестра, добри вина, деликатеси и много други неща. Той се грижеше за нея през цялото й боледуване. Сега се чувстваше щастлив, че интересната американка беше оздравяла и се намираше до него.

Матийо вдигна пълната си чаша.

— Госпожице Алиса Тери, пия за вас — усмихна се той, — нека Бог ви дари здраве и живот дълги години.

— Господин Матийо Драйфус — отвърна Алиса, — ще бъда щастлива, когато успея да разреша двете задачи на моя живот!

— Две задачи?

— Да! Първата е да докажа невинността на вашия брат и да освободим пленника с хитрост или със сила, в случай, че френското правителство не обърне внимание на доказателствата ни!

— А втората задача?

— Не помните ли, приятелю, че вие сам ме препоръчахте на госпожа Фон Ла Бриер? Нали обещах на тази нещастна жена да намеря изгубената й дъщеря — Наталка? Не трябва ли да удържа думата си?

— В това не се съмнявам ни най-малко — разгорещено изрече Матийо. — Вие можете да разчитате на моята помощ. Ще сторя всичко, за да намерим момичето. Преди няколко седмици ми бяхте казала, че знаете къде се намира то и че ще я заведете при госпожа Фон Ла Бриер?

— Да, така беше, но оттогава загубих следите на Павловна. Тя изчезна пред очите ми от църквата Нотр Дам. Същия ден се разболях и не можах да продължа търсенето си. От известно време непрестанно търся жилището й, но всичко е напразно. Тя се изгуби, като че земята я погълна.

Мишонет влезе в стаята.

— Господин Драйфус, един младеж желае да говори с вас — докладва старецът.

— Как се казва?

— Алфонсо Гилето.

— А, нашият млад художник — възкликна Матийо радостно. — Нека дойде.

Мишонет излезе, но отвори пак, подаде само главата си през вратата и каза:

— Господин Драйфус, трябваше да му дам термометъра вместо пушка и да му туря гърнето на главата вместо шлем.

— На кого? На господин Алфонсо Гилето ли?

— Не, господин Драйфус, аз говоря за нашия любимец Андре. Вие трябва да видите как пляска във водата. Мисля, че ще стане моряк.

После старият подофицер изчезна зад вратата и Алфонсо Гилето влезе в стаята. Момъкът поздрави учтиво.

— Това е младият художник, за когото съм ви говорил — представи го Драйфус на американката. — Неговият баща е пожелал да го направи юнга на парахода „Ла глоар“, но той е предпочел да отстъпи мястото си на снаха ми Херманса и да усъвършенства изкуството си в Париж. Драги Алфонсо, изпийте с нас чаша вино и ни разкажете за вашите успехи.

Младият мъж вдигна чашата с червено вино.

— Пия за здравето на щедрите си благодетели и моля Бога скоро пак да изгрее слънцето над Драйфусовия род! — пожела младежът и изпразни чашата.

— Браво, скъпи ми приятелю — каза Матийо. Разчувстван, той подаде ръката си на госта. Същото стори и Алиса Терн. Трудолюбивият младеж й хареса.

Алфонсо Гилето се обърна радостен към Матийо:

— Благородни ми благодетелю — каза той, — ако желаете, ще ви покажа един мой труд. Нарисувал съм картина, която, както мисля, е доста сполучлива. Ако я харесате, ще ми направите голяма чест да я вземете като подарък в знак на голямата ми благодарност.

— За подарък и дума не може да стане, драги ми Алфонсо — каза Матийо. — Ако картината ми хареса, ще я купя от вас, като дамата определи стойността й.

— Мога ли да донеса картината? — запита зарадван младият художник.

— Тук ли е?

— Да, господин Драйфус, картината е в другата стая.

— Още по-добре, донесете да я видим. Алфонсо Гилето излезе и скоро се върна с творбата.

Младежът я изправи до прозореца, вдигна завесата и се обърна към Матийо и Алиса, които бяха станали вече от масата.

— Картината се казва „Народна песен в степите“.

— Много поетично — каза Матийо, — дайте да я видим!

Младият творец махна покривалото от рисунката. Матийо и Алиса загледаха с възхищение. Детективката втренчи погледа си в лицето на момичето от степите, което художникът беше нарисувал толкова красиво.

Матийо Драйфус видя, че неговата приятелка беше много развълнувана.

— Какво ви е, госпожице Тери — запита той, — очите ви блестят, а страните — пламнали. Да не е това признак на ново заболяване?

— Не се страхувайте, чувствам се много добре — отвърна Алиса. — Позволете ми да отправя няколко въпроса към художника. — Кажете ми — каза тя, като се обърна вече към Алфонсо, — тази картина плод на фантазията ви ли е?

— Идеята — да, но не и момичето.

— Имахте ли някакъв модел?

— Модел не съм имал — изчерви се младежът. — но бях принуден да открадна тези прекрасни черти от едно мило момиче, което отказа да ми позира.

— Съществува ли такова момиче, което да прилича на девойката от вашата картина?

— Да, тя съществува.

— В Париж ли е?

— Да.

— Знаете ли къде живее?

— Да, знам. Младото момиче е много благородно и почтено. Тя живее с една своя приятелка в малка къща на улица „Беселет“, в същата къща, в която живея и аз!

— Това е тя — каза Алиса, като все повече се вълнуваше.

— И двете момичета са работнички във фабриката на „Бернард и синове“.

— Благодаря ви, господин Гилето. Можете ли да ми кажете името на това момиче?

— Знам само собственото й име.

— Как се казва?

— Павловна!

— Тя е — извика Алиса Тери радостна, — намерих я!

Матийо разбра, че това е същото момиче, което госпожа Фон Ла Бриер търсеше от няколко години безуспешно. Той повика Алфонсо настрана и го помоли да си отиде, тъй като имал да говори нещо много важно с дамата. Колкото до хубавата картина, да я счита за продадена, а за цената нямало никакви проблеми. Младият художник изненадан, но и радостен, че ще получи добра награда за рисунката, напусна къщата на Драйфус.

Едва бяха останали сами и американката извика радостна:

— Колко щастлива ще бъде госпожа Фон Ла Бриер, когато й върна изгубената дъщеря. Това трябва да стане още днес! Този път не ще ми избяга. Значи нещастната Павловна е станала работничка!

— Да — промълви Матийо, — с това показва, че има твърда воля и че предпочита тежката и честна работа, отколкото лесното и безчестно съществуване.

— Позната ли ви е фирмата „Бернард и синове“, където работи Павловна?

— Много добре ми е позната. Тя е стара, почтена фирма и ще бъде такава, докато е жив старият Бернард.

— Нима има и млад Бернард?

— Те са двама сина, но младият Леон е чифликчия, добра и честна душа, а по-големият е Марсел.

— Какъв е той? — запита американката.

— Марсел ще съсипе фирмата на баща си. Той играе на борсата и е известен като развратник. Човекът има красива жена и въпреки това си има и държанки, с които пропилява много пари.

Алиса трепна.

— При такъв човек ли се намира хубавата Павловна? — възкликна американката. — Господин Драйфус, трябва да бързаме и да отървем това момиче от ръцете на този нехранимайко. Това трябва да направим заради любовта на госпожа Ла Бриер.

— Възможно е момичето да не е вече във фабриката на „Бернард и синове“ — промълви Матийо замислен — и това ще го узнаем сега.

Драйфус помоли Алиса да го последва. Влязоха в съседната стая, където беше кабинетът на Матийо. Там имаше телефон. Той помоли най-близката телефонна станция да го свърже с фабриката на „Бернард и синове“.

— При вас работи ли млада рускиня на име Павловна — запита Матийо, като му казаха, че телефонът му е свързан с фабриката.

— Тя работеше тук — отговориха му, — но от няколко дни е преместена в магазина на улица „Опера“.

— Самият господин Марсел Бернард ли говори с мен?

— Не, с вас говори счетоводителят. Нашият шеф също се намира в магазина на улица „Опера“.

— Благодаря ви.

Алиса чу този кратък разговор и се отстрани развълнувана от апарата.

— Господин Матийо, започнахте ли да разбирате?

— запита американката.

— Нищо не мога да заключа от този разговор.

— Аз разбрах много — каза детективката. — Господин Драйфус, моля ви, изслушайте за миг моето предположение. Красивата Павловна е работила във фабриката на „Бернард и синове“. Там я видял развратникът Марсел и я взел в своя магазин на улица „Опера“, за да е до него.

— Ах, госпожице Тери, вие имате право, аз просто се учудвам на силната ви интуиция. Какво трябва да се стори?

— Ще вземем файтон и ще отидем веднага в магазина на улица „Опера“.

— Добре, нека не губим време. Колкото по-скоро отдалечим момичето от този развратник, толкова по-добре.

След няколко минути Матийо и Алиса бяха наели файтон и се отправиха към улица „Опера“.

Матийо погледна часовника си — беше два без десет. След седем минути файтонът спря пред къщата, в която се намираше златарският магазин. По кристалните витрини блестяха множество елмази и други златни и сребърни предмети и украшения.

Матийо и Алиса слязоха от файтона и влязоха в магазина. Към тях се приближи изящно облечен продавач.

— С какво мога да ви услужа? — попита той учтиво.

— Искаме да поговорим с една госпожица, която работи в магазина.

— Коя е тя?

— Казва се госпожица Павловна.

— Ах, госпожица Павловна Мирович — повтори продавачът и се огледа. — Както изглежда, не е тук. Може би е в кантората.

— Не, госпожица Павловна излезе — обади се една от продавачките, която по време на разговора се намираше наблизо.

— Излезе? — запита Алиса.

— Съвсем сигурно — отговори продавачката учтиво, — тъй като госпожицата ме питаше как по-скоро може да отиде на улица „Наполеон“ 57.

Щом продавачката изрече улицата и номера, Матийо и Алиса толкова се сепнаха, сякаш до тях бе паднала мълния.

Продавачката учудена попита колегата си:

— Господарят не я ли изпрати със сбирка от пръстени при госпожа Легуве, която желаела да ги види?

— Не зная — отговори продавачът, клатейки глава.

— Навярно се заблуждавате, госпожице, защото всички поръчки минават през моите ръце. Такова име не мога да си спомня.

Матийо и Алиса се спогледаха въпросително.

— Господин Марсел Бернард в кантората си ли е?

— попита Драйфус.

— Там трябва да е.

— Имайте любезността да му съобщите, че желая да се срещна с него. Вземете тази картичка. Казвам се Матийо Драйфус.

— О, веднага ви познах, господин Драйфус — каза любезно продавачът, — нашата фирма има честта да ви смята за свой клиент, нали?

Продавачът се поклони и изчезна, отивайки към кантората на господаря си. След минута се върна.

— Жалко, ала господин Марсел Бернард не е в кантората. Излязъл е по работа и то през задната врата, тъй като не сме го видели.

— Много ви благодаря. Друг път ще ви посетя пак. Продавачът ги съпроводи до изхода и им отвори вратата.

Когато Матийо и Алиса излязоха на улицата, ги обзе една и съща мисъл. И двамата казаха едновременно:

— При госпожа Легуве.

Матийо помогна на Алиса да се качи на файтона и нареди на файтонджията:

— Бързо на улица „Наполеон“ № 57. Ще получиш хубаво възнаграждение, ако за пет минути ни откараш там.

Файтонът вървеше бързо, изглежда, файтонджията не искаше да се лиши от обещаното възнаграждение и не жалеше конете.

В това време Алиса отвори своята малка чантичка от крокодилска кожа, надзърна вътре и извика:

— Какво щастие! Намерих го.

— Какво?

— Ключът за вратата от дома на госпожа Легуве.

— Нима сте го задържали след напускането на стаята?

— Детективите винаги забравят да предадат ключа на жилището си — рече тя, смеейки се.

Но в следния миг лицето й се помрачи:

— Дано да стигнем навреме.

— Мислите ли, че Марсел Бернард е оплел клетото момиче в някаква примка?

— Непременно. Разполагаме за това с достатъчно доказателства. Защо този развратник изпраща именно Павловна в дома на госпожа Легуве, който е място на безчестия и престъпления? Защо я е натоварил с поръчка, за която неговият главен продавач нищо не знае? Най-сетне защо този Марсел е излязъл през задния вход на кантората и то скоро след излизането на Павловна? Вие ще се уверите, приятелю, че щастието на тази девойка виси на копринен конец.

— Вярвам — рече Матийо, — бих искал и да летим, защото всеки миг може да е от голямо значение.

Най-сетне файтонът спря на улица „Наполеон“.

Слязоха бързо. Матийо възнагради щедро кочияша и веднага се втурна в дома на госпожа Легуве. Алиса отключи и те влязоха.

Беше съвсем тихо. Неочаквано една вратичка се отвори и майката на красивата Долора застана срещу влезлите.

— Това сте вие, госпожице Тукер — каза тя тихо. — Но как влязохте?

— Вратата беше отворена. Госпожа Легуве смръщи чело.

— Но как така насам — попита тя любезно. — И какво желае господинът, който е с вас.

— Ей сегичка ще ви кажа — взе думата Матийо. — Аз съм полицейски чиновник и съм дошъл по заповед на президента на полицията, господин Фон Ла Бриер.-

Цветът на лицето на госпожа Легуве тутакси се промени.

— Но, Боже мой, докато госпожицата живя у мене, нищо не й е липсвало.

— Вие трябва да бъдете щастлива, ако се отнасяше за такава дреболия. Накратко казано, през последния половин час във вашия двор е влязло едно младо момиче.

Кубинката уплашено впери поглед в Матийо.

— Не зная — избъбра тя. — Ах, да… да, ала тя вече си отиде.

— Не лъжете, госпожо, защото ще бъде по-лошо за вас, ако момичето още е във вашия дом.

— Да викна ли моите хора и да заповядам да претърсят къщата ви?

— Имайте милост, всичко ще ви кажа. Да, тя е тук.

— Сама ли?

— Не, има при нея един господин, ала кълна ви се, че не знаех, че госпожицата…

— В коя стая са? — прекъсна я живо Алиса.

— Вдясно от вашата.

— По-скоро, не чувате ли шума?

Силен, сърцераздирателен вик се чу отгоре. После силно дрънчене и трясък.

Матийо и Алиса се втурнаха нагоре по стълбата.

— Господин Бернард, пуснете ме, оставете ме. Казвайки тези думи, тя с все сила се мъчеше да се отскубне от ръцете на мъжа, който по безсрамен начин я бе оплел в мрежата си.

Марсел я теглеше още по-силно към себе си.

— Да те оставя ли, сладка девойко — избъбра той тържествуващ. — Не, никога, такъв сгоден случай, при който мога да ти кажа какво питая и какво чувствам към тебе, никога не ще пропусна.

— Но аз не желая да слушам. Ще бъда глуха за вашите думи.

Русият мъж запуши устата й с гореща целувка. С все сила Павловна се стараеше да го отблъсне, ала всичко беше напразно.

— Обичам те, Павловна — шепнеше Марсел в страстна възбуда. — Почувствах още в първия миг голямо влечение към теб. Не ме осъждай, гълъбче, защото употребих такова некрасиво средство, за да те примамя. Прости, безкрайното ми влечение към тебе ме принуди да го сторя. Павловна, ако отхвърлиш моята гореща любов, ще полудея.

— Вие вече сте луд, господин Марсел — каза ядно момичето. — Помислете си, че сте женен.

Марсел гневно тропна с крак по пода.

— Женен ли? — извика той. — Да, ожених се за богатство. За друга, ала когато пред олтара казах „да“, аз не дадох клетва, че ще затварям очите си пред всяко красиво, миловидно, любезно същество. А ти, Павловна, си най-красивото същество, което някога съм виждал.

Той тъй силно я прегръщаше и притискаше към гърдите си, че тя не можеше да диша. Напразно се бореше със силния мъж.

— Ще ме задушите — простена тя, — искате ли да ме убиете?

— Да те убия? Не, Павловна, аз желая да живееш и да те направя щастлива. Ще изпълнявам всяка твоя прищявка, ако ще и да се опропастя.

Той обсипваше устните й с още по-нежни целувки. Съблазните му ставаха все по-демонски и той силом искаше да обезчести това младо невинно същество. Съпротивата на Павловна все повече и повече отслабваше. Кръвта й течеше в жилите като разгорещен огън. Тя чувстваше, че силите я напускат.

През главата й премина само мисълта: „Тези целувки ме оскверниха и никога вече не мога да погледна Емил.“

Но как можеше да избегне най-страшното и най-позорното? Развратният съблазнител щеше да посегне на честта й, ако Бог не бе изпратил неочаквано избавление.

Вратата бе заключена, но там имаше широк прозорец. Да можеше да стигне до него! По-добре беше да лежи със счупени крайници на улицата, отколкото да изтърпи този срам и безчестие.

— Господин Бернард — извика тя, — пуснете ме за миг. Виждате, че не мога да се отърва. Няма да викам за помощ, защото знам, че виковете ми ще са напразни.

Развратникът видя, че жертвата му скоро ще припадне, затова я освободи. Момичето въздъхна дълбоко, като че искаше да събере сили за последното си решение.

— Господин Бернард — каза момичето високо, — за сетен път ви моля, пощадете честта и невинността ми. Не мога да ви стана любовница, защото принадлежа на другиго.

— Ти принадлежиш на мене — извика Марсел, като впи горещия си поглед в красивото тяло на девойката. — Ти не ще напуснеш тази стая, докато не, ми принадлежиш. Ще те държа тук като моя пленница, докато не изпълниш желанието ми.

— Тогава ще извършите престъпление.

— Любовта не се интересува от това.

— Не наричайте това чувство любов — каза Павловна с достойнство, — ако ме обичахте, щяхте да ме уважавате.

— Кълна ти се, че ще те уважавам, когато бъдеш моя.

— По-скоро ще умра, господин Бернард. Отворете вратата, освободете ме, за последен път ви моля. Ако не ме послушате, един ден ще се каете.

— Ще се кая, разбира се, ако не опитам щастието. Ела при мене, хубаво момиче, с целувките си ще те…

Марсел се хвърли върху нея, той искаше да я събори на килима.

Когато невинността се съедини с отчаянието, силата се умножава. Павловна се освободи от разтрепераните ръце на Марсел и се втурна с див вик към прозореца.

— Вие ме тласкате към смъртта — извика тя, — ще отговаряте пред Бога.

Павловна стигна до прозореца. Тя го отвори, блъсна го така силно, че стъклото се строши на хиляди парченца. После се покачи бързо на перваза.

— Назад, назад, лудо момиче — викаше Марсел ужасен.

Павловна беше изчезнала от прозореца.

— Всемогъщи Боже — извика изкусителят, — какво направих?

Той отиде до прозореца, погледна надолу и отстъпи уплашен назад.

Този мъж беше лекомислен, развратен, горещата му кръв и необузданата му страст го забъркваха в долни истории, но убиец той не желаеше да стане.

Преди да се опомни, някой потропа силно на вратата.

— Отвори! — викаха отвън разтревожени гласове.

— Ти, изкусителю на млади момичета, отвори!

От силните удари вратата се изкърти. Матийо и Алиса се втурнаха обезпокоени в стаята. Матийо се хвърли върху бледия като мъртвец мъж, хвана го за раменете и му извика яростно:

— Марсел Бернард, дайте ни момичето, над което искахте да извършите престъпление! Или вече го сторихте?

— Не — изстена Марсел, — нищо не съм направил, но нещастието…

Гласът му застина, той не можа да изрече най-ужасното.

— Кажете — заповяда му Матийо, — къде е момичето?

— Тя се хвърли от прозореца. Лежи долу обляна в кръв.

Алиса изпищя и се втурна към прозореца. Матийо я следваше, като влачеше със себе си и престъпника.

— Къде е, къде е — запита американката, — не я виждам.

— Тя лежеше там — извика Марсел с дрезгав глас, — вижте кръвта. Там лежеше, но сега е изчезнала.

— Навярно са я завлекли в къщата — извика Алиса и се спусна по стълбите, като че я гонеха.

Матийо блъсна Марсел на канапето, застана пред него със строго лице и каза:

— Марсел Бернард, аз от сърце съжалявам вашия баща, тъй като го почитам, както всички в Париж, но вие тласнахте едно невинно момиче към смъртта. Вие сте подлец и убиец!

Марсел изстена и покри лицето си с ръце.

— Вие не ще избегнете заслуженото си наказание — продължи Матийо Драйфус. — Аз като честен човек съм длъжен да съобщя на полицията и още днес ще бъдете арестуван.

— Изгубен съм, изгубен съм завинаги — прошепна Марсел отчаян. — Господин Драйфус, съжалете поне моята жена и стария ми баща.

Драйфус поклати строго и печално глава.

— Ако това момиче беше моя сестра — каза той, — може би щях да ви простя, но то е сираче и затова други ще решат това. Ще ви кажа само, че момичето, което желаехте да обезчестите по един зверски начин, е дъщеря на една от най-видните и влиятелни дами в Париж!

Марсел падна в несвяст на канапето. Алиса влезе в стаята. Американката беше бледа и дълбоко покъртена.

— Къде е Павловна — попита Матийо.

— Изчезнала е, няма я. Никой не знае къде е!

— Да, мистерия. Дано Бог помогне да не завърши печално…