Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (31)

32.

Павловна и Ева си бяха наели скромна стая на улица „Брисе“ № 33. Не бяха изминали шест седмици, и лишенията вече се изпречваха пред двете нещастни момичета.

Беднотията и грижите ги нападнаха много по-рано, отколкото очакваха.

Павловна и Ева се бяха оттеглили в усамотената стаичка, за да се отърват от преследването на Естерхази и да издирят къде се намира Емил фон Пикардин, за да му помогнат и да го избавят.

Но това тяхно благородно желание не се сбъдна. Душевните и телесни мъки, на които Павловна бе изложена в последно време, й се отразиха зле. Момичето стана бледо и много слабо. Ева много се страхуваше за нещастната си приятелка и повика лекар.

Докторът поклати глава, предписа й няколко лекарства и препоръча добра храна за болната. На другия ден дойде пак и все така редовно посещаваше болната три седмици наред.

Павловна оздравя, обаче визитите на лекаря погълнаха всичките спестени пари на Ева. Тя си търсеше работа, обикаляше от магазин на магазин, но никъде не се нуждаеха от нея.

Двете момичета имаха още едно ценно нещо, от продажбата, на което можеха да си осигурят живота за няколко години. Това бе брилянтената брошка, която черният майор беше подарил на Павловна.

Младата княгиня отдавна искаше да я продаде, но Ева не й разрешаваше.

— Не ти позволявам — каза тя, — да се разделиш с тази брошка. Знам, че ти е скъпа, въпреки че е подарък от черния майор. Мисля, че онова мистериозно писмо, което намери в тайника на брошката, е причината да я обикнеш толкова. Един тайнствен глас ми шепне да не я изпущаш от ръцете си.

— Да, но след два дни трябва да си платим наема, а средствата ни за преживяване свършват. Нямаме вече и въглища, а пак започна да става студено. Какво да правим, за да се избавим от сиромашията? Ева въздъхна.

— Трябва да се снабдим с пари, но как?

Някой похлопа на вратата. Ева отвори и млад мъж влезе в стаята. Той приличаше на художник. Красивото-му високо чело беше заобиколено от руси къдри, беше облечен в кафяви дрехи от кадифе. По нежните му, още детски черти лесно можеше да се познае Алфонсо Гилето, същия младеж, вместо когото Херманса беше отплавала като стажант моряк на парахода „Ла глоар“, същия, когото жената на капитан Драйфус бе щедро възнаградила и който продължаваше образованието си.

Алфонсо случайно си нае квартира на улица „Брисе“ № 33 и стана съсед на двете момичета. Въпреки че не бе много близък с Павловна и Ева, те му позволяваха да ги посещава и да разговаря с тях.

— Прощавайте, госпожици, ако ви безпокоя — извини се Алфонсо, като се приближи до двете момичета. — Можете ли да ми развалите този наполеон! Нужни са ми дребни пари.

Двете момичета се погледнаха учудени, после Ева се усмихна и каза:

— И на нас ни трябват пари. Вие ни мислите за по-богати отколкото сме.

Алфонсо се сконфузи.

— Ако сте в нужда — смути се той, — позволете като приятел…

Павловна го прекъсна.

— Моята приятелка Ева само се шегува — погледна я косо тя, — нямаме нужда от помощ.

— Простете тогава — отвърна младият мъж, — отивам си.

Той се поклони и тръгна към вратата, но се върна.

— Госпожице Павловна — помоли той с нежен глас,— госпожице, изпълнете молбата на един беден художник. Не желаете ли да позирате няколко часа в ателието ми?

Павловна се изчерви.

— Господин Гилето — погледна го тя, — нима не можете да намерите в Париж по-хубав модел от мен? После) възможно е скоро да започна работа и тогава по цял ден ще отсъствам. Сам виждате, че…

— Понеже отблъсквате молбата ми — въздъхна младежът, — принуден съм да сторя това, което досега съм правил — да открадна чертите на лицето ви.

— Направил сте го?

— Елате, ако желаете, с мен и ще се уверите, че кражбата ми е доста сполучлива.

Павловна повика Ева и двете отидоха с младия художник в стаята му, която беше наредена като малко ателие. Близо до прозореца се намираше стойка, на която имаше портрет, покрит с черно платно.

— Сега ще видите — каза Алфонсо, — аз го нарекох „Народна песен“!

Младежът откри портрета.

Въпреки че лицето не беше изработено с изкуството на знаменит художник, личеше си неоспоримият талант на младия живописец.

Картината представляваше руска степ. Голям пън, обрасъл с мъх, се намираше в средата. На него бе седнало красиво момиче. Чертите на лицето й приличаха на Павловна. Беше облечена като руска селянка. Лицето й бе миловидно, устремила бе поглед далеч, а устните й бяха отворени, сякаш че пееше.

Художникът усети какво впечатление направи картината на двете момичета. Той ги попита:

— Доволни ли сте, харесва ли ви?

Павловна не отговори. Тя стоеше замръзнала на мястото си, лицето й се изчерви, сълзи закапаха от очите й. Спомни си за онази минута, когато беше в обятията на Емил фон Пикардин и когато той й говореше за горещата си любов в музикалната стая на бащиния й палат. Момичето отвори уста и запя онзи куплет, с който беше отговорила на Емил, когато я запита — обичаш ли ме?

„Не ме питай, о, Мазепа, дали те любя от сърце,

по-добре ме питай, где трендафилът цъфти.

Както степта жадува за дъжда,

тъй и моите уста горят за твоята целувка.“

Когато последният тон излезе като дъх от устата на момичето, тя се олюля и падна разплакана в прегръдките на Ева.

Алфонсо Гилето разбра какво впечатление направи картината на Павловна, но не я запита защо се бе развълнувала, само закри портрета с платното.

— Вие сте талантлив художник — усмихна му се смутено Ева. — Скръбта на приятелката ми доказва това. Вярвам, че Павловна ще се отзове на молбата ви и ще посети ателието тези дни, за да довършите картината. Сега прощавайте!

Тя заведе разстроената си приятелка в стаята им, като й говореше гальовно и успя донякъде да я успокои.

— Ще гледам да намеря работа — рече Ева. — Часът е два. Ще се върна преди да се стъмни, ти поспи малко.

Момичето целуна младата рускиня, облече палтото си и излезе.

Беше минал едва четвърт час, когато Павловна отвори чекмеджето на масата и извади брилянтената брошка. Погледна замислено украшението.

— Ще ми дадат непременно няколко хиляди, ако я заложа. Тези брилянти трябва да са много скъпи. Ще можем да преживеем няколко години.

Тя отвори брошката и извади от нея писъмцето, което съдържаше кратките бележки на Михаил Панин и на Катерина фон Острау.

Момичето скри записката в пазвата си. После зави добре брошката и я пъхна в джоба. Облече палтото си и сложи траурна черна шапка. Излезе на улицата.

Свежият въздух й подейства успокоително. Вървеше бързо по улиците на Латинския квартал. Чак след половин час тя си спомни за целта на излизането си — да заложи брошката.

Момичето не знаеше, че в Париж има само една къща, която заема пари с малка лихва срещу залози — „Връх на милостта“. Ако го знаеше, нямаше да изпита толкова неприятности през живота си.

Като скита дълго време, рускинята спря една дебела жена, която продаваше хляб и наденички и я поздрави вежливо.

— Извинете, госпожо — обърна се към нея Павловна, — бихте ли била тъй добра, да ми кажете къде мога да взема пари в заем срещу залог.

Жената изгледа момичето и каза:

— Не познавате ли града?

— Не, госпожо, но…

— Разбирам, не е имало досега дупка на чорапа ви, както се казва, ала и то трябва да се случи веднъж — или в любовта или в залагането.

Павловна почервеня като божур.

— Още трябва да е невинна — измърмори жената на себе си толкова тихо, че момичето не можа да я чуе.

После я упъти.

— Благодаря ви, госпожо — каза Павловна, — бъдете така добра да ми кажете откъде да мина, за да отида на улица „Мадон“.

Жената й обясни, но я хвана за дрехата.

— Искам нещо да ви кажа, дете мое — доверително й зашепна тя. — Защо трябва да залагате, да заемате пари, от което човек още повече затъва. Вие имате нещо, срещу което можете лесно да печелите. Тези, които дават пари за това нещо, са млади евреи, красиви хора, с които може отлично да се прекара времето.

Засрамена, Павловна се отдръпна.

— Какви работи говорите — възмути се тя. После продължи пътя си. Скоро стигна до магазина на Соломон Дулсети и влезе в него.

Евреинът беше в кантората си и разговаряше с млад, изящно облечен господин. В разговора им най-често се ползваха думите: полици, пари, лихви, изплащане навреме и други такива.

Когато девойката отвори вратата, Дулсети излезе от кантората си, а след него тръгна и младият човек. И двамата учудено изгледаха прелестната девойка, която стоеше срамежливо пред тях.

Евреинът отиде до тезгяха и попита дошлата какво желае.

— Желая да заложа нещо. Ще бъдете ли така добър да ми дадете заем срещу това?

Павловна не можа да се доизкаже. Развълнува се.

— Госпожице, дайте да видя предмета.

— Това е една брилянтена брошка — отвърна Павловна, като я извади от джоба си и после добави: — Бъдете уверен, господине, че ако не ми се налага, не бих се лишила от тази брошка.

Младият човек стоеше в един ъгъл на заложния магазин и въртеше брилянтен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Виждаше се, че той не обръща внимание на това, което си говореха Павловна и лихварят. В това време Дулсети разгъна хартията, в която беше увита брошката, и запали лампа, за да види по-добре предмета.

Но едва зърнал я, той трепна, сякаш светлините на брилянтите излизаха от очите на отровна змия. Ръката, с която държеше брошката, трепереше като лист. Старецът хвърли изпитателен поглед към лицето на Павловна и после пак започна да разглежда брошката, за да не се забележи силното вълнение, което го бе обхванало.

Като се опомни малко, той тихо запита девойката:

— Откъде имате тази брошка? Павловна го изгледа учудено.

— Но с какво право ме питате за това? Евреинът поклати глава.

— Госпожице, виждам, че имате опит в тази работа — каза той. — Ние, бедните, занимаващи се с даване на заеми срещу заложени вещи, сме в много лошо положение. Не желаем да обиждаме клиентите си, но полицията ни задължава да се осведомяваме за предметите, които ни се носят за залагане — дали не са откраднати.

Павловна се разтрепера. Какво долно подозрение. Тя се разкая, че без да е имала понятие от залагане, е дошла тук. Нима има толкова лоши хора на света, че да смятат всеки човек за крадец и разбойник!

— Тази брошка ми е подарена, господине.

— Кога ви я подариха?

— И на този въпрос мога да ви отговоря, при все че не зная защо ви интересува. Брошката ми е подарена на пети януари вечерта.

— Достатъчно ми е това обяснение — задоволи се старият лихвар.

Той знаеше вече коя стои пред него и че тази е брошката, която заедно с Равелак бе откраднал от гробницата на госпожа фон Ла Бриел, а после беше продал на Естерхази. Девойката, която се намираше пред него, трябва да е дъщеря на осъдения като фалшификатор и убиец княз Мирович.

— Колко желаете да ви заема срещу тази брошка, госпожице? — попита евреинът девойката.

Павловна се замисли и каза:

— Най-голямата сума, която бих могла да получа срещу залога.

— Добре — поглади козята си брада Дулсети. — Ще ви дам четири хиляди франка.

Павловна се сепна, като чу, че ще вземе толкова пари.

Младият човек, който до този момент стоеше в ъгъла, се доближи до Соломон Дулсети и му каза.

— Господин Дулсети, моля ви за минутка да ме изслушате, защото бързам.

После се обърна към Павловна, направи реверанс и се усмихна:

— Извинете, госпожице, че прекъсвам разговора ви — това ще бъде само за няколко минути.

Младежът хвърли на момичето такъв горещ и страстен поглед, че тя се изчерви.

Соломон Дулсети взе брошката в ръка и тръгна към младия човек в ъгъла.

— Господин Бернард, готов съм да ви услужа — напъна се да бъде любезен той. — Признавам, че не ми е много приятно, дето ме прекъсвате, защото госпожицата ми донесе нещо много ценно!

— И затова искам да говоря с вас — отвърна младият Бернард.

Евреинът погледна зачуден говорещия.

— Искате да говорите с мен за сделката, която желая да направя с госпожицата?

— Да, господин Дулсети. Наистина ли искате да й заемете четири хиляди франка?

— Разбира се, ще й дам и пет, ако поиска. Камъните са много ценни и съм сигурен, че ги е добила по честен начин.

— Господин Дулсети, не желая да давате на госпожицата повече от сто франка — каза младият мъж, като се усмихна. — Аз ще заплатя тройно лихвите, които ще загубите.

— Добре — измърмори лихварят. — Бог ми е свидетел, ако мога да разбера каква цел имате.

— Не разбирате ли? Момичето ми харесва и затова искам да му помогна материално.

Дулсети подърпа побелялата си брада и прошепна:

— Колко сте хитър! Това е чудесна идея. Вие сте добър ловец, който знае как да лови жертвата си! Тя трябва да търпи нужда, за да се отдаде по-скоро. Крепостта се превзема чрез гладуване. Винаги съм ви ценил, господин Бернард. Вие сте достоен син на фирмата „Бернард и Синове“.

— Ще изпълните ли желанието ми?

— Ще го изпълня.

Казвайки тези думи, евреинът се запъти към тезгяха и взе да разглежда щателно брилянтите с увеличително стъкло.

— Казах ви, госпожице, че ще ви дам четири хиляди, ако брилянтите са истински. Обаче, тъй като са много добре имитирани, не мога да ви дам повече от петстотин франка.

— Брилянтите са фалшиви? Това не е възможно — извика тя.

— Госпожице, днес всичко е възможно — отвърна Дулсети. — Аз ви повтарям, че брилянтите са фалшиви и ще ви кажа откровено, че или вас са измамили, или пък вие искате мене да измамите.

— Да ви измамя? — извика момичето. — Това е позорно!

— Тогава трябва да съобщя на полицията. Казвайки това, той смигна на младия мъж.

— Господин Дулсети, вие нямате право да говорите против госпожицата. Тук няма никаква измама. Аз познавам брилянтите, те са фалшиви, обаче госпожицата не е виновна. Дайте й петстотин франка и работата е уредена.

— Благодаря ви, господине — каза Павловна, — никога не съм предполагала, че на едно младо и нещастно момиче е нужно покровителството на някой мъж. Благодаря ви още веднъж.

— Вие си намерихте и защитник — подсмихна се Дулсети. — Можете да се гордеете с него. Той се казва Марсел Бернард.

— Понеже узнахте вече името ми — поклони се младият мъж, — не ми остава нищо друго, освен да се представя.

— Казвам се Павловна Мирович — отговори тя тихо.

Не каза княжеската си титла, понеже си спомни, че се намира в заложното заведение, за да заеме петстотин франка.

— Току-що исках да узная името ви — намеси се старият лихвар, — понеже трябва да го запиша в заемната книга. Работата се улесни.

Девойката трябваше да каже на евреина къде живее, да го запише в документа и после да получи една стара банкнота.

— Банкнотата е стара, но не е фалшива — поясни старият евреин. — В Париж са в ход много фалшиви банкноти, откакто полицията залови един княз — фалшификатор.

Той внимателно наблюдаваше девойката, която извади кърпичката си и зави в нея банкнотата, без да обръща внимание на думите му.

— Види се нищо не знае за това — рече на себе си Дулсети.

Павловна и младият Бернард излязоха на улицата. Девойката каза сбогом и понечи да тръгне, ала Бернард я помоли да го изслуша за минута.

— Госпожице, съдбата случайно ни е събрала — каза той. — Това е може би знак от нея, за да извърша едно благородно дело. Вие сте в нужда, ала по обноските ви се вижда, че сте от благороден род. Ще бъда щастлив, ако ми позволите да ви намеря изящно наредена квартира и да се грижа за вас като брат.

Павловна спря и ядосано го изгледа от главата до петите.

— Мамите се, господине — възмути се тя, — съжалявам за времето, което изгубих с вас.

Момичето се отдалечи с бързи крачки. Ала младият мъж отново я настигна.

— Щастлив съм — каза той, — че издържахте изпита. Не се сърдете, госпожице. Париж е пълен с пропаднали момичета, но както виждам, вие сте изключение. За да се уверите, че ви желая само доброто, вижте този пръстен. Аз съм женен.

Казвайки това, той смъкна ръкавицата от дясната си ръка и показа венчалния си пръстен.

Невинната Павловна повярва и се довери на този човек.

— Господине — изчерви се тя, — ако вие действително ми желаете доброто, кажете ми къде бих могла да намеря някаква работа, както за мен, така и за моята приятелка, с която живея.

Бернард едва скриваше радостта си.

— Днес е събота — запресмята той, — в понеделник вие и вашата приятелка можете да постъпите на работа.

— Вярно ли е това, господине? — възкликна момичето. — Къде и какво ще работим?

— Не се грижете за това! С приятелката си ще се трудите в нашата фабрика, където работят около двеста момичета. Ще научите как се полира среброто. Достатъчни ли са петдесет франка като първоначална заплата? Не са много, но засега не мога да дам повече.

— Господин Бернард, зная, че през първия месец няма да ги заслужа.

— Щом усвоите добре занаята, ще получавате двойно. Вземете моята картичка, в понеделник ще се видим.

Павловна подаде ръка и му благодари.

— Няма за какво да ми благодарите. Ще разкажа довечера на жена си, че успях да намеря в Париж честно момиче и го настаних на работа.

После младият мъж свали шапка, повика един файтон, качи се и замина.

Зарадвана, Павловна се върна вкъщи. Ева я посрещна с подути от плач очи.

— Нищо не намерих, никъде няма работа.

— А пък аз намерих! — каза Павловна и я притисна до себе си.

После й разправи за случилото се.

Ева се радваше заедно с нея. И тя беше неопитна и не подозираше опасностите, които крие големият град.

Ева не можеше да си представи, че Павловна ще се лиши от онова, което й бе толкова скъпо, и я упрекваше, че е заложила брошката.

— Мила ми приятелко — успокои я Павловна, — сега ние ще печелим и лесно ще я изплатим. Не забравяй, че благодарение на брошката се запознах с господин Бернард.

Двете девойки решиха да постъпят на работа във фабриката „Бернард и Синове“.

Разговаряйки сам със себе си в навечерието на сватбата на Павловна, княз Михаил Панин, или Григорий Мирович, каза:

— С тези диаманти е свързано едно ужасно проклятие.

И той беше прав. Това проклятие започна да се изпълнява и да се трупа над невинното му дете. Чрез кървавите диаманти, Павловна падна в ръцете на Бернард — те донесоха безкрайно нещастие на невинната дъщеря на Михаил Панин.

Има проклятия, които се сбъдват — щадят бащите и се стоварват върху децата.