Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (215)

54.

Оставихме Питу в такова ужасно положение, каквото човешката фантазия трудно би могла да измисли. Море от пламъци го обграждаше, димът го задавяше. А най-страшна беше мисълта, че той сам си беше подпалил къщата.

Подобно на див звяр в клетка се блъскаше обезумелият Питу в горящата мансарда, опитвайки се непрекъснато да разбие вратата. Всичките му опити, всичките му усилия бяха напразни. Беше загубен. Питу падна на колене, заплака и започна да се моли. Да, този мизерник наистина се молеше. Сега, когато беше близо до една страшна смърт, той започна да вярва в Бога.

Косата и брадата му бяха вече обгорели, а лицето му бе в сажди. Треперещите му ръце късаха дрехите, които бяха започнали да горят. И всичко това заедно с отчаяните викове на Клаудина. Тя непрестанно му напомняше небесното отмъщение.

— Млъкни! — кресна Питу. — Млъкни, проклетнице, че ще те удуша, преди пушекът да те задуши. Не искам да умра… Искам да живея! Как да се отърва, как!?…

Като луд се търкаляше и се блъскаше по дъските на мансардата. В това диво търсене на изход кракът му случайно се удари в капак, който изведнъж се отвори под него. Показа се дълбок отвор. Питу с радост забеляза тесни стълби, които водеха надолу към мазата на къщата. Хитрият Соломон беше снабдил къщата си с подобни скрити врати и стълби, с цел да укрива откраднати вещи от очите на полицията. Тази врата, която сега спасяваше неговия син от смъртта, водеше към малко подземие.

— Спасен! — изхлипа радостно Питу. — Този път не успя да ме премахнеш, господин Ла Бриер. Помисли си, че хвана лисицата, но тя избяга! Ха-ха, Питу има щастие! Не му е ударил още часът… Той има още много работа за вършене на земята!

С тези думи гърбавият се спусна надолу по стълбите. Мизерникът дори не помисли да спаси жертвата си, останала плячка на огъня, която с ужас викаше след него:

— Помогни ми, спаси и мен! Имай милост! Бедната се блъскаше вързана, а възможността да се спаси беше пробудила желанието за живот и в нейното нещастно сърце.

Но Питу се засмя подигравателно, после изчезна в мрака на тесните стъпала.

Той стигна до мазето на къщата и оттук излезе на улицата.

Навън се беше събрала голяма тълпа и наблюдаваше ужасната гледка. Пламъците бяха обхванали целия покрив на къщата и осветяваха малката уличка „Мадона“ и околността като с дневна светлина.

Ла Бриер, префектът на полицията, беше също между зрителите. Той наблюдаваше самодоволно как огънят се разпростира, а пожарникарите още не се явяваха. Очакваше с нетърпение да види цялата къща в пламъци и между нейните развалини онзи, когото искаше да премахне.

Изведнъж между навалицата се чу звучен глас:

— Уверени ли сте, че има някой в къщата? Войнствен мъж с червеникава брада беше излязъл пред тълпата и гледаше с изпитателен поглед сградата. Това беше Легуве. Знаем, че този способен мъж се беше върнал заедно с Алиса, Матийо и Едита Масон в Париж. Случайността го бе довела до мястото на пожара. Той повтори още веднъж въпроса си, но от всички страни получи отговора:

— Тази стара съборетина е необитаема и добре е сторил оня, който я е подпалил. Грешникът Соломон Бенас бе скрил много престъпления в нея. По-добре ще е да се изтрие от земното лице такъв паметник на безчинството!

Легуве не отговори нищо. Погледът му бе отправен към покрива на горящата къща. Стори му се, че вижда нещо ужасяващо. Една човешка ръка се мърдаше между пламъците!…

Боже Господи! Наистина там едно човешко същество се бореше със смъртта. Между пламъците сега се виждаше оголеното гърчещо се от болка тяло на жена с разплетени коси.

— Стълба! — нареди Легуве с гръмовен глас, който се разля над тълпата. — Донесете бързо стълба. Там горе гори човек!

Веднага донесоха стълба, която подпряха до пламтящите стени на къщата.

Кой, обаче, ще се реши да се покачи, за да извърши подвиг толкова смел и опасен същевременно? Легуве изскочи напред. Той закопча пардесюто си, после грабна въжето в ръка. Отгоре се дочуваха все още и все по-ужасяващи викове за помощ. Легуве тръгна към стълбата. В този миг някой го хвана за ръката.

— Луд ли сте — викна му някой, — та излагате живота си на сигурна опасност?

Това бе Ла Бриер, който отправяше тези думи към бившия свещеник. Легуве го изгледа изумено:

— Не виждате ли, че горе безпомощно човешко същество се бори с най-страшната смърт? А ние да стоим и безгрижно да наблюдаваме, без да се притечем на помощ?…

— Тя без друго ще е някоя просякиня или престъпница — смънка префектът, който се беше смразил от страх да не бъде спасена тази жена и после да свидетелствува по какъв начин е бил погубен Питу в пламъците.

— Просякиня, престъпница — повтори недоволно Легуве, качвайки се по стълбата. — Тук има една човешка душа в опасност и ние сме длъжни да я спасим, останалото сега малко може да ни интересува.

— Върви по дяволите! — викна гневно Ла Бриер. — И ти няма да оцелееш от огъня!

Легуве не го слушаше вече. Той стигна до върха на стълбата и се качи на горящия покрив. Със сигурност пламъците и димът заплашваха да го погълнат, но благородният спасител не мислеше за собствения си живот. Сега той беше само на десетина крачки от Клаудина. В последния миг нещастницата беше успяла да разкъса връзките си, качила се бе върху една маса и оттам бе излязла на покрива на къщата. Свежият въздух й бе придал сили, но дрехите й вече горяха и тялото й бе покрито с рани. С последно, отчаяно напрягане на силите си тя увисна на една тръба.

— Задръж се само за миг — викна й Легуве, — идвам да ти помогна, да те спася!

После той й хвърли въжето. Клаудина го хвана.

— Обвий го здраво около тялото си! Нещастницата има достатъчно самообладание да стори, както й нареди Легуве.

— Ела сега малко по-близо до края на покрива, после се отпусни надолу. Господ не ще ни изостави в последния миг…

Самият той се опря с гръб на комина, после викна с тържествен глас:

— Скачай! Господ да ни е на помощ! Клаудина скочи. Тялото й за момент увисна между земята и небето. Но въжето здраво я държеше, а и Легуве не изгуби равновесието си. Сега той заслиза бавно по стълбата, като с едната си ръка се подкрепяше о стълбата, а с другата здраво стискаше въжето.

. Той вдигна бавно тялото на Клаудина. Сега го държеше в ръцете. Нещастницата загуби съзнание. Благодатна отпадналост беше обзела мозъка й. Тълпата избухна в ентусиазирани викове. Когато Легуве стъпи на земята с товара в ръце, парижаните го заобиколиха и поискаха да го вдигнат на ръце. Неговият героичен жест ги беше затрогнал.

Легуве обаче, се изтръгна от ръцете им:

— Не се занимавайте с мен, а с тази нещастница тук, която се нуждае от помощ.

После понесе Клаудина към съседната къща.

— Лекар, бързо лекар — викна той. — Тя трябва да се свести!

— Тук има доктор — обади се звучен глас и в същия миг доктор Бургер застана до Клаудина.

Префектът на полицията също бе тук и гледаше втренчено жената. Тежко му, ако дойдеше на себе си. С ужас видя, че тя разтвори очи и се опита да проговори…

Доктор Бургер й постави бързо студени компреси на главата, охлади раните й с масло и й даде медицинска помощ на място.

— Иска да говори, докторе — забеляза Легуве, — вижте как се мъчи да произнесе една дума. Може би иска да направи някое признание.

— Да — дочу се от устните на Клаудина, — едно признание… Драйфус… не е той… писмото… аз на…

Думите й изведнъж замряха.

— Умира — въздъхна Легуве. — Умира и доколкото виждам тя отнася в гроба важна тайна…

— Не, няма да умре — отговори докторът с печална увереност. — Тя живя живот хиляди пъти по-страшен, отколкото смъртта. Нещастната е понесла неимоверно нервно разтърсване. Тя не ще може да говори, нито да люби, нито дори ръцете си да движи. Ще остане така, жив мъртвец.

В този момент дойде болнична кола заедно с един полицай. Бедната Клаудина беше вдигната и поставена върху възглавници в колата, която потегли за „Отел Дьо“, голямата парижка болница. Легуве и доктор Бургер си тръгнаха заедно.

Префектът на полицията остана за малко след като нещастницата бе отнесена. Той се беше опрял уморен до стената. Ла Бриер дишаше дълбоко. Страхът го беше развълнувал.

— Отървах се и от това зло — промълви той. — Единственото същество, което можеше да свидетелства за случилото се в тази къща, онемя завинаги. Питу не съществува вече, спасен съм!

Страшен трясък придружи тези му думи. Къщата на Соломон Бенас се разруши между огнените езици.

Ла Бриер се уви в пелерината си и реши да си тръгне. Но изведнъж някой го хвана за ръката.

— Убиец — прошепна дрезгаво глас на ухото му. Той потрепери цял и се обърна уплашено. Но в следния миг се отдръпна ужасен. Погледът му се втренчи върху обезобразеното лице на гърбавия Питу. Див страх вцепени префекта на полицията, така че не можеше да помръдне. Питу продължаваше заплашително:

— Ти си мислеше, че ме премахна, Ла Бриер, и сега се чудиш, когато ме виждаш жив пред себе си! Да, убиецът, когото изпрати да ме унищожи не беше достатъчно сръчен и бъди уверен, че няма да ме пипне в капана си! Питу е жив и ще направи всичко възможно, за да те смъкне от върха, на който стоиш. Сбогом, господин Ла Бриер, надявам се, че ще се видим пак!

Гърбавият се изниза като змия около вцепенения човек и стигна бързо до средата на улицата, където се загуби между тълпата. Ла Бриер тръгна като пиян. Той се метна в един файтон и заръча да го отведат направо в дома му.