Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (204)

43.

Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.

— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?

Бабата наклони глава:

— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…

Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.

Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.

Елегантна дама, облечена в черно, влезе.

— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?

По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.

— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…

— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…

— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…

Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.

Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.

— Влезте, госпожо, готова съм.

Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.

Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:

— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.

Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.

Върху това поле се появи ясно образът на хубаво момиче.

— Наталка! — извика госпожа Ла Бриер пронизително. — Моята клета Наталка!… Да, ти си, милата, но да не беше само видение, а да беше от плът и кръв. Ако можех да те притисна до гърдите си!

Образът изведнъж се оживи!

— Мамо! — извика звучен глас. — Аз съм твоята Наталка!

И преди още гадателката да успее да я спре, Павловна се хвърли в прегръдките на майка си. Сълзи течаха от очите им и няколко минути не можаха да си кажат нито дума.

— Не исках това — замърмори гадателката, — но в края на краищата трябва да бъда разумна, за да не се издам. Все пак ще ми се отплатят добре, защото помогнах да се видят отново…

Госпожа Ла Бриер припадна в прегръдките на дъщеря си. Павловна я вдигна и я сложи върху канапето. После коленичи до нея. Зацелува белите ръце на майка си и ги обля в сълзи.

— Най-после те намерих! — прошепна тя. — Най-после, обична ми майко. Занапред няма да има сила, която да ни раздели… Ти си моя и аз всецяло твоя. О, какво щастие, че мога да целувам най-после ръцете на майка си!

— Пак ще ни разделят — отговори госпожа Ла Бриер, идвайки на себе си. — Няма да ни оставят да живеем една до друга.

— За кого говориш, майко.

— За него — отговори нещастната жена, — злокобата на живота ми.

— За втория си мъж ли?

— Да. Префекта на полицията!

— Не се плаши от него, мамо! — изрече Павловна смело. — Сега имам вече кой да ме брани от неговата тирания. Аз съм омъжена и моят съпруг е най-добрият човек на света! Моят мъж, Емил фон Пикардин, ще се погрижи всички интриги на префекта да се осуетят.

— О, ти не познаваш този проклет човек — отвърна нещастната майка. — Той е способен на всичко, дори и на престъпление! Ах, Боже, какво е това? — добави тя в следния миг. — Някой тропа на вратата?… Опитва се да я разбие… Чуваш ли какъв страшен глас се чува?… Това е той… Той ме е проследил… Ще ни изненада!

Гадателката също изтръпна.

Някой грубо блъскаше на вратата и тъй като никой не отваряше, чу се заповед да я разбият.

— Трябва да узная защо е дошла в тази къща. Трябва да науча тайните й пътища!

Преди гадателката да успее да се скрие, на прага се появи префектът на полицията. Той носеше дълго манто и шапката му беше дълбоко нахлупена над очите, които светнаха от гняв, щом съзря жена си на канапето в прегръдките на дъщерята.

— Тук ли те намирам — кресна той, — в обществото на тази жена, която някога се беше изпречила на пътя ми?

— Тя е моето дете… дъщеря ми — отговори бледата жена, заставайки пред Павловна.

— Дъщеря ти — викна префектът на полицията. — Родила си я в незаконен брак, а? Тя е твоят позор и срам за моето име. Баща й бе прочутият руски бандит Мирович, който сега е заточен на Дяволския остров за фалшификации.

— Действително, дъщеря ми е дете на един разбойник — отвърна Екатерина смело. — Но трябва да ти призная в този момент, че аз обичах този разбойник и че се гордея с детето си тъкмо за това, че тя е дъщеря на разбойник.

— Смееш да ми кажеш това на мен — разгневи се Ла Бриер. — Може би ще пожелаеш да обявиш на всеослушание, че си ме излъгала, че твоята нежност и хубост са били привидни, че се омъжи за мен, защото си се надявала, че мога да стана баща на детето ти, плод на младежки грях?

— Да. Искам да кажа на цял Париж — отвърна Екатерина, — че обичам детето си повече от всичко на света. Погледни я само, безмилостни човече, колко е красива и умна! Не трябва да се срамуваш от нея, защото е омъжена за човек от висшето общество, за един честен мъж. Моята Наталка е съпруга на барон Пикардин. Заклевам те, не я докосвай. Баронът ще отмъсти достойно за нея.

— Не се боя от никого. Аз съм префектът на парижката полиция!

— Твоята задача е да предотвратяваш престъпленията, не да ги вършиш. А би било чудовищно престъпление да изтръгнеш детето от майчината гръд, от която то е било така дълго време лишено.

— Спрете, госпожо — викна Ла Бриер, преминавайки на „вие“, така както е прието в обществото. — Разполагам със средства да ви накарам да млъкнете. — Кажете ми — с тези думи префектът се приближи до жената си, — кажете ми, кой открадна от писалищната маса червената папка?

Госпожа Дьо Ла Бриер се олюля.

— О, Господи — пошепна тя, — червената папка!… Ах, защо се оставих да ме измамят…

— Надявах се, че така ще мога да видя детето си…

— Така! Значи признавате тази кражба! — Не отричам!

— Няма също да отречете, може би, че тази нощ преди да дойдете в тази къща, бяхте на моста Цезар, за да се срещнете там с някого?

— Така е, както казвате — измънка нещастната жена.

— Тогава признайте всичко! Кой беше човекът, който ви подтикна да откраднете папката?

— Един човек, който някога е бил на служба при вас — каза Екатерина. — Ако не се лъжа, Питу се казва.

— Питу гърбавия! Ах, мизерника. Искал е да ме унищожи с тази преписка?

— Прошка, мъжо мой, прошка — промълви жената на префекта. — Ще върна обратно преписката. Тя е скрита вкъщи между моите дрехи. Съжалявам…съжалявам за тази преписка. Накажете ме както мислите, че заслужавам, но не ми отнемайте отново детето!

Господин Дьо Ла Бриер се приближи до вратата и викна високо:

— Влезте, господа, крадецът на червената папка е хванат… Той е тук. Арестувайте я! И изпратете престъпничката в затвора.

За момент всички останаха като вцепенени. Особено нещастната жена не можеше да разбере онова, което чу.

Нима? Този тиранин, с когото тя беше прекарала цял живот, сега искаше да я заклейми като крадла? С отчаян вик стана.

Агентите, които префектът на полицията беше повикал вътре, бавно се приближиха до нея. Дори и тези хора се колебаеха да изпълнят заповедта на шефа си, който изпращеше в затвора собствената си жена.

Но Павловна се хвърли напред. Тя прегърна майка си и я притисна здраво до себе си.

— Никога няма да ви я дам! — викна гневно. — Как, господин Ла Бриер, искате да изпратите тази жена, която ви е отдала целия си живот, при падналите жени и крадли в „Сен Лазар“? Не се ли опасявате, че цял Париж ще ви сочи с пръст? Нима искате името ви да бъде приковано на позорния стълб? И вие, може би, мислите, че аз ще се разделя с майка си? О, не, господине мой, по-скоро ще ме разкъсате на парчета отколкото да ме разделите от майка ми.

— Няма да ви разделим — отвърна иронично префектът, — ще отидете заедно в „Сен Лазар“!

— Как!… С какво право можете да сложите ръка върху мен? Можете ли да ми припишете някое престъпление?

— Вашето име отдавна е отбелязано в полицейската книга в Париж — каза Ла Бриер, усмихвайки се криво.

Павловна се изправи, очите й изпуснаха гневни светкавици.

— За тази обида — изрече тя задавено — барон Пикардин, моят съпруг, ще ви поиска обяснение, кръвно обяснение.

— Може да заповяда, но баронът да не забравя, че аз съм честен човек и няма да се бия с престъпник, който доскоро беше заточеник на Дяволския остров. А сега да сложим край на този безсмислен разговор. Господа, изпълнете дълга си, вземете тези две жени и ги изпратете в „Сен Лазар“. Не забравяйте, че ще отговаряте пред префекта на полицията. Третирайте ги така, както подобава да бъдат третирани една крадла и нейната дъщеря.

При тези нечовешки думи Екатерина Ла Бриер припадна в ръцете на дъщеря си.

Погледът на коравосърдечния съпруг се спря на гледачката, която се беше свила в ъгъла и трепереше.

— И теб ще те съдя — каза префектът. — Моите агенти ми донесоха вече за твоите шарлатанства. Дойде в Париж да обираш лекомислените хора. Предсказанията, продажбата на любовни напитки и тям подобни глупости у нас, във Франция, са забранени и считани като престъпление, което се наказва по-иначе, отколкото в Испания, където подобни твари като теб се толерират. Но сега знам, че всичко това е само предлог. Всъщност друг е твоят занаят — ти си посредничка.

Старата измърмори няколко думи за извинение.

— Оковете я — заповяда префектът. — Откарайте я и нея в „Сен Лазар“. Нека там предсказва на престъпничките и на падналите жени щастливото им бъдеще.

— Не, префекте Ла Бриер! — спря го испанката. — На теб ще предскажа бъдещето и бъди уверен, че ще се сбъдне всичко.

Тя вдигна костеливите си ръце нагоре и започна със смразяващ глас:

— Както е истина, че има небе над нас — така точно ще е истина, че в осмия ден ти ще бъдеш мъртъв, Ла Бриер. Виждам локва от кръв, виждам четири трупа, четири ковчега. Пази се, Ла Бриер, няма да се спасиш от смъртта! Името ти ще бъде проклето, произнасяно с отвращение. Гробът ти няма да бъде навестявай. Никой няма да каже „мир на праха му“! Убиецо, ти ще бъдеш убит!

Ла Бриер отстъпи крачка назад. Студени тръпки полазиха по тялото му. Напразно положи усилие да се овладее, за да скрие обзелия го ужас. Въпреки това се засмя пресилено:

— Шарлатанка! — измънка. — Може би си въобразява, че ще ме уплаши! В „Сен Лазар“, повтарям пак! Отведете в затвора цялата тази престъпна шайка… Ще разгледам бързо вашето дело. В Нова Каледония или във Френска Гвиана ще ви изпратя всички.

Агентите заобиколиха жените. Един от тях отиде да докара кола, защото Екатерина бе загубила съзнание и не можеше да се движи. Павловна остана до майка си. Тя не проля нито една сълза. Гордото й лице доби зловещ решителен израз. След двете жени вървеше старата гледачка с вързани на гърба ръце. Тя скърцаше със зъби и непрекъснато се смееше зловещо. Дори и когато я вкараха в колата, викна още веднъж:

— Осем дена само, префекте на полицията на Париж! Осем дни, късо време, през което ще те дебне смъртта! Три стъпки вече направи към гроба… три крачки… помисли си!

Ла Бриер даде знак. Вратата на колата се хлопна и тя пое към „Сен Лазар“, затвора за жените престъпнички.

Ла Бриер се загърна в пелерината си и напусна дома на гадателката.

— Сега вече съм сигурен — измърмори той, — че срамът на моето семейство ще бъде погребан! Жена ми и нейната дъщеря ще загинат в затвора или пък ще бъдат заточени. Тази проклета вещица също знае тайната ми. Дълго време и тя няма да види дневна светлина. А що се отнася до Питу, моят човек ще си е свършил вече работата. Нали ми обеща, че ще убие Питу в къщата на баща му… Чудна работа. Необяснима сила ме тегли към мястото на произшествието. Искам да видя дали моят платен убиец е устоял на думата си.

При тези думи жестокият човек пое пътя към дома на Соломон Бенас. Когато наближи Латинския квартал, изведнъж съзря червена светлина над небосклона и от всички страни чу да се разнася, вик:

— Пожар… Пожар… на улица „Мадона“! Голяма тълпа тичаше нататък, където се виждаха огнените езици. Префектът повика стражар и го запита:

— Как се казва къщата, която гори на улица „Мадона“?

— Къщата на евреина Соломон Бенас, господин префекте, гори — отговори запитаният.

— Толкова по-добре — измърмори на себе си Ла Бриер. — Питу ще изгори жив!