Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (203)

42.

От известно време черният майор заемаше малка елегантна къща на авеню д’Антел. След гибелта на Помпадура той не остана сам. Вече без да се страхува от ревността й, с него живееше хубавата Габриела, същата, която от толкова време беше, макар и в сянка, спътница на дните му. Този мъж с демонска красота беше завладял всецяло душата на Габриела и я бе направил своя предана робиня.

Тя го обичаше. Да, Габриела обичаше този човек, може би дори и по-предано, отколкото госпожа Буланси, която сам графът изпрати на сигурна смърт. Естерхази доби пак предишната си веселост, освободен от мисълта за Обезобразената, а пък и сега имаше пари, много пари. Той нае това елегантно жилище и го мебелира луксозно, много по-луксозно, отколкото му позволяваха материалните възможности. Майорът беше ако не истински разсипник, то поне един светски човек, който желаеше да живее на широка нога. Той не се питаше какво ще му донесе утрешният ден, щом днес можеше да преживее в развлечения и удоволствия. Този човек, надарен от природата с красота, физическа и умствена сила, напълно подхождаше на думите на поета: „Така се скитах от желания в удоволствия и се губех от удоволствия в желания“.

Естерхази бе с любовницата си пред маса, отрупана с отбрани деликатеси. Виното се пенеше в чашите, а в очите и на двамата грееха любовни помисли. Съединени не от небесната благословия, а от проклятието на ада, но нехаещи за това, те седяха един до друг върху възглавниците на канапето. Естерхази я обгърна с ръка и главата й легна на гърдите му.

— Е, какво ще кажеш, мила Габриела — запита майорът, — доволна ли си, че смени преди време монотонния си провинциален живот с шумните удоволствия на Париж.

— Доволна съм, че мога да бъда твоя — гъвкаво се прилепи жената до любовника си. — Плаши ме само мисълта, че твоята любов няма да остане постоянна.

— Лудетино! Не се безпокой за това — каза той усмихнато. — Кълна ти се, никога не съм обичал жена така, както обичам теб. Ти си най-очарователното създание на земята. Диханието ти е омайно, от очите ти се излъчва удоволствието на любовта. Когато устните ти се прилепят до моите, побиват ме тръпки на сладка нега.

Произнасяйки тези думи, мизерникът мислеше за госпожа Буланси. И на нея шепнеше някога такива любовни клетви и в края на краищата я погуби. Габриела го притисна силно до гърдите си. И съединени в дълга целувка, те замряха за момент и забравиха за земното си съществувание.

Някой почука на вратата. Появи се слугата.

Габриела се изплаши и се отдръпна, едва поемаща си дъх.

— Какво искаш? — кресна гневно графът.

— Простете, господин графе, че се осмелих да вляза — започна плахо слугата, — но един човек дойде и настоява да говори веднага с вас.

— Как? Посещение в такъв час? — сепна се Естерхази. — Кой е този човек и какво иска?

— Не си казва името — отговори все така изплашен слугата. — Заяви, че ще го каже лично на господин графа. Да го оставя ли да влезе?

— Да дойде…

В действителност Естерхази не се учуди особено на това късно посещение. Неговите шпиони имаха достъп до него по всяко време.

— Да се оттегля ли? — погледна го нацупено Габриела.

— Не, обична моя — погали я майорът, — остани тук, нямам тайни от теб.

Вратата се отвори и един малък, слаб и гърбав човек се появи на прага. Небръснатото му лице беше покрито с дълга черна отвратителна брада.

Естерхази се доближи до него.

— С какво право ме безпокоиш в такова време? — изсъска той остро. — Кажи, какво искаш?

— Нямам, изглежда, честта да бъда познат от вас, господин графе — поклони се лукаво гърбавият. — Вероятно много съм се променил. Някога бях полицейски чиновник в Париж, човек, в състояние да прави малки услуги на господина.

Естерхази вдигна ръка до очите си. Замисли се за момент. Къде, по дяволите, беше виждал той този тип?

— Питу! — сети се най-после. — Не си ли наистина бившият полицейски комисар?

— Да, аз съм — кимна раболепно посетителят, едва сега поздравявайки и дамата с дълбок поклон. — Наистина съм Питу, синът на евреина Соломон, с когото имахте навремето някои и други сделки.

— Не си спомням такива сделки — сряза го студено Естерхази. — Вашият баща не се държа както следва, имах маса неприятности заради него…

— Той е мъртъв — забеляза на свой ред сухо Питу — и никой не може да бъде отговорен за това, което е вършил приживе.

— Да, научих, че е умрял. Опитал се да извърши атентат против Зола върху Новия мост, но не сполучил, а сам станал жертва на деянието си. И с това ми направи лоша услуга. Моите врагове в Париж разпространиха, че аз съм инсценирал въпросния атентат…

— Навярно това ще е било долна клевета — поусмихна се иронично Питу.

— Така е! Но кажи ми сега, какво те носи при мен?

— Ще ви кажа незабавно, графе, стига да ми разрешите да останем насаме.

— Госпожата няма да ни смущава.

— Както заповядате, господин графе. Ще говоря в такъв случай и пред дамата.

Питу се умълча за момент. После приседна след дадения му знак на един стол до масата, а Естерхази зае старото си място на канапето.

— Считам за свой дълг да ви съобщя, графе, че се намирате в голяма опасност.

— В опасност! Каква може да бъде опасността?

— Господин Естерхази — пошепна Питу, приближавайки стола си до канапето и хвърляйки неспокоен поглед към вратата, — господин графе, в Париж има едно лице, което не трябва да влезе във връзка с вашите врагове, ако не желаете да бъдете погубен.

— И кое е това лице?

— Една жена!

— Жена ли? Няма нито една жена, от която да се страхувам!

— Тогава някой призрак, някоя умряла, която вие отдавна считате за погубена.

— Говори ясно! Не прави зловещи алюзии, не ми харесват.

— В такъв случай, господин графе, навярно си спомняте за жена на име Клаудина?

Естерхази трепна. Той побледня и така се измени, че Габриела се наведе към него:

— За Бога, какво ти стана? Нима тази Клаудина може да бъде толкова опасна?

Естерхази стана и закрачи с едри крачки из стаята.

— Трябва все пак, скъпа ми Габриела, да те помоля да ме оставиш за малко насаме с този господин…

Тя безмълвно стана от канапето и се насочи към вратата. Напразно спря и хвърли въпросителен поглед към Естерхази. В този поглед се четеше ревност. Младата влюбена жена не можеше, естествено, да помисли нещо друго, освен че Клаудина е бивша любовница, която сега претендира за правата си. В последния миг Естерхази се приближи до Питу, който също беше станал.

— Видя ли Клаудина? — запита той с разтреперан глас.

— Да, господин графе, видях я и разговарях с нея.

— И какво ти каза тя?

— Разказа за онова писмо, което вие сте й заплатил със сто хиляди франка. Дал сте й чек и този чек сега се намира в ръцете на Матийо Драйфус!

— Проклетница!

— Клаудина е готова да каже пред правосъдието, пред цял свят, че писмото, което е написал Драйфус, е било предадено от нея с намерение да бъде фалшифицирано и да бъде представено от вас като писмо на капитан Драйфус.

— Не е вярно! — кресна Естерхази и се заозърта като хванат в капан звяр. — Това не е вярно! Предателят Драйфус лично е написал това писмо. Той беше справедливо наказан и ще завърши глупавия си живот на Дяволския остров.

— Твърде е възможно, господин графе — съгласи се Питу, — само че ако откритията на Клаудина не го някак си освободят и не изпратят друг на негово място…

Естерхази рухна върху канапето с глухо ръмжене. После се спусна към вратата и я заключи.

— Питу — започна той с глас, задавен, от ужас, — както виждам ти си беден и се нуждаеш от много неща. Искаш ли да спечелиш пет хиляди франка?

— Пет хиляди? Не. Естерхази го изгледа изумено.

— Може би искате да кажете, господин графе, петнадесет хиляди?

— Ах, все пак си ме разбрал — пошепна черният майор с облекчена въздишка. — Разбираш за какво става дума.

— Клаудина трябва да онемее — отговори тихо гърбавият.

— Трябва да бъде премахната — уточни Естерхази.

— Как ще извършиш това, си е твоя работа. Не искам обаче, убийство… Не. За нищо на света не искам престъпление, тръпки ме побиват от подобно нещо. Но на тази жена ще трябва да й се попречи на всяка цена да свидетелства срещу мен и затова ще имаш грижата ти, Питу!

— С други думи, господин графе — обобщи гърбавият през смях, — убий я, но да не я боли!

Естерхази се престори, че не чува тази забележка.

— Имам още една мисия за теб — продължи той.

— Чекът, който се намира у Матийо Драйфус, не трябва да остане в неговите ръце. Ще трябва да ми върнете този чек, пък ако ще и да го откраднете.

— По-дяволите, господин графе, това не е лека работа. Чек от сто хиляди франка не се държи върху масата. Матийо Драйфус навярно го пази добре.

— Полицаите, както и престъпниците, умеят добре да отварят чекмеджетата и да се провират нощем в чуждите къщи…

— Времената днес са такива, че човек се учи на всичко — забеляза дълбокомислено Питу. — Тук сте прав, господин графе. Ние, пазителите на закона, трябва да преминем през училището на престъпниците, иначе не бихме били добри полицаи.

— Е, добре — поде нетърпеливо черният майор. — Ако успееш да отстраниш жената и ми донесеш чека, ще ти заплатя петнадесет хиляди франка, както поиска…

— Дайте ми малък аванс, господин графе… Естерхази извади от портмонето си банкнота от хиляда франка.

— Вземи това засега — подаде той банкнотата на Питу. — Когато ми дадеш доказателства, че Клаудина не съществува вече, ще ти дам пет хиляди франка, а остатъка — когато ми донесеш чека.

Гърбавият пое банкнотата и бързо я скри в джоба на палтото си.

— Разбрахме се — кимна той. — Надявам се, че ще останете доволен от мен.

— В такъв случай ще останем приятели и в бъдеще. Аз се нуждая от интелигентен човек, който да е в състояние да ми служи.

— Знаете, господин графе, че бях полицейски комисар. Бих могъл без големи усилия да върша това.

Естерхази изтри изпотеното си чело.

— Надявам се, че ще останем доволни един от друг — повтори, — само се помъчи да изпълниш колкото може по-добре и по-скоро двете мисии, с които те натоварвам. Не идвай вече в тази къща. Враговете ми биха могли да заподозрат нещо. Пиши ми на адреса на госпожа Габриела и ми посочи къде мога да те намеря.

Питу се поклони. След като направи няколко опита да се сбогува с графа, който се престори, че не го вижда, Питу напусна къщата. Отправи се към съседния ресторант и докато вечеряше, набеляза плана, който трябваше незабавно да изпълни.

Най-напред реши да премахне Клаудина. Налагаше му се да действа с насилие, да извърши долно престъпление. Но Питу не беше човек, който можеше да се спре пред нещо.

След като се навечеря, той тръгна към изоставената си бащина къща. Когато влезе, в коридора си събу обущата. Под стълбата намери старо въже. Взе го със себе си, знаеше, че ще има нужда от него. Подобно на хиена, която чувстваше плячката си наблизо, Питу се ослуша.

Минаваше полунощ. Той бе уверен, че Клаудина отдавна е заспала. Вратата на мансардата не беше заключена. Отвори я безшумно. Луната осветяваше всяка негова стъпка. Наистина не беше се излъгал. Бледата жена лежеше върху окъсания сламеник, който старият Соломон не бе успял да вземе със себе си в гроба. Ръцете лежаха на гърдите й. Навярно тя сънуваше, защото полуотворените й устни мълвяха нещо неразбираемо. Питу се наведе над нея и се вслуша. Той успя да чуе как заспалата мърмореше:

— Прости ми, Драйфус… прости ми… съжалявам!

— Тя сънува своя някогашен любовник — разбра гърбавият. — Аз съм добро момче, няма да смутя съня й. Нека умре така, със своя Драйфус на устните си!

Той се огледа наоколо. В къщата владееше абсолютна тишина. Отникъде не се чуваше никакъв шум. Тогава се хвърли върху жената. Коляното му притисна слабата й гръд и със сила, каквато никой не би заподозрял у него, гърбавият върза ръцете на жената една до друга.

Клаудина се пробуди и нададе страшен вик.

— Боже господи!… Ти искаш да ме убиеш! — изпищя нещастницата.

Питу не отговори. Сега беше зает с връзването на краката й. Само след няколко мига горката Клаудина не можеше вече да помръдне от мястото си.

— Сега може да предадеш граф Естерхази, ако искаш — изсмя се Питу подигравателно. — Кажи тайната си комуто искаш, ако ще и на дявола, когато стигнеш в царството му.

— Убиец! — изхълца бледата жена.

Клаудина напразно се опита да освободи ръцете си. Мизерникът я беше вързал здраво. Виковете й отекваха зловещо в пустата къща, чиито прозорци бяха затворени. Питу извади от джоба си кибрит.

— Студено ти е, бедна Клаудина — каза той иронично, — искам да те постопля малко.

— Господи! Какво правиш? Искаш да ме подпалиш? Да ме изгориш жива?

— Представи си, че си вдовица на някой индийски махараджа — обясни безчовечният гръбльо усмихнато, — и че си поставена върху клада, за да се съединиш чрез смъртта със своя съпруг. Утешавай се с мисълта за Драйфус! Не ще мине много време и ти ще се съединиш с него на другия свят.

— Ах, не от смъртта се плаша — отговори Клаудина Лорет. — Живях толкова мизерен живот, че не съжалявам за него, но ми е жал за злото, което направих на Драйфус. Не ще мога да открия на хората, че той е невинен… Невинният страда на Дяволския остров и затова няма да намеря спокойствие и в гроба.

Дяволът в човешки образ се разсмя високо. Клаудина не отговори нищо. Устните й зашепнаха полугласно молитва.

Питу запали клечка кибрит. Хвърли я върху куп хартии в един от ъглите на стаята. Огънят пламна веднага. Питу се приближи до огъня и хвърли върху него слама и стари дрехи. Топлината и димът изпълниха всичко наоколо.

Питу спря още веднъж до жертвата си.

— Умри — рече той жестоко, — умри и нека в живота не тържествува правдата и невинността, а престъплението и лъжата! Драйфус ще загине и Естерхази ще бъде победител…

— Господ няма да прости това — отвърна нещастната жена с неподозирано енергичен глас, който не издаваше никакъв страх от смъртта. — Ако ти мислиш, че във Франция не съществува правда, ако мислите, че можете да убиете всички ония, които ще отстояват правата и светата кауза на невинния, аз казвам на теб, дяволе: „Ще дойде денят, когато ръката на провидението ще срази всички виновни, а Драйфус ще бъде все пак свободен и на негово място ще отиде Естерхази. Тогава и само тогава ще намерят спокойствие в гроба всички жертви на черния майор. Запомни, мизерен убиецо, и предай на ония, които плащат за това ти злодеяние, че нашите духове няма да ви оставят на мира, докато не отплатят достойно за вашите беззакония и убийства. А сега се махни от очите ми. Остави ме поне да умра спокойно!“

— Непременно ще си отида и при това радостен — отвърна иронично Питу. — Тук започва да става неприятно. Чуваш ли как огънят пращи, усещаш ли как пушекът дави гърлото… Тази къща е била построена с проклятия, проклета е и сега, и в този момент става свидетел на едно престъпление.

С тези думи Питу се оттегли до вратата. Ръката му държеше дръжката, за да я отвори. Той хвърли още един поглед към нещастницата, осъдена на смърт…

В този миг някой го удари с юмрук силно по гърба. Питу бе така здраво халосан, че полетя като топка сред стаята и се просна като мъртъв на пода на три крачки от Клаудина. Тогава се дочу още един глух удар. Някой блъсна вратата на мансардата и я заключи отвън. Питу скочи като ужилен и се приближи до вратата, но тя беше залостена здраво.

— Хвана ли се, Питу? — викна подигравателен глас. — Хвана ли се в собствения си капан!

После той чу бързи отдалечаващи се стъпки по стълбата.

— Милост — викна, — милост, оставете ме навън… Чуйте ме… имам пари… ще ви заплатя, ако ми върнете живота… Знам, кой си ти, убиецо! Ти си Ла Бриер, префекта на парижката полиция!… Гръм и мълния, димът ме задавя, огънят ме обгаря… Ще блъскам в нея, докато ми се разкървавят ръцете… Горя!… Умирам от пожара, подпален от мен! Ума си загубвам!… Помощ, помощ!…

Но отчаяните му викове отекваха напразно, така, както по-рано виковете на неговата жертва.

И между дима, който се издигаше при светлината на огнените езици, които все повече се сгъстяваха, той видя Клаудина да се надига от сламеника и я чу да вика сподавено:

— Твърдиш ли още, мизернико, че няма господ? Мислиш ли, че няма правда и престъплението остава безнаказано? Ха-ха! Ще умрем заедно… Две жертви на провидението, заради нещастния Драйфус!

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ДНЕВНИКА НА ДРАЙФУС

 

7 юни 1895 година

Най-после получих хартия, а също и списания. Днес вали небивал дъжд.

9 юни 1895 година

Всичко за мен е болезнено, тъй е окървавено сърцето ми. Смъртта би била голямо облекчение, но нямам право да мисля за нея.

Още нямам нищо от моите близки. Какво ли прави Андре?

12 юни 1895 година

Най-после получих писмо от жена си, от семейството си. Пристигнало е към края на март. Значи, са необходими повече от три месеца за получаването на едно писмо.

Как във всеки ред се чувства болката на всички вкъщи! Сега още повече съжалявам, че писах още при пристигането си тук и се оплаквах на жена си. Трябва да мога да страдам сам, без да споделям с ония, които и без това страдат заради моите терзания.

Получих, слава Богу, кухненски принадлежности и заръчаните в Каена консерви. Материалният ми живот е напълно безразличен, но ще успея ли да поддържам така силите си…

Тук прекъсвам дневника си, за да дам няколко извлечения от писмата на жена си, които получих на 12 юни. Тези писма са пристигнали в Каена в края на месец март и после отново са били препратени във Франция, за да бъдат прочетени в министерството на колониите, както и на войната. По-късно жена ми е била уведомена да предава в министерството-на всяко 25 число от месеца писмата, предназначени за мен. Забранено й е да пише за работи и събития, известни дори на всички. Писмата й са четени, разследвани, минавали през много ръце и често пъти не достигат до мен. Те не можеха да имат интимен характер.

„Париж, 25 февруари 1895 година

Скъпи ми Алфред,

Бях дълбоко засегната, научавайки, че си напуснал остров Ре. Ти, наистина, беше далеч от мен, но все пак можех да те виждам всяка седмица и тия свиждания биваха очаквани с нетърпение. Аз четях в очите ти непоносими страдания и мисълта беше само как да ти ги облекча. Сега имам само една надежда, едно желание, да дойда при теб, да те успокоя и окуража да имаш търпение и чрез любовта си да те накарам поносимо да дочакаш часа на своята реабилитация.

Дните и нощите ми са постоянно заети с мисли за твоето здраве. Не зная нищо за теб и за твоето пристигане.

Денонощно мисля за теб, споделям твоите мъки с голямо безпокойство, чувствайки те така далеко.

Нетърпеливо очаквам по-скоро да бъда при теб и да мога чрез своята близост и любов да намаля болката ти. Поисках от министерството на колониите разрешение да дойда при теб, тъй като законът позволява на жените и децата на заточениците да ги придружат. Не виждам какво възражение би могло да има в това отношение. Ето защо аз очаквам отговора с горещо нетърпение…

Твоя Херманса“

 

15 юни 1895 година

Стоях цяла седмица в колибата си поради присъствието на каторжниците, които строяха казармата на войниците пазачи.

Тази нощ ме мъчиха ужасни стомашни болки.

19 юни 1895 година

Жегата, тропическите дъждове са вече към края си.

Цял съм в подутини, предизвикани от ухапвания на различни насекоми. Но всичко това е нищо в сравнение с моите морални терзания! Нещо съвършено незначително. Мозъкът ми, сърцето ми страдат непоносимо. Кога ще се разкрие виновникът, кога най-после ще се узнае истината за тази трагична история? Ще доживея ли дотогава? Често пъти се съмнявам, защото цялото ми същество е обзето от отчаяние.

23 юни 1895 година

Току-що видях куриера, идващ от Франция. Това ме обнадеждава. Като си помисля, че моята родина, на която посветих всичките си сили, целия си ум, може да ме счита за негодяй… О, не, подобно страдание е много тежко за човека…

16 юли 1895 година

Горещините стават непоносими. Част от острова е напълно открита и пустинна.

Какво ли правят сега жена ми и Андре?

20 юли 1895 година

Дните преминават монотонно в нетърпеливо очакване на по-добро време. Сега най-силно чувствам самотата си.

Вечерта валя проливен тропически дъжд, а мен ме обземат тръпки.

 

ДНЕВНИК И ПИСМА

 

5 октомври 1895 година

Имам писма от моето семейство. Все още няма нищо радостно. От писмата проличава страдание, от което цялото ми същество е дълбоко разтърсено. Ето защо отправям следното писмо до председателя на републиката.

„Обвинен и впоследствие осъден въз основа на съмнително писмо за най-ужасното престъпление, каквото един войник може да извърши, аз декларирах и декларирам, че не съм писал писмото, за което бях обвинен и че не съм извършил никога нищо против Франция.

Не искам никаква прошка, нито някакви облаги или морални снизхождения. Искам да се хвърли пълна светлина над тази машинация, чиято жертва е цялото ми семейство и самият аз.

Пиша и на Херманса да действа енергично и решително, защото това страдание ще свърши с повалянето на всички ни преждевременно в гроба.

Казват ми, че съм мислил много повече за чуждите страдания, отколкото за своите собствени. Действително е така, защото ако бях сам на света, ако мислех само за себе си, отдавна гробът ми да е буренясал.

Онова, което ми дава сили, е мисълта за близките ми. Да умра не е страшно. Но преди да умра искам да зная, че името ми е измито от това петно, което лепнаха върху него.“

„Париж, 12 август 1895 година

… Нямам търпение да дочакам пощата, за да ти пиша. Чувствам нужда да поговоря с теб, макар и писмено, за да се приближа някак си до твоята прекрасна душа, подложена на такива изпитания, да почерпя от теб нови сили и кураж.

Най-после получих твоите писма, които прочитам и препрочитам с неугасима жажда…

Херманса.“

„Париж, 18 август 1895 година

…Когато искам да намаля нервността на очакването, когато искам да смекча треската на нетърпеливостта си, идвам при теб да почерпя спокойствие и нови сили.

Онова, което още повече ме опечалява, е мисълта, че си сам и си далеко от всички ония, които обичаш и които те обичат. Ти си жертва на едно ужасно очакване, ти измъчваш духа си и твоето болно сърце, твоята чиста съвест не могат да повярват в такава подлост и клевета…

Херманса.“

3 ноември 1895 година

Куриерът от Каена пристигна, но няма никакви писма за мен.

Вярвам, че почти е невъзможно да си представи човек колко страшно е разочарованието, което добиваш, след като си очаквал цял месец с голямо нетърпение новините от своите близки и в края на краищата не си получил нищо.

Но в продължение на цяла година толкова болки засегнаха сърцето ми, че не съм вече в състояние да броя сърдечните си рани.

9 ноември 1895 година

Дните ми изглеждат ужасно дълги. Падат първите дъждове. Истинският виновник още не е открит. Принуден съм да пазя колибата си. Няма нищо за четене. Книгите, за които ми се съобщаваше в писмото от месец август, още не са пристигнали.

15 ноември 1895 година

Най-после получих дългоочакваната поща. Нищо ново и радостно около положението ми. Силите ми с всеки нов ден отпадат. Това е непрекъсната борба, за да мога да устоя на тази дълбока изолация, на това вечно мълчание при климат, който убива всяка енергия.

„Париж, 5 септември 1895 година

…Колко дълги и отегчителни часове, колко ужасни дни преживях. Нека се надяваме, че прекарахме най-тежката част на нашето изпитание, преминахме през най-големите безпокойства, намерихме сили да изтърпим едни от най-жестоките изпитания. Господ, който ни изправи пред тях, ще ни даде и воля да изпълним докрай дълга си.

Разбирам твоите страдания и напълно ги споделям. Подобно на теб и аз преживявам страшни моменти, в които губя търпение, толкова безкрайно ми се вижда времето на очакване. Но тогава си спомням за теб, за прекрасния пример на кураж и воля, който ни вдъхваш, и намирам отново сили за своята любов…

Херманса.“

„Париж, 25 септември 1895 година

Това е последното ми писмо, което ти пиша, преди да изпратя пощата за теб. Дано те да те заварят в добро здравословно състояние. Не мога да дойда при теб, защото не ми е дадено още разрешение. За мен това очакване е вече жестоко и необяснимо и същевременно ново разочарование, прибавено към толкова други…

Херманса“

30 ноември 1895 година

Не искам да говоря за всекидневните дреболии, защото ги ненавиждам. Достатъчно е да поискам и най-незначителна работа за най-нищожни неща от началника на охраната, за да видя моментално отхвърляне на искането ми. Ето защо никога не повтарям молбите си, предпочитам да се лиша от каквото и да било, за да не се унижавам пред никого.

Но се опасявам, че здравият ми разсъдък ще откаже в края на краищата да ме слуша пред непрекъснатите страдания.

3 декември 1895 година

Не съм получавал поща от месец октомври. Денят е мрачен, дъждът непрестанен, мозъкът гори, сърцето болезнено се свива.

Небето е тъмно като мастило, наоколо ми — мрачно. Истински мъртъв ден, ден за погребение.

Колко често ми идва наум този възглас на Шопенхауер, който при вида на човешките неправди се провикна: „Ако Господ е създал този свят, аз не бих желал да съм Бог!“

Куриерът, струва ми се, че пристигна, но не ми донесе писма. Какви болки…

Движа се цял ден, докато се уморя напълно, за да мога да разсея мислите си и да успокоя нервната си система.

14 декември 1895 година

Поисках да направя една баня според препоръката на лекаря. Но началникът на стражата не благоволява още да ми разреши.

20 декември 1895 година

Пак нямам никакви вести от моите близки. Гробно мълчание. Каква ужасна нощ прекарах! Непрекъснатите крачки на постовите войници през нощта, светлините, които постоянно се мяркат, подхранват моите най-лоши сънища.

24 декември 1895 година

Кръвта обагря кожата ми, треската ме разсипва. Кога ще дойде краят на тази верига от страдания?

Нервите ми ме карат да страдам ужасно. Просто ме е страх да си легна. Това непрекъснато гробно мълчание, без всякакви вести, вече цели три месеца.

31 декември 1895 година

Каква ужасна нощ! Странни, кошмарни сънища, последвани от изобилни изпотявания. Посрещам Новата година отвратително.

Видях да пристига в първите часове на утрото параходът от Каена. От тази заран съм необикновено неспокоен. Всеки миг се питам дали няма най-после да получа новини от своите близки…

И сърцето ми бие до пръсване при това продължително очакване.

1 януари 1896 година

Най-после получих дългоочакваните писма от октомври и ноември. Все още нищо радостно. Истината все още не е излязла наяве.

Но какви неимоверни болки съм нанесъл на Херманса с моите последни писма, как измъчвам душата й с моето нетърпение…

„Париж, 25 октомври 1895 година

…Чета и препрочитам единственото писмо, което получих от теб. Много е малко, но все пак се чувствам щастлива, че притежавам този малък отзвук от твоята скъпа личност. Не се и съмнявам, че ти често пъти мислено разговаряш с мен, колкото и тежко да ти е да ми пишеш…

Херманса“

„Париж, 25 ноември 1895 година

…Утре заран ще трябва да предам писмата си, за да могат да тръгнат с парахода. Не съм в състояние да изразя онова, което чувствам към теб, чувството ми е по-голямо, за да може да се опише. Но ми се струва, че съм само частица от предишната жена. Душата ми, сърцето ми са там, в далечните острови, близо до теб. Мисълта ми денонощно е при теб. Това ми дава сили и подкрепа в трудните дни…

Херманса“

8 януари 1896 година

И дните, и нощите преминават ужасно монотонно. През деня очаквам нетърпеливо нощта, с надежда, че ще мога да намеря отмора в съня. През нощта очаквам със същото нетърпение деня, надявайки се да уталожа нервите си чрез малко физическа работа.

Четейки и препрочитайки всички последни писма, аз разбрах какъв голям удар би било моето изчезване за милите ми близки. Моят дълг е да устоявам до последното си дихание.

12 януари 1896 година

Председателят на републиката отговори на моята молба, че е отхвърлена без коментар.

27 януари 1896 година

Най-после получих доста солиден пакет с книги, които пристигнаха след дълги месеци на очакване.

По този начин успявам да фиксирам мисълта за известно време и да намеря отмора. Но, за съжаление, не мога да чета дълго време, така се чувствам сломен.

12 февруари 1896 година

Получих само моята кореспонденция. Още нищо успокоително. Трябва, види се, още дълго време да се въоръжим с търпение.

„Париж, 9 декември 1895 година

…Както всеки път, твоите писма, очаквани с такова нетърпение, предизвикаха голямо вълнение, един лъч щастие, единствен момент на радост, който имам през нескончаемите месеци, сред тези дълги и тежки дни. Когато прочитам твоите писма, така изпълнени с воля и енергия, сякаш чувствам как цялото ми същество вибрира в теб. Моралната активност поддържа моите сили и ми се струва, че те се удвояват чрез силата на твоята воля…

Херманса“

„Париж, 19 декември 1895 година

… Миналата година на тази дата се надявах, че сме към края на нашите изпитания. Вложихме всичката си вяра в правосъдието. Грозната грешка, която беше извършена, ни изпълни с противоречиви чувства и ни слиса. Цяла година изтече в непосилни страдания…

Херманса“

„Париж, 25 декември 1895 година

…Не мога да се въздържа да не ти се обадя повторно преди заминаването на пощата. Нещата са си същите, както и преди. Обстоятелството, че говоря мислено с теб, ме приближава до теб поне за късо време, а това ме успокоява…

Херманса“

23 февруари 1896 година

Няма вече нищо за четене. Дните и нощите са еднакви. Не отварям устата си, не искам вече нищо.

Желал бих да доживея до деня, когато ще открият истинския престъпник, за да мога да разкажа на всеослушание за болките и страданията, на които съм подложен.

3 март 1896 година

Пощата, идваща от Каена, пристигна тая заран в девет часа. Но писма няма. Каква ужасна мъка, която често се повтаря!

12 март 1896 година

Най-после получих пощата. Но все още няма нищо ново!

„Скъпи ми братко,

Както казваш в писмото си от 20 ноември, цялата ми воля, всичките ми мисли са насочени към една-единствена цел — да разкрия истината и ще успея в това.

Истината е известна, хвърли се пълна светлина. Освен че трябва да живееш, трябва да напрегнеш всички сили на съществото си, за да можеш да устоиш на всички морални и физически изпитания. Уверен съм, че ти ще успееш…

Матийо.“

15 март 1896 година

Невъзможно е да спя. Главата ужасно ми тежи вследствие на непоносимото физическо и интелектуално бездействие.

Книгите, които Херманса ми съобщи, че е изпратила, не съм още получил. От друга страна, мозъкът ми е така изморен и разтърсен, че с мъка чета дълго време. Въпреки това, моментите, в които мога да се освободя от мислите си, ме облекчават отчасти.

26 юли 1896 година

Ето вече много време мина, откакто не съм прибавял нищо към дневника си.

Мислите ми, чувствата ми, скръбта ми са все същите, но ако физическата ми сила с всеки изминат ден, намалява, волята ми за борба остава все тъй твърда и неотклонна.

В последно време не съм получавал писма от жена си.

2 август 1896 година

Най-после получих пощата от май и юни. Все още нищо радостно. Ще се боря с всички сили до последното издихание, защото искам да видя завършека на тази злокобна драма.

Желал бих за всички нас този момент да не закъснее.

„Париж, 10 юни 1896 година

… Пиша ти още силно развълнувана от добрите и скъпи твои писма, които току-що получих. В първия момент, когато виждам любимия ти почерк, когато чета тези редове, които ми носят единствената радост, която получавам след цял мъчителен месец, аз съм тъжна, главата ми не поема нищо и плача с горещи сълзи. После се овладявам, срам ме е да бъда отчаяна, обзема ме срам заради слабостта ми и вземам от твоята твърдост, необходимата енергия, един нов подтик за кураж. Все пак твоите писма ми носят опора и ако вълнението ме отпуска, имам щастието, че мога да чета твоите писма и илюзията, че чувам няколко мига твоя глас…

Херманса“

„Париж, 25 юни 1896 година

…Прибавям още няколко реда към писмата си преди заминаването на пощата. Държа непременно да ти кажа, че съм твърда, че волята ми е непоколебима, че ще живея и ще възвърна честта ти. Моля те и ти да имаш тази абсолютна надежда в бъдещето, онази вяра, която ни кара да приемаме и най-тежките положения, за да можем да предадем на децата си едно неопетнено име…

Херманса“

4 септември 1896 година

Снощи получих пощата, но нямаше нито едно писмо от Херманса, в което да не се чувства ужасната мъка и дивото отчаяние, че не може още да ми съобщи за откриването на виновника и за края на нашите мъки.

Студена пот облива челото ми, четейки писмата от членовете на семейството ми, краката ми силно треперят.

Невъзможно е човешките същества да страдат така дълбоко и по толкова незаслужен начин.

Клета моя Херманса! Тежестта на всички тези безименни страдания нека падне върху онези, които така безчовечно измъчиха един невинен и цялото му семейство в деня, когато се хвърли пълна светлина и виновникът бъде демаскиран.

5 септември 1896 година

Написах три дълги писма последователно на скъпата ми Херманса, за да й кажа да не се оставя да бъде сломена, да продължава упорито да работи и да апелира към всички будни съвести, защото подобно положение, понасяно дълго време, става прекалено ужасно. Думата е за честта на нашето име. Пред тази цел трябва да замлъкне всичко онова, което се бунтува в нашите сърца, всичко онова, което преобръща с главата надолу нашите духове, всичко онова, което кара горчилката на душите ни да достига до устните.

Не говоря за моите дни и нощи. Всичките си приличат по своите страхотни страдания…