Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (2)

2.

Татко идва. Андре трябва да го посрещне и да го поздрави: „Добре дошъл, капитане“.

Тези думи бяха казани от ясен детски глас. Едно тригодишно дете застана на постлания със скъп килим вход. То отдаде войнишки поздрав на влизащия капитан.

Алфред Драйфус беше дълбоко замислен и душевно разстроен. Като чу обаче сладкия глас на детето си, меланхолията, която бе обхванала младия офицер, се изгуби, както мъглата се разсейва от сутрешното слънце. На лицето му просветна бащинска любов, а скръбта изчезна от сърцето му.

Капитанът отиде при детето си, прегърна го и го притисна силно до гърдите си.

— Мое мило и скъпо дете — каза той трогнат. — Нека Бог те закриля. Ако съм направил, Боже, някой грях, който заслужава наказанието ти, не наказвай невинното малко детенце!

Капитанът млъкна. Големите врати на къщата се отвориха и една прекрасна млада жена в скромно, но изискано облекло се появи на прага и се хвърли радостно в прегръдките на Драйфус.

— Мила моя, дете мое — каза русият мъж, като целуваше ту милите устни на жена си, ту червените бузки на детето си. — Целия свят държа в ръцете си, колко щастлив се чувствам, когато съм при вас!

— Много закъсня, Алфред — каза тихо Херманса, като забоде с игла тъмните си коси. — Матийо се разсърди, че не можа да говори с тебе. Беше тъжен и много обезпокоен.

— Добрият ми брат — каза капитанът и подаде шинела, шашката и шапката си на слугата. — Толкова е претрупан с работа — не е лесно да се управлява такава голяма къща, пък аз имам доста време и мога да му помогна. Надявам се, че не ще попречи на службата ми, ако посветя няколко часа на брат си. Кога ще дойде Матийо?

— Каза, че ще дойде довечера и ще присъства на нашата вечеринка.

— Да, на вечеринката, по случай рождения ти ден. Ти днес, драга Херманса, си едва на двадесет и четири години, а аз съм осем години по-възрастен…

— Старият ми мъж — каза засмяно Херманса, като го прегърна.

Разговаряйки така, те дойдоха с малкия Андре в богато осветения салон, с разкошно наредената маса. Отвсякъде ги заобикаляше лукс. Чудесните картини, ценните сребърни съдове, тежките дамаски и другите скъпоценни предмети говореха, че капитан Драйфус е богат човек.

Той въздъхна дълбоко. Спомни си без да иска за беднотията, която бе видял в подземното жилище на бедната Клаудина.

Тебе те измъчва нещо, Алфред — каза красивата Херманса и сложи изящната си ръка на рамото му. — Лицето те издава. Какво се е случило?

— Времето е лошо и ми се струва, че съм настинал. Скоро ще ми мине…

Той целуна жена си и седна на масата. На високо столче до него бе седнал малкият Андре, а Херманса стоеше насреща му. В същото време вратата се отвори и в стаята влезе младо момиче, облечено в черна скромна рокля. Тя бе немската възпитателка на малкия Андре, която се казваше Ева Рихтер. Беше само на двадесет години, но младото й лице издаваше сериозност, дори меланхолия. Русата й красива коса бе навита на кок и подчертаваше още повече красотата й.

Ева поздрави капитана и жена му, после седна мълчаливо до момченцето, като му помагаше при яденето.

По време на целия обяд Драйфус бе разсеян и мълчалив. Херманса се мъчеше да го развесели, но не успяваше. Дори комичните забележки на малкия Андре не можаха да го разсеят или разсмеят. Всеки път, когато капитанът вдигаше поглед той срещаше очите на немкинята. Те бяха така втренчени в него, сякаш искаше да му каже нещо.

— Моля ви, госпожице Рихтер, донесете чинията с плодовете — помоли я Херманса.

Ева стана веднага и донесе разкошна стъклена фруктиера.

В минутата, когато поднесе чинията на капитана, тя се развълнува, ръцете й се разтрепериха и съдът падна на земята. Въпреки че бе паднала на мекия килим, тя се разсипа на парченца.

— Какво направих, Боже мой — извика Ева уплашена и наведе очите си към пода. — Госпожо, господин капитан…

— Драга Ева, не се тревожете — каза Херманса, — чинията бе наистина много скъпа, но ще купим друга…

— Мила Херманса, този съд бе много ценен за мене, тъй като той беше спомен от най-добрия ми приятел, граф Естерхази, майор от генералния щаб. Той ми подари тази чиния преди три години във Венеция и ми каза да я пазя като приятелството ни.

Тъмна сянка премина но челото на Херманса.

— Казваш, че граф Естерхази е твой най-добър приятел — каза тя тихо на мъжа си. — Не се ли мамиш, Алфред? Бледото брадато лице на черния майор е лицемерно.

— Мила ми Херманса, грешиш. Естерхази е верен като злато.

— Златото е невярно — каза един тих трептящ глас. Това бе гласът на немкинята. Тя изговори без да мисли тези думи и се разкая за това. В този миг слугата донесе десерта и прекъсна мъчителния разговор.

Като видя сладките, малкият Андре запляска с ръце от радост. Капитанът взе две пасти, едната даде на малчугана, а другата остави за себе си.

Драйфус разряза пастата и видя бяла хартийка в нея. В това време Херманса се бе обърнала към немкинята, за да й каже нещо.

Драйфус бързо извади записката и я разгледа. На нея беше написано с явно женски почерк следното:

„Капитан Драйфус!

Страшни планове се кроят против вас. Напуснете веднага страната, в противен случаи сте загубен завинаги.“

Капитанът пребледня, скри бързо в джоба си хартийката и се усмихна насила на Херманса:

— Пастите са чудесни, нашата готвачка ли ги е приготвила!

— Не, Алфред, поръчах ги в сладкарницата на италианския булевард.

— Там ли ги поръча? — каза Драйфус с дрезгав глас. Капитанът не можеше да се преструва, той изпи с голямо вълнение още една чаша вино, стана от масата, целуна жена си и детето и отиде в кабинета, за да си почине.

И кабинетът на Драйфус както и останалата част на жилището беше луксозно обзаведен. Големи шкафове бяха наредени около стените, в които имаше безброй книги. В средата се разполагаше дълга зелена маса, отрупана с планове, книги, чертежи, а в съседство с нея бяха подредени разни инженерни уреди и един голям глобус. До прозореца стоеше луксозна писалищна маса, заобиколена с няколко фотьойли и изящен диван, покрит с тигрова кожа.

Алфред Драйфус се отпусна уморено на дивана. Замисли се.

— Какво ли означава това предупреждение, което намерих по този мистериозен начин? — запита се той. — Дали наистина ме застрашава някаква опасност, та затова ме предупреждават да избягам? Откъде идат тези тъмни облаци?

Младият мъж мисли дълго, но не можа да отговори нито на един от зададените си въпроси. Той знаеше, че не бе сторил нищо лошо и затова бе спокоен. Животът му бе неопетнен, само случаят с Клаудина Лорет го безпокоеше и бе единствената тъмна сянка в биографията му. Що се отнасяше до службата, началството му го уважаваше, смятаха го за примерен офицер. Успокои се, като разбра, че няма в какво да е виновен. Усмихна се, облегна русата си глава на копринената възглавница и задряма.

Не след дълго двете врати се отвориха безшумно и две фигури влязоха тихо в стаята: една жена и един брадат мъж, облечен елегантно в цивилно облекло.

Мъжът беше „черният майор“, а жената — Ева Рихтер, немкинята гувернантка.

Русото момиче гледаше със страх жестокия човек.

— Хайде — прошепна й той.

Момичето се стресна, извади бързешком от джоба си бяла кърпичка, напоена с хлороформ, доближи се полека до дивана я сложи на лицето на спящия.

Гърдите на спящия капитан започнаха бързо да се движат, после той въздъхна дълбоко, някак се изпружи и заприлича на мъртвец върху канапето.

Ева се разтрепера от страх и падна на колене пред брадатия мъж:

— Смилете се, граф Естерхази — каза младото момиче с плач в гласа. — Не ме насилвайте да върша повече неправди в тази къща, където видях толкова добрина. Капитанът и неговата жена са най-благородните хора на света и аз смъртно сгреших, като се отплащам със зло за сторените добрини. Вие ме заставихте, граф Естерхази, да стана шпионка в тази къща, да ги подслушвам, да следвам всяка тяхна стъпка и да ви съобщавам за всичко.

— За това и те настаних в тази къща…

— Зная — каза Ева с разбито сърце, — но не съм все още толкова пропаднала, че да продължавам повече тази ужасна роля.

— Ще изпълниш всичко, което ти наредя и тогава ще се погрижа за тебе. Сега бързай, защото времето е скъпо. Извади от джоба на капитана ключовете му.

Ева Рихтер скочи, като че я ухапа змия, лицето й пламна, тялото й се разтрепера.

— Искате да ме направите разбойник? Не, графе, няма да стане, дори и да ме убиете!

Графът хвана ръката й, очите му почервеняха и той заприлича на диво животно:

— Искаш ли да те върна в дяволското свърталище на баща ти? Искаш ли пак да те запратя в разврата, в порока, в безчестието, откъдето те извадих? Ако не ме послушаш, още днес ще те предам в ръцете на твоя баща и на мащехата ти и нататък знаеш какво те очаква: те ще продадат честта ти.

— Стига, стига, графе, всичко ще сторя, всичко, което желаете!

Ева побледня и се упъти разтреперана към канапето, погледна отчаяно към небето, после се наведе над упоения капитан и извади ключовете от джоба му.

„Черният майор“ Ги грабна стръвно. Той изтича към писалището и се опита да отключи чекмеджето. Бързо го отвори. То бе пълно с разни книжа. Извади ги, прегледа ги и ги върна на мястото им.

На устата му замря една безбожна клетва, но после изведнъж очите му светнаха — беше намерил търсеното. Държеше в ръцете си четири завързани документа. Бързо ги сгъна и ги напъха в джоба си, после заключи чекмеджето и даде ключовете на момичето, за да ги сложи на мястото им.

След като махна кърпата от лицето на спящия, графът хвана разтрепераното момиче за ръка и го дръпна към себе си:

— Чуй и запомни сега добре какво ще ти кажа. Прибери веднага дрехите си и се приготви за път. Щом стане десет часа, ще напуснеш тайно къщата. Тръгни към улица „Св. Хонор“ и влез в къщата на руския княз Григорий Мирович. Кажи на прислугата, че си немската гувернантка Рихтер и помоли да те заведат при дъщерята на княза. Младата княгиня знае всичко и те чака с нетърпение. Поздрави я от мене и й дай това писмо.

„Черният майор“ даде на момичето едно малко писъмце, което тя скри бързо в пазвата си. После и двамата изчезнаха така тихо, както и бяха дошли.

След малко Драйфус се събуди — пред него стоеше Херманса: тя държеше в ръката си един сребърен светилник с три запалени свещи и печално гледаше бледото му лице.

— Спал си, Алфред, много дълбоко — каза тя. — Много се уплаших, когато те видях като мъртвец на канапето.

— Лошо ми е, Херманса, главата много ме боли — каза Драйфус със слаб глас. — Сънувах много мъчителни сънища. Насън чувах гласа на приятеля си Естерхази и на гувернантката Рихтер. После сънувах, че задуха силен вятър и от всички страни ме затрупваше сняг. Задушавах се в него. Мъчителен сън, повярвай ми…

Херманса постави светилника на писалището и се отпусна на канапето до мъжа си.

Едва сега Драйфус забеляза, че жена му беше облечена в балната си рокля. На гърдите си бе забола брилянтна игла и едно букетче от червени рози. Прелестна диадема от брилянти украсяваше черните й къдрици. На ръката си имаше златна гривна с голям диамант.

— Челото ти гори като огън, Алфред — каза Херманса, — ела да те целуна и тогава болката ти ще изчезне.

Нейните устни се допряха до челото му и в миг те се прегърнаха.

Младият капитан забрави тъмните сенки, които тежаха на душата му под горещите целувки и пълните бели гърди на жена си. Той забрави и нещастната Клаудина, клетвите й и мъртвото дете в онази подземна дупка. Всичко бе изчезнало във вълните на любовта и отнесено от крилете на брачното щастие.

Едно тихо похлопване на вратата прекъсна омаята на двамата. Херманса се дръпна бързо от прегръдките на мъжа си и стана от канапето.

— Госпожо, първите гости са дошли — извика отвън старият Йосиф, слугата на капитана.

— Ще отида да ги посрещна — каза Херманса на мъжа си. — Ти се облечи бързо и ела…

Тя го целуна още един път и излезе. Това бе последната целувка за времето, когато бяха щастливи.