Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (198)

36.

Часът беше осем заранта. Матийо Драйфус току-що закусваше и преглеждаше сутрешните вестници, но мисълта му летеше някъде далече. Например той прочете, че на Елисейските полета е намерена убита циганка.

Друг път би му било, може би интересно, но днес го занимаваше само участта на Андре.

— Но чакай… циганка? Не беше ли също циганка и оная, която отвлече детето от мазата на дядо Карус? Но ако убитата циганка е същата, какво е станало с Андре?

Матийо хвърли вестник настрана и скочи. Херманса още не беше се появила в трапезарията. Матийо не искаше да безпокои бедната майка, но реши да отиде при Гилберт и да му съобщи подозренията си. В същия момент слугата съобщи, че двама господа искат да го видят. Единият от тях беше доктор Бургер, а другият — висок мъж, много симпатичен наглед, който му беше представен като княз Дубиски.

— Ах, навярно господина, когото спаси, драги докторе.

— Да, вярно е, доктор Бургер ме избави от Смъртта — додаде князът.

— Но почакай да чуеш кое ни доведе така рано при теб!

— Седнете, господа.

Князът извади затворено писмо и една страница от бележник.

— Тези два предмета — каза той, — намерих тази нощ върху трупа на една циганка, която намерихме убита близо до Елисейските полета.

Матийо трепна. Беше ли възможно? Това, което преди малко го вълнуваше, сега виждаше и в посещението на тези двама мъже…

— Ще ме запитате, господин Драйфус — продължи княз Дубиски, — защо тъкмо на вас давам това писмо и тази записка от бележник, намерен у циганката. Възможно е, обаче, това да ви интересува живо. На нас не ни е известно по какъв начин е попаднала тази бележка в ръцете на Мелиора, но последната съдържа много странни работи. Това са записки на един умиращ, някакъв американец, който се е заблудил в катакомбите и е умрял там от глад. Този човек, както се вижда от неговите записки, е бил престъпник, осъден в Америка на затвор. При пропадането си той повлякъл след себе си и едно младо момиче, което представял за своя любовница и съучастничка в престъплението. Момичето, дъщеря на минен инженер от Пенсилвания, живеела дотогава честно и почтено. Но след признанието на въпросния престъпник, тя била осъдена на затвор. С тези записки американецът признава, че е постъпил несправедливо спрямо това момиче, че тя всъщност никога не е била негова любовница, нито пък съучастничка в престъпните му деяния. Тъй като тя на няколко пъти го е отблъсквала, той й отмъщава по такъв ужасен начин.

— Какъв изверг! — възкликна Матийо Драйфус, когато князът замлъкна за момент. — Но не мога да разбера, княже, какъв интерес може да представлява цялата тази история за мен.

— Вижте какво, когато доктор Бургер прочете името на младата осъдена американка в записките, веднага възкликна: „Една дама със същото име познавах в къщата на моя приятел Матийо Драйфус“.

Матийо скочи. Той загледа втренчено ту княза, ту доктор Бургер. Младият лекар го хвана за ръката и тихо му прошепна:

— Матийо, името на онова момиче, което станало жертва на този мизерник, е… Алиса Тери!

— Алиса! — викна Матийо, рухвайки върху стола. — Ах, сега ми става ясно всичко! Ах, Алиса, скъпа моя Алиса, колко е трябвало да страдаш…

Князът и лекарят се оттеглиха за момент до близкия прозорец.

— Ето защо ти не поиска да станеш моя жена. Защото един мизерник е окалял честта ти. Накарал те е да понесеш мъки и унижения, срам и несправедливости. За това не поиска да станеш съпруга на честен човек!… О, Господи, стори необходимото да се видим с жената на сърцето ми, за да мога да й кажа: ти си оправдана и сега, Алиса, си моя!

Князът се приближи тихо до Матийо и го докосна леко до рамото.

— Още нещо, господин Драйфус — каза той. — Когато внимателно прочетете тези записки, ще видите, че американецът е поискал да изправи стореното зло на Алиса Тери. Той й оставя в наследство богати диамантени залежи в Америка. Тук в този запечатан плик се намира документът за притежание заедно с плана на диамантените мини. Тъй като вероятно вие по-скоро ще се срещнете с госпожица Алиса Тери, поверявам ви тези записки и това писмо.

Като насън Матийо постави в джоба си ценните книжа. Той протегна ръка и благодари на княза. В този момент влезе слуга с телеграма в ръка.

— Простете ми за момент — извини се Матийо на гостите си. — Струва ми се, че са важни съобщения.

Той отвори телеграмата, цял побледня изведнъж и нададе отчаян вик. Доктор Бургер побърза към приятеля си.

— Чети, чети — помоли Матийо с отпаднал глас. — Какво неочаквано нещастие…

Телеграмата съдържаше съобщението на Мишонет, че жената с белега на лицето пристигнала в Хавър с Андре и излязла в морето, навярно за да удави детето.

— Тихо — пошепна Матийо, — нито дума за това. Снаха ми Херманса не трябва да узнае нищо за тази телеграма. Безпокойството и болките ще съкрушат душата й.

— И какво мислиш да правиш сега? — запита доктор Бургер.

— Заминавам за Хавър. Дори ако не успея да бъда в помощ, то поне искам да намеря трупа на момчето и да го погреба.

— Не губи надежда — изгледа го загрижено приятелят му, — възможно е да го завариш още живо. Впрочем, аз ще дойда с теб. Ще дойдете ли и вие, княже Дубиски?

— Моля да ме извините — отвърна Стефан с печална усмивка, — трябва да се погрижа за собствените си проблеми… Циганката ми каза, че жена ми е още жива и че мога да я намеря в Париж. Щом е така, трябва да я търся.

Два часа след това Матийо и лекарят бяха вече на път. Матийо остави няколко реда на Херманса, в които й пишеше, че лош сън тая нощ го е подтикнал да потърси Андре в Хавър.

Докато Матийо пътуваше, лоши мисли нахлуха в главата му.

— Да, това е наистина като лош сън…

Същия ден след обяд в четири часа двамата пристигнаха в Хавър. Те се запътиха веднага за къщата на рибаря Боше.

Лодката, в която седяха госпожа Буланси и малкият Андре, се плъзгаше леко. Скоро брегът остана далече зад тях, вълните ставаха по-големи и по-силни. Детето, което отначало беше учудено, защото за първи път виждаше море, стана по-разговорливо и живо. Вятърът беше зачервил страничките му и неговите хубави и ясни очи светеха от радост. Андре беше спуснал ръце във водата и пръстите му си играеха с вълните.

Голямото нарисувано око на дъното на лодката също го забавляваше.

— Вярно ли е — запита той госпожа Буланси, — че това е окото на Господ? Нали така каза човекът от малката къща?

Помпадура отвърна с едно късо и сурово „да“. Странно, тя ставаше все по-мълчалива, мрачна и замислена, колкото лодката се отдалечаваше от брега и колкото по-благоприятен ставаше моментът да свърши с планираното от Естерхази престъпление. Всякакви мисли преминаваха през главата й. Самата тя не знаеше защо, но се ужасяваше от деянието, което трябваше да извърши. Коя бе причината да стои като вцепенена в лодката и все да отлага решителния момент?

Не беше ли тя истинска, а и решителна престъпница, която нищо не можеше да спре? Не ослепи ли собственоръчно мъжа си? Не осъди ли на смърт, и то гладна, своята съперница? Не бе ли сторила най-големите грехове, които могат да тежат на съвестта на един човек? И въпреки всичко, от това последно деяние тя се ужасяваше…

— Не съм страхлива, напротив, решена съм, защото знам, че така трябва да стане, тъй като той го иска. Нямам право да се върна, без да хвърля детето в морето… И все пак… Ах… Да убиеш дете е чудовищно… Значи да убиеш невинността… А невинността единствена е достойна за живот на земята… Роза, която губи листата си, можеш да откъснеш и да я захвърлиш спокойно на земята, но една пъпка…

Самата тя бе дала живот на едно дете, знаеше, че човек се ражда чрез болки и страдания… Болките на майката дават свято право на всяко дете… Всяко раждане, всяко съществуване е дадено по желание на Бога. Който унищожава едно съществувание, погазва го с краката си и го убива, се подиграва с волята божия. Без да иска, очите й се отправиха към нарисуваното око на дъното на лодката.

— Окото на Господ — измърмори тя.

Но в същия момент се яви образът на Естерхази. Тя си спомни за неговото поръчение, минаха й през ума всички негови любовни ласки по време на техните лудешки нощи. Не, тя искаше да вкуси още от удоволствията. Държеше на всяка цена да запази любовника си, дори и с цената на живота на това невинно дете.

Остави веслата. Огледа се наоколо, защото се опасяваше да не бъде наблюдавана от някого дори и сред морето. Сушата беше изчезнала от погледа й. Сега можеше да изпълни задачата си. Моментът беше дошъл. Тя стана, лодката се залюля, но скоро пак се уравновеси.

— Ела тук — нареди на момчето.

Андре се уплаши от суровия тон и остана треперещ на мястото си.

— Не чу ли какво ти казах?

— Ти искаш да ми сториш нещо лошо… Гледаш ме така страшно…

Жената се сепна, вдигна го от мястото му и го накара да клекне на колене.

— Моли се — заръча тя. — Знаеш ли да се молиш?

— Да, мама ме научи.

— Тогава, моли се, но бързо, не губи време. Детето вдигна молитвено ръце.

Със сълзи на очи започна:

— Господи, който си на небето, моля ти се, направи ме да бъда добър и тих. Върни ми обратно моя любим баща, който невинно страда на Дяволския остров. Ще те обичам и ще ти се моля днес, както и всякога. Амин…

Госпожа Буланси трепна, когато чу устните на детето да произнасят името на мъченика от Дяволския остров. С погубването на бащата започна и завършва със смъртта на детето. Без да иска и тя повтори: Амин… Амин!… После сграбчи детето с двете си ръце и го вдигна нагоре.

— Нека това бъде последният ми грях — изрече, понечвайки да хвърли ужасеното дете в морските вълни.

В същия момент очите й широко се разтвориха… Ръцете й се разтрепериха и изпусна детето в лодката, после с ужасен вик се отпусна на колене. Там, където по-рано беше окото на Господ, сега се беше отворила кръгла дупка. Когато детето се молеше на колене, навярно беше засегнало с крака си някакъв скрит механизъм, който предизвика нахлуването на водата.

Само за няколко минути лодката бе наполовина пълна с вода. Госпожа Буланси нададе пронизителен вик за помощ.

— Давим се — запищя тя. — Няма ли някаква надежда за спасение?… Няма… О, това не е случайност, а преднамерено желание… Той е решил да ме погуби… Помощ… Помощ!

Воалът от очите й падна. Сега тя разбираше, че черният майор искаше да се отърве от нея и я е изпратил на смърт. Човекът, когото обичаше с толкова преданост, комуто служеше като вярно куче, обичният, обожавай човек, беше нейният убиец!

Че нямаше изглед за спасение, това бе очевидно. Лодката започна да потъва, а наоколо имаше само вълни… Вълни, които я заобикаляха с печален вой. Никаква помощ… Нито едно платно… нито една лодка!

Детето се молеше… Жената късаше в отчаяние облеклото си и проклинаше.

— Проклет да бъдеш, Естерхази — виеше, — три пъти проклет! Нека наказанието на ада не те отмине! Жив да изгниеш! Черната ти душа да бъде разкъсана на парчета от всички мъки на света преди да издъхнеш! Проклето да бъде името Естерхази… Проклето завинаги!

На около един кабелт от потъващата лодка се появи огромен параход. Моряците бяха видели опасността. Те спуснаха веднага лодка. Един от наблюдаващите на борда, се безпокоеше нетърпеливо. Това беше жена. Изведнъж и тя скочи в спасителната лодка.

— Дръжте се здраво — викна тя на давещите се. — Идваме ви на помощ!

— Помощ… Помощ — викна обнадеждена Помпадура.

Но в същия миг лодката под краката й изчезна. Детето, подето от течението, бе грабнато от висока вълна и изпратено към парахода. Помпадура потъваше. Но скоро тя пак се появи на повърхността. Беше се хванала за потъващата лодка с две ръце.

— Ще живея — изпищя тя, държейки се здраво за лодката. От борда на парахода й бяха хвърлени и няколко спасителни пояса.

Тя се наведе, за да хване един… когато малка лодка с бяло платно се приближи до нея. В лодката стоеше прав вече възрастен човек, облечен в униформата на фелдфебел. Белите му коси се развяваха от вятъра.

— Проклетнице — викна той гръмовно. — Ти уби детето… Ето ти тогава, нека това бъде краят на твоя грешен живот!…

Чу се изстрел. Куршумът улучи мизерницата точно в челото.

Очите й се отвориха още веднъж, погледнаха злобно света и после безжизненото тяло потъна във водата.

Вълните лакомо го погълнаха.

— Точно до малката лодка с бялото платно се чу женски глас.

— Вземете ме за Бога, вземете ме! Държа детето в ръце!

Четири мъжки ръце едновременно се протегнаха да помогнат на спасителката. Решителната плувкиня прехвърли детето в лодката, а после и тя се покачи ловко в нея. Младата жена изтърси дрехите си и черната си коса от водата.

— Живо е. Почувствах биенето на сърцето му. Мишонет погледна хубавата млада жена и викна учудено:

— Господи, Боже! Не сте ли вие Алиса Тери?

— Да, аз съм. Но сега и аз те познавам, ти си Мишонет, верният фелдфебел!

— На вашите заповеди! Но знаете ли кого спасихте от водата?

— Не. Един човешки живот.

Старецът целуна ръката на благородното момиче:

— Алиса Тери, вие спасихте детето на нещастния капитан Драйфус, нашия малък и любим Андре…

— Тук ли живее рибарят Боше?

Този въпрос отправяше Матийо Драйфус към един огромен рус човек, който след обяда на същия ден стоеше пред малката къщичка до брега на морето и меланхолично наблюдаваше морето.

Но вместо да отговори с да или не, великанът разтвори обятия и притисна Матийо до гърдите си с такава сила, че доктор Бургер се уплаши да не му строши костите.

— Господин Матийо, господин Матийо, вие ли сте наистина?

— Ами ти, капитан Клаус Грот, по какво чудо се намираш тук?

— По какво чудо — повтори радостно капитанът със светнало лице. — Но може ли да има чудеса за оня, който е пропътувал земното кълбо с най-дивната жена. Разбирам, вие сте дошъл за Андре!

— Да, за него, горкото дете… намери ли се трупът му?

— Трупът? Боже опази! Той беше намерен и изваден от водата жив и здрав.

— Андре е жив! Господи, благодаря ти! Матийо вдигна ръце към небето, сълзи на радост потекоха по лицето му. После го обзе чувство на признателност.

— Къде е мъжът, който го спаси? — запита той бързо. — Половината от състоянието си ще му дам, стига да го приеме.

— Вярвам, че ще го получи — отговори Клаус Грот, смеейки се хитро, — но навярно при някои и други условия. Но елате да ви заведа да видите Андре и „мъжа“, който го спаси.

Той направи знак на двамата мъже да го придружат. Клаус Грот отвори предпазливо вратата на стаята. По средата се намираше голямо легло, върху леглото лежеше детето.

Страничките му горяха от лека температура, последица от настинката, но спеше спокойно и от пръв поглед се виждаше, че няма никаква опасност за живота му.

До леглото върху обикновен дървен стол седеше самата Алиса Тери с наведени очи, сякаш бе дълбоко унесена в нещо. Изведнъж тя вдигна поглед и нададе вик на изненада. Пред нея стоеше Матийо. Лицето й пламна и обикновено така храбра, тя затрепери силно от вълнение. Не беше в състояние да каже нито дума.

— Матийо?…

Той се наведе дълбоко и целуна мълчаливо и силно развълнуван двете ръце на момичето, които се протягаха към него. После целуна и спящото дете по очите и челото.

Доктор Бургер го прегледа веднага.

— Няма никаква опасност — успокои ги. — Само лека простуда, едно голямо напрежение. Нуждае се от по-дълга почивка. Утре рано ще се върнем всички в Париж и ще заведем Андре на майка му.

— А ако успеем да направим това — се чу звучният глас на Клаус Грот, — ще благодарим само на нея — той посочи Алиса. — Тя е „мъжът“, който изтръгна Андре от вълните.

След тези думи той хвана доктор Бургер за раменете и го изведе от стаята, пошепвайки му:

— Ние сме сега съвършено излишни тук, господин докторе.

Лекарят стисна ръката на капитана. Той го разбра.

— И тъй. Значи и за това пак на тебе ще трябва да благодаря — промълви Матийо трогнат, когато остана насаме с момичето. — Как дълго страда заради нас! Голямата признателност, която ти дължа, е неизплатима!

— Изпълних само дълга си! — прошепна задавено американката.

— Своя дълг? О, Алиса, това е голяма дума, а животът може да бъде заплатен само с живот. Нека се разплатим и да останем честно и достойно разплатени. Искаш ли да приемеш моя живот до последното издихание и искаш ли да ми дадеш в замяна твоя, от днес до края на дните си? Скъпо, обично момиче, кажи, отговори ми, искам твоето „да“.

Той беше взел ръцете й и я притискаше нежно до гърдите си.

— О, Матийо — пошепна с очи, плувнали в сълзи, — не мога, трябва да откажа. За теб мислих при всички опасности и страдания, през които преминах, за теб сред нечуваната буря между вековните лесове, за теб, когато бях в ръцете на убийците и когато мислех, че всичко е свършено и че трябва да напусна вече този свят. Тогава повече от всякога чувствах колко силно те обичам.

Устните им се сляха в дълга целувка.

Но Алиса се изтръгна като обзета от лошо предчувствие.

— И въпреки всичко това, аз не мога да ти бъда жена — пошепна тя треперейки, — не мога тъкмо затова, защото-те обичам много. Защото срам, тежък срам тежи над главата ми. Аз съм очернена, наклеветена като крадла, Матийо!

С дълбока въздишка девойката падна на колене пред обичния мъж. Той обаче вдигна ръката си като за благословия над нея.

— Стани, Алиса — изрече тържествено, — защото си чиста и нито едно петно не лежи на душата ти. Аз и без това не мога да се отплатя за доброто, което ти стори за моето семейство, но Господ го стори. Докато ти странстваше по морета и чужди земи, той има грижата да даде доказателства за твоята невинност, той трогна сърцето на престъпника, който несправедливо те обвини. Вземи тези записки, в които очернителят ти в предсмъртния си час се е изповядал, и цял свят ще трябва да го признае, че Алиса Тери е невинна!

— Невинна! — възкликна Алиса. — Господи, благодаря ти, аз съм невинна!

И за пръв път в живота си това смело момиче беше напусното от силите си и падна в безсъзнание на пода.

Когато Алиса дойде на себе си, Матийо беше коленичил до нея, а главата й почиваше на коленете му.

— А сега не искаш ли да бъдеш моя жена? — запита той тихо.

— Твоя жена — прошепна тя с щастлива усмивка. — Ах, колко горда, колко радостна се чувствам. Жена на Матийо!

— Чичо Матийо — възкликна в този момент мил глас.

Момчето се беше събудило и весело обхвана с едната си ръчица врата на обичния си чичо, а с другата сочеше към Алиса:

— Нея трябва да обичаш, чичо Матийо — каза Андре сериозно. — Тя ме извади от водата, където ме хвърли жената с белега на лицето.

— Ще я обичам, мило момче, винаги ще я обичам… винаги.

На следващия ден Херманса със сълзи на очи притискаше в обятията сина си. — Държейки го близо до майчиното си сърце, тя го покриваше с целувки:

— Ох, радост моя, намерих те пак, утешение мое, ти само можеш да ме поддържаш. Сега ще пораснеш голям и хубав близо до мен. И ще отмъстиш за баща си, мъченика на Дяволския остров.

. А около майката и детето стояха прави Матийо и Алиса Тери, Клаус Грот, Мишонет и дядо Карус.

Нито едно око не беше сухо. Тогава Херманса възкликна дълбоко трогната:

— Благодаря ти, Господи, колкото и голямо да е нещастието на семейството ни, все пак ни останаха верни приятели.