Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (196)

34.

Всичко това се случи през същата нощ, в която Мъртвешката глава се беше промъкнал в къщата на госпожа Буланси. Читателят навярно си спомня как случайно слепецът откри дома на своята смъртна неприятелка. Неговата неугасима жажда за отмъщение го подтикна към смел и ужасен план. Той се скри в мазето на къщата с въже и с остър нож в ръката. Часовете минаваха бавно. Той седеше неподвижен в най-тъмния ъгъл на мазето. Фантазията му рисуваше с ярки краски картината на отмъщението. Този път мизерната жена не ще се отърве.

Той се промъкна по стълбите и се добра пипнешком до спалнята на Буланси. Насочи се към леглото и напипа в него женско тяло. Жената в леглото не се помръдна. Слепецът изтръпна. Нима природата го изпревари? Нима тя му отне тържеството на отмъщението? Беше ли тази жена умряла от естествена спокойна смърт? Но слава тебе, Господи, тя е жива. Той чувстваше дишането й, движението на гърдите й.

Слепецът вдигна ножа си и го заби в ръката й. Бликна топла кръв. Сега трябваше да се събуди. И наистина, тежкият сън, причинен от морфина, който притискаше като олово жената, се прекъсна от острата болка. Мелиора се пробуди. Опипа леглото и се огледа слисано наоколо. Сънуваше ли? На светлината на малката лампа, която Помпадура беше оставила върху масичката в спалнята, тя видя пред себе си страшен мъж. Едно чудовище с мъртвешка глава! С вдигнат нож човекът стоеше пред нея, издавайки дяволски тържествуващ смях.

Мелиора понечи да вика за помощ. Поиска да избяга от тази стая, от тази ужасна къща. Но ръката на слепеца се вдигна към шията й. С желязна прегръдка той притискаше гърлото й. Циганката не можа да издаде нито един звук. Тя бе обзета от ужас. И все пак чу думите на слепеца, произнесени с ярост:

— И слепите, госпожо, намират пътя, когато трябва да си отмъстят. Ти мислеше, че си защитена от мен, от човека, на когото отне светлината на очите и го изхвърли на улицата като играчка на децата… Ти мислеше, че няма да достигна до тази къща, която си купила с толкова грехове! Паднала жена, мизерница, загубена, сметта на жените, сега ще ти видя сметката. Наказанието ти ще бъде грозно! Ще изтръгна невярното ти сърце! А после ще го захвърля на улицата, както се изхвърля смет. Тук е твоят палач, който ще те заколи като добиче…

Слепият блъсна силно Мелиора на възглавниците и задърпа покривката. Когато усети, че е облечена, със свободната си ръка, защото с другата я държеше за гърлото, той разкъса дрехите й.

Слепецът пак взе ножа, който досега държеше между зъбите си.

— Проклетнице — изръмжа той, — дай ми сърцето си.

Той я удари с такава сила, сякаш искаше да строши желязна плоча. Ножът се заби в тялото на Мелиора. Кръвта бликна и опръска цялото лице на убиеца. Слепият нададе радостен вик и се залюля като опиянен от победата си.

Нещастницата, въпреки смъртоносната рана, която й бе нанесена, все пак има достатъчно сили да се възползва от този момент. Тя стана от леглото и се довлече до прозореца, оставяйки след себе си локва от кръв. Разби стъклото и нададе страшен вик за помощ. Той се разнесе зловещо сред нощната тишина. Но улицата беше пуста и безмълвна. Зад гърба си тя чу стъпките на сляпото чудовище. Ужас и отчаяние пронизаха мозъка й. Наклони се над прозореца. Един скок и Мелиора лежеше долу под прозореца…

— Господи, какво е това? Жена потънала в кръв.

— Страшно нещо, сякаш има дълбока рана. Двама мъже размениха тези думи с гласове, пълни с ужас. Те стояха изумени до треперещото тяло на циганката. Единият от тях каза:

— Моля ти се, помогни ми, княже Дубиски. Там в сянката се вижда пейка. Да поставим тази нещастница на пейката. Искам да видя дали може да й се помогне с нещо.

Мъжете вдигнаха Мелиора и внимателно я нагласиха върху пейката, която се виждаше накрая на парка до една лампа.

Оня, който бе назован „княз“ свали пардесюто си и го постла на пейката под главата на умиращата. Другият разглеждаше раната и опипваше пулса на Мелиора със сръчността на специалист.

— Докторе, има ли надежда? — запита князът.

— След няколко минути тази жена ще издъхне — отговори доктор Бургер. — Някой я е промушил дълбоко с нож и е разрязал по всяка вероятност стомаха, а като е паднала през прозореца, си е счупила гръбначния стълб. Погледнете я, княже, как ужасно страда горката.

Княз Дубиски се наведе над умиращата. Светлината на лампата падна върху бледото лице на жената. Унгарският княз се разтрепера, издавайки страшен вик.

— Господи, та това е Мелиора, циганката! Сякаш този вик върна съзнанието на нещастницата.

С полуугаснали очи тя се вгледа в княза.

— Стефане — прошепна тя с тих глас, — княже Стефан Дубиски, виждам те още веднъж…

— Да, аз съм, Мелиора — отвърна князът, — но кажи ми кой е убиецът ти?

— Господ ме наказа… Господ е справедлив!

После тя вдигна глава, събирайки последните си сили, които й бяха останали. Князът се наведе над нея, любимата му от младини.

— Стефане, жена ти е жива, търси я в Париж, прости ми Стефане…нека и Юлиана да ме забрави… Господ да ви закриля… Молете се за горката Мелиора!

Една голяма сълза се търколи по лицето й. Главата й клюмна.

— Мъртва е — промълви доктор Бургер.

— Господ да приеме душата й — въздъхна тежко княз Дубиски и падна на колене.

Мъртвешката глава се вцепени, като чу вика за помощ на Мелиора, която се хвърли от прозореца.

— Какво е това? — помисли слепецът и ножът започна да трепери в ръката му. — Това не беше нейният глас. Убих невинна жена, докато тя, неверницата, пак се отърва!… Пак пролях невинна кръв — охкаше той, — пак убих, без да утоля, жаждата си за отмъщение!… Ах, проклет съм, види се, от Бога. Осъден съм да не мога да задоволя единственото си желание, което още имам в живота. Достатъчно, достатъчно живях!

Той отстъпи крачка назад, без да обърне внимание, какво имаше на пътя му. С бързо движение развърза въжето, което беше обвил около кръста си. Преметна го през високия крак на леглото, после направи примка на края и сложи главата си в нея.

Примката около врата му се затегна.

— На бесилката! Най-после — пошепна той. — Много пъти ми предсказваха, че ще си бъда сам палач, но никога не вярвах. Имам още един момент и в него искам да отправя мисъл към Бога. Ах, не мога, не мога — викна той след няколко мига. — Една женска фигура ми препречва пътя към Бога. Прекрасни дяволе, познавам те, ти си Помпадура. Е, добре, аз отивам преди теб, но в ада ще се видим. Разтвори прегръдките си, притисни ме до гърдите си, така…така… демон на живота ми, струва ми се, че чувствам целувката ти на устните си.

Мъртвешката глава с ръце вдигнати нагоре увисна на въжето. Примката около врата се стегна здраво.

— По-силно, по-силно — измънка той, — да ме стисне по-силно… така, сладки дяволе…

Думите замряха на устните му. Краката на слепеца се сгърчиха, ръцете му хванаха няколко пъти килима, езикът му бавно излезе от устата, тялото му остана неподвижно.

Страшна усмивка обезобрази грозното лице на Мъртвешката глава, което най-после беше истинска мъртвешка глава.