Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (192)

30.

Пак трябва да върнем нашия разказ назад. Ще започнем оттам, откъдето Матийо Драйфус и Херманса решиха да пребродят всички кръчми и свърталища в Париж, за да намерят Андре.

Матийо се беше разбрал с все още заемащия поста директор на полицията в Париж Гилберт и по настояване на Ла Бриер, Гилберт обеща на нещастната майка и огорчения чичо да ги подпомогне в това трудно и опасно дирене.

Докато се вършеха приготовленията, детето, търсено с такава жар, се намираше още при дядо Карус и обитаваше неговата маза, където старикът събираше дрипите си. Както ни е известно, мазето се намираше зад гърба на един гараж в двора на кръчмата „При веселия руснак“. Читателят навярно си спомня и за това, че освен Андре и дядо Карус и друг човек живееше в същото мазе — измъкналата се по чудо от катакомбите Мелиора. Дядо Карус, макар и порядъчен пияница и не по-малък крадец, притежаваше добро сърце и се грижеше колкото можеше за циганката. Той почти не излизаше от къщи и стоеше непрекъснато до леглото й. Дори малкият Андре правеше за нея каквото можеше с голяма любов. Поставяше на челото на болната студени компреси, галеше горящите й страни с малките си ръчички и шепнеше нежно:

— Мелиора, Мелиора!

Циганката най-после се съвзе. Един ден тя се почувства добре и реши повече да не безпокои своя благодетел. Разбираше, че дядо Карус не е богат.

— Ти не се грижи напразно за мен — каза тя в деня, в който реши да си тръгне. — Една случайност ми даде в ръцете голяма сума американски пари. Вземи ги като отплата за добротата ти. Тук има петстотин долара.

С тези думи Мелиора постави пред слисания старец пет банкноти по сто долара.

— И всичките те са мои — възкликна слисан той. — Мое състояние… Днес е ден на щастието, който трябва да отбележим с червено в календара. Андре, дете мое, обични мой, ела насам. Сега сме богати, много богати, защото петстотин долара, дявол го взел, колко франка правят? Ах, само една минута да ги пресметна! Тук има стар календар, намерих го веднъж в стар сандък за пепел, в него са отбелязани всички чужди пари и каква е стойността им във франкове. Чакай да видим, чакай да видим…

Той седна, треперещ от вълнение върху куп стари дрехи, взе скъсания календар върху коленете си и започна да го прелиства с надежда да намери това, което търсеше.

— Едно парче тебешир, Андре — помоли.

Детето донесе тебешира. Дядо Карус започна веднага да шари големи неравни цифри и да ги събира най-старателно.

— Не можах точно да го изкарам — промълви изпотен от напрежение той. — Но тъй, около хиляда франка все ще направят. Стотина франка повече или по-малко не играят роля. Все пак е достатъчно, вече сме богати, големи хора. Отсега нататък нека други събират парцали из Париж, ние няма да се занимаваме с това, моето момче. Ще тръгнем по света, ще си купим къщичка някъде на село, къща с хубава градинка, ще си имаме крава, която ще ни дава мляко, масло и сирене. Ах, ще бъде живот като в рай! Ти ще станеш голям и здрав на село, обични ми Андре.

— Но трябва да вземем с нас и Моли на село — предложи детето.

— Непременно, ние Сме едно цяло — ти, аз и скъпата ни козичка.

Мелиора ги гледаше, без да отрони нито дума. Изпитателният й поглед се спря върху Андре. Тя имаше замислен вид, нещо сякаш се мъчеше да скрие от тях. Но изведнъж странна усмивка заигра по устните й.

— Раздрънках се — сепна се дядо Карус — и дори забравих да благодаря на теб, моята благодетелка. Но чакай, с думи нищо не може да се направи, ще ти дам доказателство. Ти ми подари цяло богатство, искам да ти дам и аз нещо в замяна.

Той се вгледа внимателно в тялото на циганката.

— Искаш да излезеш между хората, а си облечена по мъжки, така както си скиторила из катакомбите. Може би искаш да се превърнеш пак в жена? В такъв случай и аз мога да ти подаря нещо.

Той изтича до купа със стари дрехи и се върна с красива черна копринена рокля. Макар че беше доста демодирана и не отговаряше на размерите на Мелиора, тя все пак бе доста хубава, изработена от скъпа и тежка копринена материя.

— Погледни тази рокля — каза дядо Карус, разгъвайки я пред Мелиора, — подарявам ти я. — Принадлежеше на старата Казота, която искаше да я погребат с нея. Тя не беше добра жена, но имаше навик — скъпите рокли обличаше много рядко от икономически съображения… А сега, моля те, седни тук и поправи малко роклята. Струва ми се, че ще ти дойде широка и къса.

— Благодаря, дядо Карус — трогна се циганката. — Твоят подарък ми идва тъкмо навреме, пък и виждам, че е от сърце. Но преди да си я поправя, бих искала да те запитам нещо.

— Да ме запиташ?

— Касае се за това дете, за Андре. Челото на старика се помрачи.

— Кажи ми, дядо Карус, как попадна при теб момчето? Той не ти е нито внуче, нито твое дете, това го знам. По какъв начин сте заедно?

Дядо Карус направи сърдита физиономия.

— Такива са хората — измърмори той, — в края на краищата всички са любопитни.

После поклати енергично глава:

— Ако искаш, ще ти върна обратно петстотинте долара, но на този въпрос не мога да ти отговоря.

— Добре, добре — съгласи се Мелиора с престорена незаинтересованост. — Не ме интересува толкова много. Но за изпроводяк да изпием заедно бутилка абсент? Ето ти пари, върви и купи една от „Веселият руснак“.

— Абсент — възкликна дядо Карус уплашено. — Абсентът е чиста отрова. Отдавна отвикнах да пия това питие и никаква земна сила не би могла да ме накара да го започна пак. Да, обична Мелиора — продължи старецът самохвално, — доскоро бях пияница от първи разряд и когато се напиех, бях в състояние да извърша беззакония, за които често пъти съм бил затварян. Но откакто това дете е при мен, откакто станах за него баща, се заклех да не пия освен с мярка. Особено абсент…

— Но вземи поне за мен една бутилка — помоли циганката. — Искам да пийна малко, за да се съвзема.

— За теб, за да не ти откажа, ще го сторя — кимна Карус и се отдалечи.

Той се върна скоро с бутилка, пълна със зелена течност и с една чашка. Мелиора напълни чашката и отпи малко.

— Прекрасно — каза тя със задоволство. „Веселият руснак“ изглежда има добри напитки.

После, сякаш случайно, тя разля няколко капки по масата.

— Да, абсентът на „Руснака“ е добър — съгласи се дядо Карус. — Поне тогава, когато аз още пиех, в цял Париж не се намираше по-добър абсент. Само да видим…хм… да… все същите качества, другаде такъв абсент не се намира.

Той изтри с пръсти капките по масата и ги поднесе до устните си.

— Но за нищо на света не бих пил както преди — продължи той. — Дори за всичките съкровища на Париж! Но една малка чашка, мили господа, и най-честният човек на земята може да изпие. Пък и защо да не вкуся малко — разсъди Карус. — Не бива да се отказва на дама. Зная аз какво се полага.

Ръката, с която хвана чашата, затрепера. Изведнъж го обзе диво желание, с една необуздана страст към питието, от което се въздържаше цели седмици. Той надигна чашката и я изпразни на един дъх.

— Добра е за стомаха — промълви замечтано и додаде: — Дявол знае защо от известно време ме наболява често. Една такава чашчица ще ми дойде добре.

Мелиора бързо му напълни втора и му я подаде. После се занизаха една след друга, докато стъклото се поизпразни. Дядо Карус се развесели и стана по-разговорлив.

— Красив е животът — избъбра той с влажни очи.

— По-рано, когато още нямах Андре, бях диво животно. Ах, само като си помисля как живеех сам и изоставен тук, иде ми да заплача, да рева, да рева от все сърце.

И наистина той заплака, хълцайки като бито дете. Мелиора го галеше, наливайки му нови чашки абсент.

— Момчето наистина е много мило. Обзалагам се, че е от добро семейство.

— Добро семейство? И аз така мисля. Видях майка му — жена елегантна и много красива. Тя е много посърнала и без настроение, но питам аз, чудно ли е, когато мъжът й е затворен на Дяволския остров? Невинен!

— викна дядо Карус, удряйки с юмрук по масата, макар че на Мелиора и през ум не й минаваше да му противоречи. — Невинно е осъден капитан Драйфус! Как бащата на моя Андре ще е предател? Виждаш ли, пак ме заболя стомахът. Налей ми още една чашка.

Мелиора му напълни водна чаша, която беше на масата. Старият пияница се пробуди в него и той я изпразни наведнъж, сякаш наистина беше пълна с вода.

— Госпожа Буланси е цяла каналия — викна той.

— Тя и черният майор са виновни. Те озлочестиха цялата фамилия Драйфус.

— И с какви средства?

— Престъпления, дяволски планове. Ах, знам ли аз какви не още мръсотии. Знам само едно, обаче, че това невинно дете те откраднаха от майка му и го дадоха в училището за крадци при Гаспар Мурие, един истински престъпник… Да опустее макар, пак ме заболя стомахът. Когато само си помисля за детето, но дай ми още една чашчица. Да. Пиянството е грях — продължи добрият дядо Карус ненужната си изповед за трезвеност. — Трябва да отвикнеш от пиенето, иначе ще се разсипеш. Ще се разсипеш, ти казвам. И моят Андре би пропаднал, ако не бях го спасил. Навярно щеше да остане в училището за крадци при оня мизерник Гаспар Мурие, или би умрял по пътищата от глад. Но аз го спасих! Аз му върнах, така да се каже, живота. Ако може да се каже, съм негова майка. Не, неговия баща искам да ка… Не, майка. Не, и майка и баща съм му аз. Не е ли вярно моето момче? Ние няма да се разделим никога…

Детето, което досега си играеше в единия ъгъл с козата, вдигна глава. То се вгледа уплашено в червеното лице на стареца, пламнало от алкохола.

— Дядо Карус — изплака, свивайки молитвено ръце, — ти пи. Нали се закле, че няма да пиеш?

— Лудост — поклати глава усмихнато старецът. — Аз съм пил? Какво говориш. Тази дама изпи абсента. От две чашки един разумен човек не се напива.

— О, дядо Карус, сега няма да можеш да отидеш на село — въздъхна печално момчето. — Няма да имаме хубава градина, а Моли — зелена тревица. Трябва да останем тук, в тази маза. Защото ти каза: Нека Бог ме накаже, ако пропия. И сега той ще те накаже…

Старецът се вгледа в детето с опулени очи.

— Какво? Няма да отидем на село ли? — викна той. — Кой каза това?… Още сега отивам при някой банкер да сменя парите. В същия момент. — Той опипа джоба си, където бяха банкнотите, подири шапката си, постави я наопаки на главата си и без да каже дума, излезе със залитане от мазето.

Може би той щеше да се върне, би останал, ако беше усетил тържеството в погледа на Мелиора, с който тя го изпрати. Но дядо Карус не виждаше, нито чуваше нещо в този момент. Пиян от абсента, в него бе убит цял рой от мисли и чувства. Въпреки това бе въодушевен от благороден порив, когато прекоси мръсния двор на къщата. Искаше да има бистър поглед, за да не би банкерът да го излъже при смяната на доларите. Бе намислил да занесе франковете, които щеше да получи, направо в спестовната каса. Нека си стоят парите там, докато намери подходяща къща на село. На влог парите бавно, но сигурно се увеличават, все пак се умножават. За нищо на света той не би ги държал у себе си. Човек в края на краищата си има своите слабости. Сигурно би изхарчил някой и друг франк от тях, знае се за какво… А това не бива да стане! Би било безумие!

С тези мисли дядо Карус стигна до тесен и мрачен коридор, който водеше към улицата. От него паянтова врата извеждаше в кръчмата „Веселият руснак“. Тя бе отворена. Смях, глъчка, шум на чаши, познати гласове достигаха до ушите на стареца. Обонянието му се подразни от ракиените и бирените пари, мириса на вкусните ястия и тютюневия дим.

Колко позната атмосфера! Карус напъха ръцете си в джобовете и погълна жадно тази смесица от отровни изпарения. После се приближи нерешително до прага и разгледа вътрешността на кръчмата станала синя от тютюнев дим. Бяха все познати лица, стари другари по чаша, с които бе преживял много весели часове. Ех, господи, с такива добри приятели да размени някоя и друга дума, да изпие чашка-две не би било голям грях…

Дядо Карус прекрачи прага. В същия миг цял затрепери.

— Ти се закле — прозвучаха в ушите му думите на детето — и Господ ще те накаже, ако престъпиш клетвата си.

Наказание? Може да му отнемат детето, радостта на душата му, ласката на грешния му живот. Само това не, само това не! Той трябва да отиде при банкера, да остави парите на сигурно място. Далече, далече от тук.

Дядо Карус понечи да се върне. Искаше да отмине кръчмата. Но някой го повика по име. Двама стари приятели го зърнаха.

— Дядо Карус — избъбриха почти едновременно те. — Ето стария доктор на парижките вехтошари!

Спуснаха се към него, взеха да се шегуват и го повлякоха със себе си в кръчмата.

— Оставете ме на мира… не искам… заклех се…

— Заклех се? Ха-ха, дядо Карус се заклел, че няма да пие вече. Сякаш ние не виждаме, че едва се държи на краката си.

Накараха го насила да седне на един стол до тях. Кръчмарят донесе голяма бутилка с ракия и я постави пред верните си клиенти.

— Да живее дядо Карус — викнаха от всички страни.

— За твое здраве, дядо Карус.

Вехтошарят се втренчи нерешително в чашата. После я поднесе бавно и плахо към устните си.

— Ще я изпия, ще я изпия до последна капка. После блъсна чашата в земята и викна:

— Дявол го взел, чудесно питие. Дай, дай още!