Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (191)

29.

Полковник Пикар се върна при частите си, придружен от своя адютант Пикардин. Над пустинята вече се свечеряваше. Абдулах не искаше да остави гостите си да заминат, преди да ги нагости както подобава. Пикардин още не подозираше, че смелата спасителка на Лучия, за която Пикар му разказа с толкова възторг, е самата Павловна, неговата избраница. Поручикът яздеше мълчаливо редом с Пикар, докато всички други офицери бяха избързали напред.

— А сега — каза той на полковника, — какво ще стане сега? Вие ще се върнете в Париж, заедно с невястата си, а аз ще трябва да остана сам сред тая пустиня, без да имам поне едно сърце, на което да се опра, което да ме обича.

— Какви мисли ви спохождат — погледна го полковникът. — Аз в Париж? Бих ли могъл да се върна без заповед на моите висши началници? Можеш да бъдеш уверен, че те ще направят всичко възможно да не напусна скоро Африка. Влиянието на Естерхази и Пати дьо Клам е още доста голямо. Тези двама мизерници ще положат всички усилия, за да ме задържат далече от родината. Моите показания биха могли да ги унищожат и да оправдаят нещастния Драйфус. Поне засега ще останем заедно, драги приятелю, и ще понесем в приятелство общите неволи и радости.

Те си стиснаха ръцете.

— Знаете ли — поде след къса пауза Пикардин, — че този благороден шейх ни устрои грозно празненство.

— За какво говорите?

— Мисля, че чрез бързото екзекутиране на Равелак той ни лиши от един свидетел, който в много работи щеше да ни бъде необходим срещу Естерхази.

— Вярвате ли, че този тип е бил във връзка с Естерхази?

— Обзалагам се, че никой друг освен него не би могъл да го изпрати в нашия лагер. Само един висш офицер като Естерхази или Пати дьо Клам биха могли да оформят документи на името на фелдфебел Брага. Колкото повече се замислям, толкова по-ясна ми става цялата тази история. Равелак е бил натоварен да ви убие. Уверен съм, че това е бил техният план. Сега, благодарение на Бога, опасността е избягната. Кой знае в коя част на пустинята е станал плячка на гладните хиени…

— Да побързаме — подкани полковникът. — Нещо ме тегли към моята Лучия, искам по-скоро да видя в какво положение се намира.

Двамата офицери препуснаха в галоп. Скоро френският лагер се появи пред погледа им. През деня войниците бяха успели да издигнат вече палатките. Луната хвърляше бледата си светлина върху белите платнища. Наоколо владееше дълбока тишина. Само монотонните стъпки на часовите нарушаваха нощния покой, но и шумът на стъпките се заглушаваше от пясъка. Двамата приятели слязоха от конете. Те се приближиха до палатката, над която се развяваше трицветното знаме на републиката.

Емил фон Пикардин хвана ръката на приятеля си и я стисна.

— Господи, какво е това?

Той едва чуто произнесе тези думи. Беше необикновено развълнуван. Но коя беше причината за това внезапно вълнение?

От палатката се чуваше мелодичен женски глас, който пееше позната песен. Една руска тъжна мелодия, сякаш с треперещи сълзи в нея; Изпълнена с любов и печал, песента отекваше сред тъмната пустинна нощ.

— Песента, нейната песен, нейният глас!

С лице побледняло като на смъртник, с ръце, треперещи като младо дърво сред ураган, посрещна Емил фон Ликардин тези думи.

— Пикардин, приятелю, брате, какво ви е?

Думите на полковника не бяха чути. Като обезумял Емил се спусна напред. Той дръпна с неудържимо движение завесата на палатката.

— Павловна! — викна като луд. — Павловна, ти ме викаш с песента си. Наистина ли това е твоят глас или е само сън?…

Тогава крехката женска фигура полетя към него с вик на възторг и радост. Тя се хвърли в прегръдките му и обхвана врата му, притискайки главата му към гърдите си.

— Емил, Емил, обични ми, ненагледни мой!

— Павловна, красавице моя, нежна ми невясто!

Устните им се сляха в безкрайна целувка. Най-после разделените се намериха отново. В тази отдалечена пустиня Бог съедини две сърца, които се обичаха с толкова вяра, с такава чиста любов.

Емил отведе любимата си вън от палатката. Там те бяха сами и необезпокоявани.

— Павловна, любов моя, кажи ми — прошепна тихо на ухото й, — моя ли си ти тялом и духом? Остана ли ми вярна въпреки дългата раздяла, въпреки земите и моретата, които ни деляха един от друг?

Павловна обхвана с ръка шията на обичния си, издигна другата към небето и даде тържествена клетва, чиито свидетели бяха само сребристата луна, блестящите звезди и необятната шир на величествената пустиня.

— Връщам се при теб — изповяда тя на ухото му, — така, както сме се разделили. Бях наистина обградена от човешка подлост и омраза. Често пъти бивах изправяна пред самото падение, но твоето име, споменът за теб и Господ винаги ме избавяха. Кълна ти се, твоята Павловна остана чиста и недокосната.

— Павловна, сладко мое момиче, Павловна, ти си ненагледната ми годеница…

Той я притисна отново към гърдите си и те останаха дълго време така притиснати, с устни впити в дълга нежна целувка.

През тази нощ пустинята беше свидетелка на много любовни шепоти, защото и Пикар в своя ъгъл стоеше до Лучия.

Ако за всяка целувка през тая нощ би се вдигнала по шепа пясък от пустинята и би поникнала зелена трева на негово място, то вълшебни оазиси биха се появили в околността на Марбел ел Сур! Из оазисите би потекъл малък извор, ако всичките пролети сълзи на приятелите се бяха събрали на едно място, докато оплакваха претърпените от Павловна страдания. А онзи оазис би се нарекъл с право „оазисът на вярната любов“.

Но ние живеем в прозаичен свят, където чудеса не стават. На следната утрин не беше поникнал нито стрък трева, а лагерът на французите почиваше все върху същия пясък на пустинята, както и преди.

Полковник Пикар очакваше само нощната прохлада, за да заповяда на войсковите части да тръгнат. Току-що бе прозвучал сигналът за тръгване когато се приближи горда кавалкада от арабски конници. Това бе Абдулах с няколко придружители, който идеше да се сбогува с французите. Той носеше богати и красиви дарове, златни предмети със скъпи камъни по тях. Предложи ги на Пикар, Пикардин и на Лучия като спомен за пребиваването им в пустинята. После се приближи до Павловна. С дълбока почит се поклони пред нея.

— Прекрасна девойко — изрече, — ти пожертва много време за мен. В твоето приятно общество аз опознах не само френския език, но и много съкровища на твоята душа. Най-напред ти ме научи да познавам и уважавам женската добродетел. Ти, гордо и чаровно момиче, ми показа как може невинността и чистотата на една душа да победи дори и посред пустинята един горещ, буен и пълен със страсти мъж. Позволи ми, звезда на пустинята, да ти се отплатя за душевните съкровища със земни дарове.

Абдулах направи знак. Двама бедуини доведоха една едногърба камила, която едва носеше товара.

— Злато, слонова кост и скъпоценни камъни — обясни арабинът. — Малка отплата за неоценимото добро, с което сега ще трябва да се разделя. Приеми тази камила заедно със съкровищата, които ти носи, и ги дай на избраника си като зестра. Зная добре — продължи арабинът трогнато, — че този благороден младеж ще се чувства достатъчно богат, щом като има теб, дори и да си бедна. Но Абдулах Лъва те счита като своя сестра и иска да ти даде богата зестра като на княгиня.

А сега бъдете щастливи, приятели мои. Обичайте се, защото любовта, казва нашият пророк Мохамед, само любовта може да владее земята, да осветява звездите, да движи листата на палмите и хорските сърца. Единствено тя ще живее и тогава, когато светът ще се разруши. Ако някога почувствате нужда от приятел, от помощник или спасител, спомнете си за вожда на бедуините от пустинята.

Благородният арабин протегна ръце на младите двойки. После се обърна бързо, за да не види никой сълзите му. И преди французите да успеят да го задържат, скочи на коня и тръгна придружен от хората си…

Връщането в лагера мина благополучно без никакво произшествие. Двете двойки решиха да се свържат навеки. Набързо импровизираха скромен олтар. Пред него коленичиха Пикар с Лучия и Пикардин с Павловна. Стар военен свещеник ги благослови и съедини ръцете им. А когато произнесе последното „амин“, музиката изсвири химн, който прозвуча тържествено далече в пустинята. След това почетна рота даде залп.

В-палатката на Пикар бе уредено тържество, на което бяха поканени свещеникът и всички офицери.

Пикар и Пикардин не забравиха своите части. Войниците също получиха добър обяд, а щастливите съпруги раздадоха подаръци. Празненството беше двойно. Сватба и сключване на мир!

Но масата не беше още вдигната, когато внезапно се чу проточеният вик на часовоя:

— Кой е там?

Само след няколко минути един куриер, покрит целия с прах, влезе в палатката. Той носеше телеграма от правителството до полковник Пикар.

— Някакво ново нещастие? — пошепна той, разкъсвайки печата.

Прочете телеграмата и скочи като наелектризиран.

— Приятели — викна. — Още тази вечер трябва да замина за Париж. Там стават важни събития и изглежда, че най-после слънцето на правдата ще освети тъмната лъжа. Емил Зола е хвърлил ръкавицата в лицето на клеветниците. Подобно на свети Георги, който победи змея, той е завел дело срещу всички ония, които осъдиха нещастния капитан Драйфус. Да се радваме всички заедно, приятели. Граф Естерхази е свален от поста му и е даден под съд. Викат ме в Париж като свидетел срещу него. Жена ми ще ме придружи, а ти Пикардин, ще дойдеш също с жена си заедно с мен. Да вдигнем чаши, другари, да вдигнем наздравица. Да живее правдата, да изчезне всяка лъжа и грях! За здравето на мъченика от Дяволския остров, за невинния, многострадалния капитан Драйфус!

— За свободата, честта и щастието на Драйфус! — отекна въодушевено от всички гърла.

Още същата вечер Пикар и Пикардин, придружени от красивите си жени, заминаха за Париж. Пред тях бяха вероломството и подлостта, трагичният пожар, при който загина Лучия. Но те не знаеха всичко това. Бяха щастливи…