Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (179)

17.

Буланси се озова срещу двама души. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае и двамата при светлината на лампата. Единият беше доктор Бургер, когото тя познаваше от клиниката, а другият — кръвта й се смрази във вените — беше Матийо Драйфус, нейният смъртен враг. И тези хора идваха в къщата на майка й.

— Предателство! — Това подозрение избухна в душата й и я прониза с мълниеносна бързина. — Старата възнамерявала да ме издаде! Ха-ха, вървете, вървете! Аз ви изпреварих. Със същата ръка, с която я задуших, задуших и всички тайни, които щяха да излязат от устните й! Напред, Матийо Драйфус, бързай, там горе те очаква един бездушен труп!

Всичко това мина през ума й за миг. После мина пред мъжете и излезе на улицата. За момент изглеждаше като че ли Матийо Драйфус искаше да издърпа воала от лицето на надменната дама. Но Бургер го хвана под ръка и го дръпна в къщата.

— Това беше тя! — викна Матийо. — Вътрешен глас ми казва, че е тя.

— Коя? — запита лекарят.

— Жената с белега — отвърна Матийо свръхвъзбудено, — мизерната жена, която отвлече нашия Андре. През воала й познах грозния белег, с който е белязана.

— Сънуваш, брате мой — поклати глава младият лекар. — Във възбудата си взе да виждаш призраци. Как може да дойде тук, в тая къща? Какво може да търси тук?

— Тя е дъщеря на Казота. Знам, научих за това от сигурно място. Остави ме да я догоня. Искам да ми каже къде държи скрито нашето дете.

— Напразно би хукнал сега подир нея. Няма да я намериш. И после, тя без друго е взела мерки да се защити. Само един неин вик е достатъчен да вдигне цялата улица на крак. Ела по-добре да се качим горе при умиращата, да чуем нейните открития.

Матийо разбра, че спътникът му има право и че нямаха време за губене, ако искаха да заварят жива старата. Те изкачиха тъмните стълби и влязоха в стаята на болната. Матийо почувства, че го побиват тръпки на погнуса, като че ли цялата тая грешна, стара и мръсна къща щеше да се срути върху него.

— Спи ли още? — запита лекарят Нощната птица, която имаше уплашен вид.

— Не знам — отговори тя. — Лежи така от доста време и не мърда… Страхувам се…

— Тя е мъртва вече — разбра лекарят и се спусна към леглото на болната. — Боже опази…

Но когато се наведе над тялото на старата, викна уплашено:

— Какво се е случило тук?… Какво стана в мое отсъствие, искам да зная всичко… Болната навярно е била силно разстроена! Но какво е това… била е убита… задушена!

Нощната птица увери, че нищо не се е случвало.

— Лъжеш — кресна лекарят, мъчейки се да възвърне Казота към живот. — Кой беше тук, докато ме нямаше?

— Нито една човешка душа!

— Това също е нагла лъжа. Познаваш добре лицето, което беше тук. Беше дъщерята на Казота.

— Не съм я виждала — излъга жената, ужасена от заплахите на Помпадура.

Бургер разбра, че няма да научи нищо, а освен това вниманието му беше насочено към Казота. Извади от джоба си прах, който пътьом беше взел от аптеката за всеки случай. С голямо усилие трябваше да разтвори устата на старата. Зъбите й бяха стиснати в борбата със смъртта.

— Само да можеш да я свестиш за един момент… — пошушна Матийо, който заинтересовано наблюдаваше усилията на доктора.

— Надявам се, че ще успея — заяви Бургер. — Но няма да съм лекар, ако се лъжа, че някой се е опитвал да я души.

— Не може да бъде никой друг, освен жената с белега — изрече Матийо. — Ето едно ново злодеяние в дневника на греховете й.

Лекарят му направи знак да мълчи. Казота разтвори оцъклените си очи и погледна към двамата. Дълго време мина, докато ги познае и разбере какво става. Беше много слаба, за да се надигне, но в погледа й имаше въпрос. Най-после успя да раздвижи езика си.

— Матийо Драйфус? — запита тя едва чуто. Бургер потвърди с глава. После се наклони над нея и й викна силно на ухото:

— Ти поиска да видиш този господин бабо Казота. Събери силите си, ако имаш нещо да му кажеш, кажи му го бързо.

— Невинен — едва промърмори умиращата, — капитан Драйфус… е… невинен… Клаудина Лорет… Естерхази… пари… писмото беше купено… което Лорет… Естерхази… чумата да го вземе… черния майор.

Подобно на часовник, който спира, когато му се скъса пружината, така замря и гласът на Казота. Очите й се обърнаха, замрежиха се и се покриха с воала на отвъдното.

— Това е смъртта — каза доктор Бургер силно възбуден. — Животът отлита. Ще умре, без да узнаем тайната!

— Ами детето — викна Матийо ужасен. — Тя не каза нищо за детето. Въпреки че знае, чувствам, че знае къде е скрит Андре…

Устните на Казота се помръднаха отново. Матийо се хвърли към нея. Превъзмогна чувството на погнуса и прилепи ухото си почти до самите й устни.

Той чу думите на Казота, нейните последни думи:

— Буланси… Помпадура… същите… детето… моя брат… у него… проклинам…дъщеря си.

После настъпи мълчание… гробно мълчание.

— Казота е мъртва — каза младият лекар, когато Матийо се отдръпна от тялото На старата.

— Мъртва! — възкликна скръбно Матийо. — Да, мъртва е и ще отнесе тайната си в гроба. Единственото създание, което би могло да ми открие ценните сведения, умря и никога вече не ще проговори. Разбирам, господ не поиска да бъде спасено семейството ми чрез тая престъпница. Той не пожела тази грешна жена да очисти душата си в последния час чрез добро дело. Трябва да се подчиним на волята на всевишния.

След това Матийо извади от джоба си златна монета и я постави в ръката на Нощната птица.

— Остани през нощта при този труп и се моли за една душа, която се нуждае от много молитви. Утре ще се погрижа за погребението й.

Жената прие монетата с няма благодарност. Стори й се, че изведнъж е станала по-добра, защото прие от ръката на честен човек пари, без да му е направила нещо лошо, без да му поиска… Тя си мислеше в този миг, че за първи път мъж й даваше нещо без да й поиска в замяна нещо.

Матийо и лекарят си тръгнаха. Нощната птица понечи да хукне след тях и ги помоли да не я оставят сама в тази къща. Неописуем ужас я обхващаше пред този безжизнен труп. Очите на мъртвата я гледаха стъклени и страшни. Те бяха отворени, въпреки че лекарят добре ги беше затворил.

Стенният часовник продължаваше своето монотонно тиктакане.

Обзета от ужас, Нощната птица падна на колене до леглото на мъртвата и произнесе молитва, която си спомни от детството.

Христос е казал, че Бог приема с повече радост молитвите на грешниците и падналите, отколкото на щастливите и богатите. Може би молитвата на тази нещастница е била чута и душата на Казота е намерила на другия свят вечно спокойствие…

— Амин! — завърши нещастницата, прекръствайки се набожно.

После се приближи до прозореца и макар че валеше сняг, го отвори. Искаше да остане цяла нощ така. Виждайки и чувайки минувачите долу на улицата, й се струваше, че не е така сама с трупа на старицата, който силно я ужасяваше и плашеше.

Не беше минал и четвърт част, откакто стоеше на прозореца и съзря един човек с чувал на гърба. Тъй като брадата и дрехите му бяха покрити със сняг, тази фигура й напомни образа на Дядо Коледа. Без друго този Дядо Коледа беше доволен, защото пееше най-безгрижно весела песен.

— Дядо Карус! — викна изведнъж Нощната птица, — за Бога, дядо Карус, почакай малко.

Старикът спря и погледна към прозореца.

— Бе дяволе ти ли си, Нощна птицо? — викна той.

— Какво правиш толкова късно в къщата на Казота? Как е старата?… Да не би…

— Умря! — прекъсна го жената. — Лежи тук мъртва и е страшно да я погледне човек! Умолявам те, дядо Карус, ела горе и остани да я пазим двамата. Страх ме е до смърт сама.

— Да те е страх сега от Казота, когато не може нищо лошо да ти направи? — изхихика той. — Не мога да остана с теб цяла нощ. Имам гост вкъщи и макар че сега спи блажен сън, не мога да го оставя дълго време сам. Чудиш ли се, Нощна птицо, като чуваш, че дядо Карус има някого при себе си на стари години?

— Да не е някое момиче, което ти готви и чисти къщата?

— Не, едно момче — усмихна се щастливо старикът. — Но почакай все пак, ще дойда при теб за малко. Ужасно е студено навънка. Откакто не пия повече от три ракии на ден, ми е ужасно студено.

След минута старикът влезе в стаята. Остави в един ъгъл чувала си, изтърси се от снега, после се приближи бавно, сякаш някой спеше в стаята. С калпак в ръка, той загледа мълчаливо обезобразения и отвратителен труп на Казота. Лицето му потрепера от гледката.

— Значи наистина е мъртва — измърмори той. — Остани спокойна Казота, ти прескочи трапа, над който ние едва сега си упражняваме краката. Познавах те, когато беше още млада и хубава… ти беше тая, която ме тласна по пътя на престъпленията… Знаеш ли ти, Казота, колко безумно те обичах?… Ах, колко време изтече оттогава? Ти беше красива, румена, с черни къдрици, а аз — беден чудесен работник, кротък като агне. Заради теб, за да ти доставям удоволствия, напуснах честния свят и се залових с кражби. После ти си взе друг. В деня, когато се венча, аз се напих за първи път като говедо и тръгнах по пътищата залитайки. Не, не ти искам сметка, Казота, искам да ти кажа спокойно: „Прости“.

Той се огледа наоколо и когато видя, че Нощната птица стои подпряна на прозореца, коленичи бързо до мъртвата и целуна сивите й коси, които падаха по челото й. После повика жената и я накара да му разкаже как е умряла Казота.

Когато тя спомена името на Матийо Драйфус, той започна да трепери и запита неспокойно:

— Каза ли му нещо старата за едно дете?

— Струва ми се, че искаше да му каже, но не успя. Умря като кокошка, на която й извиват шията.

— Тъй, тъй — измърмори дядо Карус, после се обърна и продължи мислено. — Толкова по-добре, неговите родители загубиха следите му. Какво би станало с мене, ако ми отнемат детето. Не бих го дал за нищо на света. Жалко е, че не съм богат, тоест нямам по-голяма сума. Бих заминал от Париж и бих го отгледал някъде на село, да стане честен човек. Жалко… жалко… издума той силно.

— Знам, какво искаш да кажеш, дядо Карус — каза Нощната птица, — мислиш, че е жалко Казота да бъде заровена с тази хубава черна копринена рокля. Виждаш ли, това беше неин каприз и трябваше да й обещания, че ще й изпълня желанието.

Дядо Карус едва сега забеляза колко богато беше облечена старата. Той се вгледа внимателно в роклята, попипа скъпите й копринени дантели, с които беше гарнирана.

— Нощна птицо — каза той замислен, пощипвайки брадата си, — наистина ще бъде жалко да я заровим с тази ценна рокля, която би могла да се осребри на пазара. Коприната не се яде от червеите, това се знае, а когато дяволът я изгори, няма нужда да бъде облечена в коприна. Дрипите са си дрипи, драга Казота — обърна се той сега направо към умрялата, — и само дотолкова имат цена, доколкото ги носим тук на земята. Там долу всички сме една дрипа. Това трябва да разбереш и ти. Остави на мен своята рокля, ще ти дам друга в замяна. Тъкмо днес избрах една от един дворен боклук. Окъсана е, наистина, много е окъсана и никоя просякиня не би поискала да я вземе, но за тебе ще бъде хубава. Ела, Казота, да я сменим.

При тия думи той извади от чувала стара, синя като небето рокля. Нощната птица отначало не искаше да се съгласи с тази смяна, дори отблъсна ония три франка от страна на Дядо Карус като неин дял от печалбата. Но накрая и тя се убеди, че така е по-добре. Помогна Карус да съблече мъртвата и да я облече в синята окъсана рокля.

Старецът зави грижливо копринената рокля.

— Тежка коприна — оцени я като познавач той. — Сега, когато я пипам с ръцете си, виждам, че струва. Няма да я дам дори за десет франка.

— Дано вземеш десет пъти повече от нея — пожела му Нощната птица. — Но бъди разумен, дядо Карус, не пропилявай всичките пари за една нощ във „Веселия руснак“ или някъде другаде…

Дядо Карус се усмихна приветливо.

— Да пропия такива пари — каза той. — Не, малка моя! Това беше някога, вече не е… Три ракии на ден, само толкова си определям. Сутрин, обед и вечер. Но да се напия като свиня, да се клатушкам на краката си, биха ми се пръснали очите от срам пред детето… Искам да кажа, ако бих имал дете, би ме било срам пред него.

С тези думи той постави роклята в чували, който отново вдигна на раменете си.

— Наистина ли искаш да си ходиш? — запита Нощната птица уплашено.

— Трябва, моето момиче, трябва. Моята коза днес цял ден не е яла нищо, ще умре от глад. Няма от какво да се страхуваш. С живите може да има опасности и борби, но с мъртвите винаги сме в мир! Лека нощ, малката. И Господ да ти се отплати за доброто, което си сторила на Казота. Когато почувстваш нужда от приятел, знаеш къде можеш да намериш дядо Карус. Топла печка, парче хляб, чаша козе мляко ще намериш винаги при мен. Лека нощ, малка моя!

Старецът тръгна, а Нощната птица гледаше след него как той се скри зад ъгъла на улицата.

Тя отправи замислен поглед нагоре към мрачното небе, откъдето неспирно падаха на земята бели снежинки. По небето нямаше нито една звезда, луната също не показваше своето светло лице. И може би без да иска, тя повтори думите на дядо Карус:

— С живите сме във вечна война, с мъртвите — в мир.