Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (176)

14.

В това време делото бе започнало. Съдът беше в пълен състав. Председателят, прокурорът, заседателите, всички влязоха точно в десет часа и заеха местата си сред всеобщото мълчание. На масата, пред скамейката на обвиняемите, която беше още празна, стоеше защитникът Лабори. Изразителната му глава с интелигентно лице покрито с руса къса брада, беше наведена над документите. На скамейката за свидетели стоеше госпожа Буланси, която привличаше всеобщото внимание. Беше в скъп строг тоалет, а лицето й бе покрито с гъст воал. До нея стояха почти всичките й прислужници, които трябваше да свидетелствуват по какъв начин са видели Жоржина заловена на местопрестъплението. Присъстваше и полицаят, когото госпожа Буланси беше повикала от улицата през нощта и който по пътя направи безсрамни предложения на Жоржина.

Всички свидетели бяха от страна на обвинението, а защитата нямаше никакви.

— Да се въведе обвиняемата — разпореди властно председателят на съда. Портиерът изчезна в една от съседните стаи и след малко се появи с обвиняемата.

Шепот на възхищение се разнесе из залата. Красотата на Жоржина привлече погледите. Това момиче би могло да послужи за модел на художник или скулптор, който иска да извае тип на мъченица.

Изправена и примирена, тя се приближи грациозно до скамейката на подсъдимите. Гледаше с ясен и искрящ поглед. С една дума, от цялото държане на момичето вееше завладяващо спокойствие.

С леко движение на главата тя поздрави защитника си. Когато погледът й докосна елегантната фигура на госпожа Буланси, лицето на Жоржина придоби израз на дълбоко презрение. Служителят я придружи до скамейката на обвиняемите, пред която тя застана права. Погледна спокойно към тия, които щяха да я съдят. Председателят оправи златните си очила, хвърли бърз поглед към книжата, които лежаха пред него, и започна разпита.

— Обвиняема, наричаш се Антоанета Лемур?

— Да.

Председателят хвърли остър поглед към нея.

— Трябва да забележа — каза той, — че още първото „да“, с което отговори на съда, по всяка вероятност е неистина. Има някои и други указания, че не Антоанета Лемур е истинското й име, а че тя го е заела с единствена цел да се промъкне в къщата на госпожа Буланси. Какво ще възразиш на това обвинение?

— Искам да отговоря — изрече Жоржина твърдо, — че не съм се промъквала, а бях ангажирана по всички правила като камериерка на госпожа Буланси.

— Не се мъчи да отклоняваш прекия отговор на моето запитване. Въпросът, на който трябва да отговориш, е: наричаш ли се наистина Антоанета Лемур. Да или не?

— Е, добре, не!

— Виждаш ли, че започна с потвърждаването на една неистина. Как е истинското ти име?

— На този въпрос отказвам да отговоря.

— Навярно защото имаш мотиви да криеш името си…

Прокурорът стана.

— Почти положително е — каза той, — че имаме работа с личност, която има повече присъди. Исках само да отбележа, че следствието положи всички усилия да открие истината по отношение на името и произхода на обвиняемата, но за нещастие всички усилия останаха безплодни. В списъка на престъпниците и подозрителните личности в Париж образът на обвиняемата не се намира. Това обаче не противоречи на предположението, че обвиняемата е била вече осъдена някъде другаде във Франция. Във всеки случай, щом крие името си, това значи, че има мотив, който я кара да скрива истинското си име, за да не узнаем миналото й. Съдебните заседатели одобриха с глава.

— Не желаеш ли по тоя начин да облекчиш положението си чрез признание, доказващо покаянието ти — запита председателят. — Държиш ли да не откриваш истинското си име?

— Да — отговори Жоржина решително.

— Добре, ще понесеш последиците на упоритостта си.

В този момент се случи нещастие. Един от заседателите, един старец, който още от заранта се чувстваше зле, припадна. Трябваше да го вдигнат и изведат от залата. След няколко минути съобщиха:

— Заседателят Ролер се разболя ненадейно и не може да присъства при разглеждане на делото.

— Добре — реши председателят. — Повикайте друг заседател. Да дойде Леон Бернард!

Обвиняемата трепна. Сякаш и последната капка кръв изчезна от лицето й. Тя се хвана с две ръце за скамейката. Хвърли поглед като обезумяла наоколо. Новият съдебен заседател влезе в залата.

При вида му, Жоржина загуби всяка надежда, че е възможно да има в Париж двама души със същото име… Това беше наистина Леон, нейният доскорошен любим… Значи той щеше да бъде нейният съдия! Той трябваше да се произнесе върху виновността й и да узнае, че тя е крадла и че е била в затвора. Сърцето й се сви и трябваше да събере цялата си душевна сила, за да се овладее и да не заплаче. Той, единственият човек на света, пред когото би искала да скрие този срам… О, колко пъти се моли тя на Бога, откакто беше в затвора, Леон да не узнае какво се бе случило с нея! А се случи тъкмо онова, от което най-много се опасяваше!

— Дали ще я познае?

Със затаено сърце тя погледна към заседателите. Леон Бернард зае мястото си и без особено смущение спря погледа си върху нея. Не, той не я позна.

Боядисаната й черна коса я беше променила почти неузнаваемо.

Разпитът продължи. Все по-неблагоприятно се развиваше той за нещастната Жоржина. Фактът беше потвърден не само от госпожа Буланси, но и от всички нейни прислужници. Всеки слуга свидетелства с чиста съвест, че е видял през оная нощ камериерката, хваната на местопрестъплението. Същите показания даде и полицаят, който арестува обвиняемата.

— Намираше ли се някаква голяма сума в чекмеджето? — запита председателят госпожа Буланси.

— Да, двадесет хиляди франка.

Госпожа Буланси лъжеше. И лъжеше без стеснение, въпреки че се беше заклела да казва само истината. Интересът й диктуваше Жоржина да излезе обикновена крадла, която е искала да присвои парите.

Сега обаче, стана защитникът Лабори.

— Моята клиентка твърди — каза той, — че в това чекмедже са се намирали само писма и че от тях тя е искала да вземе само едно.

Буланси побледня. Преди да положи клетва, трябваше да си вдигне воала. Публиката забеляза не без учудване белега по лицето й.

— Какво можеше да бъде онова писмо, за което казваш, че си искала да го вземеш, обвиняема?

— Едно писмо, господин председателю, което госпожа Буланси получи същата вечер чрез посредничеството на бивш затворник от известния убиец на жени Равелак.

Жоржина произнесе тези думи смело, гледайки право в лицето бившата си господарка.

Тези думи произведоха в залата сензация. Твърдението, че елегантната госпожа Буланси е била във връзка с известния злодей Равелак, възбуди извънредно много публиката. Шепнеше се, с половин уста се правеха бележки, из залата се надигна глъч.

Звънецът на председателя възстанови тишината.

— Обвиняемата твърди — изрече той с подигравателна усмивка, — че бившата й господарка е имала връзки с престъпници от най-голям калибър и че дори е получавала от тях писма.

— Да, потвърждаваме го — заяви Лабори — и предлагаме този Равелак, който от няколко седмици се намира пак в затвора „Рокет“, да бъде доведен тук и да бъде разпитан преди да успее да се види с госпожа Буланси. Това предложение вече го направих още при следствието и се учудвам, че един така важен свидетел не е бил призован.

Прокурорът се обърна със странна усмивка към защитника.

— Искам да отбележа — каза той, — че свидетелят на защитата, Равелак, умря преди два дни в „Рокет“ и вчера беше погребан.

Лабори трепна и хвърли дълъг и болезнен поглед към обвиняемата.

— Впрочем — продължи прокурорът грубо, — предлагам съдът чисто и просто да отмине тези басни, които обвиняемата измисля по отношение на бившата си господарка, само за да я наклевети пред нашите очи. Моля, почитаемият съд да вземе решение в този смисъл.

— Протестирам — възкликна Лабори.

Но съдът се оттегли и връщайки се след няколко минути, извести, че предложението на прокурора се приема.

Славният прокурор изпълни прекрасно обещанието си… Но кой можеше да знае, че неговият бивш съученик, настоящият майор Пати дьо Клам го беше посетил с молба да запази госпожа Буланси от всякаква обида или обвинение.

Чрез това решение на съда на Жоржина се отне всяка възможност да демаскира тая мизерна жена. Процесът тръгна към бърза развръзка. Прокурорът стана и всяка негова дума падаше като удар от тояга върху главата на нещастната девойка.

— Пред себе си имаме рафинирана престъпничка, една авантюристка, която сигурно е извършила не малко кражби през живота си. Тя е една от ония крадли, които влизат в къщите на богатите под маската на слуги. Известно време се отличават със своето старание, подчинение и вярност,, но след като спечелят веднъж доверието на господарите си и подушат всички тайни на къщата, използват първия случай, за да посегнат върху парите или скъпоценностите на стопаните. Господа съдебни заседатели, тоя род крадци е най-опасен. Те могат да ни ограбят, да ни убият, могат да ни отровят без да подозираме нещо… Тези хора, господа заседатели, трябва да бъдат безмилостно наказвани. Че обвиняемата е именно от тая категория крадци, в това не може да има съмнение. Не се ли намериха в нея почти всички инструменти за взлом и разбиване? По отношение характера на обвиняемата, свидетелските показания на полицая, който я е арестувал, ни говорят достатъчно. Този мъченик ни казва между другото, че обвиняемата, на път за полицията е искала да го съблазни, в замяна на което да я пусне… Ето кое ще рече рафинираност, господа заседатели, ето на кое се казва последно падение!

— Лъжи! Лъжи!… О, Господи, това ли са хората, които си създал по свой образ и подобие?

Обвиняемата изпусна тия думи удавени във въздишка. За пръв път тя заплака. Председателят я предупреди остро, че ако си позволи още веднъж да прекъсне говорившия, ще бъде изведена от залата. Прокурорът се обърна към заседателите, искайки да произнесат присъда без смекчаващи вината обстоятелства.

След това стана защитата. Трудна беше задачата му, защото престъплението беше доказано и нито едно противно доказателство не съществуваше. Все пак Лабори беше красноречив и пламенен.

Той каза, че нищо не доказва подбудата за това мистериозно разбиване на чекмеджето! И едно дете би могло да съзре, че тук има някаква тайна. В къщата на тъжителката има много тайни. Тя е подозрителна за мнозина.

— Обвиняемата — продължи защитникът — е могла много лесно да постъпи на служба у госпожа Буланси, за да наблюдава чудноватите дела, които се творят в тази къща при това в интерес на други лица. Ако е отворила чекмеджето на писалищната маса, тя го е направила, за да сложи ръка на някое доказателство срещу тази жена. Но ако обвиняемата сега мълчи и оставя да падне върху нея срамът, това го прави, за да не компрометира онези, в чийто интерес е работила… Щом е така, може ли да бъде наречено това младо момиче престъпничка? Не, тя е мъченица! Господа съдебни заседатели, има паспорти, които Господ ни дава за цял живот и които никога не могат да бъдат фалшифицирани. Тези паспорти са нашите лица. А сега, господа заседатели, хвърлете вашите погледи върху обвиняемата, а после сторете същото и към жената, която е направила всичко, за да я погуби. Лицето на тази жена е белязано — чертите на лицето на моята клиентка са чисти като на ангел. И точно така, както госпожа Буланси не би могла да ни каже вследствие на какво похождение има този белег, така и моята довереница не назова истинското си име. Не обвиняемата, господа заседатели, има бурно минало, а нейната обвинителка. Тя е една загадъчна личност, над която цари мистерията на тъмнината и престъпленията. Но госпожа Буланси е уверена, че няма в скоро време да се яви на скамейката, на която днес стои моята клиентка. Тя е протежирана. Влиятелни хора са във връзка с нея и я закрилят. Ще дойде ден, когато всички мистерии ще се разбулят и когато ще се види, че днешната обвиняема е само поредната невинна жертва на тайните машинации на госпожа Буланси и на нейните приятели. Тогава, господа заседатели, вие ще бъдете виновни, ако днес я осъдите. Пазете се от тази фалшива стъпка, която ще тежи вечно на вашите съвести. Помислете! Никой не може да произнесе присъда по такава афера. Господин прокурорът нека разбере, че начинът, по който отразява пътя на моята клиентка, е осъдителен. Пазете се да не извършите несправедливост, господа заседатели, и оправдайте обвиняемата!…

— Браво! — викнаха от публиката няколко гласа.

— Има ли нещо да кажеш за свое оправдание? — запита председателят обвиняемата.

— Кълна се пред Бога и пред целия свят, че съм невинна — отговори Жоржина естествено.

Председателят направи резюме на разискванията, после съдебните заседатели се оттеглиха.

Обвиняемата беше изведена. Съвещанието продължи близо два часа, след което подсъдимата отново беше въведена в залата.

Първият заседател, един дребен човек, съобщи решението на съда.

— Единадесет гласа за виновността и един за невинността й. Смекчаващи вината обстоятелства не се допускат.

Съдът осъди Жоржина на тригодишен затвор. Тя като че ли не чу присъдата. Беше като замаяна. С отпуснати ръце, сред царуващото всеобщо мълчание в залата, тя изрече с ясен и силен глас:

— Един за невинността ми… Благодаря ти Леон, благодаря ти, че ми повярва. Сега отивам радостна в затвора!

Никой не разбра смисъла на тези думи. Осъдената беше отведена.

— Виждаш ли, че имам позволително да говоря с осъдената на четири очи.

Тези думи произнесе добре облечен господин, обръщайки се към пазачката на Жоржина.

— Добре, господине — каза жената, — позволителното е редовно. То е подписано дори и от господин председателя. Влезте при нещастното момиче.

Пазачката пожела да отвори вратата на килията. Но непознатият я спря за момент.

— Искам да попитам нещо. Вие сте наблюдавала по-отблизо това момиче в течение на следствието. Кажете, моля какво впечатление ви направи?

— Какво впечатление? — повтори служителката. — Откровено казано, господине, това момиче е ангел на добротата и невинността. И макар че днес я осъдиха и утре ще бъде затворена зад вратите на затвора, аз оставам на своето мнение: това момиче е невинно!

По лицето на непознатия премина светлина като слънчев лъч. В очите на старата пазачка се появи сълза.

— Виждате ли, господине — продължи тя, — аз съм тук двадесет и две години и през това време успях да придобия точни познания и опит спрямо жените, с които съм имала разправия. Не съществува, казвам ви го, никъде по света по-удобен случай от този, да се опознаят всички тайни на затворничките тук, в женския затвор. Една лоша жена е по-лоша, отколкото най-лошия мъж. Някои от тях кълнат и ругаят така, че и аз, въпреки дългия ми опит, червенея от срам. Други реват, усмихват се и се молят. Особено се молят пропадналите, защото се преструват и сами себе си лъжат, че се покайват. Но момичето, което се намира тук, е съвсем различно. То не беше нито много сломено, нито много гордо. В своето нещастие съумя да запази достойнство и от всяка дума проличаваше, че е невинна.

Непознатият господин бръкна в джоба, извади портмонето си, взе златна монета и я даде на старата жена:

Тя не искаше да я приеме, но господинът настоя:

— Вие не знаете каква радост ми създавате. Отворете моля ви, вратата и ме оставете да вляза.

Ключът се завъртя, вратата скръцна и непознатият влезе в едва осветената килия. Жоржина седеше на леглото. Тя бе облегнала глава на ръцете си, прекрасната й коса беше пусната и богатите й кичури покриваха гърдите и плещите й. Не вдигна очи, когато вратата се отвори. Мислеше, че това е пазачката. Ненадейно чу да се произнася името й от мъжки глас:

— Жоржина… Жоржина!

Тръпки на ужас я побиха, после протегна ръце и каза със задавен глас:

— Леон… Леон, ти… ти?

— Да, аз съм, Жоржина.

— Зная защо идваш — разтрепера се нещастницата. — Искаш да ми кажеш, че само от милост и Защото някога бях твоя, произнесе за мен думата „невинна“, а в душата си вярваш като другите, че съм крадла, че съм паднала, загубена!

Леон Бернард поклати глава с тъжна усмивка.

— Лъжеш се, Жоржина. Ако те бях сметнал за виновна, бих направил като другите, бих изпълнил дълга си, макар и с окървавено сърце, но все пак бих те осъдил. Но аз знам — и гласът му стана почти тържествен, — знам така добре както и Господ на небето, че си невинна… невинна… невинна!

— Леон… Леон… какво неизразимо щастие е за мен да чуя тая дума от твоите уста…

Жоржина се приближи до него залитайки. Той разтвори обятия и я притисна до гърдите си. Притисна я нежно с безкрайна любов.

— Днес научих още нещо. Сгреших тогава, когато те заподозрях. Откак съм в Париж, следя живота на Естерхази и зная, че е необуздан мизерник. Узнах, че е разправял на неколцина свои приятели как проникнал през нощта в спалнята на една хубава „селянка“, както той се изразява; и че само благодарение на случайно избухналия пожар младото, смело момиче се отървало непокътнато. От него ще искам обяснение, а пред тебе падам на колене и те моля да ми простиш.

Той се отпусна в краката й, а очите му, пълни с покаяние и молба, се отправиха пламенно към нея. Жоржина се разрида. Страданията й, които от толкова време я мъчеха, се топяха сега в огнен поток от сълзи. Тя се наклони радостно над него и, целувайки го по челото, прошепна:

— Прощавам ти от все сърце!

— И ти ме обичаш, Жоржина, обичаш ме, въпреки че съгреших пред теб?

— Никога не съм преставала да те обичам, Леон!

— Жоржина, обична моя, невясто моя — и посегна отново да я притисне в прегръдките си. Но тя сега го отблъсна и се отдръпна крачка назад.

— Аз ти останах вярна… но ти… видях те под ръка с друга жена. Спомняш ли си тогава, на гарата, когато мина така горд и студен пред мен?

— Това беше годеницата на мой приятел. Наричат я Долорес, а него Курт Валберг — каза Леон. — На тях дължа живота си. Моят злощастен брат Марсел ме удари по главата и ограби всичко, което имах у себе си. Тогава Курт и Долорес ме прибраха у тях вкъщи и се грижеха за мен, докато се оправя. Когато се върнах в Париж и Долорес дойде с мен, за да види смъртноболната си майка, с която не беше в добри отношения. Ето защо, скъпа моя, остави всички съмнения и ела в прегръдките ми, сладка моя невясто, моя бъдеща съпруго!

— Твоя жена? — сепна се Жоржина. — Искаш да вземеш за жена затворничка?

— Да, това искам. От затвора ще те отведа направо към олтара, ако не успея да те освободя по-рано.

— Ти, добрият, обичният и благороден мой мъж! Тя се отпусна в обятията му и техните устни се сляха в дълга и гореща целувка. Навярно никога тая мрачна килия не е виждала такава истинска любовна сцена. Целувката на една любов, която подобно на златото е преминала през огъня, без да загуби своя блясък.

След това Жоржина откри на Леон причината, която я е подтикнала да отиде у госпожа Буланси, като поиска да се закълне, че ще пази тайната. Леон можеше да се увери във всичко това, като говори с Матийо Драйфус.

Така половин час измина като една минута. След това си взеха сбогом.

След няколко дни Жоржина беше преместена в затвора. Старата пазачка на полицейския арест й протегна ръка разплакана. Но Жоржина й се усмихна весело:

— В тази килия прекарах най-щастливия час от живота си. Остани с Бога… не плачи… аз съм щастлива.

Старата гледаше след нея с учудване. Никога не беше виждала затворничката така спокойна и смирена.