Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (161)

43.

Ние оставихме Мадлен на парахода „Бургундия“, изпълнена с надежда да открие Християн Естерхази.

Параходът пореше водите на канала. Времето беше много хубаво и почти всички пътници бяха излезли на палубата. Бяха в добро настроение, дори и ония, които завинаги напускаха родината си.

Само едно младо момиче не споделяше общото добро настроение. То се беше облегнало на перилата, закрило лицето си с ръце и горчиво плачеше.

Това беше Мадлен. Бъдещето й се виждаше мрачно и неизвестно. Тя не можа да намери Християн. Какво трябваше да направи сега, още повече, че след купуването на билета за Америка остана почти без пари?

Капитанът се приближи до нея и я попита със съчувствие:

— Е, госпожице, толкова ли ви е мъчно от раздялата с Франция? Мога да допусна, че оставяте там сърца, които са ви обичали и които и вие сте обичала. Кураж, госпожице! И в Америка има сърца, достойни да бъдат обичани. Такова хубаво момиче като вас лесно ще намери такова сърце.

Мадлен поклати през сълзи отрицателно глава.

— Лъжете се, господин капитан, не това е моята мъка.

И тя разказа на стария моряк своята история. Разправи му как беше проследила Християн до Хавър, как бе дала почти всичките си пари за билета до Америка и как не могла да намери тогова, когото търсела на борда на парахода.

— И сега ще пристигна там, съвсем сама в чужда страна. Ще умирам от мъка и няма да знам как да си изкарам прехраната — завърши Мадлен.

— Няма нужда да отивате в Америка, ако не желаете — отвърна капитанът.

Мадлен го изгледа с обнадеждени очи.

— Защо не слезете в Англия и оттам да се върнете в Париж?

— Възможно ли е?

— Разбира се! Ще хвърлим котва при Плимът и вие ще можете да слезете там. Що се отнася до вашия билет, аз с удоволствие ще ви дам една бележка, че сте пътувала само от Хавър до Плимът и нашият представител в Лондон ще ви върне разликата до Америка.

Мадлен щеше да прегърне капитана от радост. Тя съвсем не подозираше, че „Бургундия“ ще спира в Англия. Сега вече виждаше всичко в розова светлина. Имаше възможност да се върне в Париж и дори щяха да й останат пари. Можеше да потърси и да намери Християн във Франция. Със сълзи на очи благодари на стария моряк.

Щом „Бургундия“ акостира в плимътското пристанище, тя слезе и с остатъка от парите си замина за Лондон, където пристигна сутринта. Почака да отворят магазините, след което отиде в бюрото на параходното дружество, където без никакви затруднения й върнаха осемдесет франка. В бюрото се осведоми кога има параход за Франция и разбра, че ще може да отпътува късно следобед. Тъй като беше вече в Лондон и имаше малко време на разположение, реши да разгледа големия град. Тръгна по елегантните лондонски улици и стигна до Трафалгарския площад. Тук тя спря пред грамадния паметник на адмирал Нелсон и с любопитство се загледа в него.

— Ако не се лъжа, госпожицата е французойка? — чу тя глас до себе си и, когато се обърна, видя гърбав, но елегантно облечен господин.

— Действително, от Франция съм — отговори зарадвана от това, че среща в чужбина свой съотечественик. Беше неопитна и не можа да предвиди всички възможни последствия от тази среща.

— И аз съм от Франция, госпожице — продължи разговора възрастният господин. — Много се радвам, че се запознах с една и млада, и красива своя сънародница. Позволете ми да ви се представя: казвам се Питу и съм антиквар.

— Моето име е Мадлен Готие — представи се и момичето.

. — След като се запознахме — не спираше господинът, — мисля, че можем заедно да разглеждаме забележителностите на Лондон. Аз съм, както виждате, стар и побелял и няма защо да се боите, че имам някакви лоши намерения, заради които да ви се натрапвам с присъствието си.

Старият господин говореше толкова убедително, че Мадлен въобще не се изплаши. Доволна, че няма да бъде сама в милионния град, тя тръгна с него.

— Ще отпътувам още днес след обяд и няма дълго да ви досаждам.

— Това е чудесно! — възкликна Питу. — И аз ще отпътувам днес след обяд за Париж. Имах важна работа тук в Лондон, но слава Богу, всичко свърши.

Не беше лъжа, че беше дошъл в Лондон по работа. Гърбавият Питу, който всъщност не беше антиквар, а държеше магазина и заложната къща на баща си, прочутият Соломон Дулсети, беше изпратен в Лондон от Анри и Боазльо, за да погуби нещастната Клотилда. Той промени името си на Питурини и под това име се промъкна в дома на Маврус Ленски, като се представи за директор на Ватиканската картинна галерия. Той успя посредством поръчката на някаква си „умираща Магдалена“ да събуди у Маврус Ленски манията да рисува мъртви тела. Планът беше съставен от Анри, а Питу с дяволска сръчност го приведе в изпълнение. Той внуши на Маврус Ленски идеята да убие любовницата си. Знаем вече резултата от това внушение.

Сега „работата“ му в Лондон беше свършена и той използва останалото време за няколко малки опита в областта на джебчийството. Водеше се за един от най-сръчните парижки джебчии и искаше да пробва ловкостта си и в Лондон. Беше вече откраднал няколко портмонета и часовници, без да бъде забелязан, а сега възнамеряваше да обере и Мадлен. Крачеше с момичето и му показваше и разясняваше всички забележителности, покрай които минаваха.

Така стигнаха до Лондонския мост. Тук движението е много по-голямо. Колите и пешеходците биваха пропускани винаги на малки групи.

— Вижте, там е Тауер! — посочи Питу. — Навярно сте чувала за това ужасно здание, тайния затвор, в който някога са затваряли и убивали дори крале и принцове. В него се намира и съкровището на кралицата, в което се пазят диаманти и скъпоценности с голяма стойност.

Мадлен се облегна на перилата на моста и с любопитство се загледа в Тауер, така че не забеляза как Питу бръкна в джоба й и извади портмонето, в което се намираха всичките й пари.

— Огромна постройка, нали? — попита Питу. — Я погледнете параходите по Темза! Голяма река, не е като нашата Сена. Ах — сепна се внезапно той, — на отсрещната страна на моста виждам един познат, когото от години не съм срещал. Извинете за няколко минути, веднага ще се върна.

Той се отдалечи и остави Мадлен сама. Тя почака търпеливо няколко минути, но любезният съотечественик не се връщаше. След половин час и тя напусна моста и тъй като наближаваше обяд, реши да отиде да се нахрани в някой ресторант и оттам да се отправи за гаврата. Тогава, щом влезе в ресторанта, откри липсата на портмонето си. Сълзи рукнаха по страните й, отчаянието й нямаше край. Беше ограбена. Едва сега й стана ясно, че е станала жертва на един мошеник, но всички упреци, които си отправяше за своето лековерие, бяха излишни. Тя заскита из улиците, нощта настъпи, а все още не знаеше къде да подслони уморената си глава, защото без пари не можеше да отиде никъде.

Ако Мадлен беше малко по-опитна, щеше да влезе в хотел и оттам да изпрати телеграма на старата графиня Естерхази, която сигурно щеше веднага да й изпрати необходимите пари за път и за хотел. Но младите момичета обикновено не знаят как да постъпят в такива случаи. Те обикновено правят това, което не трябва и по такъв начин само увеличават нещастията си. Мадлен все повече се отдалечаваше от центъра на града и навлезе в квартал, където живееха бедни хора. Изтощена от глад и умора, тя забеляза една черква, домъкна се до нея и се строполи върху стъпалата. Умората я надви и тя заспа. Изведнъж се събуди, стори й се, че до нея се докосна студена влажна ръка. Отвори очи, изправи се и видя, че един мъж беше седнал до нея. Той беше страшен. Черната му къдрава коса и брадата му бяха съвсем разрошени. Някогашното му елегантно облекло висеше на парцали, а дясната му ръка беше увита с кървава кърпа. Беше се навел над Мадлен и я гледаше с пламтящите си очи.

— Ставай, де, Клотилда — измуча той. — Стига си спала, нали ще ми позираш? Картината трябва да се завърши по-скоро. Искат я от Ватикана! Колко прочут ще стана! Такава картина досега никой не е нарисувал! Нали, Клотилда?

Мадлен изтръпна. Побиха я студени тръпки. Тя познаваше този човек. Това беше същият художник, който я бе привързал към кръст в ателието си и направи Опит да я убие. Сега отново го срещна, тук, в Лондон. Не можеше да има съмнение, той беше.

Мадлен скочи. Първата й мисъл беше да избяга. Но лудият я прегърна и насила я накара да седне на църковните стъпала.

— Не, не бива да си ходиш, не бива да ме оставяш! Не се плаши от мен! Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!

Мадлен разбра, че нещастникът я смята за друга жена и се досети, че само с хитрост ще може да се отърве от него. Затова реши да играе ролята на тази друга жена.

— Твърдиш, че ме обичаш — отвърна тя, — а оставяш твоята Клотилда да гладува и жадува. Би трябвало да й дадеш да се нахрани и след това можем да започнем работа.

Лудият се кимна в знак на съгласие. Той бръкна в джоба си и извади кесия, пълна с жълтици.

— Хайде, ела да ядем — стана той. — Имаш право. И аз съм гладен. Вече не знам колко време скитам из лондонските улици, а ръката… колко ме боли тази ръка.

— Ранен ли си?

— Как може да питаш така, Клотилда? — намръщи се лудият. — Нали беше там, когато тъмният човек се изправи пред мене и стреля в ръката ми… Ха-ха, знам, кой беше оня! Един италиански художник, който също е нарисувал умираща Магдалена и сега се опасява моята да не стане по-хубава. Искаше да ме осакати, за да не мога да рисувам. Но се лъже! Ако не мога с дясната, ще рисувам с лявата. А ако ми счупи и нея, ще се науча и с уста да държа четката. Не смяташ ли, че Рафаел все пак би станал голям художник, дори ако би се родил и без ръце?

Мадлен не знаеше кое е истина и кое не от това, което художникът бъбреше. Разбра само, че някой му беше прострелял ръката. Започна да изпитва съчувствие към нещастния луд художник.

— Там има една чешма — каза тя, — ела да ти измия ръката и да я превържа.

Той се остави тя да го води като дете. При чешмата Мадлен развърза внимателно превръзката на ръката му и, макар че се ужаси от страшната рана и раздробената кост, надви слабостта си и поизчисти раната, изми я с вода и я превързах чиста кърпичка.

— Колко си добра, Клотилда! — издума художникът с мека усмивка. — Знам, че ме обичаш! Затова няма да те убия, не, няма да те убия!

Мадлен заведе нещастника в малка гостилничка, чиито прозорци още светеха. Евтина гостилница, в която разни подозрителни личности седяха по масите, ядяха, пиеха, смееха се високо и шумно говореха. Мадлен и художникът седнаха на една празна маса в ъгъла.

— Къде живееш? — попита го Мадлен.

— Къде живея ли? Не знам.

— Къде спа снощи?

— Не съм спал, разхождах се.

— Е, откога се разхождаш?

— От четири дни и четири нощи — беше отговорът. — Когато се уморях, лягах на някоя пейка в Хайд парк и спях под открито небе. Ах, да знаеш колко хубаво се спи навън… Никога не съм спал толкова добре.

— Не замръзна ли? Нощите бяха толкова студени… Художникът не проговори. Той подпря главата си на здравата ръка и тъпо загледа пред себе си.

Съдържателят на гостилницата отиде при тях и поиска да му платят. — Маврус Ленски извади кесията си и хвърли една жълтица на масата. Всички погледи учудено се обърнаха към него. В тази гостилница не идваше често човек, който има жълтици. Мадлен счете за благоразумно да изведе колкото е възможно по-скоро художника, за да не съблазнява пълната му кесия останалите гости.

— Ела! — каза му тя.

Художникът безропотно се подчини, послушен като дете. Той остави Мадлен да го изведе. Тогава тя реши да не оставя сам нещастника. Той беше болен, ранен, нуждаеше се от грижи и лекуване.

Сега имаше вече кой да се грижи за него. Двамата се разхождаха до сутринта из лондонските улици. Маврус Ленски беше станал мълчалив. Напреженията от последните дни, през които, според собствените му думи, непрекъснато е скитал из улиците и парковете, болките и треската вследствие на раната, всичко това, събрано заедно, е предизвикало пълното му изтощение. Мадлен почувства искрено състрадание към него и реши засега да не го изоставя.

В състоянието, в което се намираше художникът, той не можеше да бъде опасен. Тъй като забеляза, че той ходи като насън до нея и не е в състояние да вземе каквото и да било решение, тя взе пълната с пари кесия от джоба му и я скри в пазвата си, за да я запази от крадци. Реши да записва и най-дребните разходи около него и когато той отново бъде на себе си, да му представи най-точна сметка. Засега най-важното беше да се намери квартира.

Разбира се, тя не можеше да потърси жилище в някоя по-добра, по-хубава къща, защото състоянието и външният вид на художника бяха просто ужасяващи. Вече споменахме, че елегантното му облекло висеше на парцали. След дълго търсене Мадлен намери на брега на Темза малка къщичка с две стаи. Едната задържа за себе си, а другата предостави на художника. Щом влезе в новата си квартира, Маврус Ленски падна като мъртъв на леглото.

Ала Мадлен не можеше още да си позволи почивка. Най-напред тя повика лекар да прегледа раната на художника. Той извади куршума, изчисти добре раната и я превърза.

— Какъв е този човек? — попита накрая.

— Художник е, господин докторе, голям художник.

— Клета жена — промърмори лекарят, който, разбира се, мислеше, че Мадлен е жена на Ленски. — Вашият мъж не ще може вече никога да рисува. Мускулите са разкъсани и ръката му ще остане неподвижна.

След като Мадлен му плати, лекарят си тръгна. Сега вече и Мадлен можеше да се оттегли в стаята си. След като заключи добре всички врати, тя се съблече и легна да спи. Събуди се чак вечерта, а Маврус Ленски — след двадесет т и четири часов непробуден сън. Той поиска нещо да пие. Мадлен му даде чай, след което той отново заспа и то толкова дълбоко, че нищо не беше в състояние да го събуди.

Мадлен трябваше да помисли за положението си. Мисълта да живее от парите на художника й беше непоносима, трябваше да си намери работа, която да й даде възможност да припечели средства. Купи вестник и прегледа обявленията. Откри, че добро семейство търси болногледачка за нощно време при заболяла дама и че се предпочита французойка. Тя веднага отиде в редакцията, за да научи адреса, който се оказа вилата на лорд Мортимър Лоуел срещу Хайд парк. Мадлен се качи на омнибуса и скоро пристигна. Посрещна я стар слуга, един истински строг англичанин, който я въведе в елегантна стая и я остави да чака. След известно време при нея влезе облечен в тъмни дрехи господин — лорд Лоуел, който заговори любезно на добър френски.

— Женена ли сте? — попита между другото.

— Не, милорд — отговори Мадлен. — Значи живеете сама?

— Да, милорд, наех малка къщичка на брега на Темза и живея там.

— Трябва да ви обясня защо задавам тези въпроси — прибави лорд Лоуел. — Държа на това, никой да не узнае, че в дома ми се намира една дама, защото тя е изложена на известни преследвания. Въобще не желая да излезе извън къщи онова, което чухте и видяхте тук. Ако сте съгласна с това, госпожице, трудът ви ще бъде богато възнаграден.

— Милорд — отговори Мадлен, — свикнала съм да мълча.

— Добре, тогава елате с мен, госпожице. Лордът тръгна и Мадлен го последва пред редица чудесно обзаведени помещения, докато най-сетне дръпна вратата и я пусна да влезе в стая, чиито прозорци бяха с дебели, спуснати завеси. Висящата от тавана лампа пръскаше мека розова светлина. На снежнобяло легло сред копринени завивки лежеше красива жена. Златочервени къдри се спускаха край бледото й лице и падаха по раменете й. Изглеждаше, че спи. Но щом лордът и Мадлен влязоха, тя повдигна дълги клепачи, които засенчваха тъмните й очи, и направи леко движение с ръка.

— Иска да ви види — пошепна лордът, — приближете се до нея.

Мадлен се наведе над болната и тя изпитателно се вгледа в милото и чисто лице на младото момиче. Най-сетне я погали с бледата си прозрачна ръка и изрече със слаб, но приятен глас:

— Остани при мен, дете мое, приличаш на ангел.

И лордът се беше приближил до леглото на жената и с глас, който изразяваше нещо повече от обикновено съчувствие, промълви:

— Моля ви се, Клотилда, не се вълнувайте. Знаете, че нещастникът не може да ви намери тук.

Болната въздъхна болезнено.

— Какво ли е станало с него? — изрече тя с треперещ глас. — Моля ви, заклевам ви, не крийте нищо от мен! Умрял ли е? Намериха ли го? Къде е отишъл?

— Изчезнал е! — отговори лордът. — Веднага е избягал от къщи и не знам даже дали е взел пари със себе си. Но, Клотилда, неприятно ми е, че все още се интересувате от съдбата на този човек. Толкова ли е скъп за вас, че не можете да го забравите?

Жената не отговори, само закри лицето си с ръце и заплака тихо. Лордът се обърна. По лицето му заигра тъжна усмивка.

Мадлен слушаше изненадано разговора между лорд Лоуел и неизвестната червенокоса жена. Името Клотилда, същото, с което толкова пъти я беше назовал, лудият художник, веднага привлече вниманието й, и когато болната с разтреперан глас разпитваше какво е станало с човека, който внезапно бил изчезнал, тя започна да подозира, че между нея и нещастния художник, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза, има някакви близки отношения. Но реши да мълчи, да не издава засега своите предположения.

Още същата вечер тя встъпи в длъжността си и цяла нощ бдя край леглото на хубавата, загадъчна Клотилда.