Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (157)

39.

Председателя се опита да заспи отново, но тази нощ това не му се отдаде. Може би причината беше новият му съсед, който като диво животно се разхождаше из килията, а в това тихо здание се чуваше ясно всяка стъпка, всяка въздишка, всяка дума.

— Не може така — промърмори Председателя, като скочи от леглото си, — ще трябва да направя малък излет, за да ме измори и приспи.

Под излет затворникът разбираше да се облече и да се приближи до прозореца, за да погледне през него. От прозореца се откриваше панорама, която при други условия би го възхитила. Той виждаше част от града, облян в лунна светлина, различаваше черквите и по-големите сгради, но забелязваше и мрачния зид, който като змия се виеше около затвора. А в подножието на зида зееше широк ров, пълен с вода от Сена. Мъртва тишина цареше наоколо. Престъпникът чуваше само равномерните стъпки на стражата.

— Щастливец! — промърмори Председателя. — Ти поне можеш да дишаш чист въздух! Ах, с какво удоволствие бих те нападнал отзад и бих те бутнал в рова, за да се удавиш като новородено котенце. Тогава и аз бих станал свободен човек. С водата в рова лесно ще се справя, защото съм добър плувец. Но всичко това са напразни надежди — продължи затворникът своя монолог. — Аз стоя зад решетката, а ти се разхождаш с пушка в ръка. Бих предпочел да беше обратно!

Войникът, който стоеше долу на пост, разбира се, не подозираше какви пожелания се изказваха. Той беше здрав селянин от Прованс, който с таен страх поглеждаше дебелите стени на затвора и стискаше здраво пушката си.

— Бива си го този! — мърмореше Председателя, — ако речеш да си подадеш крака извън решетката, ще ти пробие черепа също тъй хладнокръвно, както би застрелял врабче на покрива. Ах, защо не е сега Леопард на стража. Тогава всичко би било толкова лесно, както е лесно за една жена да избяга от мъжа си.

Но в това време нещо друго привлече вниманието на престъпника. В тишината на нощта се чуха кънтящи стъпки. След малко — дрънкане на оръжие и заповеднически глас на ефрейтора.

— Сменят караула! — разбра старият Дюмуриц. — Ах, само мен няма кой да ме смени…

Действително караулът се смени. Това стана при точното изпълнение на всички военни предписания. Провансалският селянин можеше да се прибере в топлата стая, а на негово място остана друг войник. Той беше висок, а добре развитото му мускулесто тяло личеше и през сивия дебел шинел. Войникът сложи пушка на рамо и закрачи нагоре-надолу покрай зида.

Председателя продължаваше да стои на прозореца. Изведнъж той забеляза, че постовият се застоя продължително на едно и също място. Войникът се озърташе на всички страни, като че ли за да се увери, че е сам и никой няма скоро да дойде.

— Аха! — изсмя се Председателя. — Бои се да не му дойде на гости дежурният офицер. Бъди спокоен, моето момче, кой знае в кой будоар се забавлява сега твоят подпоручик и чии червени устни целува и през ум не му минава да прави разходки до затвора в този студ. Но какво е това?

Председателя произнесе тези Думи силно развълнуван. Същевременно той притисна лицето си до решетката, за да може по-добре да наблюдава всяко движение на часовия. И действително, това, което войникът правеше в този момент, беше интересно. Той беше извадил от широкия си шинел малък, добре увит пакет и го подпря на стената точно под прозореца на Председателя. Впрочем, неговият прозорец единствен гледаше към зида. Другите килии бяха построени така, че прозорците им надничаха към двора на затвора. И тъкмо затова бяха затворили него, най-опасния престъпник в тази килия. Бягството през добре охранявания зид и широкия пълен с вода ров изглеждаше невъзможно.

Войникът се наведе и прикрепи към пакета малка ръчка. Той я завъртя. Нещо започна да се издига бавно все по-високо и по-високо.

— Дявол да го вземе! — извика Председателя. — Това е стълба, която посредством някакъв механизъм се издига нагоре.

Страшно вълнение обхвана затворника. Може би за първи път в живота си Дюмуриц се разтрепера. Трябваше да се хване с две ръце за решетката, за да не падне.

— Дали не е Леопард? — мина му бързо през ума. — Или пък друг някой от моите приятели? Ами, приятелите! Никой от тях не би се изложил на такава опасност! Може би пък да е някой, който се бои от моите признания? В такъв случай е възможно да опита и най-рискованото нещо, за да ме изкара от тази дупка.

В това време механичната стълба беше вече стигнала до четвъртия етаж и се спря съвсем близо до прозореца на Председателя. Войникът пък се огледа, за да се увери, че не го наблюдава никой. След това свали шинела си, хвърли пушката настрана и започна да се катери по стълбата.

— Дявол да го вземе, този човек е смел! — каза си Председателя. — Една несигурна стъпка и той ще се стовари долу?

Но войникът се качваше уверено и ловко. Като че ли прекрачваше по широката и удобна стълба на елегантна къща. Лунните лъчи осветиха лицето му. Председателя се дръпна учуден назад.

— Познавам това лице — си каза, — виждал съм го, макар че обикновено ми се показваше с черна копринена маска. Човекът, който се качва при мен, е полковник Анри. Главата си отрязвам, ако не е той!

Мъжът беше вече пред самия прозорец на килията на Председателя. Ала той си беше легнал и се преструваше на заспал. Искаше да види какво ще прави загадъчният войник.

На прозореца се почука три пъти. Председателя кимна с глава. Анри изряза в стъклото с помощта на диамант кръгла дупка, достатъчно голяма, за да се провре ръка през нея. Сега нищо не му пречеше да говори с Председателя.

— Председателю — пошепна той, — имам важна поръчка за вас. Ако успеете да я изпълните задоволително, от тази нощ нататък ще сте свободен човек!

— Говорете, какво искате от мене?

— Не забелязахте ли, че от вчера килията под вас е заета?

— Дали съм забелязал? Би трябвало да съм глух, за да не забележа това. Човекът, който е под мен, по цял ден и по цяла нощ пъшка, охка, реве и проклина, та не ми дава мира. Не случайно съм буден. За това е виновен този под мен. Той непрестанно се разхожда като звяр в клетка.

— Знаете ли кой е той?

— Не е от нашите. Това е всичко, което знам за него.

— Ще ви кажа тогава — пошепна Анри. — Това е майор Естерхази, черния майор.

— Гръм и мълния! Пипнаха ли го и него най-сетне? Навярно е доказана вече невинността на капитан Драйфус…

— Още не — отговори Анри с мрачна усмивка, — това именно искаме да предотвратим. Председателю, искате ли да предадете едно писмо на майора?

— Мога ли с пръсти да си пробия път през пода? — запита в отговор Председателя. — Как искате да направя това, липсват ми всякакви инструменти.

— Погрижил съм се за това — обясни възбудено Анри. — Донесъл съм един свредел, с него можете за половин час да пробиете в пода достатъчно голяма дупка, за да пуснете през нея писмото.

При тези думи полковникът подаде на затворника малък лъскав инструмент.

— А тук е писмото — продължи Анри, като извади от джоба си бял плик. — Ще го пуснете през дупката в долната килия и ще престанете да се интересувате от съседа си, който е под краката ви.

— Аз пък искам да ви попитам — изсмя се дрезгаво Председателя — с какво ще ми платите, полковник Анри? Само не ми предлагайте пари или нещо подобно. Едно парче от вашата стълба за мен е по-ценно от петдесет хиляди франка.

— Ще ви дам цялата стълба и освен това тази пила и това шишенце, което съдържа разяждаща течност, която прави желязото чупливо като стъкло.

— О, какво щастие, полковник! — засмя се доволен престъпникът и сграбчи жадно шишенцето и пилата.

Анри се държеше с едната си ръка за стълбата, а с другата извади часовника си. Синята лунна светлина освети циферблата, на часовника.

— Часът е дванадесет и половина — пресметна той, — имаме още час и половина, които трябва добре да оползотворим, защото след това ще дойдат да ме сменят от поста и всичко ще пропадне, ако не успеем да свършим работата. Смятате ли, че това време ще ви е достатъчно, за да предадете на черния майор писмото и да се погрижите за собственото си бягство?

— Да, надявам се!

— Добре тогава. Щом изпилите решетката, ще ми свирнете и аз пак ще пратя стълбата нагоре. Можете да слезете по нея направо върху стената. Как ще се справите с рова, който се е превърнал от дъждовете в същинска река, остава ваша работа. Там не мога да ви помогна.

— Не се тревожете за това — засмя се Председателя, — аз плувам като риба. Щеше да ми бъде по-приятно, ако останете още два часа на вашия пост, та в случай, че не мога да се измъкна от рова, да ми помогнете малко.

— Не разчитайте на това — отсече категорично Анри. — Точно в два часа ще ме сменят. Каквото не е направено дотогава, ще си остане несвършено. А сега да не губим повече скъпоценно време в разговори, залавяйте се за работа, Председателю. Още нещо! Да не ви хрумне да отворите писмото до Естерхази. Ще съжалявате много, ако прочетете съдържанието му!

— Не съм любопитен! — заяви Дюмуриц. — Единственото ми желание засега е да видя пак света като свободен човек.

Анри се дръпна от прозореца и слезе бавно по стълбата надолу. Председателя се залови веднага за работа. Инструментът беше отличен, не се чуваше никакъв шум. Въпреки това, необходим беше цял час работа, за да може дупката да стане достатъчно голяма. Престъпникът беше цял изпотен от усилията. Той спря, за да си поеме дъх. След това взе в ръка писмото на черния майор и го разгледа. То нямаше никакъв адрес, никакво име. Върху него беше написано само „Чети!“

— Кратко и ясно! — измърмори Председателя. — Бих искал да знам какво си пишат тия двамата, но този път ще трябва да се откажа от любопитството си, защото имам да мисля за себе си. Тази желязна решетка няма да се изпили толкова лесно.

Писмото издаваше някаква особена миризма, която действаше сякаш упоително.

— Чудна работа! — каза си старият Дюмуриц. — Ако не знаех, че Анри е приятел на черния майор, бих предположил, че му изпраща някаква тайнствена отрова. И едно време е имало отровни писма, ако не се лъжа, господата в Рим са си служили понякога с тях, когато някой им се е изпречвал на пътя. А каквото един папа е сторил на някой кардинал, защо да не опита един полковник да направи на своя майор. В Рим и във френския Генерален щаб всичко е възможно.

Той легна на пода и се опита през дупката да разгледа килията на майора. Видя затворника седнал на леглото си с мрачно втренчен поглед. Предпазливо пусна писмото през дупката. Той видя, че Естерхази скочи от леглото и се спусна да вземе посланието.

— Сега би трябвало всъщност да не се интересувам повече от тази работа — промърмори Дюмуриц, — поне такова е желанието на моя приятел, престъпника Анри. Ала зрелището е твърде мистериозно, то е, тъй да се каже, едно сензационно представление. Как бих могъл да напусна театъра по време на действие…

Той остана неподвижен при дупката. Тогава видя, че Естерхази отначало беше озадачен, после погледна нагоре, а след това взе да разглежда писмото, което трепереше в ръцете му. Най-сетне Естерхази въздъхна, като че ли тежък камък падна от гърдите му.

— Значи, все пак си спомниха за мене — каза той толкова силно, че Председателя можа да го чуе — и правят постъпки да ме освободят. Това писмо навярно има за цел да ми съобщи тази приятна новина и да ме ободри. Значи Боазльо, Анри и Пати все пак са истински приятели. А пък аз имах намерение да ги заплашвам и изнудвам. Но те не го знаят. Толкова по-добре. Ще останат мои приятели. Чакай да видим какво ми пишат.

Той отвори писмото и тъй като лунната светлина твърде слабо осветяваше килията, беше принуден да го приближи много до очите си, за да разчете навярно твърде ситния почерк. Естерхази зачете писмото, а главата му започна да се навежда все по-ниско и по-ниско над листа. Черният майор се опита да я вдигне, но тя пак клюмна. Изведнъж той въздъхна дълбоко и се строполи като покосен на пода.

Дюмуриц се изправи. Представлението беше свършило.

— Както изглежда, трагедия е — промърмори той. — И завърши със смъртта на главното действащо лице. Писмото беше отровно, Естерхази вече няма да е опасен за своите приятели.

Тази беше последната мисъл, която Дюмуриц посвети на черния майор. След това се загрижи за себе си. Чак сега забеляза, че беше загубил доста време и че трябва да бърза, за да избяга, преди да стане два часа, когато Анри, преоблеченият войник, ще бъде сменен от поста си. Той отвори шишенцето, което полковникът му беше дал, и намокри желязната решетка с течността. С нетърпение зачака резултата. Ужасна мисъл мина през главата на Председателя. Ами, ако Анри беше излъгал и него? Човекът, който изпраща отровни писма, няма да се посвени да напълни с вода, вместо с разяждаща течност шишенцето.

— Мисли му, Анри! — извика заканително Председателя, — ако си ме излъгал. Утре си загубен. Ще докажа твоите престъпления.

Обаче след четвърт час той призна, че се е излъгал. Желязната решетка се счупи още при първото допиране на пилата. Мястото, което беше намокрено с течността, действително беше станало чупливо като стъкло. След по-малко от десет минути решетката беше отрязана. След това Председателя разчупи безшумно стъклото на прозореца и хвърли парчетата на леглото. Наведе се през прозореца навън и вдъхна дълбоко свежия въздух, от който тъй дълго беше лишен. Долу се разхождаше войникът със сивия шинел.

Дюмуриц свирна леко. Стълбата започна да се издига. Анри удържа на думата Си. Председателя погледна още веднъж килията, в която беше прекарал толкова месеци. Иронична усмивка се появи на устните му и той възкликна:

— Председателя още не е изиграл ролята си. След няколко дни Париж ще разбере, че той пак е свободен и е започнал стария си занаят!

Престъпникът се прехвърли през прозореца, стъпи на стълбата и пъргаво като котка се спусна надолу по нея. Но… Той беше вече наближил зида, оставаха му само още седем-осем стъпала, когато чу дрънкането на оръжие и позна команда, която му смрази кръвта. Смяната идваше!

— По-скоро, дявол да ви вземе! — извика Анри отдолу. — Искате да попаднете в ръцете на войниците ли?

Председателя скочи право върху зида. Той падна на земята, но веднага се изправи.

— Естерхази е мъртъв! — осведоми той преоблечения Анри. — Четенето на вашето писмо му докара смърт. Ха-ха, вие сте го отровил!

След това старият престъпник се спусна към рова и се готвеше да скочи във водата, когато чу зад себе си шума от сгъването на стълбата. Хвърли изпитателен поглед към водата и след това погледна надясно, където изпъкваха фигурите на приближаващия се караул. Беше крайно време. Трябваше да скочи. Той се сви. Обхвана го странно предчувствие, което се случва всекиму, когато е в опасност, и се обърна, за да види още веднъж Анри. Но това, което видя, го смути и парализира за момент. Анри, приятелят му Анри, който му беше помогнал да избяга, сега се целеше в него.

— Предай се, разбойнико! — викаше силно Анри. — Стой, повтарям, стой, стой!

Но преди Председателя да отговори, Анри натисна спусъка. Гръм и светване прорязаха нощта и… фигурата на Председателя беше изчезнала. Глухото плискане на водата показа, че нещастникът беше паднал в нея. Анри дочака смяната с пушка на рамо. Той беше изпълнил задължението си, беше извикал на беглеца три пъти „стой“ и след това беше стрелял… Всичко беше точно по предписание…

След няколко минути се появи ефрейторът с шестима войници от новата смяна.

— Вие ли стреляхте? — попита ефрейторът.

— Тъй вярно, господин ефрейтор!

— Уверен ли сте, че сте го улучили?

— Да, господин ефрейтор! Видях го, като се преметна с главата надолу. Дори и леко ранен да е, непременно ще се удави.

— Добре, вие изпълнихте дълга си. Ще съобщя веднага на директора на затвора за случилото се, а сега ще бъдете сменен.

Анри се върна с другите войници в дежурната стаичка.

Всичко това стана, разбира се, със знанието на ефрейтора, който знаеше, че трябва да мълчи, защото висшите му началници така му бяха заповядали.

Анри побърза да си отиде. След четвърт час покрай зида се раздвижиха неколцина души с фенери, които претърсиха рова, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Трябваше да се намери поне трупът на беглеца. Но всички усили бяха напразни. Не можаха да открият Председателя нито жив, нито мъртъв. Навярно водата беше завлякла трупа му през канала в самата Сена.

В това време управлението на затвора направи необходимото, за да установи кой е избягалият. Всички килии бяха отворени и прегледани. При тази ревизия направиха странно откритие. Килията на четвъртия етаж, в която беше затворен Председателя, намериха празна. Значи той беше беглеца, когото застреля един верен на дълга си войник. Откриха разбитата желязна решетка, намериха шишенцето с разяждащата течност, пилата и свредела, видяха и това, че престъпникът беше пробил дупка в пода на килията си. Тази дупка, достатъчно голяма, за да провре човек ръката си през нея, озадачи директора на затвора и го наведе на мисълта, че бягството на Председателя е във връзка с майор Естерхази, който обитаваше намиращата се под него килия.

Отвориха и долната врата. Тук ги очакваше голяма изненада. Отначало не можаха да видят майора и се изплашиха много, защото помислиха, че и той е избягал. Но след малко различиха вцепенения, наглед безжизнен труп на Естерхази, който лежеше проснат до леглото. Чертите му бяха разкривени, а в студената си ръка държеше лист хартия, изписан със ситен почерк.

Извикаха лекаря на затвора. Щом дойде и прегледа черния майор, той заяви, че потърпевшият е още жив, но е отровен и положението му е почти безнадеждно.

Но как е могъл да бъде отровен? Това беше загадка за директора на затвора, пък и лекарят не можеше да го обясни. После случайно вдигна писмото, което беше паднало от ръката на Естерхази. Разгледа го, като го държеше далеч от себе си, и каза със сигурност:

— Това писмо е отровно. Естерхази, при опита си да прочете това ситно написано писмо, е вдишал миризмата на силната отрова, с която е напоено, и замаян е паднал на земята. Чудно е, че отровата не го е умъртвила, защото тя е една от най-силните и най-опасните, които науката познава. Това писмо трябва да се изгори веднага, за да не причини повече пакости.

И действително, писмото биде изгорено още същата нощ. Едва след двадесет и четири часа Естерхази дойде на себе си. Попитаха го, как е получил писмото, но той не отговори. Странна, зловеща усмивка заигра по лицето му, когато му зададоха този въпрос. Той знаеше кой му беше изпратил отровното писмо и кой желаеше да го премахне, ала не смееше да го назове. Решил бе да отложи разплатата за по-удобни времена. Черният майор не забравяше никога да плати подобни дългове — дълговете на омразата и отмъщението.