Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (150)

32.

Клотилда Боазльо прекара мъчителни дни. Тя не знаеше какво е станало с любовника й и не можеше да си обясни къде беше изчезнал Маврус Ленски. Той беше напуснал внезапно квартирата си в Париж. Вратата беше заключена, а една бележка съобщаваше, че къщата се дава под наем. Парижкият художник на мъртъвци беше изчезнал без да остави следа. Не беше драснал поне два реда на Клотилда, за да я осведоми къде отива. При неговата чудновата и капризна натура не беше неочаквано едно внезапно заминаване и Клотилда нямаше особена причина да се безпокои. Беше се случвало Маврус Ленски, след като беше говорил, че ще прекара следващите няколко месеца в Париж, да замине на другия ден за Италия. Но този път изчезването на любимия човек се видя на Клотилда много загадъчно. Причината за това беше обстоятелството, че едновременно с изчезването на художника, мъжът й, генерал Боазльо, проявяваше някакво особено тайнствено злорадство. Никога по-рано той не е бил толкова любезен, толкова внимателен, толкова рицарски учтив, както сега.

Обедът свърши, Боазльо захапа хаванска пура, а генералшата допи чашата си със сладко вино. Тя понечи да стане и да се оттегли в стаята си, но генералът неочаквано я спря:

— Мила Клотилда, ще ти бъда много признателен, ако постоиш още малко при мен.

Червенокосата жена погледна учудено съпруга си. Почти цяла година той не беше изявявал подобно желание. Изглеждаше даже, че той избягва оставането насаме с нея. Без да промълви нито дума, тя отново седна на дивана, а след минута той се настани до нея. Опита се да я прегърне през кръста, но не му се удаде, тъй като Клотилда бързо се отдръпна и седна на другия край.

— Мила Клотилда — започна генералът пак, — мисля, че е време да си изясним отношенията. Цялото ти държание ме кара да мисля, че вече не ме обичаш.

— Извинявай, че съм принудена да те прекъсна — спря го генералшата, — но що се отнася до любовта ми, ти нищо не си загубил, защото никога нищо не си притежавал!

— Откровена си, обаче, трябваше да ми го кажеш преди да застанем пред олтара.

— Такива работи не се изричат, те се оставят да бъдат забелязани. А който има по-тънък ум, веднага усеща, дали го обичат или не.

Жената изрече това доста възбудено. За да се успокои, тя посегна към сребърното подносче, на което имаше цигари, и взе една от тях. Генералът любезно й поднесе огън.

— Благодаря — кимна студено Клотилда и прибави. — С това поне ми показваш, че имаш огън.

— О, Клотилда, не бъди несправедлива — повиши възбудено глас Боазльо. — Моето сърце винаги е горяло за теб. И днес то те обича, но ти винаги посипваш пепел, за да угасиш пламъка. Да говорим откровено. За мен ти не беше блестяща партия. Дъщеря на руска аристократка, беше все пак бедна. Срещнахме се в Монте Карло, на игралната маса. Майка ти постоянно седеше там. И аз често правех жертви, но не с намерение да печеля, а само да се развличам. Ти стоеше зад стола на майка си. Красотата ти ме заинтересува, запознах се с вас, ухажвах те и един ден ти предложих ръката и сърцето си.

— А аз ти казах, че обичам другиго и даже ти го показах, тъй като беше с нас в Монте Карло…

— За художника ли ти е думата? — сепна се Боазльо й в очите му блеснаха светкавици. — Тогава въобще не го взех за сериозно, тъй като един мазач на бои не може да бъде съперник на един генерал от френската армия.

— Лъжеш, приятелю — възрази студено Клотилда, — този човек беше за теб сериозен съперник и сега е такъв.

— Прелестна Клотилда — изсмя се Боазльо. — Твоята откровеност ме възхищава. Още една чаша вино?

— Не, благодаря! Продължи, моля те, със своите спомени от Монте Карло.

— Сега ще трябва да засегна една неприятна тема — Боазльо изтърси пепелта от пурата си. — След като получих този отказ от теб, те обикнах още повече. Твоята съпротива ме дразнеше и реших на всяка цена да я сломя. Седмици наред водих войната без никакъв успех, докато най-сетне един щастлив случай ми дойде на помощ. Един ден ти се разхождаше в парка на Монте Карло, уж сама, но аз видях добре, че човекът, който още тогава беше известен с това, че рисува трупове, е с тебе. Въпреки това реших да не оставям майка ти, шармантната руска княгиня сама, защото се канеше да заложи на         рулетка последната хилядафранкова банкнота. Не съм се молил често на Бога, но тогава, скъпа Клотилда, го направих. И знаеш ли, каква молба отправих към небесната канцелария? Да остави жената на княз Розимов да загуби и тази своя последна хилядафранкова банкнота. Небето изпълни молбата ми. Крупието прибра грациозно последните пари на майка ти, след което тя продължи да седи бледа като платно в своето кресло. Аз се наведох над нея и извадих заедно с носната си кърпа, която пуснах в полата й, и един добре натъпкан портфейл. Съгласно закона на тежестите, портфейлът падна, разбира се, също в полата й.

— Колко са? — запита ме тихо тя.

— Толкова, колкото струва дъщеря ви — й отговорих.

Тя отвори портфейла, взе една от моите хилядафранкови банкноти и я сложи на червено.

Докато топката се въртеше, успя да ми каже:

— Ще получите дъщеря ми, генерале… ох, спечелих!

— Да, спечелих! — повторих и аз.

И двамата имахме право. Същата вечер, след един навярно доста сериозен разговор с майка си насаме, ти стана моя годеница, Клотилда, а майка ти, със стоте хиляди франка, които й дадох, изтръгна от банката почти един милион.

— Значи, си ме купил за сто хиляди франка, генерале — полюбопитства равнодушно Клотилда, на която този разказ, изглежда не направи никакво впечатление.

— И си въобразяваш, ако смея да попитам, че с тези сто хиляди франка си осигурил и моята любов и вярност? Лъжеш се, приятелю! Купил си само това, което можех да пожертвам заради майка си. Тялото си, което тя ми беше дала, ала чувствата ми не бяха за продан!

— Значи, те принадлежаха, както и по-рано, на художника? — запита хладнокръвно Боазльо.

— Да!

Това „да“ беше твърдо, сурово, и беше равносилно на обявена война.

— Значи, срещала си се пак с Маврус Ленски в Париж!

— Да!

— Значи, още го обичаш?

— Да! — Мога ли да попитам, дали и тук, в Париж, си давала на този гениален художник същите права, които изглежда имаше тогава в Монте Карло?

— Не, защото тогава той още нямаше такива права.

Настъпи малка пауза в този странен разговор между двамата съпрузи. Изглежда, и двете неприятелски страни се готвеха за решителен удар.

— Скъпа моя Клотилда — промълви най-сетне Боазльо, — ще ти отправя една молба и разчитам да бъде изпълнена. В Париж започва да се говори за нашите обтегнати отношения. Аз държа на общественото си положение и няма да позволя тези слухове да се разпространяват. Трябва, така да се каже, да ги задуша още в техния зародиш. Трябва да излъжем хората и това най-лесно ще постигнем като се показваме заедно. Ще бъдеш ли тъй-добра да дойдеш днес с мен да направим една разходка с шейна? Вън има чудесен сняг. Напоследък ти подарих една елегантна шейна и два хубави коня. Да използваме случая и да направим една разходка из Булонската гора.

— Желанието ти е за мен заповед, приятелю — каза Клотилда, — и аз съм на мнение, че не трябва да оставяме хората да надзърнат в домашните разправии. Дай ми пет минути време, за да се приготвя.

Тя стана и излезе от стаята.

Генерал Боазльо хвърли пурата си пред отворения прозорец. Сега, когато беше сам, целият му сдържан гняв избухна.

„Значи, тя ме е лъгала — помисли си той, — продължила е любовните си отношения с художника… Добре… Ще видим… Тя ще научи как си отмъщава Боазльо…“

Вратата се отвори и Клотилда влезе. Колко хубава, колко очарователна изглеждаше тази жена в разкошния зимен тоалет! Един къс жакет от скъпи кожи загръщаше тялото и подчертаваше чудесно оформения й бюст. Върху буйната й червена коса беше кацнала баретка с разперена бяла птица. Докато слагаше подплатените с кожа ръкавици, се обърна към Боазльо:

— Ето ме, приятелю, шейната готова ли е?? — Да, чака ни.

Съпрузите излязоха от стаята. Малко след това седнаха в елегантната шейна, карана от кочияш, цял увит в кожа, живо олицетворение на мълчаливата услужливост.

Шейната се понесе по парижките улици и скоро навлезе в снежните алеи на Булонската гора, пълна с елегантен парижки свят, дошъл да се порадва на чистия зимен въздух. Тук, обаче, тя зави в по-усамотени алеи и преди Клотилда да усети какво става, гората вече беше далеч зад тях и те полетяха из пусто шосе.

— Но къде ме водиш, генерале? — огледа се младата жена. — Да нямаш намерение да ме убиваш? В такъв случай трябва да те предупредя, че нося у себе си пълен револвер с шест куршума!

Генералът се изсмя, като че ли Клотилда му беше разказала забавна шега.

— Да те убия? — извика той. — Забрави ли, че те обичам?

— Но защо тогава напуснахме Париж?

— Сега ще видиш!

В здрача на късния следобед се появи една голяма каменна къща. Шейната спря пред вратата й.

— Да слезем! — предложи сухо генералът.

— Защо? Искаш да ме вкараш в тази самотна къща ли?

— Преди малко ми отговори с едно такова откровено „да“, че аз се чувствам задължен да последвам примера ти. Да, имам намерение да влезем в тази къща, защото искам да ти дам възможност да видиш един човек, от когото много се интересуваш, към когото винаги си била много благосклонна, както по-рано, тъй и сега.

— Кой е този човек?

— Маврус Ленски, парижкият рисувач на трупове.

— А каква е тази къща?

— Лудница!

Клотилда скочи от шейната.

Гордо изправена, без следа от страх и вълнение, тя се запъти към вратата на мрачната къща.

— Значи не знаеш, че твоят приятел Ленски е полудял? — прихвана я под ръка любезно генералът. — Не е никак чудно; Художникът на трупове най-сетне е полудял, той винаги е бил предразположен към това.

— Има лудници — възрази Клотилда, като гледаше проницателно генерала, — в които се намират и умствено съвсем здрави хора. Тяхното предназначение е да накарат тези хора да полудеят.

Генерал Боазльо не отговори. Само почука на вратата. Тя се отвори, без да се вижда портиер. Съпрузите влязоха. Намериха се в един мрачен вход, от който водеше нагоре извита стълба. В подножието й генералът натисна копчето на електрически звънец. След няколко минути се появи елегантно облечен слаб човек с рядка бяла коса и златни очила.

— А, генерал Боазльо — посрещна ги човекът с очилата, като се поклони почтително на своя гост, а след това и на прелестната му съпруга. — Вие благоволявате да посетите моето заведение. Сигурно идвате да се осведомите за здравето на вашия роднина.

— Клотилда, позволи ми — обърна се към нея генералът, — да те запозная с нашия чудесен доктор Дюбоа, един от най-прочутите парижки лекари, чието заведение се ползва с най-добро име:

— Много ме ласкаете, господин генерал, голяма чест правите на един скромен човек на науката.

— Действително, драги докторе — подзе Боазльо, — дойдохме да посетим моя нещастен роднина.

— Твой роднина ли? — учуди се Клотилда. — Ти никога досега не си ми казвал, че някой от твоите роднини е душевноболен и че се намира на лечение в болница близо до Париж.

— Не исках да разстройвам нежното ти сърце, чувствителната ти душа, скъпа моя Клотилда — изрече генералът със сатанинска усмивка, — но аз имам един нещастен братовчед, който е изгубил разсъдъка си и който на моя издръжка се лекува при доктор Дюбоа.

— Да, това е една тъжна история — поде лекарят с хитра усмивка. — Този пациент е скитал из парижките улици, брадясал, със запусната коса, а думите, които изговаряше високо на всеослушание, ясно показваха, че нещастникът си е загубил ума.

— Той имаше странна фикс-идея — прекъсна говорещия генерала; — въобразяваше си, че жената на един висш офицер била влюбена в него и че го посещавала в квартирата му без знанието на мъжа си. Не е ли чудновата тази лудост, драга моя?

Клотилда не отговори. Тя знаеше вече точно кой е този мним луд.

— Искам да видя твоя братовчед — помоли възбудено тя.

— Госпожо — обърна се загрижено към нея доктор Дюбоа, — по-добре е да не го виждате, тъй като трябва за съжаление да призная, че ние бяхме принудени да употребим строги мерки спрямо този буен луд. Гледката би била твърде неприятна за вас.

— Имам здрави нерви.

— Добре, тогава.

Дюбоа тръгна пред своите посетители по извитата стълба и ги заведе почти до тавана на къщата. Клотилда забеляза, че те минаха покрай множество железни врати, пред които й се стори, че чува звуци, за които не можеше да се разбере дали излизат от човешка уста или са вой на раздразнено животно.

Най-сетне докторът спря пред една врата, снабдена със стабилни железни решетки.

— Стигнахме — обясни той. — Лудият художник е необикновено спокоен днес.

Той извади от джоба си един ключ и отвори вратата. Съпрузите влязоха в килията на нещастника. Можеше ли това да се нарече помещение за човек, който живее и диша, чувства и страда, можеше ли това да бъде подходящо място за един болен, който трябва да оздравее? Това не беше килия, това беше кафез за животно. В този кафез крачеше нагоре-надолу едно разярено същество. То имаше човешки образ, глава, ръце, крака и все пак беше животно, затворен тигър, чиито кръвясали очи издаваха безумна ярост.

Доктор Дюбоа се оттегли и преди Клотилда да каже нещо, той затръшна вратата.

— Колко внимателен е докторът — пошепна й Боазльо, — оставя ни сами с болния. Не иска да бъде свидетел на твоята дълбока скръб.

Клотилда отвърна на тази подигравка с презрителна усмивка. Смъртнобледа, тя се облегна на вратата, гърдите й бързо се повдигаха, очите й бяха втренчени в нещастника, който се беше оттеглил плахо в един ъгъл.

— Познаваш ли този човек? — пошепна генералът на ухото й. — Не те доведох напразно в тази къща. Исках да видиш любовника си в това положение. Погледни, вече не е галантния артист, който е свирил в краката ти, и който с по-голяма жар от мен е съумял, да ти признае и прояви своята любов. Сега той е само едно жалко същество, негодно за живот, ни живо, ни мъртво, един загиващ тигър, който скоро ще издъхне.

Клотилда не отговори. Ужасена, тя продължаваше да гледа Маврус Ленски, когото едва можеше да познае в този вид.

— Е, как ти харесва? — полюбопитства отново генералът. — Би ли желала още да чувстваш целувките му на устните си? Би ли се промъкнала и сега при него посред нощ, за да ми изневеряваш? Да не отречеш пък сега? — избухна внезапно Боазльо, който вече беше загубил своето с мъка поддържано самообладание. — Признай, нещастнице, признай, че си ме мамила или отречи, ако имаш смелост. Обаче, предупреждавам те, този луд човек има още доста добра памет. Ако поискам, той ще ти напомни за часовете на нежни милувки, прекарани в прегръдките му. Достатъчно е да му обещая свобода и той ще направи такова признание, което ще те накара да затрепериш, което ще те унищожи съвсем.

— Значи си довел с измама този човек в лудницата — констатира глухо Клотилда. — Извършил си престъпление, генерал Боазльо? Престъпление, за което заслужаваш затвор! Не, не затвор, това наказание би било твърде малко за тебе. Заслужаваш да те пратя на Дяволския остров, където ти и твоите съдружници закарахте нещастния капитан Драйфус.

Боазльо се дръпна няколко крачки назад. Лицето му се изкриви от злоба и устните му едва процедиха:

— Как се осмеляваш да ми хвърляш подобно обвинение? Нямам нищо общо с Драйфус. Не съм имал нищо общо и с неговото осъждане. При това този предател си получи само заслуженото. Нека загине под тропическото слънце.

— Той няма да загине там! — извика Клотилда, като се изправи гордо в цял ръст. — Казвам ти, няма да загине, генерал Боазльо. Защото във Франция има хора, които знаят истината, и аз, твоята жена, съм една от тях.

В този момент Клотилда Боазльо беше придобила красотата на победителя. Да, тя беше хубава, омайно хубава беше Клотилда Боазльо. Но нейният съпруг не можа да се възхити от тази гледка. Той беше само ужасен. Какво ли знаеше тази жена за него? Какво се криеше зад нейната заплаха? До колко можеше тя да бъде опасна за него и за приятелите му?

Внезапно и лудият стана неспокоен. Той изрева като животно и заскуба с отслабнали ръце червените си коси, които висяха на дълги кичури по бледото му лице. Пот от страх изби по челото на Боазльо. Той искаше да постави клопка на жена си, надяваше се да преживее триумфа, когато тя, ужасена от вида на любимия си, ще падне в краката му и ще го помоли за милост. Вместо това тази жена се държеше не като унизена, а като победителка, уверена в успеха си.

— Любопитен ли си, драги? — попита Клотилда вече по-спокойно. — Навярно би желал да знаеш, кои карти съм успяла да видя. Добре тогава. Не искам да те оставям в неизвестност. Няма да имаш право поне да се оплачеш, че съм действала тайно против тебе… Ти си игра с мене като котка с мишка, аз пък искам да бъда като лъвица, която ще смаже главата на змията.

— Казвай, моя хубава лъвице, с какво ме обвиняваш?

— Спомни си за Моста на изкуствата — изрече рязко в упор червенокосата жена. — Или още по-добре, спомни си точно за мястото под моста, пренеси се мислено в оная нощ, когато излезе от къщи облечен в женски дрехи. Къде си бил през оная нощ и каква връзка има твоето излизане с касетката, която си отворил в присъствието на други хора? Ха-ха, ти бледнееш, драги генерале, ти се задушаваш. Повикай твоя доктор да ти даде успокоително средство. Би било крайно неприятно да припаднеш точно в тази килия.

Как го съсипваше нейната подигравка, как всяка нейна дума се забиваше като нож в сърцето му. Той беше загубен. Тази жена знаеше твърде много.

— Може би ще отречеш — продължи Клотилда, — може би ще кажеш, че онази сцена под моста не е била и ще твърдиш, че не си извадил от касетката писма и не си ги дал на един от мъжете. Е, драги генерале, няма да скрия от тебе, че и за това има доказателства. Може би си спомняш — продължи тя с рязък глас, като се приближи плътно до треперещия от гняв мъж, — че за тогавашното ти женско облекло получи от моята камериерка два сини жартиера. Мълчиш, виждам, че си спомняш. Знаеш, че си донесъл вкъщи само един от тези жартиери, другия загуби. Той падна от крака ти, когато стоеше под моста, защото преди това аз го прерязах нарочно, за да го загубиш и по такъв начин да узная къде си бил. Виждаш, че има жени, които са по-хитри даже и от френските генерали!

Клотилда завърши речта си с рязък смях, лудият вдигна глава и се вгледа в червенокосата жена. Той като че ли се пробуждаше от лош сън, като че ли гласът и смехът, които прозвучаваха в тази килия, надигнаха у него спомени. Но още продължаваше да стои спокойно в своя ъгъл.

— Клотилда — продума Боазльо след дълга пауза, — ти държиш в ръцете си моето щастие, моя живот, а с това и твоя. Знаеш тайни, които могат да погубят не само мене, но и голям брой френски офицери. Държиш едно пламъче, което може да подпали цяла Франция! Кажи ми, Клотилда, какво смяташ да правиш? Не искаш ли да сключим мир, като си простим взаимно, или възнамеряваш да използваш тия тайни?

— Твоят откровен въпрос заслужава откровен отговор. Доведе ме в килията на този луд човек, защото счете мястото подходящо за открито обяснение между нас. Добре. Най-напред ще ти призная, че никога не съм те обичала, ще призная също, че съм ти изневерявала с този човек. Отвращавах се от твоите прегръдки, а в неговите чувствах безкрайно блаженство. Ти си отмъсти за това. Разсипа живота на този човек, а с това ми отне и най-скъпото нещо, което имах на този свят. Сега трябва да ми дадеш право и аз да те лиша от онова, което за теб е най-скъпо. Тази обсипана със злато униформа, тази сабя, която ти е служила при толкова паради, тази лентичка на почетния легион, която носиш, властта, която упражняваш над неколцина идиоти, това е, доколкото знам, най-скъпото за тебе на тоя свят. Ти ще съблечеш тази униформа, драги мой Боазльо, тази прочута сабя ще захвърлиш в някой ъгъл да ръждясва, лентичката на почетния легион можеш да замениш с едно парче от жартиера. От титлата си ще се откажеш, а що се отнася до неколцината идиоти, които ти наричаш свои приятели, те ще трябва да споделят с тебе честно твоята съдба! Всички ще ви унищожа! Не познавам Драйфус, но винаги съм съжалявала нещастната му жена, която незаслужено понася такива страдания. Никой няма да може да твърди, че съм подкупена от Матийо Драйфус, защото аз съм генералшата Боазльо, която винаги е разполагала с достатъчно пари. Зола зная само от неговите чудесни съчинения, а Пикар, когото само бегло съм виждала, почитам като човек, който единствен във Франция заслужава името на честен мъж. Следователно, аз съм съвсем чужда на борбата за възвръщане на невинността и свободата на Драйфус. От утре, обаче, заставам на тяхна страна. Бъди уверен, драги генерале, че няма да претърпя поражение. С няколко думи ще сваля от пиедестала скверния Естерхази, мошеника Анри, вероломния Пати дьо Клам. Ще ви удуша с една мъничка примка, направена от един син жартиер. И когато ти вместо нещастния Драйфус гинеш на Дяволския остров, когато Естерхази бъде тикнат в затвора, когато Пати дьо Клам заскита като безприютен просяк, тогава си спомни за този човек тук, който се е свил в ъгъла като животно. Той ще ти се явява навсякъде като привидение. Ужасната му фигура ще изпълва твоите сънища. Лудият на доктор Дюбоа заедно с мен ще работи за поражението на „Драйфусовите неприятели“, за освобождението на Франция от нейните недостойни офицери, от тази паплач, която трябва да бъде пометена с желязна метла!

При последните й думи Боазльо бавно се беше приближил до вратата. Той беше взел страшно решение.

— Значи, искаш да ме предадеш, нещастнице?! — извика той, побеснял до лудост. — Добре тогава, ти ще бъдеш погребана жива завинаги. Искаш да подпалиш света със своите разкрития? Няма вече да видиш бял свят!

Боазльо натисна скрит бутон. Вратата безшумно се отвори. Генералът се измъкна през тесен отвор и затръшна след себе си окованата верига. Това стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Клотилда не успя да стори нищо. Тя протегна ръка, за да попречи на затварянето на вратата с риск дори да бъде смазана, но закъсня. Така и тя беше затворена, в една и съща килия с един луд. Намираше се заедно с човека, когото някога беше обичала повече от живота си, но който сега представляваше опасност за нея.

Отвън се чу подигравателният смях на нейния съпруг.

— Сега можеш да викаш колкото щеш и да издаваш, комуто щеш своите тайни — извика Боазльо пресипнало. — Сега можеш да издадеш мене и приятелите ми. Този луд там е добра публика за тебе. На него можеш да разкажеш своите приказки. Обаче, пази се, драга моя Клотилда. Тоя див звяр не винаги седи тъй мирно в своя ъгъл. Има моменти, когато твоят художник започва да буйства, тогава той не отстъпва по кръвожадност от ранен леопард. Разкъсва всичко, което види насреща си, па било то и най-любимото, което някога е притежавал. И уталожва своята жажда с кръвта на жертвата си.

Клотилда заудря с ръце по вратата.

— Пусни ме да изляза — викаше тя. — Чудовище, ти искаш да ме убиеш. Престъпник, ти искаш да ме оставиш тук да умра бавно. Не си въобразявай, че аз мога да изчезна тъй лесно, както Маврус Ленски, който няма нито приятели, нито роднини в Париж. Има хора, които се интересуват от мен и моята съдба. Хора, които ще направят всичко възможно, за да ме измъкнат оттук.

— Ще кажа на тези хора, че си избягала с любовника си и те ще повярват.

Нещастната жена нададе сърцераздирателен писък. Тя знаеше, че генералът има право и ако той излъже, че тя му е изневерила и е избягала с любовника си, всички биха му повярвали. Потрепера, обхвана я ужас. Затворена в килията на една лудница, заключена в една мръсна дупка зад обкована с желязо врата, заедно с един човек, който в действителност приличаше на диво животно — това беше съдбата й занапред!

В страха си тя започна да плаче. Отвън й отговориха с подигравателен смях. Реши да опита последно средство. Да се унижи, да моли за милост мъжа, когото мразеше и искаше да погуби.

— Боазльо — извика тя. — Боазльо, чуй ме, Боазльо, не си отивай… ще ти кажа още едно нещо, само едно, заклевам ти се, само едно-единствено нещо. Отвори вратата, пусни ме да изляза, освободи ме от този затвор и аз ти се заклевам, заклевам ти се във всички светии, че ще мълча като гроб. Никой няма да научи какво зная за тебе и твоите приятели. Нека Драйфус гине на Дяволския остров!

— Той ще си гине и без да те пусна.

— Аз ще те обичам, Боазльо, ще ти бъда вярна отсега нататък. Ще забравя художника, ще го забравя така, като че ли никога не е живял. Милост, Боазльо, бъди милостив… аз ще те притисна до гърдите си… ще ти даря неизказано удоволствие… в моите обятия ти ще почувстваш неизпитано досега блаженство, от каквото отдавна си бил лишен… само ме освободи от тази мръсна дупка!

— Блаженството, което ми обещаваш, изпитвам вече в този момент — отговори жестокосърдечният подлец. — Какво по-голямо блаженство може да има за мен от това, че ти се унижаваш, че ти се валяш в праха пред мене, че ти ми предлагаш своята любов!… И тъй, весело прекарване, госпожо генералшо! Не вярвам да скучаете, вие се намирате в прелестна компания! Галете и милвайте вашия тигър, укротявайте го, докато се разяри. Вашите ръце са нежни, устните ви са създадени за целувки, опитайте дали ще можете да опитомите на своите гърди едно диво животно.

Стъпките на генерала се отдалечиха и замряха по извитата стълба.

Клотилда изгуби и последната си надежда. Тя беше загубена, осъдена на мъчителна смърт в самотната килия на лудницата. В полусъзнание тя притисна обляното си в сълзи лице до студеното желязо на вратата. Баретката беше паднала от буйната й златочервена коса и се търкаляше в краката й. Самите й коси като слънчеви лъчи се спускаха по хубавите й рамене. Красивата жена плачеше. Тя оплакваше ужасната си съдба.

Изведнъж чу зад себе си тихи провлачени стъпки. Не посмя да се обърне, но почувства инстинктивно, че приближава нещо лошо. Каква страшна съдба! Сега тя се ужасяваше от човека, когото беше обичала повече от всичко. Странна мисъл мина през ума й. Когато двамата влюбени седят един до друг, притискат се нежно и си шепнат най-сладки думи, какво ли би станало, ако единият от тях внезапно полудее и се изправи пред другия с разкървавено лице и диво светещи очи? Дали това би издържала и най-горещата любов? Не би ли се дръпнала жената ужасена, не би ли избягал мъжът, когато види разкривеното от лудостта лице на многообичната дотогава жена?

Човек може да обича само човек. Когато той загуби човешкото у себе си, причинява отвращение и никаква любов колкото и голяма да е била тя, не може да противостои на основните природни закони! А Клотилда беше само жена, слаба жена, която не можеше да си представи своя любим без хубавата му външност.

Тя притисна още по-силно лицето си до желязната врата. Не искаше да види страшното, което се приближаваше. Изведнъж трепна. Студена като лед ръка погали бузите й. В следния момент копринената й коса беше навита около една мършава ръка и дръпната с неотразима сила. Клотилда падна с вик на пода. Лудият коленичи на гърдите й. Ръцете му обвиха врата й, като че ли искаха да я удушат. Кървава пяна се появи на устните му и ужасното привидение, което сякаш беше излязло от преизподнята, завика колкото можеше с пресипналия си глас.

— Хубава Клотилда, ти ме измами, ти трябва да умреш. Хаха, ти ще бъдеш най-хубавия труп, какъвто толкова отдавна търся. Моя мъртва Венера… най-сетне… най-сетне те намерих.

Лудият разкъса роклята на нещастницата и красивото й тяло се показа. Струваше й се, че ще умре от страх и срам…