Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (15)

16.

Курт Валберг се погнуси от разврата, който вилнееше около него. Този млад немски златар беше честен човек и макар в жилите му да течеше гореща юношеска кръв, тези нахални, напудрени жени, които се въртяха покрай него, не можеха да го съблазнят. Сърцето му бе изпълнено от образа на една благородна и честна девойка.

Валберг обичаше! Душата му бе обладана от сладко чувство и той ненавиждаше всички жени, които се бяха събрали в тази зала, за да развратничат открито.

Пред него изникваше образът на любимата му, която със сълзи на очи мислеше за него. Курт обичаше Долора, красивата дъщеря на хазайката госпожа Легуве. Затова, гледайки заобикалящите го, той се връщаше мислено при нея. Красивата Долора се беше хвърлила в прегръдките му с думите: „Какво щастие е да бъда достойна за теб“. Но Курт затвори устата й с хиляди целувки и каза, че гордата красавица е достойна за княз.

Още докато разговаряше с граф Естерхази, немецът без да иска мислеше за красивата Долора, с която трябваше да се раздели сутринта. Той реши да напусне бала и да си иде у дома. Може би тя не беше си легнала още и го чакаше. Щеше да размени поне няколко нежни погледа с любимата си. Златарят бе приближил вече вратата на салона, когато някой го хвана за дрехите. Един господин в червен фрак и с черна копринена маска застана пред него.

— Моля ви, помогнете на един нещастен човек — каза непознатият с развълнуван глас, — спасете два живота.

Тези думи трогнаха Курт и той отвърна почти автоматично:

— Ако имате нужда, господине, мой дълг е да ви помогна.

— Благодаря ви — поклони се непознатият. — Елате, моля ви, с мен в онази стаичка.

Двамата влязоха в близката стая, която бе разделена от главната зала с черни завеси.

Непознатият махна маската си. Млад красив, мъж със следи от силна скръб по лицето стоеше пред Курт. Непознатият имаше благородно сърце и по чертите се познаваше, че е аристократ.

— Казвам се барон Емил фон Пикардин — представи се той, — и въпреки голямото ми богатство, съм най-нещастният човек на света. Един подъл мъж застави моята годеница да се закълне, че след няколко седмици ще стане негова жена. Отначало се отдадох на отчаянието, но после реших да не допусна да наруши щастието ми. Наех няколко детективи, за да съберат сведения за живота на съперника ми и узнах ужасни работи. Научих, че той посещавал тези барове редовно. Щом докажа това, той ще бъде морално разорен и бащата на моята годеница не ще даде дъщеря си на човек, който има връзка с разни престъпници.

— С какво мога да ви помогна? — попита Курт Валберг любезно.

— Заемете ми вашата мантия и шапката си — помоли баронът. — Видях ви като разговаряхте приятелски със зеленото домино, моя най-голям неприятел, и помислих, че ще е най-добре, ако се приближа до него с вашата маска. Той не ще се усъмни и ще започне да разговаря с мене, а аз ще го позная по гласа. Тогава ще скъсам маската му и ще извикам силно името му. Поканил съм четирима мои добри приятели. Те са тук и са готови да се закълнат, че са видели майор граф Естерхази сред парижката измет.

Баронът спря за минута, после улови двете ръце на Валберг.

— Не ми отказвайте, господине — завърши той с насълзени очи, — спасете две сърца, които се намират в края на бездната.

Курт се замисли. Той запомни казаното име от барона: майор Естерхази, това бе името на човека, когото братята на веригата подозираха, че е предател. И този човек сега искаше да погуби щастието на две сърца, които се обичаха.

Не! Това не трябва да става!

— Вземете мантията — реши благородният младеж и подаде облеклото на младия барон. — Дано сполучите да спасите годеницата си от ръцете на вашия неприятел.

Емил фон Пикардин стисна признателно ръцете на младия немец.

— Никога не ще забравя услугата, която ми правите. Кажете ми, моля, името си, за да се срещнем пак.

— Нищо не значи името — каза Курт Валберг. — Ако се видим друг път, надявам се, че ще се срещнем на по-удобно място. Сега прощавайте!

Курт Валберг излезе. Пикардин отиде в танцувалната зала и потърси с очи зеленото домино.

С мисълта, че е сторил добро дело, Курт Валберг напусна салона. Той мина през коридора и стигна до стълбата, която водеше към изхода на кръчмата. Изведнъж младежът се наведе и вдигна малък предмет от пода. Това бе малко златно сърце, закачено на нежно синджирче. Валберг побледня. Той много се изненада.

— Нима е възможно да го е изгубила тук? Това е същото златно сърце, което сам направих за Долора и го украсих с буквите Д. и К. Дадох й го в знака на любовта ни и тя ми се закле, че ще го носи винаги на гърдите си. И сега го намирам в това място на разврата, където честно момиче не би прекрачило прага!

Той сложи ръка на главата си, като се мъчеше да събере мислите си, които тормозеха съзнанието му.

— Ако е дошла тайно! — каза си с треперещ глас. — Не, аз трябва да се уверя в това, дори и да ми коства живота.

Той се върна обратно в залата.

Курт отиде при маските. Търсеше, гледаше внимателно всяка маска, но напразно. Валберг не можа да намери тази, която търсеше.

— Много чудно — помисли си той и стисна главата си с две ръце. — Не е възможно да има друго такова украшение; само Долора може да е изгубила това златно сърце. Къде е тя, къде се е скрила тук, в ада на разврата?

Младият немец се облегна развълнуван о заключената врата на една стая. Изведнъж се стресна. Дочу слаб глас, който идваше от заключената стая.

— Това е гласът на Долора — разбра Курт и застина. Бързо допря ухото си до вратата на стаята.

— Остави ме — чу се пак гласът на момичето, — не се докосвай до мен, отвращавам се от теб и никога няма да стана твоя любовница! Никога, по-скоро ще ме погълнат вълните на Сена, отколкото да стана твоя любовница…

— Трябва да се подчиниш, красива Долора, на желанието ми — хриптеше един дрезгав глас, — майка ти те продаде и аз те купих.

— Нека е проклета майка ми, ако е сторила това! Нима трябва за злато да живея в срам и безчестие! Тя ме принуждава да стана любовница на един лихвар! В Париж има и правосъдие…

Силен вик завърши обвинението в ужасното престъпление, което бе извършила майката на младото момиче. Курт напразно се мъчеше да изкърти вратата. Той чу шум от боричкане, отвратителни целувки и тежкото дишане на момичето, което всячески се мъчеше да се отърве от силния си неприятел.

— Ще ме удушите, господин Дулсети — викаше момичето. — Аз ви ненавиждам, защото обичам друг, ще скъсате дрехите ми, о, Боже, позор, безчестие!

Курт Валберг натисна вратата с всичка сила и строши бравата. Той искаше да се втурне в стаята, но застана като вкаменен на прага. Долора лежеше на червеното канапе. Нейните турски дрехи бяха разкъсани на много места, което показваше, че е имало голяма борба. Копринената й маска беше на земята, а до нея лежеше полумесец от фалшиви брилянти, косата й бе разплетена и покриваше голите й пълни рамене.

Соломон Дулсети бе коленичил пред съблазнителното тяло на момичето. Евреинът бе прегърнал Долора с мършавата си ръка и целуваше голия й врат.

— Развратник — извика Валберг и се нахвърли върху евреина, хвана го и го вдигна във въздуха. Докато евреинът риташе безпомощно, младият немец го изхвърли през отворената врата в танцувалната зала, където дамите от „Червената воденица“ играеха кан-кан.

Нещастният Соломон Дулсети попадна всред най-гъстата група от проститутки, които скачаха весело под такта на музиката.

Припадналият лихвар започна да служи за топка в играта им. Те ту го настъпваха, ту му дърпаха брадата, така го гъделичкаха, че той подлудяваше, докато най-после една много силна жена го издигна и го подхвърли на друга, която искаше да го подхвърли на трета.

Така старият евреин стигна до един ъгъл на стаята насинен с окъсани дрехи и оскубана брада. Там дойде малко на себе си.

След като изхвърли евреина от стаята, Курт Валберг затвори вратата, подпря я с масата и се обърна към Долора.

Щом беше освободена от насилника си, младата кубинка стана от канапето и почна да оправя дрехите си.

Долора и Курт застанаха един срещу друг покъртени: младежът като страшен съдия и обвинител и красивото момиче, ридаещо с наведена глава, не смеещо да го погледне.

— Това значи, не е сън — промълви горчиво младият немец. — Тук ли трябваше да те намеря, в това място на разврат и позор? Ти си се облякла в тези съблазнителни дрипи и показваш без срам гърдите си пред развратните мъже.

— Съжали се, Курт, мили, послушай ме! Долора падна в краката му. Простря към него ръце и повдигна просълзените си очи.

Курт не се смили над молещата го жена — сърцето му бе ранено.

— Изправи се улично момиче — нареди той сурово, с отвращение. — Аз ти подарих бедното си, но честно сърце, исках да работя за теб, заради тебе се отказах от мечтата си да взема дял във великата обществена борба, заради теб исках да се върна отново в работилницата и да се мъча от сутрин до вечер, за да станеш щастлива жена на един беден, но честен мъж, а ти ме измами. Мислех, че съм бил в прегръдките на честна девойка, а то — какъв глупак съм бил, като съм целувал устните на едно улично момиче. Бягай оттук, иди при онези богати господа, които те напиват с шампанско и ти поставят златни верижки на врата. Ненавиждам те.

Курт закри лице с ръцете си и тръгна към вратата. Долора се хвърли пред краката му и го задържа.

— Не трябва тъй да се разделяш с мен — прошепна тя. — Тежката съдба, която ме сполетя, не ти е известна. Ако не можеш да ме любиш, то поне ме съжали! Всичко ще ти кажа… искам…

Младият човек вдигна девойката и впери поглед в очите й.

— Видях те между парижките проститутки, срещнах те в „Червената воденица“ — това ми стига. Утре сутринта в шест часа ще напусна Париж и ще замина за Лондон и когато параходът излезе в открито море, искам да потъне, а заедно с него и аз, за да се отърва от живота си, който ти похаби!

Момъкът блъсна с разтреперани ръце Долора и тя политна към канапето. Още един път Курт Валберг хвърли поглед към момичето и излезе от стаята.

След минута влезе мадам Легуве, без да знае какво се е случило. Долора се вдигна и с бледо като вар лице застана срещу майка си.

— Долора, дете мое, какво ти е? — попита развратната жена.

Тя се втурна с разтворени ръце към девойката, искаше да я прегърне.

— Не се докосвай до мен — извика с плач момичето. — Далеч от мен — ние нямаме вече нищо общо една с друга.

Старата кубинка се сепна.

— Какво има, дете мое? — проплака тя и се окопити от замайването, причинено от шампанското. — Какво се случи? Кажи ми всичко!

Кубинката се опита пак да се доближи до дъщеря си.

— Махни се! Вониш на вино, купено с парите, които си получила срещу моята чест. Повече нямам какво да ти кажа, освен това, че последната връзка, която ме е свързвала с теб, е скъсана и ти вече преставаш да бъдеш за мене майка. Ненавиждам те и повече от това… — Като изрече последното, очите на момичето светнаха. — Проклета да си и нека Бог те накаже за това, че направи от дъщеря си улично момиче.

Долора се опита да се промъкне покрай госпожа Легуве, без да я гледа, но тя я прегърна и задържа в стаята.

— Ти си обезумяла — кресна тя на дъщеря си. — Не мислиш ли за нещастния си баща, който страда в Каена!

— Бог да му е на помощ, както и на мене!

— Ти искаш, значи, да ме напуснеш?

— Отдавна щях да го сторя!

— Но какво ще стане с мен, какво ще правя аз, старата и немощна?

— Работи! Аз също ще работя честно, макар и тежка работа, докато потече кръв от пръстите ми. Тогава, може би, Бог ще се смили и ще ми прости сторения грях.

— Долора — проплака старата, — без теб аз не бих могла да живея.

— Вярвам, защото аз ти бях единственото средство за печелене на пари. Това време вече мина. Сега трябва да вървя по своя път, който, може би, ще ме доведе до смъртта, за която ти ще бъдеш причина.

Долора изтича като луда през салона и отиде в гардероба, излезе от „Черната воденица“ и заскита в нощ1 та по парижките улици, потънала в скръб и отчаяние.

Близо до кабината, в която се разигра тази трогателна сцена, в друго помещение стоеше граф Естерхази. От предпазливост графът не беше смъкнал маската си. На канапето до него седеше хубава жена, която беше облечена като френска рибарка. Тя бе отворила очи и погледът й страстно се бе впил в снагата на хубавия мъж.

— Пий шампанско, красива Помпадура — покани я черният майор, като напълни чашите, — във виното се забравят всички неприятности. Ще забравиш, че твоят мъж е най-голямата грозотия на Париж.

— И ти ли ми се надсмиваш, черни майоре? — изкрещя Помпадура. — Знаеш, че мразя Мъртвешката глава и само една твоя дума е нужна, за да го отблъсна.

— Но какво ще правиш тогава?

Красивата жена стисна с признателност ръката на черния майор.

— Ще стана твоя робиня — каза тя с разтреперан глас. — Ще ти прислужвам и ще ти се покорявам. Всичко, каквото пожелаеш, ще намериш у мене. Аз ще бъда твоя любовница, твоя пазителка, шпионка и детективка. Ако желаеш да преследваш някой неприятел, ще ти помагам; ще печеля за тебе пари, ако имаш нужда от пари; всичко ще сторя за теб, даже и убийство, ако ми заповядаш.

— Какво иска в замяна твоята преданост?

— Твоята любов!

Казвайки това, тя приседна на коленете му. Красивата жена прегърна графа с лявата си ръка, а с дясната махна маската от лицето му и го зацелува горещо по устните. После се премести до него на канапето. Графът помилва кестенявите й коси.

— Ще бъдем винаги заедно — каза черният майор, — такава жена търся и понеже не желаеш нищо повече, освен да ми станеш държанка…

— Кълна ти се, че нищо друго не желая!

— Да, но след няколко седмици аз ще се оженя за млада княгиня.

— Какво от това? — прошепна страстно Помпадура. — Ти ще вземеш парите й, а на мене ще разказваш колко скучаеш с нея и аз ще те правя щастлив.

— Добре — отвърна черният майор и хвана ръката й. — Обаче преди да се съберем, ще трябва да премахнем Мъртвешката глава!

— Ще го направя — закле се Помпадура. Сатанински огън светна в очите на красивата жена, докато изричаше думите.

В този момент някой дръпна завесата. Граф Естерхази стана от мястото си. Той искаше да излезе, но вече беше късно. На вратата беше застанала маска облечена в червена мантия, която протегна заканително ръка към майора.

— Какво желаеш? — запита Естерхази със строг глас. — Как смееш да влизаш, когато се намирам с дама в кабината? Това е против правилата на тази къща.

— Понеже знаеш законите на тази къща, значи си редовен посетител на „Червената воденица“.

— Остави ме да мина — извика Естерхази и искаше да излезе в танцувалната зала.

Червеното домино обаче му попречи със заканителен глас.

— Ще останеш тук, има хора, които искат да узнаят кой си. Видяхме те в тази стая до едно улично момиче. Махни маската от лицето си!

— Подлец — извика Естерхази и дръпна маската от лицето му.

Няколко маски бяха застанали пред входа на вратата и слушаха с внимание разправията, като настоятелно викаха:

— Махни маската, желаем да разберем кой си!

— Аз ще ви кажа — извика червеното домино. — Човекът, когото видяхте тук с тази дама от парижката проституция и който е редовен посетител на „Червената воденица“, е принудил едно красиво младо момиче да се сгоди за него. Постигнал го е чрез подлост. Този човек заема видно място във френската армия и…

— Спри или ще те убия — извика страховито черният майор и пъхна ръка под мантията, където стисна здраво скритата кама. Червеното домино видя това. Той се нахвърли без страх върху върлия си неприятел и хвана ръката, която държеше камата.

— Оръжие — каза червеното домино, — това, разбира се, показва подлия ти характер. Аз не се страхувам от твоята кама и ти не ще можеш повече да мамиш света. Смъкни маската и тогава ще каже името ти и мръсните ти дела.

Двамата се сборичкаха. Напразно силният майор се опитваше да се освободи от по-слабия си противник. Последният се мъчеше да смъкне маската.

В този миг шестима силни мъже си пробиваха път през тълпата, а един от тях ги предвождаше. Те бяха облечени в сиви дрехи. Първият сложи ръката си на рамото на червеното домино.

— Стой — извика той, — в името на закона ви арестувам!

Червеното домино остави Естерхази и се отстрани. Шестимата го задържаха.

— Какво желаете от мен? — извика арестуваният.

— Знаете ли кой съм аз?

— Ей сега ще узнаем и това — отвърна началникът на стражарите. — Арестуваме ви като съюзник на комитета на верижните братя, на онова тайно дружество, което има за цел да нарушава мира във всички държави.

— Лъжете се, аз не съм този, когото търсите, аз съм…

— Това ще разберете сега — каза Гилберт и скъса маската от лицето на червеното домино.

Гилберт се изненада, като видя образа на младия барон Емил фон Пикардин.

— Разбрахте, че се мамите, нали — каза младият барон, — разпоредете да ме пуснат, останалото ще обясня на вашия началник. Аз съм барон Емил фон Пикардин, не съм член на никакъв работнически комитет, освободете ме, или ще заплатите със службите си!

— Не го пускайте — заповяда Гилберт на хората си.

— Мисля, че ще намерите в джоба на мантията на господин барона доказателства.

Стражарят претърси джобовете на мантията, въпреки протестите на барона против насилието. Гилберт намери малката алуминиева монета в джоба на мантията.

— Това е доказателство — извика победоносно полицейският агент като издигна високо парата. — Сега се уверих, че и бароните могат да бъдат съзаклятници.

— Господа — извика Емил фон Пикардин, като пребледня. — Станах жертва вместо друг. Сега разбирам… О, Павловна, Павловна, ти си загубена!

— Тя ще стане моя жена след четири седмици и ще се унася в моите обятия — каза тихо зеленото домино на ухото на арестувания, като се засмя демонично и се загуби сред маските.

— Отведете арестувания — заповяда Гилберт на своите хора, — колата чака на улицата.

Баронът затвори очи и пазителите на закона го изведоха от залата.

Викове, свиркания и недоволна гълчава сподириха конвоя. Чуваха се гласове, които викаха да се освободи баронът. Но Гилберт остана непоколебим, той беше господар на положението. Отправи се към средата на залата, извади свирката и даде сигнал.

Всички врати бяха заобиколени от стража. Убедил се в това, Гилберт извика със силен глас:

— Забранявам по-нататъшното продължение на бала… Който остане в салона след три минути, ще бъде арестуван. Угасете лампите!

Посетителите на „Червената воденица“, които не желаеха да се разправят с полицията, се упътиха към изходите.

Музиката секна, гостите се изнизаха и „Червената воденица“ опустя.

Курт Валберг се разхождаше тъжен по перона на гарата „Св. Лазар“. Той чакаше влака за Хавър. По лицето му личаха следи от дълбока скръб. Беше съвсем изтощен от безсънната нощ и от ужасните душевни терзания. Душата му бе наранена, сърцето му се пръскаше от мъка.

Мъчеше го мисълта, че Долора може да принадлежи на друг. Неговата любима не само бе изгубила в очите му своя чар, но се числеше и към онези паднали момичета, които всяка вечер предлагаха красотата си на този, който им заплати най-много.

Въздишайки, Курт седна на една пейка. Имаше още петнадесет минути до пристигането на влака. Младежът непрестанно мислеше за Долора, нейното лице бе пред очите му. Дочуха се леки стъпки. Курт вдигна очи и видя млад, добре облечен момък, който му се стори познат.

— Курт — прошепна мек глас и една нежна, малка ръка се докосна до неговата.

Ала той отблъсна тази ръка, като че се бе докоснал до студеното тяло на змия. Скочи от пейката.

— Долора, Долора — каза той, — Долора, ти ли си?

Девойката го хвана и го дръпна зад пейката. Понеже той не желаеше да бъде забелязан от хората, седна и промълви:

— Защо ме преследваш, казах ти вече за каква те мисля; нас ни разделя бездънна бездна. Но защо си се облякла в тези дрехи, нима мислиш, че можеш пак да ме подмамиш?

Момичето се сепна.

— Ти си немилостив — проплака тя, — но ако ме послушаш, ще понеса всичко.

Валберг не отговори нищо, само наведе глава и затвори очи. Долора вдигна очи към небето, като че желаеше да се моли Бог да й даде сила, за да може да говори, след което започна:

— Ние не сме били винаги бедни. През времето, когато живеехме в Хавана с баща ми и госпожата, която, за съжаление трябва да нарека моя майка, аз бях обкръжена от блясък и богатство и ме възпитаха добре. Когато навърших шестнадесет години, страшно нещастие ме сполетя. Не мога да ти разкажа, понеже съм дала клетва, че няма да го издам. В тази катастрофа загубихме цялото си състояние и заедно с госпожа Легуве пристигнахме в Париж без никакви средства. Ден и нощ плачех за баща си, защото го обичах и обожавах, а малко ме бе грижа за нещастието, което ни сполетя. Майка ми даваше стаи под наем, аз бях млада и желаех да работя, защото на две жени не беше нужно много, за да живеят. Тръгнах по парижките магазини, за да търся работа и намерих. Майка ми, обаче, не ме пусна да работя: тя ми разказваше чудновати истории за бедни момичета, които живеят в Париж безгрижно и в разкош, без да правят друго, освен да се грижат за хубостта си и да поддържат приятелски връзки с богати и високопоставени личности. Нищо не можех да разбера от това, ала скоро госпожа Легуве започна да се изказва по-ясно и аз потъвах от срам, когато ми говореше такива неща.

Един ден у нас дойде мъж с черна брада. Той ни се представи под името Арманд Ноар, но майка ми ми каза, че е граф и има висок чин във френската войска. Този граф твърдеше, че е приятел на баща ми, оплакваше съдбата му и каза, че при известни условия може да го освободи от Каена; ала за това са потребни време, влияние и пари. Времето само по себе си щяло да дойде, влияние той имал, а за пари нямало защо да се грижим, щом съм толкова красива.

Една вечер шампанското беше много силно, аз се замаях, заспах и като се събудих… Долора заплака.

— По-нататък — отрони Курт, без да го е грижа, че минувачите се обръщаха да ги гледат.

— Продължих да вървя по пътя на безчестието — шепнеше тя. — Мисълта, че трябваше да спечеля пари, за да спася баща си от Каена, не ме напускаше. С това средство мадам Легуве и нейните помощници унищожиха последния лъч в душата ми. Те водеха вкъщи богати мъже и аз ги приемах, изпращаха ме на балове и аз отивах.

Всяка златна монета, която аз печелех, бе вземана от мадам Легуве под предлог, че ще я скъта, за да послужи на святата ни цел — освобождението на баща ми.

Тогава се запознах с теб.

За първи път сърцето ми почувства святото чувство на любовта и колкото щастлива, толкова и измъчена се чувствах от угризенията на съвестта, когато се намирах в твоите прегръдки. Аз ти намеквах, но ти не схващаше. Стотици пъти исках всичко да ти открия, но обичайки те безгранично, се боях да не те загубя.

Вече знаеш всичко — решавай, произнеси присъдата ми!

Курт Валберг стоеше мълчалив на мястото си. Той бе закрил очи с ръка, за да не види момичето, че плаче.

В тая минута бързият влак се зададе и се приближаваше към перона на гарата. Момъкът бавно се вдигна.

— Сбогом, Долора — каза той тихо. — Нека Бог ти прости, както и аз ти простих.

Момичето скочи и го спря.

— Ти ме отблъскваш от себе си, макар че признах всичко и зная, че не мога вече да бъда твоя жена, а само твоя робиня — вярна и предана робиня, която покорно ще изпълнява твоите заповеди!

Тя понечи да хване ръката му, но той я отдръпна.

— Не, това не може да стане. Ако ти си при мене, ще бъдем по-нещастни, отколкото сме сега.

Момичето хвана ръката на младежа и каза:

— Курт, без теб не мога да живея и ако ти ме напуснеш, моята смъртна присъда е прочетена.

Младият работник се бореше със себе си, той не знаеше какво да отговори. После тръгна.

След него се разнесе сърцераздирателен писък.

Курт се обърна и щеше да обезумее от картината, която видя. Долора се бе проснала на релсите. Влакът приближаваше с шеметна скорост — още една минута и непоправимото щеше да стане.

Курт Валберг се втурна към девойката. Намиращите се на долния край на перона пътници изпищяха, те закриха очи от ужас — не искаха да видят как двамата ще бъдат смачкани от колелата на локомотива.

Курт вдигна Долора от релсите и здраво я притисна до себе си. Младежът скочи встрани. Димът на локомотива го обви непрогледно.

Тендерът се докосна до ръката му, той почувства горещината на котела, чуваше бученето на колелата толкова близо до себе си, сякаш преминаваха през тялото му.

Влакът спря.

— Долора, скъпа моя, Долора, ти не бива да умреш — прошепна той и притисна до гърдите си свестилата се девойка.

— Разрешаваш ли да бъда твоя робиня? — проплака тя, като едва се усмихваше.

— Ще бъдеш нещо повече за мен, Долора, ти ще дойдеш с мен и ние ще бъдем вечно заедно.

Курт Валберг и Долора сутринта пристигнаха в Лондон. Те слязоха от парахода и се отдалечиха от Темза.

Курт притисна младата жена до себе си, показа й сините вълни и с тих глас каза:

— Там е погребано твоето минало.