Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (142)

24.

Към Каенското пристанище се приближаваше с пълна пара голям параход. На мачтата му се развяваше френският флаг, но под него се намираше малко черно знаме. Жителите на Каена знаеха какво означава то. Параходът носеше нови заточеници, нови нещастници, които отечеството беше отритнало и изпратило на южноамериканския бряг на бавна и мъчителна смърт.

Заточениците бяха смъкнати от парахода двама по двама. С ръце, оковани в тежки вериги, крачеха те към губернаторския дом. От прозореца новият губернатор княз Галицин гледаше иронично, с интерес, как нещастниците, двама по двама, крачеха по площада пред къщата му и изчезваха под голямата сводеста порта.

— Прясна стока — промърмори той, като захвърли в един ъгъл тежката бразилска пура. — Заповядайте, заповядайте, ние имаме още много място и ще се погрижим вашето затворничество да не ви се услади твърде. Не бих допуснал — продължи той своя монолог, — че ще намеря толкова разнообразни удоволствия и развлечения в този забравен от бога земен кът. Седнали парижаните да ми хвалят своите театри и концерти, а хората в Мадрид да мечтаят за борби с бикове, в Петербург за разходки с шейни, във Виена за екскурзии из близките Алпи, в Рим и Неапол — да се забавляват с разни карнавали, а пък в Ориента да си шепнат за радостите на харема. Всичко съм изпитал, та чак ми е втръснало дотолкова, че се мислех вече за неспособен да изпитам удоволствие. Друг би прибягнал към опиума, който със сладострастни сънища да му замени радостите, които не може вече да изпита. Аз, обаче, открих истинското удоволствие и го изпитвам напълно. То е удоволствието да се радваш на мъките и нещастията на другите, когато сутрин си правиш разходката из крепостта и виждаш бледите, до кости отслабнали жертви как се изправят със своите дрънкащи вериги и молят за облекчение на участта си! А след това, като отида на Дяволския остров и там видя изтощените от треската лица! С какво удоволствие се спира погледът ми върху Драйфус, най-нещастния от всички нещастници и наблюдавам как погледът му блуждае из морето, като че ли търси зад него родината, жена си, семейството си! И като си помисля след това, че този Драйфус е невинен, че би могъл да бъде свободен и да се радва на живота като мене, като милиони други хора, тогава чувствам такъв приятен гъдел, какъвто нищо друго не може да ми достави! Нещастието на другите за мен е опиум. Крепостта е моята бална зала, а сълзите на хората са шампанското, от което се опивам!

Изведнъж жестокият човек се дръпна от прозореца. Лицето му се вцепени от изненада. В следния миг той разтвори прозореца и се наведе ниско над него. Погледът му бе отправен, към една затворничка, която, окована във вериги, под силна стража, минаваше по площада. Губернаторът като че ли не можеше да откъсне погледа си от това странно видение. Затворничката, която привлече вниманието му, беше висока, къдрокоса жена, с интересно, смело и хубаво лице. Беше облечена в униформата на затвора „Сен Лазар“, но грозната сива дреха не беше в състояние да прикрие стройната, царствена снага и хубостта на тази жена.

Но странно нещо. Докато лицето още носеше блясъка на младостта, косата й беше посивяла. Годините преждевременно бяха посипали главата й със сняг. Тя крачеше гордо и спокойно. Нито един мускул не трепваше на лицето й. Любопитството на тълпящия се народ около нея, тя посрещаше със студено презрение.

— Тя е! — промърмори губернаторът Галицин от своя прозорец. — Да, тя е, нейното лице, нейната снага, каквито няма втори в Европа. Но не, не, аз се лъжа. Напразно измъчвам душата си с видения от своите лоши сънища. Не може да бъде тя. Косите на тази затворничка са побелели, а тя едва ли има тридесет години.

Княз Галицин облекчено въздъхна. Дръпна се от прозореца и прекара ръката през очите си, като че ли искаше с това да пропъди невесели мисли.

Той закрачи възбудено из стаята.

— Как би могла да дойде тук! — си каза. — Тя е като погребана в живачните мини на Сибир. Оттам никой не може да се измъкне. Който влезе веднъж там, не вижда вече слънцето. И въпреки това! Тази прилика ме безпокои, тя ме мъчи, не ми дава мира.

Губернаторът Галицин запали пура и се облегна на креслото си. Обвиха го синкави облаци и го пренесоха мислено в друга страна, в други времена, в други условия на живот. Алексей Галицин се видя отново в Петербург, където заемаше дребна длъжност в тайната полиция. Беше в началото на своята блестяща кариера. Тогава още никой не го познаваше. Особено неговите неприятели, нихилистите, още не подозираха, че трябва да се страхуват от него, че той ще ги преследва с такава кръвожадност.

Тогава живееше в мебелирана стая на тясна и малка уличка и се хранеше в една гостилничка, където обядът струваше само тридесет копейки. Но той бе крайно амбициозен. Стараеше се да има елегантна квартира на „Невски проспект“ и да се храни в ресторанти, където се срещаха богаташите и благородниците. За да, постигне това, съществуваше само едно-единствено средство — трябваше да разкрие голяма нихилистическа конспирация и тогава кариерата му веднъж завинаги щеше да бъде осигурена. Тогава можеше да очаква повишенията, богатството и почестите.

Ала и най-ревностният полицейски началник не може да открие конспирация там, където няма. Само че Галицин не се плашеше от това. Където няма истинско съзаклятие, може да се направи изкуствено.

През един мрачен ноемврийски ден, когато Галицин, размишлявайки върху своя проект, влезе в скромната гостилница, където се хранеше, завари там едно необикновено младо момиче. Проследи я с поглед и попита келнера коя е. Казваше се Ета Давидович и беше продавачка в един парфюмериен магазин. На следния ден Галицин отиде малко по-рано в гостилницата и седна на една маса точно срещу мястото на хубавата Ета. Не след дълго елегантният, добре облечен Галицин успя да завърже разговор с красивата продавачка. Като се нахрани, той я придружи до магазина и това продължи, седмици и месеци. Ета и Галицин завързаха любовна връзка. Хубавицата имаше добро образование; Искала да следва медицина, обаче, поради липса на средства, беше принудена да се откаже от тази си мечта. От времето, когато беше следвала в университета, познаваше мнозина студенти, които повече или по-малко бяха увлечени от нихилизма. Ета мразеше потисниците и обичаше онеправданите. Тъй като тя не подозираше, че Галицин работи в тайната полиция и получава за това шестдесет рубли месечно, съвсем откровено разговаряше с него.

Каква сродна душа откри тя в своя любим! Как я убеждаваше той, че цялото общество е гнило и трябва да бъде прочистено и че, разбира се, трябва да започне с коронованите глави. Дори и ако Ета не беше така силно влюбена в Галицин, който беше първата й любов, тези негови възгледи щяха да пленят сърцето й.

След известно време отношенията им бяха станали толкова близки, че наеха обща квартира и заживяха заедно. Но и сега Галицин умело успяваше да скрие своята истинска професия от любовницата си. Ета дори не помисли да провери, дали е вярно, че на всяко първо число той отива при един свой стар чичо, за да получи месечната си рента от шестдесет рубли. Ета въобще не питаше нищо. Нейната гореща натура се отдаде всецяло на любовта, чиито тайни й беше разкрил младият мъж.

Един ден Галицин изненада любовницата си, която при неочакваното му влизане скри в пазвата си малка желязна плочка, на която бяха гравирани странни загадъчни знаци. С горещи целувки и нежни милувки той измъкна плочката и я попита какво означава този странен талисман, който тя дотогава старателно беше крила от него. Ета затвори вратата и прозорците и призна на своя любовник, че от две години насам е член на една нихилистична група.

— Защо не си ми казала досега това, глупачето ми? — се изсмя Галицин, комуто това съобщение се видя много забавно. — Защо още не си ме запознала със своите приятели?

Ета настойчиво го помоли да не иска от нея такова нещо. Над главата на всеки нихилист, колкото и предпазлив да е той, виси ножът на палача. Някой ден, неочаквано, той пада и главата се търкулва на пясъка, преди човек да успее да разбере какво става с него. Затова не искаше на никаква цена да излага на опасност живота на любимия си. Обаче от този ден нататък той не я остави на спокойствие нито час.

Една любяща жена в края на краищата не може да не отстъпи. Една нощ Ета изведе от къщи Галицин с превързани очи и когато нежните й ръце свалиха превръзката му, той се намери в ниска опушена стая. Около скромна маса бяха насядали петнадесетина мъже и жени, които се заклеха пред острието на една кама във вярност към делото. И Галицин положи клетва и с това стана нихилист. След два месеца той научи от Ета, която имаше по-високо положение от него, че се готви атентат против царя. В Москва царският екипаж трябваше да бъде вдигнат във въздуха на отиване към театъра. Никога, откакто се познаваха, Галицин не беше се държал толкова нежно със своята любовница, както в дните, които предшестваха Московския атентат. Той я обсипваше с милувки и почти никога не излизаше сам, като гледаше да бъде винаги с нея.

Но колкото решителният час наближаваше, толкова Ета ставаше по-нервна. Душата й беше изпълнена с лоши предчувствия. Тя дори се колебаеше дали да изпълни решението и своята клетва.

— Когато станах нихилистка — разказа тя през сълзи на Галицин, — нямах никого на този свят, когото да обичам и който да ме обича, тогава принадлежах само на себе си Сега, обаче, принадлежа на теб и знам колко хубав, колко безкрайно хубав е животът. Леден ужас ме обхваща при мисълта, че можем да не успеем и аз да бъда заловена, осъдена и хвърлена в затвора.

Но Галицин я утеши:

— Клетвата трябва да се удържи, каквото и да става.

Тя го изгледа с възхищение.

Една нощ отпътуваха с бързия влак за Москва. На другия ден трябваше да се проведе атентатът.

Всеки от атентаторите получи по една бомба. Щяха да застанат така, че царят да не може да им избяга. Ета трябваше да хвърли бомбата първа под каляската. Ако тя не успееше, след нея трябваше да направи същото следващият по ред нихилист, който щеше да се намира само на двадесет крачки. Ако и той не успееше, имаше още трима, все един от които щеше да улучи. За по-голяма предпазливост и за да не бъдат предварително открити, комитетът беше наредил Етината бомба да бъде скрита в хляб. Тя трябваше да се облече като домакиня, с кошничка в едната ръка и хляб в другата.

Така тя застана близо до Кремъл, от чийто портал скоро щеше да излезе царската каляска. След малко, когато екипажът наближи на пет крачки от Ета, тя вдигна хляба и с всичка сила го хвърли под краката на конете. Хлябът се разчупи и от него се изсипаха камъчета. В същия миг железни ръце хванаха Ета. Тя беше в ръцете на полицията. Същата участ сполетя и другарите и, без някой да успее да хвърли своята бомба.

Царят пристигна в театъра и едва след представлението научи каква опасност е избягнал. На следния ден петте нихилисти, оковани във вериги, бяха заведени при следователя, който ги покани открито да се разкаят…

… Губернаторът с мъка се откъсна от спомените си. Толкова отдавна беше. Стана и с бавни крачки се отправи към затвора. Длъжен беше да приеме партидата нещастници и да ги въдвори в Каена. Преди да започне заточението им, трябваше да ги разпита.

Влезе в сумрачното помещение и видя жива онази, която беше предал преди години в Москва. Нямаше съмнение. На три крачки от нея спря като закован.

— Ета Давидович! — произнесоха устните му.

— Алексей, Алексей Галицин!

Почти едновременно прозвучаха и двете възклицания. Мъжът и жената, които стояха един срещу друг, се гледаха така, като че ли всеки от тях беше лежал вече хиляди години под земята и сега, когато беше изсвирила тръбата на Второто пришествие, се откриваха при общото възкръсване на мъртвите.

Жената първа се окопити и първа намери думите, с които даде израз на своите чувства.

— Княз Алексей Галицин — произнесе тя с горчива усмивка. — Значи съдбата още веднъж ни събра и ще мога да ти благодаря за това, че ти се отплати за моята, вярна, предана любов с коварно предателство. Но не се плаши! Не ще те упреквам. Аз съм твоя затворничка, в ръцете ти съм. Ти имаш власт да ме премахнеш от света. Обаче аз не се плаша от смъртта. Който е бил в сибирските живачни мини, знае много добре, че тя не е най-страшното нещо, което може да му се случи. Сега ме убий, ако искаш! Но преди това ще ти кажа още нещо: никога жена не е обичала един мъж по-горещо, по-страстно, по-предано, отколкото те обичах аз, и никоя жена не е платила по-скъпо за това. Сега си изпълни дълга. Нека разпитът бъде кратък. Аз съм осъдена на петгодишно заточение тук, защото прободох с нож един мъж, който искаше да ме изнасили. Съдебните заседатели нарекоха това убийство. Добре, нека е убийство. Изпълни дълга си, Галицин!

Докато жената говореше, Галицин бе обзет от странно вълнение. Той я поглъщаше с жаден поглед. Не можеше да се нагледа на красивото смело лице, на устните, които толкова често беше целувал, на чудното тяло, което беше прегръщал. Старите спомени го овладяха. Няма човек, който да не пази до гроб младежките си спомени, който може да ги забрави. Галицин почувства, че у него отново се събужда старата му любов. Защото не само желанието да я използва за своето служебно издигане го беше свързало някога с Ета в Петербург. Той беше пленен и завладян от хубостта й. Сега тя пак стоеше пред него, хубава като някога, може би, дори по-хубава, защото хубостта й беше по-зряла.

Ета!… А споменът нахлуваше…

…Четиримата другари на Ета бяха заловени с истински бомби в ръце. Въпросът с Ета беше по-друг. Против нея нищо не можеше да се докаже. Хлябът, който паднал от ръцете й, не съдържал никакво взривно вещество. А камъчетата, според упоритото й твърдение, били от преди на улицата. Тя се надяваше, че ще бъде освободена по липса на доказателства. Но съдията я погледна и иронично й каза:

— Отричате ли, че сте нихилистка? Добре тогава. Ще ви доведа свидетел, който ще докаже това.

Отвори се една врата и влезе княз Галицин. Той каза само няколко думи и Ета с пронизителен вик се строполи на пода. Тя изпадна в състояние, подобно на буйна лудост. Трябваше много старателно да я пазят, за да не се самоубие. След една седмица направи подробно признание.

— Десет години каторжна работа: в сибирските живачни мини — гласеше присъдата.

Галицин прескочи пет служебни степени в чиновническата йерархия и получи от царската каса тридесет хиляди рубли лично възнаграждение. Бъдещето му беше осигурено. И понеже по майчина линия беше наполовина французин, продължи кариерата си във френските полицейски служби. Цялата операция, както и изпращането на нещастната Ета Давидович в Сибир, не му причиниха нито една безсънна нощ…

Сега лице в лице с неговата Ета, той си даде сметка какво е загубил, печелейки богатство, повишения и власт. Някъде в периферията на мозъка му се прокрадна мисълта, че навремето би могло… Изтика мимолетното съжаление и размисъл, както винаги, конкретно и практично, така, както беше свикнал през дългите си полицейски години.

— Оставете ме насаме със затворничката?

Заповедта беше изпълнена. Войниците изведоха останалите заточеници, излязоха и те, Галицин се зарови в книжата, измъкна нейните. Бързо прочете написаното. Мислеше. Бързо и жестоко. Тя беше затворничка, напълно под негова власт — тялом и духом. Ако той прояви малко милост, малко съчувствие, тя непременно щеше да ги приеме. А после — от благодарност щеше да се превърне в негова робиня.

С нескрито желание изгледа отново гъвкавото, обично тяло, стана от писалищната маса с делото на затворничката и се приближи към камината. Без да изпуска жената из очи, запрати небрежно листата във весело пращящия огън.

— Галицин — сепна се изплашена Ета. — Галицин, какво направи!…

— Унищожих твоята присъда — отговори бавно губернаторът. След миг размисъл, с тъжна усмивка додаде. — Или по-точно — изкупих една стара моя вина…

Не посмя да я погледне повече. Страхуваше се да не преиграе, да не се издаде. Отиде отново до писалището си, позвъни и заповяда да извикат секретаря му.

— Станала е съдбоносна грешка — посрещна той чиновника си. — Тази дама погрешно е изпратена в Каена. Има някакво недоразумение. Най-доброто доказателство за това е обстоятелството, че между изпратените ми книжа няма нито дума, която да се отнася до тази затворничка. Сам ще съобщя за това в Париж. Няма нужда вие да се занимавате с този случай. Разбрахте ли, драги Лабел?

Секретарят, един млад, елегантен мъж, се поклони, без да отвърне нито дума. След това хвърли бегъл поглед върху Ета, помъчи се да скрие усмивката, която се появи на устните му, и излезе от стаята.

Веднага след това Галицин се спусна с разтворени ръце към Ета.

— Можеш ли да ми простиш? — извика той. — Можеш ли да забравиш мъките и страданията, които си понесла заради мен? О, не бъди много строга към мен! Тогава бях още млад, заслепен от моята амбиция. За мен нямаше друг изход, друго средство да се измъкна от тинята, в която бях затънал.

Ета скръсти ръце на бунтуващата се гръд. В мозъка й мислите се гонеха и тя затвори очи, за да не издаде чувствата си.

— Ела да те прегърна, любима! — шепнеше Галицин. — Искам да поправя злото, което съм ти причинил. Виж, аз тук съм могъщ, властвам като неограничен господар. Остани при мен, ще живееш в радост и охолство. Ще имаш влияние и власт! Дявол да го вземе, наситих се на този самотен живот в този забравен от бога земен кът. Знам, че ти си храбра и решителна жена. Точно от такава съветничка имам нужда, за такава си мечтаех отдавна. Ета, моя любима Ета, остани при мен.

— Като твоя съпруга ли? — попита Ета, като се намръщи. — Това е невъзможно. Моето минало, за което ти си причина, би било пречка за един брачен съюз. Да стана твоя метреса не искам. А да стана слугиня, ти няма да искаш. Кажи ми, какво положение да заема в твоята къща, та да не ни сочат хората с пръст?

— Какво те е грижа за хората? — изсмя се Галицин. — Ти не се интересуваше от тях някога в Петербург, когато си устроихме хубавото, уютно гнездо, та сега ли… Ета, умолявам те, не ми отказвай, защото, ако го направиш… Както изгорих тези книжа, така могат да се появят други…

— Добре, ще остана при теб — съгласи се рускинята, — но при едно условие!

— Кажи го!

— Няма да има никаква близост между нас до момента, докато сама не ти предам ключа от моята спалня.

— Добре, така да бъде! — съгласи се Галицин, доволен, че накара Ета да се съгласи с него. — Веднага ще се погрижа да ти приготвят една стая и да ти доставят подходящо облекло!

След половин час Ета се намираше в една луксозно обзаведена стая в губернаторския дом. Като остана сама, очите й злобно светнаха, тя хвърли мрачен поглед към вратата, от която току-що беше излязъл Галицин:

— Значи, дойде и за мен часът на отмъщението. Не го очаквах толкова рано. А сега, Алексей Галицин, ще си уредим сметките! Късогледи глупако, ти си въобразяваш, че една жена може да забрави, че мъжът, когото е обичала, е станал предател, че той хладнокръвно я е изпратил на смърт или на сибирско заточение! Лъжеш се, драги Галицин, аз те мразя, както никого на този свят и само мисълта, че ръката ти може да ме докосне, ме изпълва с отвращение!

Не, Анри, мой любими, не бой се, аз принадлежа тялом и духом само Ма теб, на тебе вярвам и разчитам и ще ти остана вярна, макар че ни дели цял океан. Любовта ми, целувките ми са за теб, а за Галицин — смъртта! Аз я нося в косата си. Отровата ще стигне за двама. За Драйфус угнетения и за Галицин угнетителя!

Ета не беше прекарала и седмица в дома на губернатора, а вече знаеше, че той има някаква тайна, която крие от нея. Всяка вечер, когато наближаваше полунощ, макар и да се намираше в нейното общество, той ставаше, неспокоен и излизаше под някакъв предлог. Къде отиваше той по това време? Че не отиваше да си легне, това Ета знаеше с положителност. Беше успяла да привлече на своя страна камериера му и той й съобщаваше всичко, каквото я интересуваше. Но и камериерът не знаеше къде отива неговият господар към полунощ. Той се прибираше в стаята си, но веднага след това се измъкваше навън през една странична врата. Ета искаше на всяка цена да узнае къде ходи. За нея беше необходимо да научи тайните му, за да го държи в ръцете си. Успя да уговори камериера да я скрие в спалнята на губернатора. Облече тъмна рокля, която да не се вижда в тъмнината. Скрита зад една завеса, тя очакваше тази нощ да узнае тайната.

Беше дванадесет без двадесет минути, когато Галицин влезе в спалнята си. Той заключи вратата, след което отвори един шкаф и извади оттам една кошничка и фенер. Беше заповядал всяка вечер да слагат в спалнята му трапеза със студени закуски, защото обичал да вечеря още веднъж преди да си легне. Сега се приближи до тази трапеза, отряза голямо парче хляб, напълни едно шише с вода, взе малко от студеното месо и сложи всичко това в кошничката. След това запали фенера, взе връзка ключове, отвори страничната врата и изчезна. Ета го последва. След като направи няколко стъпки по една дървена стълба, Галицин стигна до тъмен вход. Тук той отвори тежък капак и заслиза надолу. Ета го проследи. Те напредваха по дълъг подземен коридор. Затворничката виждаше на известно разстояние светлината на фенера и я следваше. Тук, в тези тайни подземни галерии, Галицин се чувстваше абсолютно сигурен и през ум не му минаваше, че някой може да го следи, затова не се обърна нито веднъж.

Галерията започна да се разширява, стените от двете страни станаха по-дебели и Ета започна да се досеща, къде се намират. Тази галерия водеше към затвора на крепостта. Обкръжи ги влажен, мухлясал въздух.

— Така навярно мирише в гроб — си помисли Ета. — Нещастниците, които са затворени тук, всъщност живеят в гроб.

Тя неволно си спомни за Сибир, за собствените си страдания в живачната мина и потрепера.

Галицин отвори една врата и влезе в сводесто каменно помещение. Ета го последва. Губернаторът вдигна фенера, светлината му освети стена, която преграждаше една килия дотолкова, че прав възрастен човек не може да вижда над нея. Ета успя да се скрие зад една чупка на стената и оттам спокойно да наблюдава какво ще стане в тази страшна тъмница.

Алексей Галицин изглеждаше обхванат от странна възбуда. Лампата трепереше в ръката му и той побърза да я сложи върху една изпъкналост на стената. Тогава извика с глух глас:

— Излез, Каенска зазиданице, покажи се пред моя поглед, ако си още жива! Искам да ти се полюбувам!

Сърцето на рускинята затуптя. Възможно ли беше в тази килия, тук, в тази гробница, в този отровен въздух?… Мислимо ли беше да се държи човек от плът и кръв зад тази стена, в едно помещение толкова тясно, че нещастницата не би могла дори да легне, а най-много можеше да клекне?…

Всички тези въпроси, които Ета ужасена си задаваше, след няколко секунди получиха своя отговор. Нещо се размърда в килията зад стената. Хълцащи, стенещи

звуци се чуха зад нея. Нещо взе да се изправя бавно

и…милостиви Боже, каква ужасна гледка! Над стената се показа едно бледо, мършаво, обезобразено от страдания, глад и мъки женско лице.

Да, това беше лице на жена, на млада жена, но човек се съмняваше, дали това е жив човек или е отдавна умряла.

Две голи ръце, буквално само кожа и кости, се простряха над стената. Те бяха прозрачни като восък, а на някои места, о, ужас!, на някои места пръстите липсваха! Зазиданата, измъчвана от глад и лудост, навярно ги беше изгризала. Сред това изтощено лице светеха две големи, чудно хубави очи. Те бяха отправени към Галицин с израз на омраза и презрение. С иронична усмивка той издигна кошничката над главата си.

— Нося ти храна, Каенска зазиданице! — извика той. — Но няма да получиш нито залък хляб, нито капка вода, ако не ми се помолиш. Близо година те държа тук, но още не съм успял да сломя упорството ти. Още се осмеляваш да се противопоставяш на волята ми. Аз те оставих да гладуваш, да жадуваш, измъчвах те, като ти показвах и изяждах пред тебе най-вкусните деликатеси, но ти не отвори устата си. Кажи ми, че се прекланяш пред мене и аз ще ти дам да ядеш, кажи ми, че проклинаш името Драйфус, и ще те освежа с прясна глътка вода. Сключи ръце и се помоли на мен, както се молиш на своя Бог, когато си сама и изоставена, и аз ще бъда милостив към теб, ще те преместя в по-добро място. Ще получиш нормална килия в крепостта.

Зазиданата мълчеше.

Разгневен от съпротивата, която му оказваше тази нещастна затворница, Галицин заудря с крак по пода.

— Искам да ми се помолиш — кресна той. — Аз съм за тебе Бог, защото, ако престана да се интересувам от теб, ти ще умреш от глад в твоя подземен затвор и плъховете ще изгризат каквото е останало от тялото ти.

— Добре, ще се помоля! — обади се зазиданата глухо, сякаш гласът й излизаше от гроба. — Чуй ме Господи, Боже мой, към когото се обръщах в моето отчаяние, чуй ме, Всемогъщи от горе, когото напразно съм молила да сложи край на мъките ми. Днес отправям към тебе друга, съвсем нова молба: Остави ме да продължавам да страдам, остави ме да прекарам тук още години, без да ми изпратиш облекчението на лудостта, остави ме да гладувам, да жадувам, да продължавам борбата със скорпионите и отровните паяци, които ме измъчват, без да могат да ме умъртвят. Всичко ще понеса, няма да те обвинявам, че несправедливо страдам, че без вина се измъчвам, изпълни ми само една молба: накажи това жестоко животно, което ти, по необясним каприз на твоята мъдрост, си дал човешки образ! Накажи палача Галицин, накажи го да страда, както страдам аз, накарай го на собствения си гръб да почувства това, което преживях. От множеството мизерни и зли хора, от множеството чудовища, с които си населил земята, избери най-жестокия, най-презрения палач и предай изверга Галицин на неговата воля в неговите ръце. Да бъде проклет, да отиде в дъното на пъкъла и когато застане пред Бога и помоли за милост, нищо да не му се прости.

Клетвата на нещастницата прозвуча ужасно в мрачното подземие. Галицин се олюля назад, лицето му се беше изкривило от гняв, той стисна юмруци в безсилна злоба. Нищо не може вече да направи на тази нещастница. Той беше изчерпал всички земни мъки, а от смъртта тя не се боеше.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Ако собствените й страдания дотолкова бяха притъпили зазиданата нещастница, че тя прекарваше в едно състояние между сън и будуване, между живот и смърт, оставаше още едно нещо, което можеше да я засегне до дълбочината на душата й. Това са страданията на друг, страданията на някого, когото тя обича. Какво щеше да стане, ако затвореше и нещастния Драйфус при нея, ако и него зазидаше и ги оставеше и двамата да гладуват и жадуват! Беше сигурен, че благородната душа на зазиданата ще страда неизказано от това и реши в най-скоро време да изпълни ужасния си план. А сега той замъчи нещастницата по друг начин. Отвори кошничката, в която носеше храната, и се изправи близо до стената. Най-напред извади от нея пълното шише вода.

— Ти жадна, зазиданице — изхихика той, — нали е ужасно, когато жаждата ти гори вътрешностите, когато кръвта ти се сгъстява, а езикът ти става сух като кожа и едва можеш да го движиш в устата си.

— Да, жаждата е ужасно нещо — отговори нещастницата, като неволно протегна слабите си изнемощели ръце към шишето с вода, което Галицин държеше.

Но безчовечният изверг разклати шишето над главата си:

— На, пий, ако можеш да лижеш водата от земята — извика той, като удари шишето в стената, така че то се разби на парчета.

Водата, за която нещастницата жадуваше, се разля по земята. Тя обърна измъчения си поглед към небето. Имаше ли, наистина, Бог там горе, щом не изпрати гръм, за да срази изверга?

Галицин извади хляба от кошницата.

— Ти си гладна, нали? — попита той иронично. Но тъй като зазиданата този път не му отвърна, той продължи ядосано:

— Гладна си, макар и да не го признаваш, тъй като вече двадесет и четири часа съм те оставил без храна! Виж този хубав хляб — би могъл да засити глада ти и да ти вдъхне нови сили и бодрост. Но аз ще стъпча хляба с краката си. Тук близо до теб ще мухляса или ще го изядат плъховете, а миризмата му ще дразни обонянието ти, без ти да можеш да докоснеш дори хапка от него.

Мизерният подлец изпълни заканата си. Той начупи хляба на малки късчета, разхвърля ги на пода и ги стъпка с краката си.

— Ти прибави към другите си грехове още един, низки Галицин! — извика зазиданата. — Ти унищожи един Божи дар. Може да ти се случи някога да нямаш хляб. Спомни си тогава за мен!

Подигравателен смях бе отговорът. След това Галицин извади от кошницата месото и го поддържа съвсем близо до стената, така че ароматът на печеното да достигне носа на нещастницата. После го захвърли в един ъгъл на подземието, където се спуснаха два големи плъха, разкъсаха го и го отнесоха по дупките си.

— Плъховете днес ще са щастливи — злобно констатира Галицин, — а ти ще погладуваш до утре, докато сляза пак. Засега довиждане, Каенска зазиданице, позабавлявай се като гризеш собственото си месо и утоляваш жаждата си със собствената си кръв. Не се надявай да умреш в тъмницата си. Ще се погрижа да подивееш още, тъй като ти си най-любимото ми развлечение, ти си за мен играчка, каквато няма никой цар.

Извергът се обърна и си тръгна. Призрачната фигура на зазиданицата се спусна бавно зад камъните, които бяха натрупани пред нея. В подземието настана тишина. Чуваше се само гризането на плъховете, които дояждаха месото.

Ета успя навреме да се измъкне иззад гърба на Галицин. Тя трябваше да стигне преди него капака, от който се излизаше, защото иначе щеше да остане заключена вътре.

Благополучно се прибра в стаята си. Трепереща от ужас, тя се стовари на едно кресло и вторачи поглед в пода. Тя самата беше престъпница, често беше игнорирала правилата, закона и морала. Беше живяла в сибирската живачна мина, където царуваха нещастието и отчаянието, но това, което сега видя и преживя, умът й отказваше да схване; то надминаваше по жестокост и извратеност всичко, което досега й беше известно. Това усили омразата и отвращението й към Галицин и същевременно отвори сърцето й за състраданието, което една жена винаги чувства към друга. У нея се появи желание да направи всичко възможно, за да спаси нещастната Каенска зазиданица.