Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (133)

15.

Госпожа Буланси пребледня, като прочете тези редове. Тя изгуби хладнокръвието, с което беше посрещнала дядо Карус, въздъхна дълбоко и приседна на един стол.

Беше се уплашила. Съдържанието на това писмо й разкриваше страшната опасност, в която се намираше не само тя, а и човекът, когото обичаше безгранично — граф Естерхази.

Равелак беше в Париж. Властите го бяха хванали и наскоро щяха да го убият. Това не безпокоеше толкова дъщерята на Казота, но тя се страхуваше от това, че този изверг не само очакваше помощ от нея и черния майор, но и настойчиво я искаше. Помпадура познаваше доста добре характера на Равелак и знаеше, че ще разгласи всичко, ако не му се помогне. Но как можеше да го освободи от затвора? Това не беше лесна работа. Нямаше съмнение, че този път щеше да бъде екзекутиран, тъй като съдиите обезателно ще вземат сериозни мерки да не избяга. Изглежда госпожа Буланси бе забравила, че освен нея в стаята се намираше още един човек. Тя наведе глава, като гледаше жално бележката.

В тоя момент дядо Карус стана от стола си и се приближи до нея.

— Не се безпокойте като кожар, на когото реката е отвлякла кожите — каза той. — Не ще бъде толкова трудно да извадим това куче от клетката. Ако желаете да предприемете нещо и се нуждаете от помощник, не забравяйте дядо Карус!

— Къде мога да ви намеря, в случай че ми потрябвате?

— В кръчмата „При веселия руснак“ в Латинския квартал — отговори пияният. — Ако не съм в кръчмата, ще ме намерите отзад в избата, която се намира до плевника. Освен това в квартала ме познава всяко дете.

Госпожа Буланси извади две жълтици от джоба си и ги даде на одърпания старец.

— Вие сте щедра — благодари и ги прибра. — Имате ли да съобщавате нещо на госпожа майка си?

— Не — бе отговорът.

— Тогава пуснете ме да си отида — разбърза се дядо Карус. — В кръчмата ме очакват, а освен това тия жълтици трябва да се превърнат в ракия.

— Чакайте малко — задържа го Помпадура, — ще отида в съседната стая да заключа това писмо в писалищната маса.

— Госпожо — каза дядо Карус, — не е хубаво, такива бележки трябва да се изгарят веднага след прочитането им.

— Щях да го унищожа, но трябва да го покажа и на едно друго лице. Освен това писалищната ми маса е сигурна.

— Най-сигурното за подобни неща е огънят — повтори дядо Карус. — Ако ли пък няма огън, трябва да се скъсат на много дребни парчета и да се изядат. Уверявам ви, че ако човек ги изяде и пие чаша ракия, става по-силен и здрав.

Госпожа Буланси не чу какво казва пияният. Държейки писмото в ръка, се отправи към съседната стая. Жоржина едва успя да се скрие от очите на господарката си зад един голям шкаф. Госпожа Буланси отиде до писалищната си маса, която имаше няколко чекмеджета, отключи едното от тях, постави писмото в него и пак го заключи.

— Трябва да го прочете утре Естерхази — прошепна тя на себе си, — след което ще го унищожа. Намираме се в голяма опасност и ще трябва да я отстраним навреме.

След малко тя излезе от стаята и отиде в спалнята си при дядо Карус. Взе свещта и двамата тръгнаха към изхода. Жоржина излезе от скривалището си. Тя беше много развълнувана. Беше чула разговора на госпожа Буланси с освободения престъпник и този разговор й се стори твърде важен. Ако Матийо Драйфус можеше да докаже, че Естерхази и любовницата му имат връзки с един опасен престъпник, който иска от тях да го освободят, за да не разкрие делата на двамата, щеше да бъде достатъчно, за да опропасти черния майор и да снеме мизерната му маска. Разбира се, такива неща трябва да бъдат ясно доказани, а най-добре чрез писмо, което да не дава възможност на майора и любовницата му да излъжат правосъдието. Подобно писмо съществуваше. Жоржина реши да се сдобие с него. Имаше само един начин — трябваше да го открадне. Кратко размишление, кратка борба със съвестта си и Жоржина реши да го направи, тъй като посредством него можеше да възстанови щастието на едно семейство и да предаде в съда двама опасни престъпници.

От съседната стая се чу шум от стъпки. Това беше госпожа Буланси, която се връщаше. Жоржина излезе от будоара и отиде в стаята си, която се намираше на горния етаж на вилата. Тя полегна облечена върху леглото си. При това нямаше намерение да спи, а да чака, докато заспи господарката й. Времето течеше бавно за нетърпеливата разузнавачка. Сребристата светлина на луната проникваше през прозореца и осветяваше стаята. Госпожа Буланси лежеше съблечена в коприненото легло и момичето скоро чу дълбокото дишане на спящата. От тая страна не го застрашаваше никаква опасност. Вече трябваше да се действа.

Жоржина беше толкова развълнувана, че усещаше биенето на сърцето си. Тя стана от леглото, събу обувките си и остана по чорапи. После отвори тайното отделение на куфара, взе камата, която скри в пазвата си, извади и връзката с ключове, запали малкия фенер. Беше готова.

Пратеницата на Матийо Драйфус слезе тихо по стълбата, все така тихо провери в будоара дали спи господарката й, после се озова до писалищната маса. Извади ключовете и разгледа внимателно бравата на чекмеджето, което искаше да отключи. Избра малък ключ, който й се стори, че ще прилегне, но се излъга. Опита друг. Третият изщрака и тя разбра, че е успяла. С лявата ръка изтегли чекмеджето, а с дясната бръкна в него, за да извади писмото, от което се нуждаеше. В тази минута, обаче, се случи нещо страшно.

В момента, когато Жоржина докосна въпросното писмо, отстрани на чекмеджето се появиха две железни скоби, които стиснаха силно ръката й. Същевременно в спалнята на госпожа Буланси задрънка звънец. Момичето с ужас видя, че се намира в неочаквана опасност. Тя се помъчи да откачи железните скоби, но не успя. Електрическият звънец продължаваше да звъни. Жоржина чу, че госпожа Буланси стана от леглото си. Неволно посегна към камата. Дали господарката ще я убие за тая нейна дързост? На момичето не остана време да размишлява. Помпадура влезе в стаята. Тя не беше дори се облякла както следва и държеше в едната си ръка запалена свещ, а в другата малък револвер. Щом съгледа момичето, застина смаяна на мястото си.

— Значи, вие сте — продума тя, — вие ли искате да ме ограбите? Ах, и то писмата ми. Моите писма!

В същия момент Помпадура разбра какво искаше да открадне Жоржина от чекмеджето й. Тя отиде до него, извади писмото от Равелак и го изгори, а пепелта изхвърли през отворения прозорец. Доказателството за отношенията на Естерхази и любовницата му с един опасен злодей бе унищожено.

— Шпионке! — извика любовницата на черния майор гневно на момичето. — Колко съм била глупава, че те приех в къщата си! Как не те познах още от първия поглед! Ти ме измами с послушността си, но сега зная всичко. Ти си подкупена, изпратена от Матийо Драйфус или полковник Пикар. Признай, признай, съветвам те да го сториш или с този револвер ей сега ще те застрелям. Ще те убия, шпионке!

Тя опря револвера до гърдите на момичето, а с другата си ръка хвана свободната му ръка.

— Госпожо, убийте ме — отговори твърдо, — не се страхувам от смъртта и ако ме убиете, ще прибавите към многото си злодейства още едно.

— И имаш още смелостта да говориш с мен така? — извика Помпадура. — Няма да те убия, но ще те изоблича като крадла.

— Госпожо, вие ще се каете, ако се одързостите да сторите това, тъй като пред съда ще разправя коя сте и какво се върши в къщата ви.

— Не се страхувам от тебе — отговори Помпадура.

— Другите ми слуги ще говорят против теб, а ние имаме доста силно влияние, за да не допуснем да говориш.

— Боже мой — извика Жоржина през плач, — никога ли не ще допуснеш да победи истината? Постоянно ли ще се погазва правдата, а подлостта и лъжата ще тържествуват?

В това време госпожа Буланси бе отишла до прозореца и гледаше замислено през него. След малко тя се обърна пак към момичето.

— Ще ти предложа нещо — каза тя грубо. — Кажи ми имената на тия, които са те подкупили да постъпиш като шпионка в къщата ми.

— Никой не ме е подкупил!

— Антоанета Ламур, или както ти е там името, откажи се от тия, които са те подкупили, и ела на моя страна, ще ти плащам хиляда франка месечно, ако ми донасяш от неприятелите ми ония известия, които искам.

— Госпожо, тогава трябва да бъда толкова подла, колкото сте и вие — отсече Жоржина, без да се страхува.

— Добре, ти сама пожела това. Ще те сполети отмъщението ми!

Стопанката на дома натисна копчето на електрическия звънец и повика останалите слуги. Двама души, кочияшът, една слугиня и готвачката влязоха в стаята. Те не можеха да си обяснят за какво бяха повикани.

Госпожа Буланси посочи към Жоржина и каза:

— Вижте! Ето камериерката, която винаги е била надменна спрямо вас! Виждате ли я? Тя е крадец и се е хванала в примката ми. Заплюйте я. Тя не само ме ограби, а е искала да наклевети и вас.

Това подло подстрекателство постигна целта си. Готвачката се спусна към Жоржина и я удари силно по лицето с вика:

— Ще те науча аз тебе да обвиняваш и клеветиш невинни хора!

— Идете и известете всичко на полицията, нека я арестуват — нареди госпожа Буланси на кочияша, който тутакси тръгна и скоро се върна с един стражар.

Госпожа Буланси беше доста хитра и остави момичето в същото положение, в което го намери. Железните скоби стискаха още ръката на Жоржина. Тя усети, че силите й започват да я напускат и се облегна на писалищната маса.

— Господине, арестувайте това лице — каза госпожа Буланси. — Бъдете уверен, че вината й е доказана!

Стражарят хвърли внимателен поглед върху капана за крадци и кимна утвърдително с глава.

— Как ви е името? — попита той Жоржина.

— Антоанета Ламур! — отговори тя със слаб глас.

— Антоанета Ламур, арестувам ви в името на закона. Признайте, че сте искала да ограбите господарката си!

— Няма какво да призная.

— Каква дързост! — измърмори госпожа Буланси.

— Госпожо — успокои я стражарят, — бъдете уверена, че ще я накараме да говори! Сега ще претърся джобовете й.

Жоржина трепна.

— Господине — замоли се тя, — избавете ме от този срам.

Но нищо не помогна. Тя трябваше да допусне чужд човек да претърси джобовете на дрехите й. Стражарят тържествено извади ключовете от джоба й.

— На масата има фенер — извика кочияшът. Стражарят прибра и него.

— Това момиче не краде за първи път — каза той, — това са разбойнически инструменти.

След това той опипа гърдите на момичето, което беше пламнало от срам.

— О, какво е това? — сепна се той. — Струва ми се, че тук има скрито оръжие. Разкопчайте дрехите си!

А когато Жоржина не изпълни заповедта, стражарят й разкопча дрехата и извади скритата кама.

— Кама! — възнегодува той. — Изглежда, се е готвела да убие този, който я залови при кражбата!

— Разбира се, тя е искала да ме убие — потвърди и госпожа Буланси.

— Ще опиша всичко в рапорта си — заяви стражарят, — но, моля ви, освободете механизма на капана, за да отведа момичето.

Госпожа Буланси изпълни искането му, той хвана момичето за ръка и го изведе през градината на улицата. Жоржина вървеше до него, без да повдигне поглед, като същевременно мислеше за Леон Бернард. Ах, ако той научи, че е арестувана като крадла, тогава и последната му искра любов и уважение към нея ще изчезнат от сърцето му.

Стражарят внезапно спря. Той сложи ръка върху рамото на момичето и каза:

— Момиче, съжалявам те. Искам да говоря с тебе и ако си разумна, ще се съгласиш. Това ще бъде по-добре за тебе.

Учтивостта, която показа човекът към нея, й се струваше много по-отегчителна и страшна, отколкото предишните му груби обноски.

— Аз съм ерген, жилището ми не е далече оттук и вкъщи има хубаво вино. Искам да си поговорим малко. Ако дойдеш с мене, ще те освободя и ще кажа в рапорта си, че две непознати лица ме нападнаха и те освободиха. Ела, ние ще измамим тая госпожа Буланси.

Подлецът искаше да прегърне Жоржина, но тя го отблъсна.

— Направете това, което сте длъжен да сторите — каза тя. — Или искате да викам за помощ?

Лицето на стражаря се промени веднага.

— Напред — заповяда и я блъсна. — Ще ти покажа, как се отнасяме с крадците.

Той я заведе в близкия полицейски участък, където, без да я разпитват, а само въз основа на показанията му, я затвориха в килия, в която се намираха и няколко други жени, хванати през нощта по улиците на Париж. По изражението на лицата им можеше да се съди с какво се занимават. Жоржина остана ужасена от тях, когато започнаха да й се подиграват.

Петте жени, между които се намираше и една висока блондинка, облечена в копринена рокля и хубаво палто, започнаха да й задават разни въпроси. При това в съседство до тях се чуваха викове на няколко мъже, които също бяха арестувани. Само една тънка дъсчена стена ги разделяше от жените.

— Слушайте как викат тия мъже — каза русата жена. — По-добре щеше да бъде, ако дойдат при нас, за да прекараме по-весело времето. Кога ли ще съмне, за да дойде персоналът и да ни прибере в женския затвор.

— Да, там е по-добре — отговори една ниска дебела жена, червените коси на която бяха отрязани и по облеклото й можеше да се съди, че е работничка. — Утре ще е единадесетият път, за който посещавам затвора.

— Защо са те затворили? — попита жената, облечена в копринена рокля и хубаво палто.

— Защо ли? Това сама не зная. Хванаха ме с един в „Грандхотел“. А ти защо си тук?

Блондинката промени изражението на лицето си.

— Придружавах един господин до квартирата му — отговори тя. — И когато подлецът ми даде само един франк и петдесет сантима, започнах да троша стъклата на прозорците му. Ще ме затворят за четиринадесет дни!

След това тя седна близо до Жоржина.

— А ти какво си сторила — попита тя момичето. Жоржина не отговори нищо, а само закри с ръце лицето си.

— Ах, ти не си от закоравелите — каза облечената в копринена рокля. — Струва ми се, че за пръв път си тук. Слушайте, мълчете там, помежду ни има момиче, което може би ще развалите чрез песните и вулгарните си разговори — извика тя на мъжете, които тропаха по дъсчената стена.

Мъжете започнаха да пеят такава мръсна песен, че Жоржина потъна в земята от срам.

Песента внезапно беше прекъсната. В мъжкото отделение беше влязъл чиновник, за да възстанови тишината.

Жените също млъкнаха и задрямаха на пейките си. Само Жоржина остана будна. Тя седеше тъжна на мястото си в безгранично отчаяние. Беше арестувана като крадец и затворена между улични жени. Каква страшна участ…