Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (123)

5.

Трябва да се върнем сега към разказа си за убийството на Ева Рихтер. Като извинение за страшното злодеяние на Мъртвешката глава може да служи само това, че клетият, вследствие на слепотата си, не знаеше чия глава е разбил. А той беше убил собственото си дете… Вече ни е известно, какво стана след това престъпление.

Щом Мъртвешката глава усети, че се събраха много свидетели, той се хвърли във вълните на Сена с надежда, че ще стигне на другия бряг. Но наказанието го сполетя. Тъй като не виждаше, удари се в една лодка и потъна веднага. В тая лодка се намираше Соломон Дулсети и племенникът му Лайб, с когото извадиха злодея от водата.

Дулсети позна приятеля си Мъртвешката глава, но все пак искаше да го даде на лекаря. Старият евреин отдавна имаше връзки с някой си доктор Триколет. Бездушният труп на Мъртвешката глава още същата нощ бе занесен в дома на лекаря, който беше чудат човек. Тоя малък, белокос старец не беше корав или груб към другите хора, докато не се касаеше за занятието му. Но в други случаи жаждата му за знание го правеше свиреп. Той жертваше всичко заради тази си страст: чест, съвест, имот. Триколет правеше чудесни операции с живи животни.— Той спокойно разпаряше трупа на жив заек и изваждаше някой от вътрешните му органи, за да види колко време може да живее без него; на птици, кучета, котки и морски свинчета вадеше мозъка и зашиваше грижливо раните, а страшните мъки на тия животни не го трогваха. За негова най-голяма скръб, не можеше да прави подобни операции върху живи хора, затова се задоволяваше с умрели.

Но да се намерят трупове не беше лесна работа и затова той беше влязъл във връзка със Соломон, който нощем търсеше удавени в Сена и му ги донасяше. Така и тялото на Мъртвешката глава стигна в дома на доктор Триколет.

Дулсети и Лайб го сложиха на една голяма маса.

— Трупът е лежал твърде дълго във водата — произнесе се доктор Триколет, като хвърли странен поглед към обезобразеното лице на Мъртвешката глава. — Рибите са изяли вече носа и ушите му, и както се вижда, не са пощадили и очите.

— Господин докторе — обясни Дулсети, — този път рибите са невинни. Този човек, откакто го познавам не е имал нос, нито пък уши.

— Ах, значи, сте го познавал? — запита лекарят и поглади с ръка късоостриганата си глава.

— Как да не съм го познавал — рече евреинът, — че той беше мой приятел. Още докато беше жив, го наричаха Мъртвешката глава и кажете не е ли заслужил това си име напълно? Господин докторе, като извадите мозъка на този човек, ще останете смаян, тъй като втори такъв не ще намерите в целия свят.

— Защо? — попита Триколет.

— Защо ли? Защото всяка негова мисъл бе злодеяние.

— През живота си злодей ли е бил?

— Мисля, че и сега е още такъв. Пазете се, господин докторе, да не ви отнеме ножа и да го забие в гърдите ви. Той беше убиец, крадец, разбивач на каси… По-добре не ме питайте повече за делата му?

— Интересно — замисли се доктор Триколет. — Доказано е, че както при образуването на главата, така и в мозъка на бележити злодеи има разлика и отклонения на формите от другите хора. Ще прегледам дали и при него е същото.

Като изговори тия думи, доктор Триколет даде на Дулсети сто франка, сума, която му плащаше за всеки труп.

— Господин докторе, имате ли нужда от други? — попита евреинът.

— Носете колкото можете, но ще ми бъде приятно, ако ми донесете труп на млад човек.

— Ще ви намерим — намеси се Лайб в разговора, — господин докторе, бъдете уверен, че аз и вуйчо ми ще ви намерим подобно нещо. На моя възраст ли да бъде?

— Да, това ще ми бъде приятно.

— Може би утре вечер вече ще удовлетворим желанието ви — увери го Лайб. Нещастникът не предчувстваше, че сам той ще бъде трупът, който след Мъртвешката глава ще се намира под ножа на доктора.

Почитаемите ми читатели помнят, че Лайб беше застрелян на платформата на Айфеловата кула, когато заедно с вуйчо си и Помпадура се беше опитал да убие полковник Пикар…

Щом Триколет остана сам с трупа на Мъртвешката глава, той се залови да го съблича. Голямата лампа осветяваше злодея и лекарят с учудване наблюдаваше развитите мускули на мъртвия.

— Трябва да е бил много силен — промърмори той — и навярно чрез тая си сила много пъти е ставал опасен за човешкото общество, а сега всяко дете може да се подиграва с него.

После той разгледа внимателно лицето — дупките на носа и ушите, и сетне насочи вниманието си върху очите му.

— Този човек е бил сляп — продължи да си мърмори той, — зениците на очите му са били промушени с остър предмет. Види се, че и тоя злодей е станал жертва на някакво престъпление. Чудно, значи на земята съществува отмъщение…

По време на този монолог лекарят съблече палтото и запретна ръкавите на ризата си до лактите, а пред гърдите си преметна голяма престилка. След това взе скалпела и го опря върху корема на мъртвия, тъкмо под гръдния кош. Триколет искаше най-напред да разпори корема му, за да извади червата и другите органи, които лесно се развалят. Но едва беше пробол кожата, и ужасен спря и сложи скалпела настрана.

— Какво беше това? — продума докторът. — Не звучеше ли това като въздишка?

Докато изговори тия думи се случи нещо странно. Мнимият мъртвец се изправи, поотърси се, повърна много вода, след което падна безсилен на масата. След малко беше надвил слабостта си и пак се изправи.

— Ха-ха — смееше се доктор Триколет, — подлецът Соломон Дулсети ми е продал мъртвец, но сега виждам, че му броих сто франка за жив човек.

Разбира се, лекарят знаеше много добре, че Дулсети се беше измамил, като считаше Мъртвешката глава за мъртъв, който всъщност не бе глътнал достатъчно вода, за да се удави.

Слепецът опипа тялото си.

— Гол — промърмори той, — гол съм. Чудно! Къде се намирам. Ах! Спомням си, спасиха ме и сега съм на брега.

— Приятелю, малко остана и вие щяхте да бъдете на друго място! — включи се Триколет. — Сега се намирате в анатомическия кабинет на един лекар и тъкмо исках да извадя червата, стомаха и всичко друго, каквото имате в корема.

Мъртвешката глава се уплаши толкова много, когато чу това, че въпреки слепотата си, скочи от масата и се спусна да бяга, докато си удари главата в една вратата.

— Приятелю, полудял ли сте? — стресна се ученият. — Ще строшите вратата на долапа, в който се намират препаратите ми. Седнете, ето тук се намира канапе. Ето дрехите ви, облечете се, а през това време ще ви приготвя едно лекарство, което пак ще постави вътрешностите ви в нормално положение. Изпили сте половината Сена.

Мъртвешката глава се облече бързо и лекарят му подаде една чаша, пълна с кафява течност.

— Пийте! Това ще ви помогне — каза той. Но Мъртвешката глава държеше нерешително чашата в десницата си:

— Искате да ме отровите! — изрече с явно съмнение.

— Приятелю Мъртвешка глава — смееше се Триколет, — вие сте глупак, макар че сте изпечен злодей. Ако исках да ви убия, щях да забия ножа в гърдите ви, когато въздъхнахте.

Слепецът осъзна истината на тия думи и изпи лекарството, което веднага му помогна и му стопли кръвта.

— Господин докторе, благодаря ви — каза той, — виждам, че не бях справедлив. Мога ли сега да си ида?

— Не, приятелю — отговори Триколет. — Заради вас платих сто франка, за които поне ще се забавлявам.

— С мене ли, сляп, нещастен човек, искате да се забавлявате.

— Не се правете на невинен — викна Триколет. — Зная, че бяхте един от най-опасните злодеи на Париж и че въпреки слепотата си още сте такъв. Това, което искам от вас, не е много. Разкажете ми как сте загубили ушите, очите и носа си.

Мъртвешката глава трепна:

— Господине, какво искате от мен?

— Само чистата истина и когато си тръгнете, ще ви дам десет франка пътни пари.

— Как загубих очите си, няма да ви разкажа. Една невярна жена ми ги открадна и полудявам, като мисля за това, защото не се е случило толкова отдавна. Но как загубих носа и ушите си, как лицето ми бе обезобразено и оприличено на мъртвешко, това ще ви разкажа, защото оттогава са изминали много години.

— Добре — съгласи се доктор Триколет. После донесе шише вино, две чаши и кутия цигари, тъй като мислеше, че това не трябва да липсва при разказването на интересната история. И действително, злодеят, който преди четвърт час лежеше бездиханен на масата, изпи чаша вино, запуши цигара и започна разказа за странното обезобразяване на лицето му.

— Разбира се, че не винаги съм бил толкова грозен, какъвто съм днес. Когато бях на двадесет години и минавах чисто облечен по улиците, хората даже казваха, че съм хубавец и много жени се обръщаха да ме гледат. Малко исках да зная за тях, тъй като не бях намерил тая, която търсех. Тогава живеех в Берлин. Трябва да знаете, че съм германец и син на един проповедник. Родителите ми ме възпитаваха добре и следвах в гимназията, защото баща ми беше решил да ме изучи. Но тъкмо когато предстояха зрелостните изпити, баща ми умря и всичките ми блестящи надежди бяха разбити. Майка ми получаваше малка пенсия, а освен мене имаше още шест деца. Разбира се, ако не исках да умра от глад, трябваше да се грижа за себе си. Потърсих място, което да отговаря на знанията ми, но не намерих. Най-после постъпих като писар при един адвокат, който се казваше Паненбергер.

Господин докторе, вие не знаете на какви изпитания са изложени адвокатските писари в Германия. Те трябва да имат особено твърд характер, ако не искат да се отклонят от правия път. Заплатите им са малки и те винаги виждат хора, които идват с призовките си да се борят за хиляди и хиляди талери, като много пъти онзи, който никога не се е надявал да спечели делото, е излизал победител и се е обогатявал. Да, такива неща замъгляват мозъка на бедния писар и той най-сетне казва: „На света има толкова хора, които по нечестен начин забогатяват, защо да не забогатея и аз.“

И той търси случай да спечели някоя голяма сума — все едно по справедлив или несправедлив начин, а такъв сгоден случай не трябва да се чака много време.

„Ако дяволът те хване само за един косъм, то скоро ще се намериш в ноктите му.“ Казал го е един велик германски поет и е много вярно. Ха-ха! Господин докторе, виждате, че още не съм забравил всичко, което съм учил. Да, аз пишех и работех старателно и очаквах удобен момент да забогатея. Тая мисъл бе единствената, която ме занимаваше и друго не ми идваше наум. Един ден в ръцете ми попадна интересно дело,,което бе преминало вече всички инстанции. В Берлин живееше един човек, който се именуваше Бизеке и по занаят беше месар. Съпругата му беше умряла. Човекът беше на около петдесет години, но бе още много силен. Бизеке имал син, който бил добре възпитан, но за съжаление, се беше отклонил от правия път — ходеше по кафенетата, кабаретата и на много други места, където скубят такива гъски. Синът на месаря се именуваше Алфред Бизеке и не беше навършил двадесет и четири години. Една нощ баща му го хванал, когато бъркал в чекмеджето, и разбрал кой го е обирал постоянно. Старецът и преди имал съмнение, но в едно съвсем друго лице. В дюкяна му работело като касиерка младо момиче на име Мария. Всички обичали това момиче не заради хубостта му, а заради добрия му нрав. Когато Бизеке разбрал, че от касата постоянно липсват пари, изпъдил Мария.

— Вие и никой друг не е откраднал парите — викнал той, — това и синът ми Алфред го твърди, той може да докаже, че вие сте крадецът.

— Не съм виновна — проплакало момичето, — а що се отнася до сина ви Алфред, той иска да ми отмъсти, защото не отвърнах на срамните му желания…

Но клетвите и плачовете не помогнали. Мария трябвало да си излезе и хората я сочели с пръст. Казвали, че богатият Бизеке не би я изгонил, ако не е имал доказателства, че е крадла.

Разбира се, момичето не си намерило друго място дълго време и най-сетне трябвало да се задоволи да постъпи като слугиня при една вдовица. След изпъждането на Мария кражбите при Бизеке престанали.

— Имал съм право — мърморел старият Бизеке, за да успокои съвестта си, тъй като бил обикнал момичето.

Един ден случайно заварил сина си, когато изваждал от касата една банкнота от двадесет талера, за да я пъхне в джоба си. Младият господин мислел, че не го вижда никой, но внезапно Бизеке изскочил, изпъдил сина си на улицата и се заканил:

— Вагабонтино, не смей да дойдеш още веднъж в дома ми! Крадец като тебе не може да бъде мой син. Проклет да бъда, ако ти дам дори счупена пара. Ще се погрижа да намеря друг, който да наследи всичко, което съм спечелил с честен труд.

Старецът удържал на думата си и още същия ден отишъл при вдовицата, при която слугувала Мария, която потънала в земята от срам, когато съгледала предишния си господар. Но той хванал десницата на момичето и рекъл:

— Мария, не се плашете, дойдох да поправя една голяма грешка.

Докато Мария го гледала учудено, без да отговори нищо, той продължил:

— Да, Мария, не се срамувам да призная, че ви обидих незаслужено. Обвиних ви в престъпление, което не сте сторила. Вие сте невинна.

Докато Бизеке изричал последните думи, господарката на Мария влязла в кухнята.

— Крадецът е собственият ми син. — Гласът на белокосия човек отпаднал, лицето му се изчервило и той трябвало да седне, тъй като краката му едва го държали.

— Господин Бизеке, не се вълнувайте толкова, простете му този път.

Месарят въздъхнал тежко:

— Вие се молите за него, за този подлец, който ви е наклеветил пред мене, който насочи съмненията ми против вас? Това е благородно!

Хванал ръката на момичето и го погледнал искрено.

— Сега ще поправя всичко, от което страдахте заради мене — продължил високо, — отнех ви доброто име, затова е мой дълг да ви дам друго, разбира се, ако сте съгласна с това мое предложение.

Мария се изчервила и погледнала към пода.

— Искате ли да станете моя съпруга? — Бизеке стиснал ръката на момичето толкова силно, че сълзи се появили в очите му.

Може би, тия сълзи са били причинени от друго нещо. Да, причината е била борбата в развълнуваната душа на момичето. Тя после ми призна, че дълго време стояла нерешителна пред Бизеке и не знаела дали да приеме предложението му или да го отблъсне, защото било явно, че красивото младо момиче не може да обича стария дебел месар. Сърцето на Мария й казвало: „Не го прави, не се продавай за пари, защото не ще бъдеш щастлива!“ Но умът й, по-силен от сърцето, настойчиво й шепнел: „Мария, не бъди толкова глупава да изпуснеш удобния случай. Не ще имаш грижа през целия си живот. Стига си живяла в бедност и нищета. Сега ти можеш да станеш богата жена и хиляди ще ти завиждат.“

— Много пъти се е случвало разумът да побеждава сърцето.

В Берлин много хора се зачудили, когато Бизеке се оженил за Мария, която бил изпъдил по-рано от дюкяна си, но пък хвалели постъпката му и казвали;, че това дело е най-разумното, което старецът е направил през живота си. Само приятелите и кредиторите на сина му не се съгласявали с това. Едните знаели, че са свършили времената на веселбите, а кредиторите на Алфред, заели му доста големи суми срещу сто на сто лихва, напълно убедени, че в деня на падежа на полиците бащата ще плати дълговете на сина си, разбрали, че са се излъгали. Бизеке удържал на думата си. Синът му не смеел вече да пристъпи прага на къщата и старецът: не му давал нито грош.

Всички писма, молби и посредничества останали без последствие.

— Той не е вече мой син — казвал старецът и не променил решението си.

Осем дни след венчавката отишъл при нотариуса и зарегистрирал завещанието си, като направил Мария наследница на всичките си имоти. Направил това завещание не само от омраза към сина си, но и защото истински, горещо обичал Мария. Скоро заприличал на младеж и свикнал с щастливия семеен живо. Бизеке обожавал Мария. Той се стараел постоянно да й дарява радост, никога не я измъчвал с ревност, имал пълно доверие в нея. И действително, Мария преди брака си не била обичала никого другиго. Сърцето й мечтаело да познае тайната на любовта, но не намерила такъв мъж, какъвто желаела, трябвало да се задоволи със съпруга, който имала.

Мъртвешката глава внезапно спря разказа си, взе чашата, която доктор Триколет беше напълнил, и я изпи.

— Желая чрез виното да забравя всичко, каквото се е случило, но не мога — изрече старият злодей. Той наведе глава и мина доста време, докато започне отново разказа си.

— Докторе, сега ще ви кажа как успях да вляза в това семейство… Младият Алфред Бизеке не беше съгласен с брака на баща си. Той почти гладуваше. Беше свикнал да играе важна роля, да бъде щедър и да посещава всички веселби. Но на всичко това беше сложен край. Спомни си, че има да взема няколко хиляди талера като наследство, останало от майка му, и даде стария под съд. Но баща му направи сметка и се оказа, че това, което синът е изхарчил през последните две години, е надминало пет пъти майчиното му наследство. Освен това доказа, че вследствие на продължителните Алфредови кражби е претърпял огромни загуби. Така баща и син започнаха да се съдят. Адвокатът, при когото работех, защитаваше стария Бизеке. За нещастие, делото на Бизеке срещу сина му трябваше да проверя аз. Задълбочих се в него и, тъй като бяха описани кражбите, както и внезапното омъжване на Мария, се заинтересувах от случката, която денем и нощем не ми излизаше от ума. Изведнъж ми стана ясно, че е дошло времето, когато бих могъл да забогатея. Не бе трудно да узная, къде мога да се срещна с Алфред Бизеке. Той ходеше постоянно в една от най-лошите кръчми и се събираше там с покварени хора. Тая кръчма се наричаше „Ориент под палмите“. Една вечер отидох там и намерих Алфред, който разговаряше с едно чернооко момиче, което, както научих после, живеело с него.

Не беше трудно да се запозная с младия пройдоха. Той говореше само за процеса и ми довери, че любовницата му дала нужните пари за покриване на разноските по делото. Казах му, че по законен път никога не ще успее да спечели делото против стареца.

— Но има и друг път, по който можете да постигнете целта си.

Алфред поръча шише вино, като ме остави да му разкрия плана си.

— Между вас и баща ви — обясних му — стои само младата жена. Мария е пречката, която разделя баща ви от вас, тъй като той има любовта на една млада жена. Мария сега го обожава. Ако отстраним нея, той пак ще ви вземе в къщата си. Разбира се, тогава завещанието, в което цялото наследство се пада на Мария, ще се обезсили.

— Всичко това е вярно — промълви замислено Алфред, — но има ли начин да отделим стареца от нея?

— Трябва да го убедиш, че съпругата му му изневерява.

Алфред се засмя.

— Мария е светица — въздъхна той, — тя страшно ме нагруби, когато веднъж исках да остави вратата на стаята си отворена. Още беше касиерка в магазина ни.

— Това само доказва — отговорих му аз, — че вие не бяхте този, когото диреше тя, и затова друг трябва да се опита да я прелъсти. Осигурете ми десет хиляди талера, които ще ми платите от наследството си в случай, че след шест месеца от днес нататък, старецът не живее вече със съпругата си.

— Съгласен съм! — извика Алфред.

Ние си подадохме ръце. Още същата вечер сключихме писмен договор и изпихме няколко шишета вино. Зарадвах се, че рано или късно ще спечеля десетина хиляди талера. Колкото и да бях млад тогава, все пак познавах хората. Известно ми беше, че ако сполуча да причиня болка на стария Бизеке в случай, че ме свари с Мария, той би умрял от мъка. Ако един младеж или млад мъж се види измамен от най-обичната си, той би полудял, обаче за кратко време всичко му минава. А човек, който е над петдесетгодишна възраст, не може да се противопоставя на подобно преживяване. Особено пък, ако в тази любов е намерил щастието на живота си. Тогава той намира успокоение в гроба.

Надявах се, че старият Бизеке не ще живее дълго, след като Мария му изневери. На другия ден се залових за работа. Започнах често да отивам с преписката по делото в къщата на стареца и тогава в присъствието на съпругата му дълго време говорех по него. Когато разговарях, аз се заглеждах често в очите на младата жена. На младини, както вече казах, бях доста красив и щом погледнех някоя жена в очите, веднага я пленявах. Същото стана и с Мария. Отидох няколко пъти в дома на месаря, когато знаех, че той не е вкъщи, за да опитам щастието си.

Младата жена ме извика в стаята си, за да разговаряме и аз се възползвах от случая. Освен това чувствах влечение към нея и с горещи целувки й признах, че я обичам. Докторе, заклевам се, че в този момент не лъжех. Да, аз заприличах на ловеца, който изкопал трап, за да хване лъв, а паднал сам в него.

След кратко време бях спечелил напълно сърцето на младата жена. Тя стана моя любовница и ние лъжехме съпруга й на всяка стъпка. Откровено казано, това, което вършех, беше безсрамно от моя страна, тъй като старият Бизеке ме приемаше за приятел. Отначало ме канеше всеки ден на обяд, но после започна да ме кани и на вечеря и никога не липсвах от трапезата му. Дори ми предложи хубаво подредена стая, в която-да живея безплатно. Приех това предложение и се преместих в къщата му. Това беше най-добро до за мен и Мария.

Изминаха около пет месеца, без старецът да забележи нещо. Разбира се, съседите говореха доста за мене и Мария. На мен ми беше все едно дали днес или утре Бизеке ще узнае. При това никога не помислих за десетте хиляди талера, които ми обеща Алфред. Горещата ми любов към Мария ме караше да забравя всичко. Планът ми беше съвсем друг. Исках да избягам с Мария и тя беше съгласна на това.

Лъжите, с които трябваше да мамим съпруга й, ни бяха омръзнали и Мария ме съветваше да избягаме в Америка и там с труд да печелим хляба си. Ако бях послушал съвета й, нещастието нямаше да се случи и може би целият ми живот щеше да бъде друг и по-добър.

Мъртвешката глава млъкна и запали цигара.