Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (121)

3.

Когато Матийо Драйфус излезе от дома на Фифи, той нае файтон, а Соломон Дулсети обясни на кочияша къде да ги закара. Никой не знаеше къде ще ги закара файтонът, тъй като нито Матийо, нито подофицерът се досещаха за намерението на стария евреин.

След като пътуваха около двадесет минути, файтонът спря пред една постройка, която приличаше на дворец. Матийо позна, за свое най-голямо учудване, че Дулсети ги заведе в полицейското управление.

— Какво ще правим тук? — попита той.

— Почитаеми господин Драйфус — поклони се евреинът. — Сега вие трябва да говорите, трябва да настоявате да ни заведат при господин фон Да Бриер, което ще стане най-лесно, ако пуснете в ръката на чиновника двадесет франка. Когато бъдем при господин Фон Ла Бриер, тогава ще говоря аз.

Матийо стори каквото му каза Соломон Дулсети, но господин Ла Бриер беше отпътувал и те бяха отведени при заместника му господин Гилберт. Той поздрави учтиво Матийо Драйфус и подофицера, а на Дулсети извика:

— Стари мошенико, какво те доведе при мене? Как си попаднал в това почтено общество? Надявам се, че не си измамил тия двама господа и те не са дошли при мен да се оплакват от теб!

— Господин Гилберт — възмути се евреинът, — днес ще се убедите, че съм най-честния човек в Париж. Открих голяма кражба, която е била извършена във Френска Гвиана. Господин подофицерът е купил пръстен, който е откраднат от една приятелка на господин Матийо Драйфус.

— Господин Матийо Драйфус, известно ли вие името на крадеца? — запита инспекторът.

— Не, затова именно и дойдохме. Господин Соломон Дулсети ми каза, че тук щял да ми разкаже подробности относно крадеца.

— Нищо по-лесно от това! Само ако господин Гилберт ни помогне — вторачи се в него Соломон.

— Това е мое задължение — кимна чиновникът. Дулсети разтърка спокойно ръце. Сега беше сигурен, че ще спечели петте хиляди франка.

— Господин Гилберт — каза Соломон, — позволете ни да разгледаме галерията на злодеите в Париж.

Гилберт размишляваше.

— Надявате се да намерите там въпросното лице ли? — попита той. — Нали казахте, че този човек се намира в Каена?

— Не гледайте това, господин Гилберт, защото един злодей може да направи пакост, а след двадесет и четири часа да офейка и след десет дни да бъде в Ню Йорк.

— Значи, допускате, че крадецът на пръстена е върлувал в Париж?

— Сега още няма да ви обясня това, което знам, нека господин подофицерът намери лика на въпросния човек и ако съмненията ми се докажат, тогава ще извикате:

„Соломон Дулсети е умен човек и е направил услуга, която не може да се заплати със злато“.

— Господин Дулсети, вярвам, че ще вземете и сребро, ако ви го дадат — рече Гилберт, като се усмихна.

Сетне той се обърна към Матийо Драйфус.

— Моля, следвайте ме!

Гилберт заведе тримата в голям салонна втория етаж, който беше добре осветен. Стените бяха разделени на разни отделения и във всяко отделение се забелязваше метална плоча с надпис.

Матийо Драйфус наблюдаваше внимателно надписите. Имаше убийци, крадци, разбивачи на каси, обикновени крадци, престъпници, нарушители на законите и морала, комарджии и грабители. Към тях се причисляваха и подпалвачи, фалшификатори и други подобни.

— Това е нашата разбойническа галерия — обясни Гилберт на Драйфус. — Всеки, който някога е сторил някое престъпление в Париж, е фотографиран тук. Да търсим сега крадеца на пръстена. Надявам се, че ще го намерим при обикновените крадци.

Когато изговори тия думи, Гилберт се беше приближил до означеното отделение и натисна една пружина. Дървеният капак се отвори. Гилберт дръпна завесата, която закриваше отделението. Матийо съзря множество фотографии, наредени в двадесет реда. Почти всеки от тия портрети беше интересен за гледане. Между тях имаше и жени, и момичета, по чертите на които човек не би допуснал, че са жрици на греха. Елегантно, просто облечени хора, господа, прилични на графове, дами, облечени в копринени дрехи и украсени със скъпоценности и украшения, но също така и одърпани фигури, които от пръв поглед издаваха какви са.

— Търсете! — предложи Гилберт на подофицера. Младият военен разгледа всеки портрет, поклати отрицателно глава и каза:

— Крадецът не се намира между тях!

— Знаех го — промърмори Дулсети.

Гилберт затвори отделението и отвори друго, но огледът му доведе до същия резултат. Подофицерът не можеше да намери лика на червенокосия Жак.

— Видяхте ли, че се излъгахте — прошепна Матийо на Соломон, който си задърпа брадата и сетне отвърна:

— Бъдете спокоен, зная къде можем да го намерим!

— Та кажете къде, защото безуспешното дирене ме ядосва.

Соломон Дулсети отиде до Гилберт.

— Моля, отворете отделението, което се намира ей там, в ъгъла!

— Глупости, там се намират престъпниците, нарушили морала.

— Опитайте!

Гилберт сви рамене, като че ли искаше да каже, че и там не ще имат успех, но отвори все пак отделението.

— Господин подофицер — извика Дулсети, — сега внимавайте! Наблюдавайте точно всеки лик и не искам да спечеля и пет франка, ако търсеният Жак не се намира тук.

Младият мъж се приближи до отвореното отделение и разгледа всеки портрет с най-голямо внимание. Тук той забеляза доста почтено общество и между тях само няколко просто облечени. Виждаше се, че повечето от тия престъпници принадлежаха към по-образованата класа. Имаше мъже, които правеха впечатление, като че ли са фотографирани за вестник, та да видят читателите някой надменен депутат, адвокат или учен мъж. Между тях имаше и свещеници, а най-много бяха старци. В това отделение на престъпници имаше и дами.

Подофицерът наблюдаваше вече три минути портретите. Внезапно той сложи пръста си върху третия портрет на втория ред. На снимката имаше един грозен човек, облечен във войнишки дрехи, а под него личеше номер 1230.

— Ето го — извика младият войник. — Този е човекът, когото намерихме безжизнен в малката лодка;— този е мъжът, който ми продаде пръстена и който сега слугува При губернатора Грефин и се именува Жак. И на смъртния си одър мога да се закълна, че е той!

Гилберт трепна, изгледа подофицера и Дулсети и възкликна:

— Но това е убиецът Равелак!

— Вярно, той е — зарадва се Соломон Дулсети. — Знаех, знаех това още преди два часа!

— Господин подофицер — каза Гилберт, — вие направихте голяма услуга на парижката криминална полиция. Равелак е един от най-опасните злодеи, които познаваме, той е осъден на смърт и в минутата, когато го отвеждаха на гилотината, сполучи да избяга. От тогава го дири навсякъде, но всичко бе безуспешно, тъй като в това време той пътувал по океана. Господин подофицер, на този, който открие този опасен злодей, са обещани гри хиляди франка като награда и ще се погрижа да ги получите.

— Какво щастие! — извика младият войник. — Какво ще рече Фифи, когато научи!…

— Какво, награда ли? — викна Соломон Дулсети. — Вие ще получите три хиляди франка, пък аз открих следите на злодея! Господин Гилберт, правдата трябва да си остане правда! Най-малко половината трябва да принадлежи на мене.

— Соломон, стойте спокойно — отговори Гилберт — и бъдете благодарен, ако ви оставим на мира!

— Аз съм честен човек. Гилберт го бутна настрана.

— Ами какво дирите всяка вечер в къщата на доктор Триколет?

Соломон Дулсети се разтрепера и побледня.

— Стомахът ме боли. Докторът ме лекува.

— Така ли? Затова ли, когато отивате при лекаря, слагате стомаха си в чувал и го занасяте нощно време тайно у дома му, за да убие бацила на стомашния катар. Приятелю, съветвам ви, оставете търговията с трупове докато е време, иначе преждевременно ще умрете.

Дулсети се поклони, за да скрие смущението си. Той не се осмеляваше вече да говори за възнаграждение, а се утешаваше с петте хиляди франка, които трябваше да му плати Матийо Драйфус. След малко Гилберт заведе тримата обратно в работната си стая, където състави протокол върху показанията на подофицера.

Часът вече беше десет вечерта, когато Матийо и придружаващите го напуснаха градоначалството. Матийо поръча на Дулсети да дойде на другия ден при него, за да му плати обещаната сума, а на подофицера благодари и му стисна сърдечно десницата. След това нае файтон и се отправи към дома си със съкрушена душа, тъй като беше уверен, че „Бригита“ е потънала, ас нея и Алиса, неговата любима Алиса.

— О! Боже! — въздъхна той. — Какво зло съм сторил, че ми отнемаш всички, които обичам. Всички, всички!

Същата вечер пристигна господин фон Ла Бриер и след като Гилберт има дълъг разговор с него, той изпрати телеграма до френския пратеник във Вашингтон, който трябваше да я препрати по най-бързия начин във Френска Гвиана, тъй като не съществуваше пряка връзка между Франция и Каена.

Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана господин Грефин, Каена.

Служещият при вас Жак, червенокос, пъпчив, с широк нос, малки очи, нисък на ръст, е осъденият на смърт и избягал убиец Равелак. Моля, арестувайте го и със следващия параход го изпратете окован във вериги в Париж.

Подписал:

Фон ла Бриер, началник на парижката полиция.“

Жоржина беше пристигнала на гарата, където трябваше да чака Херманса. Лампите осветяваха релсите и перона. Момичето се разхождаше между хората, плъзнали насам-натам в очакване. Тя потръпна при мисълта как ще съобщи на многострадалната майка, че детето й е откраднато.

На перона се яви чиновник и отбеляза на табела, че влакът има половин час закъснение, защото параходът от Ню Йорк, чиито пасажери трябва да пътуват с този влак, е закъснял вследствие на голяма мъгла.

Жоржина седна на една пейка. През това време разни мисли кръстосваха в ума й. Тя се виждаше пак в Белмари, когато отиваше на среща с Леон Бернард — сладките и незабравими часове бяха отминали. Леон, когото искрено бе обичала, я напусна, без да я изслуша, а той не знаеше, колко я огорчи с това. Любовта й към него и след раздялата не бе угаснала. Момичето все още мислеше за него и през безсънните си нощи проливаше горчиви сълзи заради незабравимия си. Но къде беше той, в кой кът на земята се е оттеглил, за да остане сам с гнева си?

— Ах, ако можех да го видя още веднъж — въздъхна Жоржина, — ако можех да поправя недоразумението, което се породи тогава. Аз ли съм виновна, че този подъл майор Естерхази през онази нощ е влязъл в моята стая? Не се ли борих успешно за невинността си? А сетне ни завари огънят и нямаше изход нито за мене, нито за него. Така Леон ни намери заедно. Но как можа да повярва, че неговата Жоржина му е невярна? О, Леон, Леон, да би могъл да ме погледнеш в очите. Тогава, може би, щеше да ти стане ясно, че си стъпкал с крака щастието на живота ни и то заради нищо, заради една глупост!

Дочу се фучене, което приближаваше все повече и което откъсна момичето от бляна й. В нощната тъмнина светнаха две огнени точки и звънецът на гарата зазвъня. Бързият влак беше пристигнал от Хавър. Две подсвирквания, силно тракане и скърцане на колелетата и влакът спря. Чакащите на перона се спуснаха към вагоните. Слуги, хамали, чиновници и други хора заотваряха вратите на купетата и пътниците започнаха да слизат. Навсякъде се чуваха весели разговори.

Тук се разиграваха различни сцени, осветени от светлината на електрическите лампи. Жоржина търсеше госпожа Драйфус из множеството, като сравняваше всички дами с портрета й, който за всеки случай беше взела със себе си. Но мина доста време, без да я намери.

Перонът започна вече да опустява и Жоржина съгледа една дама, която слезе последна от влака. Това трябваше да бъде тя. Момичето се спусна към нея, но преди да я наближи други две лица, един господин и една красива дама, застанаха пред нея. Господинът носеше пътнически куфар и мушама в ръката си. Двойката мина край Жоржина, която внезапно трепна, като че ли пред нея се изпречи привидение! Лицето й пламна и тя извика силно:

— Леон! Леон, ти ли си?

Господинът, който водеше дамата, се спря за минута като прикован. По лицето му пролича? че в душата му избухна страшна борба. Той се помъчи да изгледа равнодушно Жоржина и сетне каза с несигурен, но хладнокръвен тон:

— Госпожице, навярно сте се припознали — аз не ви познавам. Имайте добрината и сторете път на мене и на дамата.

— Господин Бернард, струва ми се, че не се лъжа. Тая дама е същата, заради която искахте да напуснете Европа. Моля ви, не минавайте така хладнокръвно край нея. Курт Валберг ме научи, че да простиш е най-свещеният дълг на човека. Поне я изслушайте какво ще ви каже. Помните ли, че сте я обичали?

— Обичал! Долора, още обичам това момиче и заради това именно-никога не ще й простя. Никога!

Докато разменяха тия думи, Жоржина стоеше на няколко крачки от тях, сложила ръце на гърдите си, зад които сърцето й биеше толкова силно, като че ли искаше да се откъсне, а тя, бледа като платно, гледаше Леон и дамата. Възможно ли беше това, което виждаше, или бе сън?

Леон се беше върнал, но не сам! Дали тая жена до него му беше съпруга, годеница или любовница? Сега Жоржина видя, че той се отдалечава от нея, тя се спусна след него и стисна силно десницата му:

— Не, Леон, така няма да те пусна да тръгнеш! Ти трябва да ме изслушаш. Мъжът, когото срещна през онази нощ в стаята ми, беше влязъл насила в нея. Аз отхвърлих възмутена мръсното му и подло искане, но той беше силен, а аз слаба и не можах със сила да го изпъдя. Внезапно избухна пожарът. О, по-добре щеше да бъде, ако тогава ме бе оставил да загина в него, отколкото да ме укоряваш.

— Не искам да ви укорявам — отвърна Леон Бернард, като освободи ръката си от нейната, — но не мога да ви вярвам, случайността е тъй странна. Сбогом, забравете всичко, както ще се помъча да го забравя и аз!

Жоржина погледна ужасена избраника си.

— Значи, всичко е свършено, всичко! — прошепна тя.

— Всичко! — отговори Леон глухо и кимна на спътницата си да вървят.

Жоржина се отправи към изхода на перона, но преди още да го стигне, се олюля и с глух стон припадна. Но Леон не виждаше вече нищо. Той беше стигнал до другата врата, през която, излезе от перона, придружен от Долора. Неколцина се спуснаха към припадналото момиче, вдигнаха го и го отнесоха в един от салоните за чакане. Докато я свестят, измина доста време, а тя бе толкова слаба, че не можеше да се вдигне от канапето, на което лежеше.

— О, Боже мой, пропуснах я. Никой не я е посрещнал и горката е била принудена сама да си отиде.

Жоржина говореше за Херманса.