Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (12)

13.

На 15 ноември вечерта Матийо Драйфус кривна1тю известната улица „Мадона“. Той мина покрай дома на Мъртвешката глава и Помпадура и се приближи към една стара къща. Тя беше само на един етаж и имаше няколко магазина. По външността й личеше, че в нея не живеят хора. Явно беше построена за търговски цели.

На прашния, покрит с паяжини прозорец на големия магазин се намираха различни стари вещи: дрехи, оръжия, златни гривни, брошки, обици, пръстени, часовници, картини, обувки, ръкавици — с една дума всичко каквото можеше да има един парижки вехтошар. Над вратата се забелязваше надпис с големи черни букви:

„Дават се пари в неограничен размер срещу полици и скъпоценности.

Купуват се къщи, ценни книжа, брилянти и други златни и сребърни вещи.

Дават се съвети по всички парични и търговски сделки.

Соломон Дулсети,

банкер, вехтошар и заложник“

Матийо Драйфус влезе в магазина. Дребен стар човек с изкривен нос го посрещна. Този нос показваше, че благочестивият му притежател произхожда от Авраамо-во потекло. Мършавото тяло на стария евреин беше облечено в широки развлечени дрехи, сбръчканото му лице — обрамчено от дълга, бяла, остра брада. Две малки, черни, живи очи се намираха под изпъкналото му чело. Приличаха на мастилени петна върху стар пожълтял пергамент. На върха на носа му висяха старомодни очила.

— Вие ли сте Соломон Дулсети? — запита Матийо.

— Да, милостиви господине, Шала се казвам. С какво мога да ви услужа?

— По една парична работа идвам при вас!

— По някоя банкова операция ли? Тогава моля, заповядайте в кантората ми.

Матийо тръгна след евреина и влязоха в едно помещение, което беше отделено от магазина с дъсчена стена.

В тъй наречената кантора на господин Дулсети имаше старо, изкривено писалище, претрупано с разни тефтери и писма, едно окъсано канапе, два стола и висок шкаф.

— Моята работа ще отнеме само няколко минути — започна Матийо Драйфус. — Въпросът е за един чек от сто хиляди франка, който случайно е попаднал в ръцете ми. Той е издаден от тукашната банкерска къща „Пелие и Сие“ и понеже научих от същия банкер, че вие сте внесли тази сума, затова дойдох при вас, за да ми кажете името на госпожата, за която бяха отделени парите. Ако ми отговорите, аз ще ви възнаградя със сто франка.

Читателите ще си припомнят, че Матийо Драйфус беше получил този чек от старата рибарка в град Хастингс. Ще си спомнят също, че Клаудина Лорет беше получила тази сума като награда, задето беше предала капитан Драйфус на неприятелите му.

Матийо искаше да открие името на притежателката на този чек и да й го върне. Евреинът обаче поклати със съмнение глава.

— Вярно е, че внесох парите на банкера Пелие — каза той, — но те не бяха мои. Откъде мога аз да взема сто хиляди! Соломон Дулсети е беден човек, който работи само с чужди пари. Той не познава никаква дама, която да е получила такава голяма сума!

— Кажете поне името на човека, който ви е дал парите!

— Да ме пази Йехова — извика Дулсети и вдигна раменете. — Щом някой довери нещо на Соломон Дулсети, той мълчи като гроб. Сто франка е добра награда, но аз не мога, аз не смея да говоря, защото нещастие ще ме сполети, аз се заклех, че ще мълча.

— Помислете, дали не ще успокоите съвестта си с триста франка — каза Матийо засмян. Евреинът махна с ръка във въздуха.

— Защо изкушавате един стар човек? — извика той. — Боже, триста франка това са петнадесет наполеона, обаче не смея да престъпя клетвата си дори за четири, нито за шест хиляди!

— Значи преговорите ни приключиха — каза Матийо и стана от канапето, за да си върви, но Соломон Дулсети го хвана за палтото и го спря. Малките, му подли очи светнаха от лакомия.

— Милостиви господине, ако искате, ще ви дам един добър съвет. Сто хиляди са голям капитал. Кълна се в брадата на Авраама, Исака и Якова, че ще направите добра сделка, ако ме послушате. Човек няма всеки ден случай да спечели сто хиляди. Чекът се намира в ръцете ви, предайте го на английската банка и тя ще ви брои сумата. Ако тогава дадете десет, какво казвам, петнадесет, не, двадесет хиляди в ръцете на покорния ви слуга Соломон Дулсети, той ще мълчи като риба.

— Стари подлецо — извика Матийо Драйфус сърдито и бутна евреина толкова силно, че той се намери на стола пред писалището си. — Как смееш да ми предлагаш такава нечестна сделка? Парите на тази дама се намират в честни ръце и аз няма да спра да я търся, докато не я намеря и не върна чека й. Махни се, подлецо! Жалко, че дишах няколко минути нечистия въздух на жилището ти.

Матийо излезе бързо и тръгна към входната врата на магазина. Не беше дошъл още до прага на вратата, когато висок мъж с черна брада, увит добре в шинел влезе вътре. Матийо остана като прикован на мястото си. Това бе граф Естерхази.

Черният майор се сепна, като видя Матийо Драйфус. Двамата мъже се погледнаха враждебно. Омраза и непримирима вражда се четеше в погледите им. След това Матийо отмина с презрение графа, като вдигна гордо глава.

— По дяволите, Соломон — извика Естерхази сърдито, като влезе в кантората на евреина, — какво искаше онзи човек, който беше в магазина ти?

— Какво искаше — повтори Дулсети, като се изсмя, — господинът видял едно красиво брилянтено пръстенче на прозореца и искаше да го купи за подарък на някаква красавица.

— Лъжеш, евреино — извика Естерхази, — Матийо Драйфус е идвал в магазина ти с друга цел. Този човек не купува пръстени от вехтошар.

— Нека изсъхнат кокалите ми, ако ви излъгах — каза Дулсети с дрезгав глас и се обърна бързо, за да запише името Матийо Драйфус на мръсната си ръкавица.

Както изглеждаше, граф Естерхази бе добре познат в тази къща. Той се запъти към писалището и без да пита седна на едно канапе:

— Дойдох да си платя месечната вноска — каза той на Соломон Дулсети. — Ето хиляда франка.

Черният майор взе от портфейла си една банкнота, същата, която беше спечелил от княз Мирович в играта и я хвърли небрежно на масата.

Евреинът погледна небрежно банкнотата и записа с молив името на графа в единия край.

— Какво означава това? — извика Естерхази сърдито. — Защо правиш това?

— От няколко дни циркулират много фалшиви банкноти из Париж — каза Дулсети. — Вярвам, че тази не е фалшива, защото е от вас, господин графе!

— Едно богато и високопоставено лице ми я даде. Спечелих я в игра с руския княз Григорий Мирович. Не след дълго ще имам още по-голяма сума — четири милиона рубли и още нещо. Годеницата ми се казва Павловна, най-красивото момиче в Париж.

Старият евреин от радост заскуба острата си брада.

— Господин майор — ухили се той, — не ви ли предсказах, че ще станете много богат човек — четири милиона рубли? Ах, това е царска зестра! Старата ми побеляла глава се завъртява, щом си помисля за такова огромно богатство. Надявам се, че не ще забравите верния си слуга Соломон Дулсети, който винаги ви е помагал с пари!

— Успокой се, Соломон, ще спечелиш от мен доста парици. За това и дойдох. Кажете колко още дължа?

Евреинът отвори един голям тефтер и започна да търси.

— Осем хиляди и петстотин франка за лихвите и лихвата на лихвите — каза спокойно Соломон.

— Вярвам го — отвърна Естерхази и извади от джоба си елегантна кутия, за да запали благоуханна хаванска пура. — Искам да ти предложа нещо, Соломон. Заеми ми още двадесет и една хиляди и петстотин франка и тогава дългът ми ще стане точно тридесет хиляди. Ще ти дам една полица срещу тази сума, платима след четири седмици.

Соломон Дулсети пребледня като стена и закри лицето си с ръце.

— Тридесет хиляди — каза той с разтреперан глас. — О, великий Боже, това е капитал, който човек не може да спечели през целия си живот по честен начин.

— Че ти не печелиш по честен начин — отвърна Естерхази с усмивка, — затова няма да ти е трудно да събереш нищожната сума.

— Нищожна сума — извика евреинът. — Вие се шегувате, господин графе, но ако е вярно, че сте зет на господин княз Мирович, защо не вземете от него.

— Не мога да чакам, докато получа необходимите сведения. Трябва да купя за княгиня Павловна скъпи подаръци.

— След пет минути ще получа тези сведения — каза Соломон Дулсети и отвори чекмеджето на писалището си, където имаше телефон.

Той взе слушалката, натисна електрическия звънец и заповяда да му дадат информационно бюро „Арпус“ в Париж.

Старият евреин говореше много сериозно и слушаше с внимание, а Естерхази наблюдаваше чертите на лихваря. Известията бяха важни и за него, защото се отнасяше до княз Мирович.

Графът се развълнува от радост, като видя, че тъмният образ на щурия Соломон се изяснява.

Най-после евреинът постави слушалката в чекмеджето и го затвори.

— Господин графе — каза той със засмяно лице, — сделката може да стане.

— Хаа, ха — изсмя се черният майор, — аз бях уверен. Хората оценяват бъдещия ми тъст на около петдесет милиона рубли.

— Князът е богат, той харчи много и винаги плаща в брой. Разбира се, за мене е голям риск. След четири седмици трябва да заплатите четиридесет хиляди рубли, господин графе! Само при тези условия мога да ви услужа!

— Вие сте голям мошеник, Соломон — извика гневно черният майор, като премина все пак на ви. — Вие сте истински кръвопиец! Ако сте съгласен, ще ви дам пет хиляди, но повече не!

— Понеже се отнасяте толкова любезно и приятелски с мен, господин графе, готов съм да ви отстъпя малко. Вие ще подпишете една полица за тридесет и осем хиляди рубли, но при едно условие.

— Условие?!

— Искам да купите брилянтите за вашата годеница от мен. Кълна ви се, не ще ви излъжа. Никъде в Париж няма такива хубави и евтини брилянти, както у Соломон Дулсети!

— Приемам условието ви — каза Естерхази, — дайте ми сега парите и ще подпиша полицата ви.

— Как мислите, господин графе, че ще мога сега да броя двадесет и една хиляди? Ще дойдете утре привечер и ще имате парите.

Естерхази стана, закопча шинела и вдигна яката си.

— Добре — изрече той, — надявам се, че ще удържите на думата си.

Графът се сбогува с евреина и излезе от дома му. Соломон Дулсети го придружи до вратата и се върна в кантората си.

— Добра сделка направих — каза си старият евреин. — Но още по-добра ще направя с Матийо. Глупак, колко неразумни са днес хората! Има в ръцете си чек от сто хиляди и не желае да се възползва от него. При това този глупак ми предлага триста франка, за да му кажа името на жената, притежателка на чека. Не е ли това глупост!? Детинско невежество? Соломон Дулсети е узнал нещо и това е достатъчно. Този чек трябва да дойде в моите ръце. Имам си верни хора, които могат да го вземат.

Глухо похлопване наруши мислите му. Евреинът погледна внимателно към големия шкаф. Тайните звуци идваха от него.

Дулсети заключи вратата на магазина, спусна рулетките на прозорците и се упъти към шкафа. Извади малък ключ от джоба си и отвори вратичката му.

Шкафът имаше пет отделения и беше препълнен с големи книжа. Соломон Дулсети посегна към третото отделение и натисна кожената корица на седмата книга. Раздвижи се скрита пружина.

Тайната стълба се забеляза в празното пространство. По нея се качваха три подозрителни личности. Това бяха Мъртвешката глава, неговата жена Помпадура и разбойникът Равелак.

Двамата изглежда бяха добри познати на евреина, тъй като му подадоха любезно ръце и без покана седнаха на канапето. — Соломон, имам добра работа — пошепна Мъртвешката глава, като разбра, че няма никой в кантората, — много добра работа.

— Каква работа? Какво има?

— Театър на мъртвите — отвърна Мъртвешката глава засмяно.

— Намерихте някое тлъсто мъртвешко тяло? — запита евреинът и се разтрепера от нетърпение.

— Не ти ли стига трупът на съпругата на парижкия градоначалник?

Убиецът изръмжа наистина като куче и нищо не отговори.

Като чу това, Соломон Дулсети се промени. Евреинът изглеждаше като упоен. Мъртвешкото му тяло се стегна, зениците на очите му се разшириха, ръцете му се свиха като предните крака на диво животно, което иска да сграбчи плячката с острите си нокти. От устата му потече жълта лига, която покапа по брадата му.

— Ограбване на мъртъвци!

Тези думи оживяваха евреина и го хвърляха в животинска страст, а мизерната му душа се радваше.

Соломон Дулсети дълги години се занимаваше с тази мръсна работа. Както някои обичаха жените, други виното, трети — картите или лова, така страстно Соломон Дулсети обичаше да граби мъртвите и да осквернява гробовете им.

— Виждаш ли колко се радва старият евреин? — пошепна Мъртвешката глава на приятеля си Равелак. — Лошото е, че трябва да делим плячката с този ненаситен мошеник. Но какво да правим? Соломон е единственият вехтошар в Париж, който купува вещите на мъртвите. Останалите вехтошари са глупави и не смеят даже да се доближат до скъпоценностите, които вземаме от гробовете на мъртвите. Обаче старият ги купува на драго сърце и ги носи по цели дни в джобовете си. Изглежда, че нашият Соломон обича миризмата на мъртвите!

Даже разбойникът Равелак, като чу последните думи на приятеля си, се стресна от ужас.

— Умряла е жената на парижкия градоначалник — каза евреинът, като дойде на себе си.

— Да, госпожа Ла Бриер е починала и днес ще я погребват — отвърна Мъртвешката глава.

— Не се знае дали ще погребат мъртвата с нейните скъпоценности.

— Аз съм сигурен — отвърна мъжът на Помпадура.

— Откъде знаеш това, Мъртвешка главо?

— Бях в дома на парижкия градоначалник.

— Ти си бил в дома на всесилния?

— Да.

— Разкажи, как можа да отидеш там?

— Много лесно, облякох хубави дрехи, направих си чудесен татарски нос, представих се пред градоначалника и му казах, че съм председател на противоеврейския комитет. Той ме прие много учтиво и любезно и ме заведе при починалата си съпруга. Толкова майсторски се бях преоблякъл, че и ти, Соломоне, не можеше да ме познаеш.

— Видя ли добре, че мъртвата имаше скъпоценности?

— Скъпоценности? Скъпоценностите й струват повече от тридесет хиляди! Само брилянтената й брошка струва повече от двадесет хиляди, а имаше гривни, пръстени, обици!

— Стига, всичко разбрах — извика Дулсети с дрезгав глас. — В кои гробища ще я погребват?

— В „Пер Лашез“, в семейната гробница на Ла Бриер.

— От каква болест е умряла жената?

— Снощи била на църква. Там припаднала и внезапно починала. Навярно госпожа Ла Бриер е умряла от удар. Лежи, като че е заспала.

— Ние не ще я разбудим, ако тази нощ вземем дрехите и брилянтите — каза евреинът засмяно. — Приготви се, Мъртвешка главо, довечера около полунощ ще тръгнем по работа. Равелак ще ни придружи ли?

— Разбира се, сам не мога да разбия желязната гробница. Тази тежка работа ще я свърши червеното куче.

Равелак се разсмя с дрезгав глас. Двамата престъпници се сбогуваха с евреина, мушнаха се в шкафа и се пуснаха по тайната стълба. Соломон натисна пружината и книгите се издигнаха на предишните си места. После заключи внимателно вратата на шкафа.

Евреинът се отпусна на коженото канапе, насочи малките си блестящи очи към тавана и изрече:

— О, ти, бледо мъртвешко тяло, дай ми твоите скъпоценности! Аз трябва да ги притежавам. Това, което е принадлежало на гроба, дава здраве, то възвръща младостта, то е талисман, който продължава живота, а Соломон Дулсети иска да живее още стотина години, той иска да живее, докато светът стане на прах и пепел!

Матийо Драйфус беше напуснал отдавна улица „Мадон“ и вървеше към дома си. Той се спря на улица „Севастопол“, погледна в един голям магазин.

Това беше магазин на един каменоделец, който се занимаваше специално с изработване на надгробни камъни. В него имаше различни паметници от бял, червен и сив мрамор, издялани от майсторска ръка.

Красиви надгробни камъни за умрелите! Всичко?пи, което се четеше по бляскавата им повърхност, беше истина? Колко лицемерни думи и сълзи, колко лъжи и хубави фрази имаше по тях.

Матийо гледаше внимателно стария каменоделец, който довършваше един паметник от черен мрамор. Върхът му беше украсен с крилата богиня, в краката й се намираха палми и рози, а тя забулваше ридаеща образа си.

— За кого е този скъпоценен паметник — запита той стария майстор.

— Този чер мрамор, приятелю, е поръчан от парижкия градоначалник господин Ла Бриер. Днес погребаха жена му в гробищата „Пер Лашез“ и той ми поръча да приготвя един скъп паметник на неговата съпруга. Мъките по изгубената му красива жена са ужасни.

— Вие сте истински художник, майсторе. От всичките ви творби, които са в магазина, личи изкуството ви!

После той отиде към другите паметници, като ги разглеждаше с внимание.

Изведнъж Матийо изстена високо и майсторът се завтече при него изплашен.

— Какво ви е господине? — извика старецът. — Пребледнял сте повече от мрамора, а очите ви гледат така уплашено, като че виждате някакво видение. Болен ли сте или нещо се е случило?

Матийо посочи един малък и много прост надгробен камък, който се намираше в ъгъла на магазина. Върху него имаше надпис със златни букви:

„Тук почива

Алфред Драйфус.

Роден на 15 февруари 1891 година

Умрял на 2 октомври 1894 г.

Изоставен от земния си баща, той се възнеси към небесния!“

Матийо остана обезумял от страх и ужас, като прочете тези трогателни и скръбни думи.

Значи, не бяха измислени думите на черния майор, които той беше пошепнал на бедната, нещастна Херманса! Значи, капитанът е имал тайни отношения с някоя нещастна жена, а плодът на тяхната любов е било онова момченце, пред чийто надгробен паметник стоеше той.

Слаба утеха блесна в натъженото сърце на Матийо. Според надписа покойното момченце се бе родило на 15 февруари 1891 година. Капитанът тогава още не беше женен! Грехът е бил сторен преди брака. Изглежда, че капитанът бе прекъснал отношенията с любовницата си преди още да се венчае с Херманса.

Черният майор беше излъгал, защото беше казал на Херманса, че мъжът й още поддържал отношения с любовницата си.

— Останах много изненадан — каза Матийо на каменоделеца, — като видях едно скъпо за мене име.

— Познавате ли детенцето, за което е определен този паметник — запита старият майстор и погледна съмнително Матийо, — или не знаехте, че е умряло?

— Кой е поръчал този надгробен камък?

— Това е дълга история. На втори октомври привечер една красива млада жена дойде в магазина ми. Тя беше разтревожена и плачеше. Поръча този паметник и ми продиктува хълцайки текста на надписа. Аз я посъветвах да промени съдържанието, но тя не ме изслуша, а ме пресече гневно: „Пишете, каквото ви казвам. Трябва да се издълбае в камъка, това, което подлецът е сторил с мене и моето дете. Може би после ще прибавя към надписа и следното: «Отмъщението на Бога е сполетяло предателя.»“ Не желаех да наскърбя още повече измъченото сърце на нещастната жена, затова си замълчах. Тя ми заплати колкото поисках и ми каза, че някой друг щял да ми съобщи къде ще бъде погребано детето. Помоли ме да почакам няколко дена, докато се върне от Лондон. Обаче оттогава не съм я виждал.

— Знаете ли къде е погребано детето?

— Няколко дни след това получих една записка, в която съобщаваха, че момчето Алфред Драйфус е погребано в гробището „Пер Лашез“ и че останалото мога да разбера от гробаря.

Матийо поблагодари на каменоделеца и си тръгна. Не беше стигнал обаче още вратата, когато се обърна:

— Още нещо, майсторе — каза той. — Как изглеждаше жената, бедна или богата, това може би сте забелязал от облеклото й?

— Точно не можах да определя. Беше облечена просто, а кесията й не беше пълна — това видях, когато ми плащаше надгробния камък. Случайно от кесията й падна записка. Непозната се наведе да я вдигне, но вятърът я духна и я отнесе на улицата.

— За Бога — извика тя, — донесете ми записката. Това е чек за сто хиляди франка, платими от английската банка.

Аз изтичах на улицата и вдигнах записката. Жената беше казала истината; записката бе чек от сто хиляди!

Непознатата ме чакаше пред магазина и аз й върнах чека. Като стар, опитен човек, я посъветвах да скрие тази ценна хартия в пазвата си или да я зашие някъде по дрехите си. Тя поблагодари и обеща, че ще послуша съвета ми, тъй като се страхувала от парижките нехранимайковци.

Матийо Драйфус остана учуден от разказа на стария каменоделец. Обзе го лошо предчувствие. Той веднага си спомни за пострадалата жена на парахода „Принц Уелски“.

— Не ви ли каза името си? — попита Матийо.

— Не, нищо не каза.

Матийо подаде ръка на стареца и напусна магазина.

Като излезе на улицата, той се качи на най-близкия файтон и заповяда на кочияша да го закара на новия мост.

Всяка вечер Матийо се срещаше на това място с детективката Алиса Тери, за да й съобщи резултатите от издирванията си.