Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (118)

46.

От деня, в който Павловна и Питу станаха собственост на богатия търговец Хонг Вах бяха изминали шест месеца. Китаецът още от първата вечер се отнасяше твърде любезно с Павловна и я облече като княгиня. Той й отпусна павилион в градината за жилище, вечеряше с нея и й даде същите права, които имаше и той. Читателите ни не са забравили, навярно, че Хонг Вах бе открил на Павловна, че е германец и не е наследник на у монголец. Красивите му интелигентни черти, въпреки оплетената му коса, доказваха, че това е истина. Павловна помисли, че Хонг Вах ще й разправи цялата история на своя живот, че ще й каже каква участ го е довела в Китай, но се излъга в очакванията си. Той се задоволи само с признанието, че не е китаец, но относно земната си съдба не спомена нищо. Павловна му разказа искрено всичко, каквото досега я беше сполетяло. Единственото, което скри от него, беше любовта й към Емил фон Пикардин, тъй като женският й инстинкт я караше да не съобщава никому тайната на сърцето си.

— Госпожице Павловна, вие сте претърпели много — каза търговецът, след като чу историята на нейните страдания. — Но надявам се, че нещастията ви вече свършват. Ще останете при мене, но не като робиня, а като моя приятелка. Не се плашете — добави той бързо, като забеляза, че Павловна побледня, — под тая стряха няма да ви се случи никакво зло, нито от мене, нито от друг. Вие сте съвсем свободна. Само искам да ми подарите две години от живота си, за да мога да се порадвам на другарството на една образована европейка. Ах, вие не знаете от колко години мечтая за това! В Китай забогатях, станах дори много богат, но винаги съм живял уединено. Госпожице Павловна, обещайте ми, че ще ми подарите две години от живота си, после сам ще се погрижа да се върнете в Петербург, Париж или където поискате. Но, може би — като казваше тези думи, очите му гледаха лицето на младото момиче, — може би, тогава сама ще ми кажете: Хонг Вах, ще остана тук!

На това Павловна не можа да отговори по друг начин освен че е съгласна. Нали все пак беше робиня на този човек, който я купи доста скъпо. СъщО и Хонг Вах от своя страна изпълни условията на този странен договор. Той уреди всичко да бъде добре за Павловна, гледаше я като почетен гост и се грижеше, всички да я уважават.

Китаецът никога не я задиряше. Когато искаше да я посети в павилиона, непременно питаше дали позволява. Разбира се, тази молба се изпълняваше винаги. Павловна дори се радваше, че ще може да поговори няколко часа с Хонг Вах. Образованието и опитността му постоянно я развличаха и разговорите им бяха за нея лекции, чрез които обогатяваше знанията си. Тя обичаше Хонг Вах сърдечно, като брат, но не преставаше да мисли за Емил фон Пикардин.

Изглежда, че Хонг Вах никак не беше доволен от тези чувства на Павловна. Макар и да не споменаваше нищо за това, по погледа му можеше да се познае, че в гърдите му се е породило съкровено чувство към красивата млада рускиня. Освен това в живота на Хонг Вах имаше часове, в които го обземаха други чувства, неприличащи на любов, чувства, които бяха толкова мрачни, че се затваряше в най-затънтената стая и не допускаше никой при себе си. Дори не говореше и с Павловна. Тогава няколко дни не се явяваше и едва вкусваше от ястията, които му носеше един стар слуга. В такова време често го чуваха да хълца и когато се появеше, изглеждаше блед, като че ли не е спал няколко нощи. Старата китайка, която прислужваше на Павловна, разказа на момичето за тези случки. От нея Павловна узна, че някаква тайна тежи на душата на Хонг Вах и тя от сърце желаеше той да я сподели, за да може да го утеши или да му помогне. Но когато един ден тя само докосна тази тема, Хонг Вах я погледна за минута като вцепенен. После половин месец не се появи при Павловна, но един ден отиде при нея и беше пак така радостен и искрен както преди.

Докато Павловна водеше безгрижен, дори луксозен живот в дома на мнимия китаец, на Питу работите не вървяха добре. От разказите на Павловна, Хонг Вах беше научил каква подла роля е изиграл Питу в живота на момичето и че той е виновник за нещастията й. Мнимият китаец беше решил да накаже гърбавия Питу за това, което е сторил. Хонг Вах го караше да изпълнява най-трудните работи. Гърбавият трябваше да ходи на нивата и под лъчите на горещото слънце да събира чай.

След като това продължи два месеца и жътвата привърши, той трябваше да работи при построяването на една железница, която служеше за пренасяне на товари до нивите на богатия Хонг Вах. Заедно с няколко стотици китайци, Питу трябваше да прокопае проход през един хълм — работа, която при горещия климат представлява опасност за живота. Камшикът на надзирателя постоянно плющеше над главата му, а вечер заедно с другите работници го закарваха в голям обор, където им даваха храна, която се състоеше само от ориз. Питу никога не получаваше друго за ядене и усещаше отвращение, щом погледнеше ориза. Но гладът е най-добрият готвач. Ако гърбавият евреин не искаше да умре от глад, трябваше да яде дажбата си. В дървената му чиния често капеха сълзи, когато се хранеше. През горещите нощи бедният не можеше да спи и постоянно се обръщаше в леглото си, което беше направено от влакна на разни растения. Но за Питу най-горчивите дни бяха когато трябваше да върши тежката работа, а Павловна, сама или с Хонг Вах, минаваше с файтон, облечена в блестящи дрехи като кралица. Тогава гърбавият скърцаше съе зъби, навеждаше се, за да не го познае Павловна и хиляди свирепи мисли за отмъщение минаваха през главата му. Но Хонг Вах не му прощаваше. Той често спираше файтона там, където работеше Питу, викаше надзирателя и му заповядваше, като посочваше гърбавия, да бъде строг с всеки немарлив или ленив работник.

Една сутрин Хонг Вах пак бе излязъл на разходка с Павловна и след около час прекаран в прекрасните градини, стигнаха до онова място, където работниците прекопаваха тунела. Хонг Вах спря файтона и повика надзирателя:

— Един от слугите ми, които са определени да теглят колата, е навехнал крака си. Човекът трябва да бъде заместен от друг. Ей онзи, гърбавият, нека бъде впрегнат като осми кон във файтона ми.

Това бе премного за Питу. Той загуби хладнокръвието си. Мисълта, че ще бъде впрегнат да тегли файтона, в който седеше Павловна, го възмути страшно. Гърбавият отиде близо до файтона, вдигна юмруци и викна на момичето със силен глас:

— Руска кучко, това дължа на тебе, ти си станала любовница на този езичник и ти е лесно да ме обвиняваш пред него. Но не се гордей много с красотата си. Когато този монголец ти се насити, ще те изхвърли на улицата! Улично момиче, ти се отнасяше грубо с мене, а сега се оставяш да те милва този!

Павловна побледня и се отдръпна назад, но и китайският търговец беше пребледнял и стиснал устните си, което не предсказваше нищо добро. Заслепен от гнева, нещастният Питу не знаеше, че Хонг Вах говори много добре немски, английски, френски и че този мъж, в ръцете на когото се намираше животът му, разбира всяка негова дума.

Хонг Вах скочи от файтона.

— Хванете този човек! — заповяда той. — Вържете го!В следната минута Питу лежеше вързан в краката на господаря си.

— Ти ще отговаряш за този престъпник — обърна се той към надзирателя. — Тая вечер, когато залезе слънцето, ще го вържете на един стълб и нека умре по церемонията на обикновено смъртно наказание! Робът е обидил господаря си, той заслужава да му се разпори коремът!

Когато Питу чу тези думи, по челото му се появи студена пот. Той бе научил китайски език и знаеше доста добре, че страшната смъртна присъда — да се разпори коремът на някого — е нещо обикновено в тази държава. Питу беше загубен.

— Милост! — изплака той на Хонг Вах на китайски. — Господарю, бъди милостив! Заклевам се, че ще направя всичко, каквото искаш от мене, само не нареждай да ме убият!

И тогава дойде най-страшното, когато китаецът на добър френски език, но с гръмлив глас му каза:

— Подлец, имал ли си милост към това момиче, когато с лъжлива клетва го заточи в Сибир!? Десет пъти си заслужил вече смъртта! Бъди благодарен, че преди това няма да те мъчат.

В тази минута Павловна, която седеше в колата, простря умоляващо ръце към Хонг Вах:

— Господарю, помилвай го, подари му живота, не желая да умре някой заради мене!

Хонг Вах размисли за минута, после се обърна към Питу и го изгледа мрачно:

— Един добър ангел, на когото не мога да откажа никаква молба, се моли за теб. Отменям смъртното наказание. Но тъй като трябва да те накажа за дръзките ти думи, осъждам те да лежиш тая нощ на нивата в менгеме. Нито дума повече. Ако утре още си жив, благодари на тази, която се е молила за теб!

Питу стисна устните си. Той се боеше от определеното му наказание, защото беше придружено от ужасни болки. Но нали беше спасил живота си! А за Питу животът значеше надежда.

Когато се стъмни, той бе отведен на една нива от владенията на богатия търговец. Менгемето бе поставено. То беше направено от дърво във вид на триъгълник. Ръцете на Питу бяха затегнати в двете дупки на горното дърво, а краката — в дупките на долното. Но за да го измъчват още повече, сложиха около врата му широк кожен колан, на който бе прикрепено с верига тежко желязо и тъй като през целия ден го бяха оставили гладен и жаден, положението му стана още по-мъчително.

Китайците, които по заповед на господаря си бяха поставили Питу в такова положение, се отдалечиха, смеейки се. Те го мразеха и не го съжаляваха, първо, защото беше европеец и друговерец, и второ, защото се отнасяше лошо с другарите си.

— Утре ще го намерим разкъсан от някой вълк ли пък някоя врана ще му изкълве очите — чу той да казват отдалечаващите се китайци. После смехът им заглъхна в далечината.

Питу бе сам в дълбоката тъмнина. Болките, които усещаше в ръцете и краката си, бяха непоносими и страданията му ставаха все по-тежки. Той не вярваше, че ще остане жив до сутринта. Тая мъка беше много по-страшна от смъртта. А сред тия мъчения трябваше да мисли за живота си. Гърбавият си представяше бъдещето съвсем иначе. По-добре би било, ако никога не бе предложил на господин Ла Бриер да изпрати Павловна с него в Русия. Тогава нямаше да посети тази нещастна за него земя и не биха могли да го накажат, загдето е откраднал „Хрониката на опетнените“. Нямаше да стане роб на Хонг Вах.

Ах, този китаец! Колко го мразеше Питу и как искаше да отмъсти на него и на Павловна, към която все още чувстваше влечение. Нямаше ли средство да смаже гордостта на това момиче! Гърбавият Питу се наслаждаваше от мислите си за отмъщение и те му облекчаваха болките и го караха да ги забрави макар и за няколко минути.

Изведнъж той трепна. В близкия гъсталак нещо про-шумоля и след миг към него се повлече голям тъмен предмет. Питу виждаше две блестящи очи в тъмнината. Те се приближаваха все повече и повече към него. Сега той видя ясно тялото на голям вълк. Смъртен страх обзе затегнатия в менгемето. Зъбите му загракаха от ужас, а очите му се изблещиха. Последният му час бе ударил. Питу теглеше и дърпаше толкова силно менгемето, че костите му пращяха. Но всичко беше напразно. По-скоро би успял да изкорени дъб, отколкото да се освободи. Хищното животно се приближаваше все повече към него. Вълкът сложи предните си крака върху раменете му. Питу трябваше да изтърпи страшната си участ с пълното съзнание до края. Животното опря муцуната си до лицето му, но главата му изведнъж падна и се показа лицето на китаец. Посетителят на нещастния Питу се бе увил във вълча кожа.

— Християнино, не се страхувай — прошепна китаецът. — Дойдох по заповед на един високопоставен господин да ти услужа. Нали ме разбираш?

— Да, разбирам те — отвърна Питу, — но, по дяволите, страшно ме изплаши.

— Принуден бях да се увия във вълча кожа — отговори неочакваният вестител, — защото не знаех дали хората на Хонг Вах не ме наблюдават тайно отнякъде. Но наоколо няма никого и сега ще те освободя.

Китаецът отвори менгемето и Питу веднага извади ръцете и краката си. Но той беше толкова изнемощял, че припадна. Китаецът наля няколко капки от някаква течност, която носеше със себе си, и натри гръбнака, ръцете и краката му с мехлем.

След четвърт час Питу почувства, че кръвта му пак започва редовното си обращение и вече може да стои и да ходи.

— Ела — прошепна освободителят му.

— Но те ще ме потърсят и няма да ме намерят в менгемето.

— Преди да се съмне, пак ще те поставя в същото положение, в което те намерих. Сега ще те заведа на едно място, където те очаква щастие!

Питу последва много доволен китаеца. Той го отведе през нивата, която принадлежеше на Хонг Вах, а после премина по един мост, построен над малка река. След това стигнаха в един парк, по хубавите алеи на който се познаваше, че притежателят му трябва да е много богат. След няколко минути път двамата стигнаха в една малка лятна къща, построена от бамбукова тръстика. В преддверието й Питу трябваше да умие краката и ръцете си. После го отведоха в изящно подредена стая. Тя беше осветена с разни пъстри книжни фенери, по които бяха изобразени птици, насекоми и други животинки. На малко кадифено канапе лежеше мъж, облечен в богати дрехи. До него на изящна дървена масичка се намираше широк сребърен съд, пълен с шербет. В него плаваше златна чаша.

Питу веднага позна този човек. Това беше едрият мандарин, който наддаваше с Хонг Вах за двамата бели роби и когото богатият търговец победи.

Китаецът, който беше довел Питу, се оттегли и гърбавият остана сам с дебелия мандарин в стаята. Питу познаваше вече обичаите и нравите на китайците. Той се хвърли на колене пред високопоставения човек, целуна краката му и остана така с наведена глава, докато Квон Иинг му нареди да стане. Домакинът напълни златната чаша с шербет, пи и после започна да трие с две ръце корема си, като че ли искаше по този начин да събере мислите си.

— Ти роб на търговеца Хонг Вах ли си? — запита той.

— Любимецо на небето, брате на слънцето, ти го казваш и затова трябва да е така.

— Господарят ти те е сложил в менгеме. Нали работиш тежко и гладуваш?

— Всяка Дума, която излиза от благовонната ти уста, е златна истина.

— Нали затова мразиш господаря си и искаш да го премахнеш?

Този път Питу само кимна с глава. Дебелият мандарин затвори малките си очи и се замисли.

— Ще ти помогна да си отмъстиш — каза той, като извади от джоба на дрехата си завита пергаментова хартия. — Ако можеш да вмъкнеш това писмо в дома на господаря си и да го скриеш някъде, след седем дни от днес Хонг Вах не ще бъде между живите.

— Хонг Вах ще умре — прошепна Питу — след седем дни от днес, защото го искаш ти, чийто разум блести по-ясно, отколкото всички звезди на небето и от чиято уста с всяка дума излиза бисер, по-скъпоценен от този, който морето крие в недрата си.

— Щом отстраня Хонг Вах, ще купя красивата робиня, която се продаваше заедно с тебе. Младата жена ще задържа. Тя трябва да изпълва безсънните ми нощи. А на тебе ще подаря свободата и петстотин жълтици, с които ще можеш да се завърнеш в отечеството си. Заклевам се във великия змей, че ще го направя!

Тези думи на дебелия мандарин прозвъниха като музика в ушите на Питу. Отмъщение, свобода, злато, връщане в Париж — това бяха сънищата на подлата му душа! Защо да не опропасти и тези двама души! Питу още веднъж потвърди пред Квон Иинг, че е готов да го направи. Мандаринът му подаде пергамента и го заплаши небрежно:

— Ако след два дни не намеря тази хартия в къщата на Хонг Вах, ще намеря удобен случай да наема убиец, за да ти разпоря корема. Помни!

След това направи движение с ръката си и Питу бе свободен. В преддверието му дадоха ядене и пиене. После същият слуга го отведе и преди да изгрее слънцето го затегна пак в менгемето, след което изчезна.

След четвърт часа дойдоха хората на Хонг Вах и останаха крайно учудени, когато видяха, че наказаният е още жив. Питу хитро се престори, че уж едва може да стои на крака от болки и изтощение. Трябваше да го занесат вкъщи. Там го хвърлиха на леглото, дадоха му една чиния ориз и една стомна вода и го оставиха. Питу лежеше на леглото си неподвижен, с полуотворени очи и мислеше. От време на време край устните му играеше сатанинска усмивка и той прошепваше:

— След седем дни от днес ще се изпълни отмъщението ми.

Два дни бяха изминали откак Хонг Вах бе сложил роба си Питу в менгемето. Понеже вечерта беше прекрасна, богатият търговец седеше на балкона на къщата си и разговаряше с Павловна. Стар слуга донесе чай и конфети. Слугата се отдалечи. Търговецът остана сам с Павловна. Над тях блестяха ясни звезди, а в близкия гъсталак пееха птички. Хонг Вах хвана ръката на Павловна и се наведе към нея.

— Остани при мене — каза той нежно, — не ме оставяй. Ти спечели сърцето ми и ако ме напуснеш, целият ми живот ще бъде безсмислен.

Павловна мълчеше и гледаше в пода. Тя чувстваше, че сега ще се реши животът й. Момичето беше обичало Емил фон Пикардин и още го обичаше. Всяка фибра на сърцето й, всеки трепет на душата й принадлежаха на него. Той беше сънят на първото й девствено влечение. Неговият образ я беше придружавал през всички опасности и мъки. Но къде се намираше той? Дали е още жив? Павловна почти не вярваше в това. В тази минута тя си представи, че е вдовица на мъжа, на когото никога не е била съпруга. Истинското щастие и блаженство, за които мислеше и мечтаеше, които очакваше, можеше да намери само при него. Това й беше ясно. Но смееше ли тя да откаже на предложението на добрия човек, смееше ли тя, изоставеното сираче, да изпусне случая, в който можеше да намери такъв покровител, какъвто беше Хонг Вах?

— Павловна, отговори ми — каза добрият човек. — Кажи, че искаш да станеш моя и след няколко дни ще се венчаем.

Но тя все още мълчеше. Цялата потръпваше под ударите на сърцето.

— Павловна, аз съм богат — продължи Хонг Вах тихо. — Тук, в Китай, ще живееш като княгиня. Цялото съществуване ще бъде великолепен сън от блясък, щастие и любов. Да, от любов — каза той и заплака. — Обичам те безмерно, хубаво момиче. Ще те нося на ръце. Ах, ти не можеш да знаеш какво ще сториш, ако съединиш участта си с моята. Ти ще ми върнеш вярата към човечеството, вярата в мен самия. Ще излекуваш дълбоката скръб в душата ми, скръбта, която сам си причиних, вината за която съм оплаквал хиляди пъти. Тая сянка ще се отстрани само тогава, когато чрез тебе намери покой, защото ти си същество чисто като ангел.

Силният мъж се разтрепера като лист. Той падна пред Павловна, обхвана с ръце коленете й и я гледаше с такава надежда и страх, като че ли очакваше тя да изрече присъдата му. Хонг Вах неволно беше спечелил силен съюзник. Това беше съчувствието, което се породи в сърцето на момичето към него. Съчувствието и симпатията са най-интимните приятели на любовта. А Павловна изпитваше и двете към Хонг Вах. В тази минута образът на Емил фон Пикардин бе забулен в мъгла. Момичето вдигна десницата си, за да я сложи в неговата, която той простираше треперещ към нея. Думата, за която Хонг Вах я молеше, щеше да излезе вече из устата й, но изведнъж трепна, хвана с ръце бялото си чело и сълзи потекоха по лицето й.

Вятърът донасяше от далечината звуците на една приятна мелодия. Устните на Павловна се разтвориха, сякаш някаква тайнствена сила я накара да направи това и тя запя:

Не питай, о Мазейо, дали те любя от сърце.

По-добре питай где розата цъфти без слънце.

Както степта постоянно е жадна за дъжд, така и моите страни жадуват за първата целувка.

После седна хълцаща на близкия бамбуков стол.

Хонг Вах скочи смаян. Но преди още да може да отправи някакъв въпрос към плачещата, тя вдигна ръце към небето и трогната извика:

— Боже мой, благодаря ти, че навреме ми изпрати тая песен. Ти ме спаси от първата голяма лъжа в живота ми. Ти попречи да излъжа един благороден човек. Хонг Вах — продължи тя спокойно и сериозно, — дължа ви благодарност и ще мога да ви се отплатя само тогава, когато пожертвам за вас целия си живот: Обичам друг, Хонг Вах, и ако стана ваша съпруга, ще ви принадлежи само моето тяло, а душата ми — тя е собственост на този, комуто дадох своята клетва. Не зная дали ще го видя още веднъж — може би вече ме дели от него гроб. Но аз съм негова и оставам негова — смятам се за девствена съпруга на барон Емил фон Пикардин.

Павловна чу луд смях. Хонг Вах се олюля и отстъпи назад, сякаш го удари мълния.

— Емил фон Пикардин, барон фон Пикардин ли казваш, момиче? — викна богатият търговец и при това продължаваше да се смее така коварно, че на Павловна се стори, че в сърцето й се забиват ножове. — Емил фон Пикардин е твой годеник, хаха… Мрачни облаци, защо стоите на хоризонта, срутете се върху мен! Земьо, отвори се и погълни всички ни! Ха-ха, весела среща, това е чудна шега на случайността! Павловна обичам те до лудост, а ти обичаш Емил фон Пикардин, моя, моя…

Нещастният не успя да довърши. Около къщата се вдигна страшна врява. Зазвъняха оръжия, светнаха факли и внезапно на верандата застанаха няколко китайски полицаи, сякаш изникнаха от земята.

— Обкръжете къщата, убийте всеки, който иска да излезе. Щом ви заповядам, бъдете готови да подпалите цялото предателско гнездо!

Тази заповед бе дадена на полицаите. Четирима слуги, носещи покрита носилка, спряха до стълбата, водеща към верандата. От нея излезе дебелият мандарин Квон Иинг. Чиновникът се заизкачва тежко по стълбата. Лейбгвардията му, състояща се от дванадесет въоръжени до зъби китайци, го придружаваше. Зад тях се забелязваше гърбавият Питу, който хвърляше жадни погледи към Павловна.

Хонг Вах посрещна мандарина преди да се изкачи догоре. Гордият търговец пак беше възвърнал достойнството и хладнокръвието си и по лицето му, в което не трепваше нито един мускул, не можеше да се познае каква борба бушува в него.

— Мандарине, не ти казвам добре дошъл в къщата ми — каза Хонг Вах на чиновника, на чиято шапка стърчеше пауново перо. — Зная, че си мой неприятел и от тебе не мога да очаквам нищо добро. Кажи какво искаш и после си иди!

— Ей сега ще узнаеш какво искам — отговори Квон Иинг гневно. — В името на сина на боговете, брата на слънцето, всемогъщия владетел на небесното царство, аз те арестувам!

Хонг Вах пребледня от гняв.

— Мен ли ще арестуваш? — изсмя се той. — Подли мандарине, в какво можеш да ме обвиниш, като знаеш, че животът и делата ми на тази земя са чисти като сребристата светлина на луната, която сега ни осветява?

Квон Иинг бръкна под обшитата си със сърма дреха и извади хартия, по края на която беше изобразен жълтият змей, символ на могъществото и силата на китайския император.

— Ето заповедта за арестуването ти — каза той. — Всичко е наред, подписано и подпечатано. Хонг Вах, ти си мой пленник тъй като имаме повод за съмнение в тебе, че принадлежиш към тайното дружество „бялата роза“, което има за цел да убие императора и разруши съществуващите закони.

— Лъжа, подла лъжа! — извика Хонг Вах. — Никога не съм имал нещо общо с това съзаклятие. Мандарине, това обвинение е твое дело. Но пред съда лесно ще се оправдая и тогава ще пострадаш.

— Добри Хонг Вах, сега ще те убедя — отговори мандаринът, — че подозрението ни е съвсем справедливо.

Той се обърна към стражарите:

— Шестима от вас — заповяда мандаринът, — нека претърсят с този човек — той посочи Питу, който стоеше до него — къщата, а останалите нека пазят този държавен престъпник и това момиче. То е негова любовница и без съмнение знае, че съществува това съзаклятие, както знае и самият той.

Павловна едва успяваше да обуздае гнева си, когато й стана ясно, че Питу е съучастник на мандарина. Тя хвърли презрителен поглед към него и му викна:

— Позорно петно на всички европейци, значи ти си помагал при подлия план за опропастяването на благородния човек, който преди няколко дни ти подари великодушно живота! Ах, ти не си човек, ти си сатана, когото пъкълът трябва да е изпратил на земята за нещастие на всички хора!

— Гълъбице, бъди мирна — прошепна й Питу, — скоро ще принадлежиш на този сатана и ще ти бъде драго, когато те завлече със себе си в пъкъла.

Като каза това, той поиска да хване момичето, но Хонг Вах го удари толкова силно, че Питу падна през стълбите.

Гърбавият стана, като проклинаше търговеца.

— Горди Хонг Вах — изхрипа той, — ти ще свириш другояче! Този удар ще ти се върне стократно, когато ще те вържат на стълба, преди да те убият.

Питу влезе с полицаите в къщата. Мандаринът седна на стола, на който допреди седеше Павловна и загледа втренчено красивото момиче с лукавите си очи. След няколко минути Питу се върна. Размахваше над главата си малка пергаментова хартия.

— Почтени мандарине — поклони се той, — твоите хора са свидетели. Тази хартия извадих пред очите им от възглавницата на канапето, на което почива Хонг Вах.

Квон Иинг взе бързо пергамента.

— Това е най-доброто доказателство за неговата вина — каза той, след като прочете написаното. — Заведете го в затвора, а онова момиче ще взема вкъщи, защото искам веднага да го разпитам.

Полицаите се нахвърлиха върху Хонг Вах. Докато се мъчеха да надвият богатия търговец, който се защитаваше с юмруци, Павловна отвори една врата и избяга във вътрешността на къщата.

— След нея! — извика Питу. Мандаринът също заповяда на хората си да я хванат.

Но те не я намериха. Няколко минути бяха достатъчни на Павловна да намери добро и сигурно скривалище.

Мандаринът проклинаше, а Питу страшно се ядосваше, но не помогна нищо. Павловна беше изчезнала. Край устните на Хонг Вах, който беше натоварен на кола и закаран в затвора на Урга, заигра щастлива усмивка.

Павловна беше спасена. Това го накара да забрави собствената си скръб и опасността за свободата и живота си.