Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 35гласа)

Информация

Корекция
NomaD(ноември 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома

Издателство А.М.Д., 1996

 

Художник: Владимир Владимиров, 1996

Библиотечно оформление: Кремена Рускова

Печат: „Абагар“, Велико Търново

История

  1. —Добавяне

38.

Сред мрачната девствена гора на Френска Гвиана, там, където шества опасната блатна болест, във високата трева лежаха петима души. Смъртници ли бяха те или тежко болни, умиращи? Наистина бяха тежко болни хора. Нещастници, които мълчаливо очакваха своята смърт. А от какво страдаха? От блатна треска, от глад и от телесно и душевно изтощение.

В младата двойка, която се беше прегърнала и в страданието си, множеше да се познаят Ервин и Одета. Главата на жената почиваше върху гърдите на съпруга й. Подпухналите очи на нещастницата бяха затворени. Тя ги отваряше само тогава, когато измършавялата ръка на съпруга й погалваше нежно тъмната й коса. Тогава, горката гледаше с благодарствени очи Ервин. Неговата любов я опиваше дори пред смъртта.

Недалеч от двойката в тревата лежеше и Легуве. Свещеникът не беше още толкова отпаднал телесно и душевно, колкото другарите му и все още се съпротивляваше на ужасните страдания. Този добродушен човек наглеждаше и утешаваше състрадалците си, колкото можеше. В тази минута се занимаваше с болната Антонина, младата италианка, която беше облечена в мъжки дрехи. Бедното момиче охкаше и болезнените му стенания ечаха глухо в мрачната гора:

— Вода, за Бога, дайте ми вода, поне капка водица!…

От петимата в девствената гора, четиримата са ни вече известни и само петия не познаваме още. Ако го видите, ще си помислите, че не е човек, а животно. Нещастникът се търкаляше полугол в тревата и виеше като побеснял звяр. Косматото му тяло, настръхналите сиво-бели коси и разчорлената му побеляла брада му придаваха вид на голяма маймуна. Освен това беше вързан с дълго въже за едно дърво. Легуве и Ервин бяха принудени да направят това, защото полуделият искаше да се хвърли в близкото блато. Този нещастник беше някогашният богат и виден търговец Панталон, бащата на Одета. Полуделият беснееше и искаше да скочи в блатото, където го очакваше страшна смърт. Мътната вода гъмжеше от милиони дребни раци, пиявици, змии и каймани, които никога не изпускаха плячката си. За да не стане Панталон тяхна жертва и за да не го изядат жив пред очите на другите, Ервин и Легуве го бяха вързали към дървото. Но нещастникът постоянно се дърпаше и се мъчеше да се отвърже. Навярно водата на блатото го мамеше. Панталон искаше да уталожи страшната си жажда. Той щеше да пие от тази вода, без да знае, че е опасна. Жаждата е най-страшната мъка, тя усилва страданията и болките, надминава дори ужасите на глада.

Бегълците от Дяволския остров страдаха и от двете — от глад и жажда! Страшната треска изтощаваше силите им, а страхът от дивите зверове ги безпокоеше и измъчваше; Те не бяха дори в състояние сериозно да се защитават от опасните зверове. От разговора на губернатора Грефин с Драйфус знаем, че нещастниците са били принудени да оставят храната, прясната вода, оръжията и мунициите в лодката си. Имаха в себе си само два револвера и един дълъг ловджийски нож. Това бяха единствените им оръжия, които успяха да спасят от лодката. Но патроните за револверите бяха само шест и не смееха да стрелят повече от веднъж на ден, за да убият някакъв дивеч, с месото на който да уталожат глада си.

За нещастие предния ден Легуве два пъти не улучи, докато стреляше по жерав, чието месо можеше да ги спаси няколко дни от глад. Два скъпоценни куршума отидоха напразно, а жеравът отлетя. Бегълците нямаха нито една троха хляб, нито капка вода за пиене. Жаждата и гладът страшно ги мъчеха. От осем дни не бяха стигали извор или поток. Само веднъж през това време заваля силен дъжд и те успяха да се напият с дъждовна вода. Но оттогава бяха минали вече четири денонощия без небето да се смили над тях.

Освен това нещастниците страдаха и от ужасна блатна треска. Тя ги мъчеше безжалостно и им отнемаше последните сили. Мъките им се допълваха и от това, че обущата им бяха скъсани и трябваше да вървят боси през бодливите шубраци. Краката на Одета и Антонина бяха толкова наранени от тръните, че не можеха да мръднат повече. Бедните жени падаха от изтощение.

След кратко съвещание бегълците решиха да останат на това място, където ги намерихме, и да очакват там смирено смъртта. Те не се съмняваха повече, че бягството им ще свърши със смърт. Горките завиждаха сега на Драйфус и Мирович, уверени, че двамата отдавна почиват на морското дъно.

Ервин положи Одета нежно на тревата, стана и тръгна бавно към Легуве. Двамата мъже се отдалечиха малко и започнаха да обсъждат положението си.

— Трябва да набавим дивеч — предложи Ервин, — макар и да се наложи да разходваме още няколко куршума. Да, трябва да ядем месо, иначе ще загинем.

Легуве въздъхна тежко.

— Като изгърмим всичките си патрони — каза той, — какво ще правим, ако ни нападне ягуар или леопард? Тогава няма да можем да се защищаваме против тези хищни зверове. Но все пак трябва да се погрижим ида намерим нещо за храна. Страданията на Одета и Антонина са страшни и не могат да продължат повече. Ти остани при жените, а аз ще се вмъкна в гъсталака и ще се опитам да убия нещо. Моля ти се, бъди буден и внимателен към Панталон, за да не се отскубне от въжето и да направи някоя пакост. Ако се случи нещо, Одета ще се разтревожи още повече.

— 0, моята измъчена, бедна жена — каза Ервин фон дер Халде, — нейната безмерна любов към мене ще я тласне към смъртта. Как ще отговарям за това пред Бога? Главният виновник за нейната смърт ще бъда аз.

— Приятелю, това е глупост — възпря го свещеникът. — Жената принадлежи на мъжа си. Попитай съпругата си дали иска да умре заедно с тебе или да те остави и ще видиш, че тя ще избере първото.

Легуве протегна ръка на Ервин и тръгна на лов. Германският барон остана още няколко минути замислен на мястото си и после се отправи към Одета и Антонина.

Свещеникът държеше в ръката си револвер, а в пояса му беше затъкнат дългият ловджийски нож. Легуве се изгуби в храсталака, пробивайки си път през шубраците с ножа. Той напредваше твърде бавно, защото силите му бяха на привършване, но все пак гледаше внимателно наоколо, за да види някакъв дивеч. По клоните на дърветата се виеше великолепна лиана. Легуве следеше посоката й и се промъкваше все повече в храсталака. Тя му служеше като естествен пътеводител през гъсталака. Изнемощелият ловец спря внезапно и вдигна револвера. До ушите му достигна квичене. Знаеше, че това е дива бразилска свиня.

— Добре дошла! — прошепна Легуве. — Дано даде Господ да я улуча с един куршум. Ако успея да я убия, ще се спасим от глад.

В същия миг от гъсталака се подаде свинята и излезе пред ловеца. Като го забеляза, тя отскочи настрани и се опита да се шмугне в близкия шубрак, но револверът на Легуве изгърмя и куршумът се заби в главата на животното.

— Улучих! — ликуваше свещеникът. — Какво щастие, какво щастие.

Ловецът се спусна върху жертвата си. Трябваше да бърза, иначе някое голямо хищно животно можеше да му отнеме ценната плячка. Легуве си представяше радостта, която ще изпитат гладните му другари, като видят тлъстия лов. Той ускоряваше крачките си, за да стигне по-скоро при нещастните си приятели и да ги изненада. Но внезапно спря като вкаменен и се ослуша. До ушите му стигнаха крясъците на Ервин и охканията на двете жени.

— Какво се е случило? — измърмори Легуве развълнувано. — Изглежда се е случило нещастие.

Свещеникът продължи пътя си почти тичешком към мястото, откъдето се дочуваха виковете. Когато стигна, запъхтян и изнемощял от силното тичане и тежкия товар, Одета го посрещна с плач и вдигнати ръце. Страшното вълнение трябва да й сдало сили, за да се вдигне и да се държи на отслабналите си крака.

— Легуве — извика младата жена, — помогнете! Баща ми се отвърза и се хвърли в блатото.

— Вмъкнах се в гъсталака да набера няколко къпини за Одета и Антонина — поясни Ервин, който дойде с Антонина при свещеника. — Нещастникът се възползвал от моето отсъствие, отвързал се и избягал към блатото. Опитах се да го хвана, но не успях. Полуделият се изсмя няколко пъти и после се хвърли във водата.

— Потъна ли съвсем в тинята? — запита Легуве и остави скъпоценния товар на земята.

— Главата му още стърчи. Не чуваш ли как реве и охка? Изглежда, че отвратителните гадини му причиняват ужасни болки. Казах на бедната Одета, че вече не може да се спаси. Всеки от нас, който би се опитал да влезе в блатото, ще загине. Истина е, че ние всички ще загинем, но поне не така страшно като този нещастник.

— Защо не му хвърлихте въже? — запита свещеникът. — Нещастникът може би щеше да се хване за него и щяхте да го изтеглите.

— Това беше първата ми мисъл, но не можах да я изпълня. Пък и ръцете на Панталон са в тинята и горкият не може да ги извади навън.

Скоро стигнаха до блатото. Пред свещеника се откри покъртителна картина. От водата стърчеше само главата на Панталон с подуто, бледо лице. Чертите на лудия бяха изкривени от непоносимите болки. По тялото на нещастника се бяха впили стотици дребни раци, пиявици, които смучеха кръвта му. Наистина, Панталон заслужаваше божието наказание за грешния си живот и убийството на часовникаря, но в тази минута будеше състрадание. Раците държаха с щипките си тялото му и той не можеше да мръдне от мястото си. Дори лицето му вече бе нападнато от лакомите животни. Но най-страшното беше това, че много от тези гадини бяха влезли в устата, ушите и ноздрите му. Нещастникът стенеше глухо.

— Милостиви Боже — изплака Одета, — сложи край на нещастния му живот, за да не се мъчи повече!

Младата жена се отвърна от кошмарното зрелище, захълца сърцераздирателно, спусна се към Антонина и падна до нея на тревата.

Ервин хвана ръката на Легуве и му каза с треперещ глас:

— Ти си божи служител. Ще направя ли грях, ако отнема живота на Панталон и го избавя от страшните мъки?

Свещеникът наведе тъжно посивялата си глава:

— Брате, Бог ще ти прости, ако избавиш нещастника от страданията.

Ервин извади револвера от пояса си.

— Имам един-единствен куршум — каза той, — но ще го пожертвам за тази благородна цел.

Германецът се озърна още веднъж към Одета, но тя беше заровила главата си във високата гъста трева. После се прицели добре. Револверът гръмна. Главата на Панталон се килна. Куршумът беше пронизал челото на нещастника. Няколко минути по-късно потъна и тялото му.

— Ще мълчим за станалото пред нещастната ти съпруга — каза Легуве на Ервин и го отдръпна от блатото.

Но не бяха изминали и десетина крачки, когато свещеникът внезапно спря и започна да се озърта наоколо. По движението на ноздрите му се виждаше, че мирише нещо.

— Каква е тази миризма? — обърна се той към Ервин. — Не вярвам да се лъжа. Не чувстваш ли нещо? Струва ми се, че тук мирише… — И изведнъж досетил се за произхода, развълнуван продължи: — Приятелю Ервин, знаеш ли какво означава тази миризма?Тук наблизо дебне крокодил, животно, по-опасно от лъва, тигрите и змиите. Природата е направила добре, че е надарила тези гадини с особена миризма, която навреме предизвестява за близостта им.

Навреме! Тази дума на Легуве днес не беше на място. От близкото блато бяха излезли три каймана и се насочваха към Легуве и Ервин. Всеки, от тях беше с дължина около четири метра.

— Спасете жените! — извика Ервин и се завтече към мястото, където лежаха Одета и Антонина.

Легуве го следваше и търсеше револвера. Но оръжието го нямаше. Едва сега свещеникът си спомни, че е забравил револвера си в гъсталака, където го беше хвърлил, след като застреля там дивата свиня. Оставаше му само ловджийският нож. С него трябваше да защитава своя живот и живота на състрадалците си.

Убитата дива свиня им стана избавителка. Двата каймана я забелязаха в тревата, хвърлиха се върху нея и я разкъсаха за броени минути. Третият кайман обаче търсеше по-благородна плячка. Животното изпревари Ервин и Легуве и се спусна към беззащитните жени.

— Бягайте!,— извика Ервин с отчаяние. — Одета, Антонина, бягайте, кайман се приближава!

Одета мигновено се изправи на крака, но когато се наведе да повлече със себе си изнемощялата Антонина, ужасното животно я удари с голямата си опашка и я повали на земята. Горката извика зловещо и падна с разперени ръце върху Антонина. Хищникът разтвори уста и се готвеше да налапа Одета, но в този миг младият германец сграби ловджийския нож на Легуве, хвърли се безстрашно върху каймана и решително го заби в гърлото му.

Чудовището заудря с опашката си и започна да се търкаля по тревата. От устата му бликна кръв и обагри земята. Но още преди да издъхне, се появиха двамата му другари. Те нападнаха бегълците от двете страни, като че ли искаха да си отмъстят за смъртта му. Нещастниците бяха загубени, ако не ти беше избавило едно чудо.

Ервин и Легуве пазеха със собствените си тела двете жени и очакваха с ужас крокодилите. Но внезапно няколко куршума изсвириха от близкия гъсталак. Последва втори залп. След това силен глас сепна девствената гора:

— Ура, ура, ура! Намерихме ги! Те са живи! Исполинската фигура на Клаус Грот се появи от гъсталака тъкмо в момента, когато единият кайман издъхна, а другият скочи тежко ранен в локвата. Зад него се виждаха Алиса, Емил фон Пикардин, Херманса и двамата негри водачи.

Нещастните бегълци помислиха, че сънуват. Сигурни бяха, че виждат някакво вълшебно видение. Мислеха, че са изгубили разума си и виждат странни отражения на лудешката си фантазия. Знаеха, че са изгубени сред девствените гори, отдалечени от всякаква човешка помощ и изведнъж се видяха обкръжени от хора, подобни на тях, от европейци, които с радостни възклицания се бяха притекли на помощ, за да ги избавят от явната смърт. Бедните бяха смаяни дотолкова, че не можеха да проговорят. Най-после Легуве изрече развълнувано:

— Наистина, за нас, нещастните, се потвърди старата поговорка — където нуждата е най-голяма, там е и най-близката божия помощ.

После настъпи тържествено ликуване. Избавителите не познаваха избавените и обратно. Те се виждаха за пръв път през живота си, но се прегръщаха, целуваха, възклицаваха, радваха се и стискаха сърдечно ръцете си.

Само една бедна, нещастна жена не взе участие в тази обща радост — Херманса, съпругата на изстрадалия капитан Драйфус. Тя бе разгледала избавените от Дяволския остров с бегъл, но проницателен поглед и когато не видя между тях този, когото търсеше, очите й се насълзиха и се подпря на близкото дърво, закри с ръце лице и горчиво заплака.

Междувременно Алиса беше разпитала избавените за участта на капитан Драйфус. Разбира се, тя не чу радостно известие. Всичко, което Легуве, Одета, Ервин и Антонина можеха да й съобщят, се състоеше в това, че Драйфус, Мирович и прокаженият са останали на сала и че ги е преследвал правителственият параход. Следователно не можеше да се заключи, че капитанът се е удавил, а по-скоро — че е попаднал повторно в плен и са го откарали отново на Дяволския остров.

Алиса сега знаеше достатъчно и реши да потегли за Каена.

Спасени, сега бегълците имаха възможност да уталожат жаждата си и глада си и възстановят изтощените си сили. Също така им се удаде случай да вземат хинин и да се отърват от блатната треска. Решиха да останат там три дни, за да посъберат сили. На четвъртия ден трябваше да се разделят. Бяха решили Алиса Тери, Клаус Грот и един негър да продължат пътя си през блатистата област и да се опитат да освободят капитан Драйфус, а Херманса, Емил фон Пикардин, Легуве, Одета, Ервин, Антонина и другият негър да се върнат в Пара и да опитат да тръгнат с първия параход за Ню Йорк. Там бегълците щяха да бъдат на сигурно място. Алиса даде на Херманса част от парите, които бе спасила при потъването на „Бригита“. Тази сума бе достатъчна за пътните разноски до Ню Йорк.

Настъпи моментът на раздялата. Херманса и Алиса се бяха отделили от другарите си и се прегръщаха нежно.

— Прощавай, моя мила, благородна приятелко — промълви Херманса. — Бог нека те пази и закриля, за да изпълниш благородното си дело. Има още време, кажи ми само една дума и аз ще те придружа до Каена. Готова съм да понеса най-страшните мъки и страдания, готова съм да вървя боса през гъсталаци, тръни и блата, само и само да видя нещастния си мъж. Да, готова съм на драго сърце да жертвам и последната си капка кръв за него. Това е мой свещен дълг — да избавя съпруга си.

— Херманса, ти си направила вече толкова много за него — спря я бързо американката. — Не ти ли стига, че си дошла дотук заради него? Не е ли достатъчно, че си страдала няколко месеца на самотния остров? Херманса, болна си от блатна треска и трябва да напуснеш тази тропическа област, ако искаш да спасиш живота си, който принадлежи на бедния заточеник от Дяволския остров и на твоето скъпо дете.

— О, моето дете — изхълца Херманса, — о, малкият ми Андре! Да, искам да го видя, иначе ще ми се пръсне сърцето!

— Херманса, ако поиска Бог, най-късно след четири седмици ще можеш да прегърнеш сладкото си детенце. Ти ще видиш милия Андре и благородния си девер Матийо…

Когато Алиса изговори това име, стройното й тяло се разтрепери, страните на лицето й се зачервиха, а очите й се напълниха със сълзи. Херманса забеляза силното вълнение на приятелката си, хвана ръцете й и ги стисна сърдечно.

— Алиса, ти плачеш — каза тя. — Ти, силната, смелата и дръзката, плачеш! Ах, предчувствам за кого рониш тези сълзи. Твоето сърце те предаде. Алиса, повери ми тайната на сърцето си. Ти обичаш Матийо, нали?

— Да, обичам го — отговори Алиса твърдо. — Херманса, на теб мога да поверя тази тайна на сърцето ми. И на Матийо е известно, че го обичам, обожавам го и когато го видиш, кажи му, че моето сърце ще му принадлежи вечно.

— Алиса, ти ще се върнеш — каза Херманса радостно — и аз ще бъда горда и щастлива, когато Матийо те заведе пред олтара.

— Няма да стане никога, никога! — въздъхна младата американка печално.

Херманса остана учудена от тези думи и се готвеше да запита другарката си какво иска да каже с това, но Алиса не я остави да изрече въпроса, а я прегърна силно и я целуна по устните, очите и челото.

— Херманса, какво да кажа на съпруга ти в случай, че го намеря на Дяволския остров? — запита тя.

Бедната жена притисна двете ръце до гърдите си:

— Кажи му, кажи на Алфред Драйфус, че го обичам и ще му остана вярна до последния си дъх. Закълни му се още веднъж вместо мене, че неуморно ще действам за освобождаването му, че не ще спра, докато не докажа невинността му и ще деля душевно с него страданията и мъките му.

— Сбогом, Херманса — прегърна я пак Алиса. — Сбогом, моя мила приятелко. Аз отивам да освободя твоя съпруг, мъченика на деветнадесетия век, затворника на Дяволския остров, от ръцете на френските палачи.

След минута тя и двамата й спътници се изгубиха из високите гъсталаци. Останалите коленичиха и отправиха молба да закриля тримата пътници и да помогне на Алиса Тери да избави мъченика Драйфус от Дяволския остров.