Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (101)

29.

Наемателите на госпожа Небел бяха в леглата от няколко часа. В къщата цареше гробна тишина. Чуваше се само монотонното тракане на големия часовник в коридора на първия етаж. Дори влюбеният Арман Боне спеше блажен сън и сънуваше милата си Марион.

Но по стълбите някой слизаше на пръсти. Всеки би помислил, че се влачи котка, но всъщност беше човек, съвсем малък човек. Бижу! Джуджето беше облечено в тъмно палто и носеше в ръце обущата си. Очите на малкия светеха и в тъмнината блестяха като въгленчета.

Бижу се доближи до вратата на коридора, където се намираха стаите на Марион, Ева и слепеца. Той спря пред вратата на Мъртвешката глава, натисна внимателно бравата и отвори. Джуджето се вмъкна в стаята. Вътре беше тъмно, но през малкия прозорец проникваха бледите лъчи на луната и осветяваха предметите с дрезгава светлина. Мъртвешката глава седеше облечен на кревата.

Въпреки че слепецът два часа преди това беше пожелал на Ева лека нощ, все още не си бе легнал.

Когато джуджето се приближи до кревата, слепецът повдигна глава и попита:

— Малко куче, ти ли си? Време ли е вече да ходим?

— Полунощ мина — отвърна Бижу тихо, — но ме е страх, чичо Мъртвешка глава. Страхувам се от полицията. Днес чу какво е публикувано във вестниците. Нашите тайни нападения разтревожиха цял Париж. Ако попаднем в ръцете на полицията, не ще останем живи.

— Бижу, ти си и ще си останеш глупак — изсъска Мъртвешката глава. — Както виждам, се уплаши от дрънкането на глупавите вестници и си въобразяваш, че ще ни хванат. Ха-ха, това е невъзможно, казвам ти. Ние сме хитри и всяка нощ отиваме в друг квартал на Париж и се появяваме там, където най-малко ни очакват. И после — кой ще повярва, че един сляп и едно джудже вършат убийства? Никой, казвам ти, никой.

— Вярно е — промълви Бижу. — Когато някой ни види, преструваме се, че просим и никой не минава покрай нас, без да ни даде милостиня.

— Но когато мине някой тлъст — озъби се слепият, — тогава го натискаме. И не му даваме дори да се опомни Той дори не знае, какво се е случило с него.

— Да, така е. Те падат като мухи на тротоара, когато им прерязвам сухожилието. Чичо Мъртвешка глава, наистина, ти ме научи на добро изкуство.

— Ха, това не е нищо, мое джудженце — отговори старият престъпник. — Ако ме слушаш, ще те науча на такива номера, че ще станеш чудо на Париж и страх за Франция. Почакай само, докато напълня сламеника си с пари и скъпоценности. Ще си купим малка къщичка в някое предградие и ще работим свободно. Тогава ще узнаеш кой е чичо ти Мъртвешка глава и как умее да живее. Чакам го това време, за да се подмладя и да играя ролята на библейски проповедник пред глупавата си дъщеря. Ще се наслаждаваме на всички земни удоволствия и ще живеем заедно, сякаш сме едно тяло и една душа. Аз ще си служа с твоите очи, — а ти — с моите сили. Ти си безсилно джудже, а аз съм великан и моите юмруци са железни. Ха-ха, малко куче, „Мъртвешка глава &“ ще бъде прочута фирма, тя ще предприема всякакви работи: кражби, насилие, грабеж, убийство и прочие. Тя ще върши всичко.

— Да, тя ще върши всичко — повтори джуджето и потри самодоволно ръце.

Слепият стана.

— Малко куче, води ме — заповяда той. — Тръгваме.

— Чичо Мъртвешка глава, чукът в тебе ли е?

— Да. А твоят нож?

— Скрих го в палтото си. Днес го наострих като бръснач.

— Добре си направил, малко куче. Само режи добре! Това е най-важното.

Бижу отвори вратата и изведе слепеца навън. Двамата слязоха мълчаливо и безшумно по малката стълба, която водеше към пътната врата. Слепият напипа бравата и отключи предпазливо вратата. Двамата престъпници излязоха на улицата, затвориха тихо и се отдалечиха бързо. После тръгнаха по-бавно. Бижу хвана ръката на слепия и го поведе грижливо. Някои от минувачите се спираха, вадеха кесията си и слагаха дребни>монети в ръката на слепеца.

— Благодаря ви сърдечно от името на слепия си баща — казваше джуджето.

Двамата крачеха бавно из улиците и тайно се присмиваха на добродушието на глупавите хора.

— Къде ще отидем днес? — запита малкият Бижу огромния си спътник.

— На Пон Ньоф — гласеше отговорът. — Но не на самия мост, а ще преминем по пътеката, която води към брега на Сена4.— Там можем да работим, без да ни смущава някой, а утре Париж пак ще говори за мистериозно престъпление. Малко куче, върви по-бързо!

Двамата тайнствени престъпници поеха мълчаливо из нощната тъмнина пътя към Пон Ньоф.

Половин час след като слепият и джуджето напуснаха къщата на госпожа Небел, пътната врата на сградата пак се отвори. Но този път на улицата се промъкна една женска фигура и заключи тихо след себе си. Това беше Ева Рихтер. Тя бе наметната с черна мантия, с шапчица на главата, а гъст воал покриваше лицето й. Девойката хвърли бегъл поглед към слабоосветените прозорци, зад които спеше Марион с детето си. После се отдалечи от къщата и забърза по улиците на предградието Батиньол.

Край Ева минаваха мъже, спираха се и се заглеждаха в нея. Други пък тръгваха подире й, като й шепнеха на ухо такива неща, от които тя се червеше от срам. Момичето забули още по-плътно лицето си и удвои крачката си.

След доста дълго лутане тя стигна най-после търсеното място. Намираше се пред военния затвор. Ева се поколеба за минута. Скоро обаче надви страха и смущението и пристъпи без колебание към един офицер, който в това време говореше с часовоя.

— Извинете, господине — каза тя, — искам да говоря с господин майор Форцинети.

— Как, по това време, сега, нощем?

— Да, господине. Имам да съобщя нещо важно на господин майора.

— Аз съм дежурен офицер — отговори непознатият — и не мога да позволя никому да влезе в тая сграда, освен ако знае паролата.

— Господине, моля ви, заведете ме при майора! Нося известие за дъщеря му!

Изненадан, мъжът изгледа Ева строго.

— Щом е така — реши разколебан, — уверен съм, че ще бъда оправдан, ако направя изключение. Елате с мене!

Той натисна копчето на електрическия звънец до главния вход на затвора и след няколко минути се яви ключарят с фенер и с голям сноп ключове в ръка. Часовоят отдаде чест и дежурният офицер въведе Ева в двора на затвора.

Няколко минути по-късно момичето се озова в жилището на Форцинети. Придружителят й събуди слугинята и й нареди да извести майора, че една госпожица желае да говори с него.

Форцинети още не спеше. Понеже в два часа след полунощ искаше да огледа килиите, седеше облечен на един стол и четеше вестници. Бедният човек беше чувствително остарял. Откакто нещастната му дъщеря избяга, сивите му коси побеляха като сняг, а челото и лицето му се набръчкаха още повече. Майорът остана учуден и изненадан, като чу от слугинята, че е дошла жена, която иска да говори с него.

Старецът изпита радостното предчувствие, че появяването на непознатата е във връзка с изчезването на Марион. Той скочи от мястото си и влезе в съседната стая, където го чакаше Ева. При влизането на стария майор момичето сне воала от лицето си. Нежните и открити черти направиха добро впечатление на Форцинети, а благородната му мъжествена фигура и печалният му вид внушиха на Ева дълбоко страхопочитание към неговата личност.

— Госпожице — започна Форцинети, — идвате в необикновено време и това ми дава основание да мисля, че ще ми съобщите нещо важно.

— Господин майор — кротко заговори Ева, — имате право. Преди няколко часа ми се удаде да направя важно откритие, което ме принуди да дойда при вас толкова късно.

— Важно откритие ли? Мислите ли, че то ме интересува?

— Да, господин майор — кимна момичето развълнувано, — то ви интересува твърде много, защото се отнася до дъщеря ви.

— До Марион?

Името се изтръгна сякаш от сърцето на стария войник. Скръбта и надеждата се вляха в него и ужасът на тъжните часове, които беше прекарал в усамотението си, възкръснаха в него. Майорът се отпусна немощен на един стол. Момичето се уплаши. Струваше му се, че този войник, който е стоял неустрашим срещу топовните изстрели, срещу звънтенето на щикове и саби, сега ще изгуби съзнание и ще припадне. Ева дълбоко се трогна от душевното терзание на стареца, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Кураж, господин майор — промълви тя тихо и уплашено, — нося ви радостно известие. Вашата дъщеря е жива.

— О, Боже, с нетърпение очаквам да я видя. Нали ще я видя пак, ще я притисна до гърдите си и ще бъдем заедно, заедно, както бяхме преди!

— Ще намерите дъщеря си здрава и читава — продължи Ева. — Тя е благородно, трудолюбиво момиче изкарва със собствените си ръце, честно и почтено, насъщния си…

— Но защо не се е върнала при мене? Защо работи, когато може да има при баща си всичко, което сърцето й би пожелало?

— Господин майор, срамът я възпира. Вие сте я проклели веднъж и тя се страхува да не бъде повторно отблъсната.

— О, какво заблуждение! — изхлипа Форцинети, като повдигна ръце към небето. — Сърдих й се, това е истина, казах й тежки думи и в първия порив на скръбта си дори й се заканвах. Но кое бащино сърце би останало непримиримо, кой не би простил на детето си, кой не би му помогнал, когато се намира в нещастие? При това толкова я обичам, да, обичам я неизказано и сърдечно, обичам я повече от живота си.

Очите му се напълниха и едри сълзи се затъркаляха по бузите му.

Ева също плачеше. Тя беше трогната, покъртена до дъното на душата си. На майора внезапно хрумна нещо и той бързо стана от стола.

— Вие казахте, че можете да ме заведете при нея — попита неуверено той. — Възможно ли е това да стане сега, още тази нощ? Моля, не отлагайте нито минута…

— Тогава да вървим.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря. На дело ще изкажа благодарността си към вас. Вие принадлежите към работническата класа, нали? Не съм богат, но средствата ми все пак позволяват да…

— Спрете, спрете, господин майор! Не искам никаква награда. Не, не, господин майор — за това, което направих и остава да правя още, не искам никакво възнаграждение. Най-голямата награда за мене ще бъде да видя щастлива бедната си приятелка. Пригответе се да вървим!

Форцинети стисна сърдечно ръката на Ева и после изчезна в съседната стая. Не мина минута и той се върна, запасан със сабя и наметнат с дълъг офицерски шинел.

— Госпожице, елате — каза той. — Накъде трябва да вървим?

— Към предградието Батиньол.

— То е доста далече оттук. Ще наемем файтон. По-скоро, да знаете как тупти сърцето ми. Мисълта, че пак ще видя дъщеря си, ме подмладява.

Старецът вървеше с такава младежка пъргавина, че Ева една го следваше. Улиците бяха опустели и навсякъде цареше мрак.

Майорът не можа да намери файтон около военния затвор.

— Нищо — примири се той, — ще вървим до Пон Ньоф. Там винаги се намира файтон или кабриолет. Нека тръгнем по най-късия път и да вървим по брега на Сена. Страхувате ли се, чедо мое?

— Ни най-малко, господин майор. Защо да се страхувам, когато ме придружавате?

— Радвам се. Както виждам, вие сте не само добро, но и безстрашно момиче. Марион трябва да ви обича твърде много, нали?

— Ние сме добри приятелки.

— Надявам се, че такива ще останете и занапред. Щом Марион се върне в къщата ми, и вие ще можете да живеете с нея.

— Господин майор, страхувам се, че не ще бъде лесно да я убедите да се завърне при вас.

Майорът спря и изгледа Ева учуден.

— Мислите ли — изрече той натъртено, — че моята дъщеря ще се колебае да се завърне в бащината си къща? О, сещам се. Може би вие мислите, че детето й ще стане причина за недоразумение. Мамите се, ако мислите така. Всичко е простено. Всичко е забравено. Ще обичам заради нея и детето й. Никакви упреци не ще произнесат устата ми. Моята дъщеря ще намери в мен добър баща, който не прощава наполовина, а от сърце и душа.

— Господин майор, не в това се състои работата — обясни Ева. — Марион обича един младеж. Боже,мой, каква мизерна роля трябва да играя!

Ева се спря и скри в ръце лицето си. Майорът се вгледа учуден в нея. Горкият не можеше да си обясни последните й думи, нито пък болезнения й вик. В душата на момичето бушуваше жестока борба. Но най-после добрият дух победи над злите й намерения.

— Господин майор — хвана.тя ръката на стария войник, — ще ви изповядам всичко; Не само грижата за Марион, но и лошото, недостойно чувство на завист и ревност ме накара да дойда по това време у вас. Марион и младежът се обичат искрено. Бях заслепена и мечтаех да нарека някога този младеж свой съпруг. Затова именно дойдох при вас и искам да ви заведа при Марион. Да, господин майор, имах намерение да скъсам връзките между дъщеря ви и любовника й — един беден счетоводител — и да ви накарам да ги разделите.

— Никога няма да го направя — каза Форцинети, — стига да е честен момък.

— Имах намерение да ви кажа, че годеникът на Марион е безнадежден човек и че сте длъжен да ги разделите. Но това би било подла лъжа и благодаря на Бога, че нея изрекох. Не, господин майор, този младеж е достоен да се нарече ваш син. Моля ви, не отказвайте благословията си на тези две нежно любящи се сърца. Нека Марион и Арман бъдат щастливи. Боже мой, какво ми, г е, сама изрекох смъртната си присъда…

Майорът беше принуден да я прихване, за да не падне. Но прохладният нощен въздух скоро я свести.

— Чувствам се по-добре — промълви тя тихо. — Да вървим. Ще ви заведа при Марион. Тръгнах от къщата си да направя зло, но сега се връщам, за да извърша добро.

— Чедо мое, небето ще ви благослови за това — каза старецът.

Двамата продължиха пътя си по брега на Сена. Откъм реката пътят бе обрасъл с гъст върбалак и ги отделяше от шумящите води. Пред тях вече светнаха фенерите на Пон Ньоф. Пътеката стана толкова тясна, че майорът и Ева трябваше да вървят един зад друг. Форцинети тръгна напред, а момичето ситнеше след него.

Изведнъж майорът чу вик, който се изтръгна от гърдите на Ева:

— Господин майор, пазете се да не паднете. Там на пътеката има нещо!

В същата минута това „нещо“ се съживи. То побегна, скочи и се пъхна между краката на майора.

Ева видя, че малкото същество измъкна кама и я насочи към коленете на стария войник. Смелото момиче се спусна към загадъчното същество и го ритна силно с десния си крак. От гърлото му се изтръгна болезнен писък и то падна на земята. В това време Форцинети отскочи встрани и извади шашката си.

— Какво става тук? — извика той високо. — Това е нападение, искат да ни ограбят!

— Хей, слепецо, накарай го да онемее! — писна малкото същество.

Из храсталака изскочи исполинска мъжка фигура и се спря до майора.

— Ето го, смажи го!

Гигантът замахна силно с железен чук. Ударът беше отправен към Форцинети.

— Назад! — извика Ева и скочи между убиеца и жертвата му. — Милостиви боже, какво значи това? Това лице, този глас…тате!…

В същия миг последва тежък удар и се чу трясък. Ева се повали с разбита глава на земята.

— Убиецо! — изрева Форцинети и се спусна с изтеглена сабя върху слепия.

— Назад, Мъртвешка глава! — извика Бижу. — Ти уби собствената си дъщеря, ти…

Последните думи на джуджето заглъхнаха на устните му и се превърнаха в глухо стенание. Острието на Форцинетовата сабя се беше забило в шията на дребното същество. Малкият престъпник хвана сабята с двете си ръце, залюля се и падна възнак на земята. От раната му шурна кръв и започна да обагря пътеката.

Бижу беше паднал до краката на Ева и се свиваше като смазана змия в предсмъртни мъки.

— Бедно момиче, ти пострада вместо мене — извика майорът и се впусна подир убиеца.

Но слепият вече не се виждаше. Той бе изчезнал. Като че ли земята го бе погълнала.

Престъпникът беше избрал страшен начин за спасение. Когато чу предсмъртния стон на Бижу, той разбра веднага, че е изгубил водача си и е останал беззащитен срещу нападателя. От моста се чуха гласовете на няколко минувачи. Те бяха чули вика на майора и бързаха към мястото на престъплението. Мъртвешката глава се разтрепера. Обзе го страшно отчаяние. Престъпникът знаеше, че е загубен, че животът му ще свърши под гилотината. Но в следната минута му хрумна друга мисъл. Престъпникът се сви на кълбо, търкулна се надолу към реката и се хвърли безшумно към вълните на Сена. Той потъна, но след малко се появи над водата и заплува в тъмнината, проклинайки слепотата си, докато си спомняше с ужас последните думи на Бижу: „Ти уби собствената си дъщеря!“

Такова страшно отчаяние обзе слепеца, че реши да сложи край на ужасния си живот и да намери гроба си на дъното на реката. Но в следния момент клетият захвърли това благородно решение и напрегна всичките си сили, за да се избави. Изглежда, че на това обезобразено мизерно тяло, лишено от зрение, нос и уши, животът беше мил и скъп.

Слепецът размахваше ръце и пореше водата. Тъмнината на нощта го прикриваше с черните си криле и никой не можа да съгледа беглеца. Но Мъртвешката глава изведнъж попадна в такова бързо и силно течение на реката, че не можа да му противостои, макар и да притежаваше исполинска сила. Престъпникът цепеше като бесен струите, но всичко беше напразно: течението го отвличаше все повече, а силите му постепенно го напускаха. Гърлото му се стегна от страх и ужас. Той усещаше, че кръвта замръзва в жилите му, че е загубен. Опита с всички сили още веднъж да изплува и този път сполучи да преодолее силата на течението. Тялото му се впусна през вълните и започна да се приближава към отсрещния бряг. Радостно чувство обзе престъпника, когато усети, че е избавен, в следния момент последва трясък и глух удар. Мъртвешката глава се вдигна над водата и сетне потъна бързо, като че ли на краката му беше прикачено олово. Беше се блъснал със страшна сила в лодката, която преминаваше безшумно край него. В нея се намираха двама лошо облечени мъже и гребяха бавно с веслата. Изведнъж нещо силно удари лодката и тя се наклони. Двамата скочиха бързо от местата си едва запазиха равновесието на лодката. В същото време единият от тях, младеж с грозно грапаво лице, извика:

— Ей, Соломон, там има келепир за нас. Струва ми се, че е удавен човек. Видя ли как потъна пред очите ни?

— Да, видях — отвърна Соломон Дулсети, лихварят и обирачът на мъртвите, и се наведе над водата, за да проникне с поглед под тъмната повърхност, — но дали беше мъртвец или жив човек,,това не мога да ти кажа. Драги Лейб, за подобни работи не се грижа. Ако още не е мъртвец, ще го направим. Доктор Триколет иска труп и ние ще му го доставим.

— Ето че се подава пак — прошепна младият Лейб и посочи нещо, което се подаваше над водата.

— Хвърли въдицата!

Във въздуха пропищя оловото, вързано на дълга връв, в края на която се намираше голяма остра въдица, каквито се употребяват при лов на големи риби. Въдицата попадна в брадата на разбойника и се заби дълбоко в плътта му.

— Дърпай! — заповяда Соломон Дулсети.

Трупът заплава безводно и стигна до лодката. Двамата евреи се наведоха, хванаха го и го изтеглиха. Същата лудост, която го обхващаше всякога, когато се намираше близо до смъртник, отново обзе Соломон. Старият евреин клекна до мъртвия и започна да го опипва с треперещите си ръце.

— А, какво е това? — сепна се той поразен. — Трупът е без нос, без уши, дори без очи. Дали рибите са се угощавали с него? Лошо! Доктор Триколет иска за парите си здрав, запазен труп. Лейб, донеси фенера!

— Чичо Соломон, почакай само минута — помоли момъкът. — Нека си измъкна въдицата. О, не било лесно. Ей сега ще ти светна.

Грозният момък извади от дъното на лодката малък фенер, отвори капака му и треперлив лъч освети тялото на удавения.

Соломон Дулсети хвърли бегъл поглед към отвратителното лице на удавения и изведнъж извика дрезгаво:

— Боже, това е Мъртвешката глава! Кълна се във Всевишния, че е Мъртвешката глава!

Старият евреин поглади козята си брада и после се обърна към младия Лейб — най-стария син на сестра му Себа. Госпожа Себа Лебел живееше в Броди^[1] и бе дошла от няколко месеца с детето си в Париж, за да може то да изучи занаята на почтения си чичо.

— Лейб, дете мое — изграчи Соломон, — чуй какво ще ти кажа. Този човек, този удавник, това мъртво парче месо, което уловихме с въдицата си, познавам твърде добре, защото често имах вземане-даване с него. Тоя беше най-прочутият разбойник и крадец в Париж и всяваше страх и ужас навсякъде, където се появеше. Наричаха го Мъртвешката глава заради вида му. Лейб, ако направиш поне наполовина от това, което е направил този почтен смъртник, ще станеш богат и прочут мъж. Ще занесем сега този труп на доктор Триколет, който ще го разпори с ножовете си за полза на науката. А защо да не го продадем? За това ли, че ми е бил добър приятел? Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец. В алъш-вериша няма приятелство. Имам ли право, Мъртвешка главо?

След като изрече този човеколюбив монолог, Соломон Дулсети се обърна със засмяно лице към вкочанения исполин и го потупа по гърдите, а достойният му ученик Лейб го изгледа учуден и като се озъби, повтори многозначещата поука на учителя и майстора си:

— Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец!

Форцинети въздъхна и се хвърли на колене до Ева. Старият войник вдигна окървавената й глава, после хвана дясната ръка на нещастната и попипа пулса й, за да разбере дали е жива.

— Разбойникът я уби! — изрече той тъжно. — Разби черепа й с чук. Помощ, помощ, тук се извърши страшно убийство!

Този вик прозвуча страшно в нощната тишина. От Пон Ньоф няколко минувачи притичаха към мястото на престъплението, събраха се около стария майор и загледаха безутешно момичето, което умираше в ръцете му.

Притеклите се на помощ бяха трима непознати. Двама от тях очевидно принадлежаха към нощните улични птици. Те бяха жени с начервени лица, облечени в странни тоалети. Но тези нещастни същества бяха толкова добродушни, че заридаха и запроклинаха убиеца, когато видяха окървавеното полумъртво момиче.

Третото лице беше един добре облечен господин, интелигентното му лице се украсяваше от гъста възсива брада, а зад очилата блестяха две хитри очи, пълни с живост.

— Не ридайте напразно — каза този господин на двете жени. — Ако искате да направите нещо за нещастната, побързайте към най-близкия полицейски участък и кажете да изпратят болничната кола.

Двете жени млъкнаха и се запътиха бързо към участъка.

— Мъртва ли е? — запита господинът стария майор.

— Не, мисля, че е още жива. Но нещастницата е загубена — силният удар на убиеца й строши черепа.

Господинът с очилата влезе в гъсталака, спусна се през стръмнината надолу към реката и намокри кърпата си във водата на Сена. Това беше доста опасно, но непознатият го направи без да се колебае. После се покатери по стръмнината и изми кръвта по челото и страните на пострадалата. Студената вода като че ли подейства добре на нещастницата. От гърлото й излезе тежка въздишка и след минута очите й се отвориха. Но личеше, че трябва да употреби големи усилия, за да събере мислите си и да си спомни за току-що станалото. Силни тръпки пролазиха по тялото й, а насълзените й очи се устремиха към забуленото от облаци небе. И тогава изтръпна.

— Хванаха ли го? — изстена тя едва чуто. Форцинети се наведе над нещастното момиче И го погали. От раната все още бликаше кръв.

— Дете мое, за кого говорите? — запита той тихо. — Кого да хванат?

— Баща ми, слепия ми баща!

Но в следния момент мислите й се насочиха в друго направление и тя продължи трескаво:

— Не, не обръщайте внимание. Аз бълнувах, тресе ме, но кажете ми бързо, хванаха ли човека, който ме удари по главата? Той е…

— Избяга — прекъсна я Форцинети. — Подлецът успя да се спаси.

От гърдите на Ева се изтръгна въздишка.

— Но неговият съучастник — продължи старият майор — не избягна наказанието си. Лежи промушен в краката ми.

— Струва ми се, че мъртвият злодей е момче — забеляза господинът с възсивата брада, — но не, сега го виждам по-добре, той е джудже.

— Бижу — изстена Ева тихо. — О, бедната майка, каква скръб ще й причини това известие!

Изминаха няколко минути, без някой да проговори. През това време Форцинети и непознатият се оглеждаха нетърпеливо за болничната кола. Ева охкаше тихо и студени тръпки побиваха младото й тяло. Тя вдигна бавно ръка и майорът почувства, че му хваща пръстите.

— Господин майор — прошепна тя с гаснещ глас, — последният ми час наближава. Усещам, че ще умра.

— Дете мое, не мислете за това! Вие ще живеете, пратихме вече за лекар.

Ева поклати печално глава и въздъхна безутешно.

— Помощта ще пристигне късно — простена тя. — Усещам, че до няколко минути всичко ще свърши. Никой, никой не ще плаче за мене, светът не ще забележи смъртта ми. Животът ми беше мрачен, мизерен, без любов и без щастие.

Форцинети и непознатият гледаха съчувствено прелестното младо момиче, което нямаше щастието да се наслаждава на живота.

— Но преди да умра — продължи Ева с все по-слаб глас, — искам да махна един тежък товар от душата си.

— Щом стигнете болницата, можете да повикате свещеника — утешаваше я Форцинети. — На него ще се изповядате, ако наистина ви тежи грях.

— Не ми трябва свещеник. На вас, майор Форцинети, и на този господин от другата ми страна ще изповядам тайната си. Бързо, нещо необикновено става с мене, студено… студено ми е… очите ми се премрежват… Притъмнява.

— Това са признаци на близка смърт — промърмори непознатият, като обърна лицето си.

Ева опита да се изправи малко. Чертите на смъртнобледото й лице бяха обтегнати, а очите й светеха необикновено. Внезапно тя вдигна дясната си ръка и посочи към отвъдния бряг на реката, сякаш виждаше там някакъв призрак. После от устата й се изтръгнаха с голяма мъка следните думи:

— На Дяволския остров — далече през морето — тлее един злочестник. Той се нарича капитан Алфред Драйфус. Казваха и казват още, че е изменил на Франция, осъдиха го, отделиха го от жена и деца и го пратиха на заточение. Но аз… — гласът изведнъж се усили и тя продължи едва ли не с тържествен тон — аз се кълна тук пред лицето на смъртта и Бог нека ми бъде свидетел: капитан Драйфус е невинен, той стана жертва на един мизерен и безсрамен подлец!

Умиращата се повали пак с болезнен вик на коленете на Форцинети. Непознатият се наведе над главата й и прошепна задавено.

— Всемогъщи Боже, какво знаете за капитан Драйфус О, съвземете се, говорете, говорете! Вие казахте, че е невинен. Имате ли доказателства? Слава Богу, тя пак отваря очите си!

Умиращата отвори уста и бързо продължи:

— Името ми е Ева Рихтер. Бях на служба в дома на Драйфус… майор Естерхази ме принуди да открадна от господаря си ключовете от писалищната му маса и Естерхази взе документите. Драйфус не е предател, той е невинно осъден… невинно… не…

От гърдите на Ева излезе още един глух стон и после тя затвори завинаги очи. Нещастното момиче се отпусна настрана, остана неподвижно и предаде душата си на Бога.

Старият войник закри с ръце очи и прошепна:

— Нещастната умря, без да ми каже къде да търся дъщеря си.

По Пон Ньоф мина кола. Светлината на фенерите й пронизваше нощния мрак. Тя се приближаваше бързо към местопрестъплението. Беше болничната кола, предназначена да закара Ева в болницата.

Телата на Ева и на джуджето Бижу бяха положени в нея и тя потегли към моргата — къщата на смъртниците. Форцинети и непознатият се упътиха заедно към Пон Ньоф.

— Умиращото момиче ви назова по име — каза господинът с очилата. — Вие сте майор Форцинети, управителят на военния затвор. Вашето име бе достатъчно да ми покаже, че имам работа с човек, известен със своята честност. Господин майор, случаят ни събра по чуден начин и ние сме свидетели на последното признание на умиращата, че капитан Драйфус не е изменил на Франция, а майор Естерхази — този мизерник — е откраднал известните документи на нещастния си колега и ги е продал на чужда държава.

— Господине, чух всичко — съгласи се майор Форцинети. — И мога да ви кажа, че показанията на умиращата никак не ме изненадаха. Винаги смятах Драйфус за невинен и знаех още от самото начало, че този офицер не е нито предател, нито престъпник. Да благодарим на Всевишния, че е изпратил сега лъча на истината, за да разпръсне най-после мрака на това ужасно подло дело. Сега поне знаем къде да търсим нечестивия виновник.

Непознатият се спря и сложи ръка върху рамото на Форцинети.

— Господин майор — погледна го той в очите, — решен ли сте да разгласим истината и да се борим заедно за нещастния заточеник на Дяволския остров? Готов ли сте да развеем знамето на истината и правдата и да се борите заедно с мен против лъжата и измамата дотогава, докато издействаме мъченикът да се върне пак в отечеството си и да прегърне жената и детето си?

— Да, решен съм! — отговори старият майор. — Зная, че ще загубя длъжността си, но предпочитам да гладувам и мръзна, отколкото да живея с мисълта, че един честен човек чезне невинно в железа и окови, а виновният подлец тържествува.

— Господин майор — пламнаха очите на непознатия, — вие ми говорите искрено. Да,-и аз ще издигна глас, макар цяла Франция да се опълчи против нас. Майор Форцинети, ние ще бъдем най-после победители — истината трябва да излезе наяве, въпреки че е заровена дълбоко в земята!

Двамата мъже си подадоха ръце и после се прегърнаха. Те стояха на Пон Ньоф и под тях шумяха загадъчно водите на Сена.

— И тъй, господин майор — завърши непознатият, — ние сме съюзници и рамо до рамо ще се впуснем в смела борба. Тия дни ще чуете нещо повече за мен. Дотогава нека моето име ви послужи като гаранция, че сте се съюзили с порядъчен човек. Аз съм писателят Емил Зола!