Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (100)

28.

В предградието Батиньол, където се намира работническият Париж, дето димят гигантски фабрични комини, дето хиляди и хиляди чукове ечат и прилежно се движат безбройни ръце от ранна сутрин до късна вечер, за да задоволят нуждите на огромния град, там, дето бедните и злощастните са намерили убежище между работническата класа и дето нищетата, порокът и престъплението виреят из улиците, там именно ще заведем днес читателя си.

Часът е шест. Сирените на фабриката дадоха знак, че работният ден е свършил. Безбройни работници и работнички, т.е. безброй модерни роби на деветнадесетия век наизлизаха на улицата през широките врати на мрачните работилници, където трябва да пъшкат през целия ден под тежката работа за нищожна надница.

Те бързат говорещи или мълчаливи към домовете си, в слабоосветените си стаички, в мрачните нехигиенични жилища, в които не живеят сами, а по двама и трима. Там ги очаква скромна вечеря, може би и намръщено лице, с което майката, мъжът, любовникът поздравява работничката, която все още не донася достатъчно пари вкъщи, макар че е работила цели шест дни в седмицата като товарно животно.

След като работниците се бяха почти разбягали, две момичета напуснаха фабриката на Прокасиновите наследници, която беше прочута из цяла Франция и оттатък река Рейн с производството на изкуствени цветя.

Тези две момичета бяха по-грижливо облечени от другарките си и изглеждаха по-образовани. Едната от тях беше руса красавица, висока и бледа, а другата цъфтеше като росна роза и красивото й лице, златорусата й коса и стройната й фигура, я правеха вълнуваща хубавица.

— Ева, върви по-бързичко — каза това красиво същество. — Чакам с нетърпение да отида вкъщи и да прегърна миличкия си Максим. Ах, ти не знаеш колко е мил. Сутринта така сладко ми протягаше ръчичките си, когато му казах довиждане.

— Драга Марион, мислиш ли, че бързам по-малко от теб! — отговори бледото момиче, назовано с името Ева. — У нас наистина не ме очаква такова малко същество, каквото ти имаш, но грижата за слепия ми баща не ми позволява да губя нито минутка. Бедният се нуждае повече от мен, отколкото детето ти от тебе. Ти поне можеш да бъдеш спокойна, че добрата госпожа Небел се грижи за него, сякаш е нейно собствено дете.

— Бедната госпожа Небел — съгласи се красивото момиче със златорусата коса, — тя не е изпитала голяма радост от собственото си дете. Малкият Бижу, синът й, е за съжаление останал джудже и макар че има и някои други качества, е подивял от постоянното скитане из улиците, където лете продава теменужки, а зиме кибрит.

Марион и Ева. Читателят без съмнение ще си спомни, че тези две момичета са наши стари познайници. И наистина, бледото високо момиче беше Ева Рихтер, дъщерята на Мъртвешката глава. След като изгуби приятелката си Павловна и научи от Помпадура в голямата парижка болница, че баща й е ослепял, тя направи всичко, за да намери нещастника.

Нейната невинна детска обич й подсказваше, че каквото и да е направил баща й и колкото и да е грешил, тя е длъжна да подкрепя този нещастник, когото е сполетяло божието наказание. Затова се отправи за Белмари и най-после сполучи да намери баща си.

Мъртвешката глава се намираше в плачевно състояние. След срещата си с Помпадура във воденицата, той бе напуснал нощното си жилище и скиташе из околността. Случваше му се често да няма през нощта подслон и да остава под открито небе. Когато намираше някоя празна кучешка колиба, напъхваше се в нея, а в по-студените нощи се завираше в боклука, изхвърлян от някой богат селянин зад стобора. — Мъртвешката глава просеше. Хората му подаряваха това-онова, само за да се махне по-скоро от очите им това страшилище. Дрехите му бяха изпокъсани и висяха по него като дрипи. Малко са тези, които могат да изтраят дълго такъв живот, но Мъртвешката глава притежаваше голяма сила и странна мечешка натура, която понасяше всичко. Неговият вид беше станал още по-ужасен. По грозното му лице бе израснала дълга пепелява брада и във ветровито време тя се развяваше, придавайки му вид на пъклено привидение.

Но истинската детска обич надви отвращението и страха и Ева прибра баща си в Париж. След фалита на фирмата „Бернард и синове“ тя изработваше изкуствени цветя във фабриката на Прокасиновите наследници с добра заплата. Беше наела за себе си и за слепия си баща по една стая в къщата на госпожа Небел, където се и хранеха. Там Ева намери Марион, дъщерята на Форцинети.

Читателите ни ще си спомнят, че тази нещастна жертва на черния майор беше занесена от къщата на акушерката Красцинска в родилното заведение за злочести жени, където подари живота на едно момче. Марион се оправи постепенно, възвърна младежките си сили и разцъфтя още повече. Но най-чудното и радостното беше, че отново си върна и нормалното душевно състояние, само не можеше да си спомни кой я беше прелъстил. Горката, знаеше само, че беше „черен мъж“. Марион си припомняше твърде добре, че е избягала от бащината си къща, защото не можеше да понесе срама. Но и сега още не се решаваше да се покаже пред очите на стария си баща. Тя укриваше своето име в болницата и след като напусна не се завърна в родния си дом, а отиде с труд да изкарва насъщния си.

В болницата лекарите я бяха обикнали и прислужниците я препоръчаха във фабриката на Прокасиновите наследници, където се и настани. Марион притежаваше извънредната дарба да прави изкуствени цветя и за много кратко време беше станала добра работничка, така че получаваше заплата, която й позволяваше да живее човешки с малкото си детенце Максим в къщата на госпожа Небел.

В тази къща се бяха събрали на вечеря. Масата беше покрита с чиста бяла покривка. Наистина, ястията не бяха избрани, но пак се харесаха на гостите, тъй като бяха вкусно приготвени, а хората бяха огладнели от тежката работа.

По време на вечерята Марион държеше детенцето у себе си. Малкото хубаво момче с русите къдри приличаше на майка си и беше станало любимец на гостите. Всички съжаляваха, че Максим не може да яде заедно с тях и трябваше още да смуче от шишенцето си.

До Марион седеше Ева, а до нея — баща й. Тя му режеше месото и се грижеше за него. Слепецът носеше зелени очила, за да прикрие донякъде отвратителната си грозота. Близо до Мъртвешката глава се беше сместило джуджето Бижу, синът на хазайката. Малкият беше клекнал на ниска пейка, пригодена специално за него. Госпожа Небел седеше до него и често ставаше, за да обслужва гостите.

Края на масата заемаше момък на около двадесет и пет години, който също се числеше към гостите на госпожа Небел. Този млад мъж се наричаше Арман Боне и беше счетоводител в същата фабрика, в която работеха Марион и Ева. Момъкът имаше симпатично лице, кестенява къдрава коса, малки мустачки и сиви очи. Въпреки че заплатата му позволяваше да живее по-охолно, той се задоволяваше с простите ястия, които му предлагаха, и със скромната стаичка на горния етаж в тази къща.

Членовете на това малко общество се разбираха добре помежду си, все едно че бяха роднини и принадлежаха към едно семейство.

В момента имаше думата Арман Боне и всички го слушаха внимателно, защото разказваше увлекателно. Особено внимателни слушателки бяха двете момичета. Те поглъщаха думите му с истинско благоговение, а когато нямаше работа край слепия си баща, Ева го гледаше постоянно. Тогава бледите й страни се покриваха с нежна червенина, а очите й блясваха като светулки.

Внимателният наблюдател веднага можеше да разбере, че Ева се интересуваше от младия счетоводител, но би забелязал, че тя хвърляше от време на време плахи погледи и към Марион. Особено тогава, когато Арман отправяше въпроси към красивата златоруса жена. Марион ставаше неспокойна след думите му, навеждаше се към детенцето си и целуваше малките ръчички, а очите й се напълваха със сълзи.

След като вечерята свърши, Арман Боне запали цигара, извади от джоба на сакото си вестник и го разгъна.

— Е, господин Арман, какво ново има в Париж? — запита Ева.

— Нищо добро — отвърна младият счетоводител. — Вестниците се занимават главно с ужасните престъпления, които от три месеца насам тревожат полицията ни.

— Какви престъпления? — поинтересува се Марион.

— Та не сте ли чели или чули нищо за това? — учуди се Арман. — Направо ми се вижда невероятно, защото зная, че във фабриката се говори много за това.

— Не участваме в разговори с другите — поклати глава Марион.

— Ах, да, забравих! Тогава ще ви разправя каквото зная от вестниците за тези тайнствени престъпления.

Арман дръпна няколко пъти от цигарата си и започна:

— От два месеца насам стават почти всяка нощ ту в една, ту в друга част на града престъпления, които се извършват винаги по един и същи начин — доказателство, че са дело на едни и същи злодеи. Почти всяка сутрин се открива по някоя простряна жертва, ударена с тъп предмет. Но най-чудното е това, че нападнатите не могат да обяснят как е станало нападението и че всички имат по едно и също нараняване. То се състои в прерязване на сухожилието на десния или левия крак под коляното. Наранените обясняват само, че на това място са усетили болка, вследствие на която са паднали. После разказват, че преди да могат да се вдигнат или да извикат, някакъв великан се хвърлил върху им и с това свършват спомените. Само някои са забелязали, че големият разбойник крие лицето си под маска. Раните на главите на нещастниците показват, че са от удар с железен предмет. В някои случаи нараняването е било толкова опасно, че е последвала и смърт. Че разбойниците прибират парите и скъпоценностите на жертвите си, се разбира от само себе си.

— Мамо, дай ми още малко яхния! — помоли малкият Бижу, след като Арман беше свършил разказа си.

Госпожа Небел изпълни желанието на сина си, а след това се обърна към момъка и го запита:

— А какво прави полицията? Не може ли да хване тези престъпници? Кои са те?

Бижу почна да се смее лудо.

— Мамо, ти си много чудна! — чак изхълца той. — Ако знаеха кои са, отдавна щяха да ги арестуват. Но това няма да стане никога, никога!

Арман Боне погледна учуден малкото момче.

— Вярвам, че разбойниците са хитри и няма да се оставят да ги хване полицията, защото… о, леле мале!

Гостите помислиха, че джуджето си е опарило езика с горещата яхния и че това беше причината за болезнения вик, който излезе от устата му.

Но всъщност малкият Бижу беше извикал, защото Мъртвешката глава го бе ощипал толкова силно за крака, че джуджето подскочи.

Бижу хвърли ядосан и презрителен поглед към съседа си и после започна усърдно да яде. Вместо него думата взе слепият.

— О, колко е печално — скръсти той ръце, — колко жалко е, че човеци извършват такива злодейства спрямо братята си. Много, които са грешили през живота си и са пристъпвали божиите заповеди, са бивали винаги сполетявани от божието наказание, а покаянието е последвало рано или късно.

Откакто Мъртвешката глава се намираше при дъщеря си и живееше в къщата на госпожа Небел, обичаше да проповяда и караше малкия Бижу да му чете от евангелието. В някои вечери слепецът и джуджето се затваряха в стаята и четяха по цели нощи Библията.

И днес, след като свърши вечерята, Мъртвешката глава стана и каза на малкия си съсед:

— Любезни Бижу, хайде да отидем в моята стая, ти ще ми прочетеш от Библията за фарисеите, а аз ще ти го разтълкувам. Джуджето скочи от мястото си, хвана ръката на слепия и внимателно го изведе от стаята. След малко от помещението на слепеца се чу църковна песен, която се пееше от двамата приятели на висок глас.

Госпожа Небел беше взела малкия Максим, за да го приспи, а Ева отиде в кухнята да вари кафе.

Марион и младият Арман Боне останаха сами в трапезарията. Красивото момиче се беше облегнало на прозореца и гледаше навън. На тясната, кална и мрачна улица играеха деца, а пред пътните врати седяха жените на работниците и бърбореха.

— Марион — чу тя един приятен глас, — Марион, искате ли да ме изслушате? Трябва да говоря с вас.

Дъщерята на майор Форцинети се обърна. Зад нея стоеше младият счетоводител и я гледаше с нежност.

— Марион — продължи Арман тихо, след като погледна към вратата на кухнята и се увери, че е затворена. — Марион, отдавна трябва да сте разбрали, че ви обичам. Моите погледи са ви открили това, но колко дълбока, колко голяма е любовта ми към вас, това не знаете и не мога да ви го опиша в тази минута, защото не намирам думи, с които бих могъл да се изразя. Марион, ако цените защитата и любовта ми на честен човек, не отблъсквайте предложението ми — станете моя съпруга и аз се заклевам, че ще ви направя щастлива!

Прелестната млада жена слушаше с трепет трогателните думи. Червенина покри красивото й лице, тя затвори очите си и притисна ръце към развълнуваните си гърди.

— Господин Арман — задъхано изрече тя, — благодаря ви за любезните думи. Трябва да ви призная, че вие сте за мене мил и скъп. Но да стана ваша жена — не, не, това не мога. И понеже ви уважавам и ценя високо както никой друг на земята — принудена съм да отблъсна предложението ви.

— Марион — викна Арман и забрави от вълнение да сниши гласа си, — Марион, в тази минута вие ми подарихте небето и същевременно ме хвърлихте в страшна пропаст. Как така? Вие ме обичате и не искате да станете моя жена? Кажете ми, каква е пречката помежду ни?

— Моето минало — детето!

Из очите на Марион бликнаха сълзи.

— Господин Арман, вие сте почтен човек — продължи нещастното момиче, — а аз — опетнено същество. Но ако ме обичате, трябва да ми повярвате, кълна ви се в успокоението на душата си, че не съм била лоша, лекомислена и безчестна, че Максимовото раждане е страшна тайна за мен. Как да ви обясня, как да ви накарам да повярвате в невероятното…

Тя закри с ръце лицето си и захълца тихо, но сърцераздирателно. Арман я прегърна и я притисна нежно към гърдите си.

— Обично мое момиче — шепнеше той, — не ми трябва никакво обяснение и ако искаш,никога вече няма да говорим за миналото ти. Както ще бъда за тебе добър съпруг, така и детето ти ще намери в мое лице грижлив баща. Марион, моя Марион, обичам те неизказано! Кажи ми само, че искаш да станеш моя, моя обична съпруга завинаги!

Жената се притисна до мъжа, главата й се отпусна на рамото му. В тази минута те бяха толкова запленени от сладостните си чувства, че не усетиха тихото открехване на вратата.

На прага се показа Ева. Бледото момиче беше толкова поразено от видяното, че залитна. По лицето му се изписа дълбока, неизказана болка. Хвана се с две ръце за вратата, държейки се едва на краката си. Стисна устни, за да сдържи вика си. После полека и безшумно затвори с трепереща ръка и се опря на рамката. През открехнатата врата се виждаше и чуваше всичко, което ставаше в стаята. Ева остана да слуша, искаше да изпие чашата на болката до дъно. Тя също обичаше момъка, който в този момент държеше приятелката й в прегръдките си и я молеше да стане негова съпруга.

О, какво блаженство имаше в тази дума! Ева би дала половината от живота си, ако Арман говореше така на нея. От много месеци насам тя всеки ден, всеки час очакваше признанието на Арман. Горката, никак не допускаше, че този момък ще потърси искрена любов в друга, а не в нея! Не беше ли тя честно, неопетнено момиче? А Марион! Наистина, Ева обичаше от все сърце приятелката си, но грехът на Марион не можеше да се скрие. Арман го виждаше всеки ден. И все пак бе харесал онази, която нямаше чисто минало и непокътнато сърце.

Развълнуваната кръв на Ева, бликаща буйно в жилище й, преля в мозъка. Сигурно красотата на Марион го бе заслепила. То беше само моментно опиянение. Когато премине, той ще се разкайва и ще се чувства нещастен. Някакъв непознат глас шепнеше на Ева:

— Ти трябва да го запазиш от заблуждение. Употреби всичко, за да го отделиш от нея. Намери средство Арман да забрави Марион. Тогава, тогава ще принадлежи на теб!

Досега Ева не беше правила никому зло. Но този проклет глас разврати чистата й душа. Тя почна да го слуша и да му се подчинява. И за пръв път стана подслушвачка. Чу гласа на Марион, който казваше на Арман:

— Обични ми, трябва да знаеш всичко, всичко как е станало… Преди не бях бедна и изоставена. Аз принадлежах преди към най-доброто общество. Дъщеря съм, едничко дете на майор Форцинети, директора на военния затвор. Баща ми ме обичаше сърдечно и ме пазеше като очите си. О, Боже мой, ако старият ми баща знаеше къде се намирам, той щеше да ме търси и да ме намери и в най-затънтения край на Париж. Но съм принудена да се крия от него, защото не смея да занеса в къщата му срама си. Преди около една година се разболях от нервна болест, която ме обхващаше от време на време. По цели седмици бивах в пълно съзнание, но внезапно ме обземаше нещо непознато и ми се струваше, че трябва като че ли да се покорявам на невидима сила, сила, която не виждах пред очите си, но която ме владееше, както господарката има власт над своята беззащитна робиня. Струваше^ми се също, че болките ми от време на време нарастваха след срещата с неизвестна личност.

— А коя беше тази личност? — запита я бързо Арман. — Мило ми гълъбче, не можеш ли да си припомниш?

— Не, Арман. Заклевам ти се, че не зная, но вярвам, че той е някой злосторник, който се е възползвал от моята безпомощност и е станал баща на Максим.

Арман хвана внезапно ръцете на Марион и я загледа втренчено в очите. Тя изтръпна.

— Какво правиш? — простена тя беззвучно.

— Не се страхувай, мила моя, няма да ти сторя нищо. Но кажи ми, не си ли спомняш този злосторник да те е гледал често с подобен поглед, както сега те гледам аз?

Марион изтръгна ръцете си и разтърка слепоочията си. Обхвана я страшно вълнение и пред очите й се въртеше цял рояк от мисли, спомени и сцени.

— Боже — извика тя, като че ли се събуждаше от лош сън, — сега зная, всичко. Тъй, да, тъй се спущаха лъчите от неговите очи в моите, пред мен се мярна бледо лице, обкръжено от черна брада. Устните му се отварят, от тях се изтръгва повелителен вик, той влиза като стрела в мозъка ми и после…

Марион падна изнемощяла в разтворените обятия на Арман.

— После не помня нищо повече — изстена тя, — тогава не можех да устоя на силата му!

— Подлецът те е хипнотизирал — извика сърдито младият човек, после притисна нежно хубавата жена до гърдите си и каза задавено:

— Обична Марион, какво страшно престъпление са извършили с теб. Ти си невинна, ти си чиста като ангел и ако баща ти знаеше как стои работата, той щеше да ти прости и да те обича пак, както преди.

Марион печално поклати глава.

— Баща ми няма да повярва — каза тя. — А ако го направи, скръбта ще го отведе в гроба, като знае, че дъщеря му е обезчестена. Той ме мисли за мъртва и нека така да остане всичко. А не зная и дали ще одобри нашия брак. Той е горд човек и навярно е виждал друго бъдеще за единствената си дъщеря.

— Тогава нека не знае нищо за нас — изрече тържествено Арман. — Приемам те на драго сърце както си: без майка, баща, подслон и защита. Аз също съм сам на света и съм дете на любовта. Баща ми е богатият нотариус Натузиус, който притежава милиони. Той е прелъстил майка ми, завладял нейния имот и я зарязал в мизерия. След като ограбил честта и парите й, изпъдил я на улицата и тя станала работничка като теб. Възпитала ме е, като е похарчила и последните си пари. Прочее, ти виждаш, че ние сме сам-самички на света, защото майка ми умря преди пет години. Марион, моето сърце е жадно за любов. Искаш ли да му я дадеш?

— Да, искам любов и ще давам любов.

Те се прегърнаха и запечатиха минутата с безброй пламенни целувки.

Ева стоеше на колене в кухнята и притискаше лицето си към едно дървено столче. Водата за кафето отдавна вреше на огъня и пееше еднозвучната си мелодия.

Огънят до огнището хвърляше тъмночервеникав блясък върху разплаканото й лице и се виждаше, че по него бе изписано страшно намерение.

— Ще ги разделя — шепнеше дъщерята на слепеца с треперещи устни. — И ако го направя, ще бъде по-добре за Марион, тя е дъщеря на виден човек, на нея не подобава да е при нас. Баща й трябва да я намери още тази нощ, да, тази нощ!