Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (99)

27.

Там, където Тапашос^[1] се влива в Амазонка, се простират безкрайни девствени гори. Те обхващат цялата област от реката до границата на Френска Гвиана. Да се опише дивата, романтичната красота на тия гори е невъзможно, защото това, което там е направила природата, не може да се предаде с.думи.

На една квадратна миля могат да се срещнат повече от сто вида дървета. Лиани и какви ли не паразитни растения обвиват тия хилядолетни стари дървета. Преплетеният клонак образува дълги стени и за да може човек да мине, трябва да си пробива път с брадва или с нож. По високите върхове на дърветата се люлеят зелени папагали, синьо-червени лъскави колибри, пъстри косове, бразилски кълвачи с малки главички и стотици други видове птици. Големи стада маймуни се крият зад огромни листа. Страхливи рогачи, грациозни сърни, щрауси и зебри изпълват гората. Но в тях живеят и много опасни животни. Тежко на този, който срещне мечка, пантера, леопард или ягуар.

С една дума, тези девствени гори приличат на онзи земен рай, от който Адам и Ева са били изгонени по заповед на господ. Разликата е само тази, че хората сами бягат от този рай, щом се убедят, че не могат да живеят в него. А онзи, който се заблуди в безкрая му, е безмилостно осъден. Той става жертва на хищно животно или загива в някое блато.

Колкото човек се приближава към Френска Гвиана, девствената гора добива все по-страшен вид. Дървесата стават така гъсти, че слънчевите лъчи не могат да проникнат през листния покрив на гората. Затова в тези гори владеят вечен полумрак и влага. Там се намират известните блата на Френска Гвиана, препълнени с безбройни опасни животни.

Далече от блатистата област на Френска Гвиана, там, където се съединява райската гора с Бразилия и където романтичността и девствеността й пленяват човешкото око, през едно горещо утро четирима души бяха легнали под сянката на гигантско мангово дърво. Големите му корени приличаха на нокти на фантастично същество и се простираха до едно малко застояло езеро. Изглежда, че пътниците нарочно бяха избрали това място край езерото, защото там беше по-прохладно, отколкото в гъстата девствена гора. Те бяха легнали върху вълнени постелки, навярно с намерение да прекарат горещия ден в сън.

Сред пътниците веднага се познаваха Алиса и Херманса. Пътуването през девствените гори бе направило американката още по-свежа и пъргава. Красивите й сочни страни бяха покрити с нежна руменина, а от полузатворените й очи понякога блясваше лъч на енергия и решителност. Спящата до нея Херманса обаче изглеждаше болнава. Лицето й бе бледо и посърнало, а очите й — заобиколени от тъмносини кръгове. Тя спеше неспокойно. От време на време прошепваше някоя дума или се стряскаше. Студена треска мъчеше болното й тяло. Тази пожертвувателна жена, искрена и вярна съпруга, която се изложи на най-големи опасности и обходи страшните бразилски гори, за да намери обичния си мъж и да го избави от пленничеството, се разболя опасно. От една седмица страдаше от треската, която често покосява чужденците в Бразилия, мъчи ги с месеци, докато най-после ги умори.

Малко настрана от жените спяха двама мъже. Единият от тях — рус великан — хъркаше толкова силно, че плашеше малките птички из шубраците. Това бе Клаус Грот, капитанът на парахода „Бригита“, останките на който се намираха на морското дъно.

— Проклети Равелак! — мърмори спящият и се обръща тежко на другата си страна.

В съня си, както и в будно състояние, капитанът се занимаваше постоянно с мизерния престъпник, който потопи парахода му. От оня миг, когато видя гибелта на „Бригита“, този добродушен германец мислеше само за отмъщение. Клаус Грот очакваше походът през бразилските гори и блата към Каена да доведе не само до освобождаване на нещастния капитан, но до отмъщаване на подлия Равелак, който, след като избяга от „Бригита“ със спасителна лодка, без съмнение се криеше някъде из тия места.

В неспокойните си сънища добрият германец често биеше наоколо с юмруци и понякога удряше спящия до него съсед, не друг, а Емил фон Пикардин, който се намираше постоянно в опасност да получи юмручен удар, предназначен всъщност за предателя Равелак.

Съвсем други бяха сънищата, които вълнуваха душата на Емил. Пред него се появяваше прелестно момиче с нежно, мило лице. Младежът чуваше сладостен глас. Той слушаше нежно звучна песен от руската степ, песента, която някога плени сърцето му.

Емил фон Пикардин сънуваше Павловна. Неговият полубуден дух виждаше там, в бразилската девствена гора любимата си и чувстваше, че я държи в обятията си и я притиска сладостно до гърдите си, сякаш е вече негова съпруга. Той вярваше, че Павловна се намира в Париж, обкръжена от блясък и богатство. Живееше с надеждата, че нейната красота, нейната чистота и девственост се закрилят от любящ баща!

Лека ръка го побутна по рамото и той се събуди от сладките си сънища. Клетият Емил се намираше в девствената гора на Бразилия, а Павловна беше далеч от него. Над него се бе надвесила Алиса Тери.

— Бароне, извинявайте, че нарушавам съня ви — каза американската детективка, — но трябва да говоря нещо с вас докато приятелите ни още спят.

Пикардин стана веднага.

— Госпожице Тери — разсъни се начаса той, — говорете, ще ви изслушам внимателно, тъй като от вашето лице виждам, че ще ми съобщите нещо важно.

— Не се лъжете — кимна американката — и може би сте разбрал, че се касае за Херманса.

— Нашата приятелка е болна — въздъхна баронът тежко.

— Горката е толкова болна, че не може да продължава пътешествието. Страда от треска и ако продължим с нея, значи да си играем с живота й!

— Какво да се прави? — възкликна Емил фон Пикардин.

— Трябва да се върнем в Пара^[2], откъдето тръгнахме.

— А какво ще правим в Пара?

— Там постоянно има параходни съобщения с Ню Йорк. Ще се качи на параход и ще избегне лошия климат, който не й позволява да оздравее. Пари имаме достатъчно. Както знаете, при потъването на „Бригита“ сполучих да спася три хиляди фунта стерлинги в английски банкноти.

— Тези пари бяха благодат за нас — спомни си Пикардин, — тъй като без тях не бихме могли да купим нищо в Пара, където пристигнахме с лодката си.

— Херманса трябва да се върне — продължи Алиса. — Тя ще пътува от Пара за Ню Йорк, а оттам за Париж. Вярвайте ми, приятелю, болестта, която мъчи съпругата на капитан Драйфус, е опасна. Тя не казва, но аз зная, че мисълта за детето й, за малкия Андре, ще я довърши.

— Тогава още днес всички трябва да се върнем в Пара!

— Всички ли! — учуди се Алиса. — О, не, любезни бароне. Що се отнася до мене, аз ще следвам плана си. Дойдох в тази страна да спася нещастния капитан Драйфус от Дяволския остров. И ще го направя, ако не ми попречи смъртта?

— Но вие не можете да го сторите сама — възпротиви се Пикардин. — Вие сте слаба жена, как ще успеете да преминете без мъжка подкрепа блатистите места на Гвиана, за да достигнете невредима в Каена?

— Няма да бъда сама, капитан Клаус Грот ще ме придружава.

— А аз?

— Вие ще отведете Херманса в Пара. Пикардин понечи да възрази, но не можа, защото Херманса се беше събудила и повика Алиса, която веднага отиде при приятелката си. Болната й подаде ръцете си и американката почувства, че са горещи и сухи.

— Усещам, че ме тресе — потръпна Херманса. — Боже мой, няма да мога да продължа пътешествието и ще умра тук, в гората, без да видя нещастния си съпруг. Каква страшна съдба!

— Няма да умреш — успокои я Алиса. — Ти си млада и тялото ти ще се справи с треската. Ще ти дам таблетка хинин, той ще ти помогне.

Алиса отиде до дървото, до което се намираше багажът на пътниците. Тя извади от една чанта сребърна кутийка, в която се намираше хининът. Емил фон Пикардин се отдалечи малко и запуши цигара. Клаус Грот, току-що събудил се, се надигна и разтърка очите си.

— Капитане, подръжте за минута тази кутийка — помоли го Алиса. — Искам да изправя малко нашата болна. Пазете кутийката като очите си, защото нямаме повече от това скъпоценно лекарство против треската.

— Къде са негрите? — запита капитанът, като се озърна на всички страни.

— Отидоха малко напред, за да изследват пътя и да го освободят от шубраците и други препятствия.

Пътниците не биха могли да навлязат в опасната девствена гора без опитни предводители. Алиса Тери бе наела от Пара двама негри за похода си през бразилските гори. Чернокожите познават добре околността и са крайно нужни при подобно пътешествие. Те носеха багажа на пътниците и им проправяха път през гъстите гори с острите си брадви и ножове.

— Госпожо Драйфус, как сте? — обърна се капитанът към болната, след като взе кутийката с хинин.

— За съжаление, не много добре — отвърна бързо американката и се обърна към Херманса.

Добрият Клаус Грот не беше се събудил окончателно. Той все още се намираше в полусън. След като избърбори няколко пъти името Равелак и изрече няколко псувни, очите му се затвориха, а главата му клюмна почти до кутийката с хинин, която се намираше в скута му.

Зад мангановото дърво внезапно се чу неясен шум. Сякаш човек вървеше бос, за да не го усетят. Обаче не беше човек, а маймуна с необикновено голям ръст. Тази порода маймуни са извънредно пъргави животни, притежават огромна сила, катерят се с голяма ловкост и умеят да се прехвърлят от дърво на дърво, без да слизат на земята. Те са добродушни, но могат да станат и опасни, ако се разсърдят.

Маймуната се приближаваше бавно и предпазливо към пътниците, постоянно се озърташе и махаше с опашката си. Но най-чудното беше това, че тя имаше завързана бяла кърпа на врата си. Навярно я бе намерила или откраднала и, видяла, че хората си завързват подобни кърпи около врата, е направила същото.

Маймуната бе забелязала седящия до дървото капитан. Види се, неподвижността на спящия човек я бе подбудила да го наблюдава по-отблизо. Тя се приближи на три крачки и се спря зад него. Намръщи грозното си лице и белите й остри зъби се показаха. Тя вдигна безшумно пръта, който държеше в ръка над главата на капитана. Стойката на тялото й бе заплашителна, а лицето й — разярено.

Маймуната можеше с един удар да убие спящия човек. Тъй като никой не гледаше към него, животът му висеше на косъм. Провървя му, че Алиса му бе дала кутийката хинин. С това тя му спаси живота. През листата на мангановото дърво проникна слънчев лъч, който падна върху кутийката и полираната й металическа плоскост светна като огледало. Маймуната прояви любопитство, навярно й се стори, че това е някакъв плод. Поиска да я вземе. Скочи върху рамото на едрия силен мъж, хвана лъскавата хининова кутийка, а с другата ръка захвърли пръта, за да може по-добре да хване новата играчка.

При това нападение Клаус Грот се събуди веднага, скочи на крака, но в същата минута маймуната избяга към дървото и започна да се катери по него.

Капитанът помисли, че го е нападнал човек. Мислите му веднага се отправиха към този, когото мразеше най-много на света:

— Равелак! — извика той. — Подлецо, крадецо, убиецо, и в гората ли човек не е спокоен от тебе?

Алиса се спусна към капитана, защото беше чула вика му и шума от бягащата маймуна. Американката хвърли бегъл поглед към мангановото дърво и веднага разбра какво се бе случило.

— Да, това е маймуна — съгласи се капитанът, — но толкова прилича на подлеца Равелак, та помислих, че този нехранимайко ме е нападнал.

Той извади голям нож от пояса си и се спусна да убие маймунката. Алиса забеляза в маймунската ръка блестящата кутийка. Тя побледня и задържа Клаус Грот.

— Нещастнико — скара му се тя, — какво си направил? Оставил си маймуната да открадне кутийката, в която се намираше всичкият ни хинин. Трябва да я вземем, иначе Херманса е загубена.

— Проклети разбойнико! — кресна капитанът. — Ще те окова и вържа, ако те хвана. Ела по-бързо, за да опиташ ножа ми!

— С ножа не ще можеш да направиш нищо — намеси се Емил фон Пикардин. — Тук може да помогне само пушката. Капитане, ще донеса пушката си.

Маймуната се беше покатерила на дървото и се държеше за голям клон. Тя се премяташе спокойно по дървото, оглеждаше грозния си образ в лъскавия капак на кутийката и тръскаше съдържанието й, което я развеселяваше.

Отдолу Клаус Грот я обсипваше с куп псувни и клетви. Разбира се, маймуната никак не се впечатляваше от тези думи.

Емил се приближи предпазливо с пушка в ръка към дървото. Маймуната не се и опитваше да бяга, а гледаше с нарастващо любопитство блестящата цев на пушката, като че ли искаше да вземе и нея.

Пушката гръмна, маймуната издаде силен вик и падна на земята.

— Бароне, улучихте! — развесели се капитанът и изтича към умиращото животно. — Жалко, че не се яде?

— Кой ви каза, че не се яде! — изгледа го баронът. — Индийците ценят много месото й, но си имаме достатъчно дивеч, който е по-вкусен.

Куршумът бе пронизал главата на маймуната. До нея лежеше кутийката с хинин.

— Слава Богу, Херманса пак има лекарство! — каза Алиса, която също се беше приближила. — Но вижте каква кърпа има маймуната на врата си! Капитане, да не я е откраднала от тебе?

Клаус Грот бръкна в джобовете на палтото си и извади синя кърпа.

— Моите са все пъстри — отговори той, — но си спомням, че кърпата беше вързана около шията на животното още когато го видях.

— Тогава трябва да я е откраднала от друг човек — заключи американката. — Това е доказателство, че освен нас тук се намират и други хора.

Пикардин се наведе над мъртвото животно и развърза кърпата от врата му. Но едва беше хвърлил поглед върху бялата кърпа и уплашен извика:

— Вест! Тази кърпа съдържа известие. По нея има писано нещо!

Хермаса също беше чула вика на барона. Тя се надигна въпреки слабостта си и се отправи към другарите си.

Емил разстла кърпата върху стъблото на манговото дърво, така че всеки да може да види написаното с тъмночервена като кръв боя.

— Това са френски думи — разбра Херманса.

— Аз ще прочета известието — каза младият барон и започна: „Четирима пленници от Дяволския остров при Каена са избягали и се намират на около десет мили от границата, в блатистата област на Френска Гвиана. Намират се в плачевно състояние. Те са без достатъчно храна и оръжие и не могат да се защитават срещу дивите зверове, нито могат да убият дивеч за уталожване на глада си. Като последно средство те написаха тоя свой отчаян вик с кръв на бяла кърпа и я прикрепиха върху стъблото на близкото дърво, за да се знае за края на живота им.

Дано Бог скоро ни избави от мъките ни!“ След като баронът прочете това известие, сред пътниците настана мълчание.

Херманса заплака и се хвърли в обятията на Алиса.

— Моят мъж — изхлипа съпругата на капитана, — моят беден измъчен съпруг! Може би горкият се намира между тия, които преди смъртта си са съчинили това писмо, може би кръвта е негова. О, Боже, той гладува, той е заобиколен от диви зверове и когато ние стоим тук и четем известието му, може би той вече е мъртъв!

— Успокойте се, любезна ми приятелко — заутешава я американката, притискайки я нежно до гърдите си, — още не е доказано, че твоят съпруг, капитанът, се намира между тези четирима нещастници. А ако е между тях, бъди уверена, ще го спасим.

— Да го спасим! — погледна я тъжно Херманса. — Вярваш ли, че можем да му помогнем?

— Надявам се. Поне ще направим всичко възможно, за да спасим тези загубени бегълци. Нали, любезни ми приятели? — Алиса се обърна към капитана и барона. — Нали и вие сте на същото мнение: да не губим нито минутка и да изпълним този човешки дълг!

— Нито минутка! — извикаха Емил и Клаус Грот.

— Като претърсим цялата гора, ще ги намерим.

— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката, — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.

— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.

Пътниците прибраха вещите си и се приготвиха за тръгване. Херманса се чувстваше много по-добре. Надеждата, че скоро ще види любимия си съпруг, й даде нови сили, а взетият хинин подейства на болната.

За тяхно щастие след малко се завърнаха и двамата черни водачи. Те известиха, че според тях както и според много други неоспорими признаци, се намират близо до границата на Френска Гвиана и опасното съседство на блатата не е далеч.

— Толкова по-добре — реши Алиса Тери. — Поне можем да се надяваме, че ще стигнем скоро нещастното място, където се намират заблудените.

Пътниците коленичиха, отправиха гореща молитва към небесния отец и после поеха навътре в девствените гори, без да обръщат внимание на големия пек.

Негрите прибраха багажа и тръгнаха напред да пробиват път за господарите си със своите сечива. Четиримата приятели ги следваха бавно и мъчително. Те не говореха, но по устните им трептеше въпросът:

— Ще ги намерим ли? Ще видим ли мъченика на деветнадесетия век, невинно осъдения, злочестия капитан Драйфус?