Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (98)

26.

В луксозно обзаведения салон на генералшата Клотилда дьо Боазльо заглъхнаха последните звуци на една соната от Бетховен. Две жени седяха пред скъпото пиано. Едната от тях бе красивата Клотилда, облечена в разкошна жълта копринена рокля, другата бе младо момиче в толкова скромно облекло, че веднага се виждаше голямата разлика между двете жени. Момичето бе много красиво, макар че носеше черни дрехи. То бе компаньонката на генералшата Клотилда дьо Боазльо и живееше в къщата й едва от няколко дни. Казваше се Фернанда Турвил.

Да, ние намираме Фернанда отново и то в къщата на генерал Боазльо, нея, дъщерята на оная госпожа Турвил, която бе до неотдавна собственица на публичния дом на Рю Росини, дъщерята на оная госпожа Турвил, която избяга през ужасната нощ с дъщеря си и не можа да вземе в бързината нищо със себе си. Но съдбата се смили над младото момиче и майка й. Госпожицата намери работа в дома на генерал Боазльо. Генералшата хареса младото момиче и го превърна не само в своя компаньонка, но и в приятелка.

— Госпожо, струва ми се, че съм срещал вече някъде тази госпожица. Бихте ли ми позволили, госпожице, да помисля, къде е било това?

Фернанда погледна презрително прелъстителя си.

— Имате грешка, господине — отвърна тя студено. — Не съм имала никога честта да срещна господин полковника. Името ви, обаче, ми е много добре известно. Познавах някога един човек с това име, който беше член на порядъчно семейство, а падна толкова низко, че стана вулгарен убиец!

Анри прехапа устни. Мускулите на лицето му се изпънаха, а проницателен наблюдател веднага би забелязал, че полковникът едва успяваше да остане спокоен.

— Историята, за която загатвате е сякаш много интересна, мила Фернанда — възкликна Клотилда. — Кого е убил въпросният Анри и при какви обстоятелства е било извършено престъплението?

— Той уби един човек — издума Фернанда с твърд глас и погледна проницателно бившия си любовник, — който му беше вече неудобен, защото знаеше премного за него. Помислете си само, госпожо, той бе толкова жесток и хладнокръвен, че уби жертвата си със собствените си ръце, уви врата на мъртвеца с колан и го окачи в един шкаф, който след това заключи!

— Тя знае всичко — помисли Анри и студена пот изби по челото му. — Фернанда е видяла как съм извършил убийството!

И се усмихна криво.

— Красива госпожо — рече той, — не е хубаво човек да се занимава още от сутринта с толкова страхотни убийства. Какво ни интересуват черните страни на живота!

— И аз вярвам — включи се в разговора генералът с лека ирония, — че моята обична жена се чувства щастлива с мен и се надявам, че не съществува нито едно нейно желание, което да не съм изпълнил.

Клотилда отбягна да даде отговор и след още няколко учтиви фрази се сбогуваха с двамата офицери. Стопанката на дома и Фернанда отново останаха сами.

— Фернанда — прошепна генералшата, — идете до прозореца и вижте през завесите дали двамата господа са напуснали къщата. Наблюдавайте добре, необходимо ми е да зная точно. Отивам в моята спалня, за да се преоблека, а след това ще излезем заедно.

Генералшата напусна салона, а Фернанда застана до един прозорец, скрита зад завесата, за да наблюдава улицата.

Срещата с Анри уби надеждата й за спокойно бъдеще. Колко се чувстваше щастлива досега и колко пъти бе благодарила на Бога, задето я заведе в дома на генералшата, където я обичаха и където печелеше със сравнително лека работа много повече, отколкото бе нужно за скромния живот с майка й. Нито генералшата, нито нейният съпруг подозираха нейното минало. Сега обаче Анри бе намерил скривалището й и съдбата я срещна с подлия прелъстител, от когото искаше да се скрие.

Той навярно нямаше да мълчи, щеше да направи всичко възможно, за да разклати нейното положение в тази къща и да я лиши от прехраната й. Най-ужасното бе, обаче, че Анри знаеше, къде да потърси Фернанда, за да я принуди със заплахи да приеме отново една любов, която отвращаваше дълбоко младото момиче. Докато Фернанда размишляваше над всичко това, тя видя пред къщата да пристига файтон. Генерал Боазльо и полковник Анри се качиха и тръгнаха. Стори й се, че Анри прошепна няколко думи на генерала, който отвърна с ироничен смях. Фернанда се разтрепери. Подлецът разказваше навярно коя е майката на Фернанда и в каква къща е израснало момичето.

СВ този момент момичето чу зад себе си странно и леко покашляне, както кашлят стари хора, страдащи от задух. Фернанда се обърна. Пред нея стоеше, в средата на стаята, стара около седемдесетгодишна дама, облечена в черна рокля, скроена според модата на миналото столетие. Под старомодната шапка се подаваха бели коси. Старата дама носеше в ръка зелена плетена чанта.

— Госпожо, как сте влезли? — възмути се Фернанда. — Какво желаете и коя сте вие?

Старата дама с белите коси започна да се смее весело. Когато разтвори устата си, Фернанда видя два реда разкошни зъби.

— Явно маската ми е доста сполучлива! — чу се един познат на Фернанда глас. — Даже вие, мила приятелко, не ме познахте!

— Госпожо генералша — удиви се Фернанда, — вие ли сте? Вие се преоблякохте? Да не би да излизате така маскирана на улицата?

— Да, мила моя, това ще направя, а вие ще ме придружите. Аз ще играя ролята на вашата майка! Нека слугите ми помислят, че е пристигнала майка ви, за да ви вземе. Щом излезем на улицата, няма от какво да се страхуваме, едва ли ще ме познае някой. Бързайте, Фернанда, облечете си и ми позволете да ви говоря на „ти“, за да мога да свикна с ролята си на майка.

— О, госпожо! — извика младото момиче — аз бих била много щастлива, ако ми говорите на „ти“.

Фернанда облече палтото си и сложи малка кожена шапчица. Сетне напуснаха заедно стаята. Те не минаха през главния вход, а излязоха през една малка вратичка и се запътиха към улицата.

Внезапно ги срещна Луиза, камериерката на Клотилда.

— Какво, вие си отивате вече, госпожице Турвил? — изписка тя и изгледа любопитно старата дама. — Генералшата освободи ли ви вече за днес?

— Да — отвърна Фернанда. — Майка ми дойде, за да ме вземе. Трябва да уредим въпроса по едно наследство в съда. Госпожа Боазльо бе толкова добра и ми даде отпуск.

— Добре, че ми казахте — рече камериерката. — Разхождах се из градината, за да подишам чист въздух. Сега ще отида при госпожата, тя не обича да остава сама.

— Няма нужда — разтревожи се Фернанда. — Госпожа Боазльо се оттегли в нейната стая, понеже страда от силно главоболие. Не иска да вижда и да говори с никого, преди да го повика сама.

Двете жени минаха покрай камериерката и излязоха на улицата. Красивата Клотилда дьо Боазльо имитираше много ловко походката и държанието на стара дама, която не умее вече да ходи добре.

— Къде отиваме? — запита Фернанда тихо.

— В Рю Бержер — гласеше отговорът на Клотилда. — Сега ще се качим на омнибуса.

— Защо не във файтон?

— Защото се опасявам, че ни наблюдават, а това е по-трудно, когато се качиш в омнибус Ето иде омнибусът. Хайде, нека да се качим по-скоро.

Двете дами направиха знак да спре и се качиха в общественото возило. Те слязоха на ъгъла на Рю Бержер. Клотилда се насочи към малката сладкарница, намираща се в старомодна къща. Влязоха, седнаха на една от мраморните маси и поръчаха шоколад. Генералшата извади от плетената зелена чанта една носна кърпа и я сложи пред себе си върху масата.

В този момент в другия ъгъл на сладкарницата се изправи висока тъмна фигура, която се намираше вече там при влизането на Фернанда и генералшата, но бе скрита до този момент зад разгънат вестник.

Фигурата се оказа млад свещеник, който имаше интелигентно и приятно лице. Той застана, след като дълбоко се поклони на Фернанда и преоблечената генералша, пред по-възрастната дама и й каза:

— Госпожо, аз бях тъй щастлив да намеря жартиерата, която търсехте чрез вестника.

— Много ме радва — отвърна Клотилда. — Много ме радва, че се е намерила. Заповядайте, впрочем, и седнете на нашата маса. Трябва да ви обясня с няколко думи защо се мъчих да намеря този всъщност дребен и евтин предмет.

— Няма нужда да ми обяснявате, госпожо — отвърна свещеникът, — жартиерата е без съмнение скъп спомен.

— Имате право. Носих я, когато тях млада и преди време я дадох на моята дъщеря — тя посочи Фернанда, — която я изгуби.

— Невъзможно! — извика свещеникът. — Госпожицата едва ли е прекарала миналата нощ по брега на Сена, под Моста на изкуствата?

— Какво, там ли я намерихте? — реагира Клотилда толкова живо, че накара свещеника да погледне по-внимателно нейното лице.

— Да — отвърна той. — Намерих я под моста и наблюдавах дамата, която я е загубила. Мога да твърдя, че не беше тази госпожица!

— Сигурно друга жена е намерила жартиерата и я взела — предположи маскираната генералша.

— Споделям вашето мнение — отвърна свещеникът, — защото дамата под моста бе в компанията на трима мъже и видях, че се занимаваха с доста подозрителна работа. Те разбиха една касетка!

Клотилда ставаше все по-неспокойна. Дамата, която бе изгубила жартиерата, без съмнение бе не някой друг, а нейният съпруг — генералът. Каква ли тайна го бе събрала с другите мъже под моста и какво ли съдържаше касетката, която бяха разбили? На Клотилда внезапно й хрумна мисълта, че се касае може би за извършено престъпление. Ако пък свещеникът бе таен полицай, който разследваше престъплението, нямаше ли да смята нея и Фернанда за съучастнички?

— Ние сме две порядъчни жени, Ваше преосвещенство — рече Клотилда и се помъчи да придаде на младото си лице стар вид. — Аз се казвам Турвил, а това е моята дъщеря Фернанда. Ние живеем в една скромна квартира на Рю Севастопол, а дъщеря ми печели за нашето препитание, като дава уроци по пиано в богати къщи. Ето защо ви моля да ми вярвате, че нямаме нищо общо със сцената, която сте наблюдавал под моста. Бъдете тъй добър и ми върнете сега жартиерата, която загубих!

— С удоволствие, госпожо.

Младият свещеник бръкна в джоба на черната си дреха, но ръката му остана празна.

— Много неприятно — измърмори той, — забравих жартиерата у дома, върху писалището. За да не идвате, обаче, повторно на среща, моля ви, да ми кажете в коя къща на Рю Севастопол живеете, за да ви върна още днес жартиерата.

Клотилда прехапа устни. Вече бе уверена, че свещеникът е преоблечен детектив.

— Не, не — извика бързо. — За съжаление, трябва да се откажем от удоволствието да ви видим у дома. Ние сме две самотни жени и не можем да приемаме посещения на господа в нашата квартира, за да не говорят съседите ни лоши работи.

— По какъв начин да ви върна тогава жартиерата?

— Хрумна ми една идея. Както ви е известно, вдругиден ще се състои благотворителен базар, за който са построили вече специална дървена барака. Ще посетите ли този базар?

— Разбира се, госпожо, и аз ще допринеса нещо за благотворителността.

— Елате тогава в деня на откриването, към дванадесет часа на обяд, и ще намерите моята дъщеря в будка за продаване, на втория ред. Моля ви се, обаче, да й предадете жартиерата в затворен плик.

— Госпожо, аз ще бъда точен — каза свещеникът и стана. — Ще се видим, следователно, вдругиден към дванадесет часа на благотворителния базар. Довиждане, госпожо! Довиждане, госпожице!

Свещеникът се поклони дълбоко и напусна сладкарницата. Щом излезе на улицата, се скри бързо във входа на същата къща. Мнимият свещеник свали бързо черната дреха. Под нея се появи синя блуза и скромни дрехи, каквито носят работниците. Той сви дългата черна дреха и скри малкия пакет под блузата. После измъкна от джоба си черна перука, сложи я на главата и залепи под носа си черни мустаци. След като свърши това, запали пура и излезе на улицата, където се облегна на стената.

След малко двете дами напуснаха сладкарницата. Те отминаха човека, който пушеше, без да му обърнат внимание. Той почака, докато двете жени завиха зад ъгъла на Рю Бержер и тръгна след тях, за да ги проследи. Стигна тъкмо навреме и видя как се качиха в един от грамадните омнибуси. Човекът захвърли пурата, подгони омнибуса, качи се на покрива и седна на една от пейките.

— Няма да ми се изплъзнат вече — прошепна той. — Скоро ще ми бъде известно кой е изгубил жартиерата. Тя се нарича Турвил и живее уж на Рю Севастопол. Не ми се вярва никак, но както и да е, скоро ще видя кой се крие зад името Турвил.

В момента, когато прошепна тихо името Турвил, той чу, че някой го произнася гласно и то близо до него. До мнимия работник седеше едър гражданин, очевидно месар. Той разговаряше с едно много слабо човече, което носеше шапка под мишница.

— Убийство на Рю Росини ли? — запита дебелият месар. — В шкафа ли намериха трупа?

— Работата е точно така, както ви обясних — рече малкият човек с чантата. — Къщата на Рю Росини е била доскоро публичен дом и собственост на някоя си госпожа Турвил. Отдавна се говореше за станалите там скандали, но полицията не се намесваше.

— Госпожа Турвил е имала навярно таен покровител — реши месарят.

— Вчера трябваше да се продават публично мебелите на госпожа Турвил. Когато разтвориха един от големите шкафове, намериха удушен с ръце труп, окачен после в шкафа. Това са установили лекарите.

— Кой е убитият?

— Не се знае още.

— А убийцата, госпожа Турвил?

— Тя е безследно изчезнала. Мълвата говори, обаче, че се намира още в Париж. В такъв случай ще бъде навярно арестувана преди още да съмне.

Мнимият работник дълбоко се замисли.

— Това е ново доказателство, че дамата, с която бях в сладкарницата, не може да бъде госпожа Турвил, иначе едва ли би ми казала истинското си име. Защо ли старата дама е взела името на убийцата от Рю Росини? Зад цялата работа се крие някаква тайна или пък е странна случайност.

В този момент омнибусът спря. Клотилда и Фернанда слязоха. Веднага Слезе и мнимият работник. Той тръгна след двете жени, които се бяха запътили към оная улица, където бе задният вход към градината на къщата на генерал Боазльо. Едва бяха стигнали вратата, когато внезапно Клотилда прошепна на Фернанда.

— Преследват ни, наблюдават ни. Добре си спомням, че видях оня работник, който върви няколко крачки след нас, близо до сладкарницата на Рю Бержер. Той е, без съмнение, преоблечен полицейски агент. Трябва да го заблудим, да се върнем, за да не види в коя къща ще влезем.

Двете жени обърнаха гръб на градината на Боазльо.

— По-дяволите! — прошепна преоблеченият човек. — Сега не ми остава нищо друго, освен едно-единствено средство, за да видя с кого имам работа.

Той извади един вестник и се втурна направо към Клотилда и Фернанда.

— Тайнствено убийство на Рю Росини! Госпожа Турвил, убийцата, се търси от полицията! — им изкрещя той, като някакъв вестникар.

Фернанда се олюля, от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик, тя загуби съзнание и падна на земята.

— О, госпожо — рече мнимият работник. — Тази госпожица се е разстроила извънредно много от убийството на Рю Росини!

Генералшата се разтрепери, тя не знаеше какво да направи с неподвижното момиче, което лежеше в краката й.

— Смилете се господине — извика тя на човека, — помогнете ми да отнесем младото момиче в моята къща.

— В коя къща, госпожо? — запита човекът със синята блуза и вдигна внимателно Фернанда.

— В оная — гласеше бързият отговор, — в къщата на генерал Боазльо!…

Същият работник влезе, само половин час по-късно, в работната стая на Матийо Драйфус.

— Херберт Франк — посрещна го Матийо, — познавам ви въпреки фалшивата брада, която носите. Какво има?

— Едно много важно съобщение — отвърна детективът. — Познавам вече единият от тези, които откраднаха вашата касетка. По-право казано, намерих оная, която е дала нареждане да се извърши кражбата.

— Коя е тя? — запита развълнуван Матийо Драйфус.

— Съпругата на един известен генерал: Клотилда Боазльо.